Ученото куче

Един селски богаташ не знаел нито да чете, нито да пише, пък се големеел и се мислел за първия човек в село. А съселяните му никак не го обичали, защото бил зъл и не наситен за пари. Имал той едно куче на име Азор, което много обичал. Често той казвал на ратая си Мартин:
— Знаеш ли, Мартине, това куче е по-умно от тебе — всичко, що му казвам, разбира. Само гдето не може да говори. Да имаше някакво училище за кучета, където да ги учат да приказват, не бих пожалил парите си да го изуча.
Мартин бил хитър момък. Мъчно му било, че господарят му го гощава само с обидни приказки, а храна му дава колкото да не умре от глад. Търпял, търпял, най-сетне до гуша му дошло от подигравките на господаря и решил да му се отплати.
— Мигар не знаеш, че има кучешки училища? — рекъл му един ден ратаят.
— Глупости брътвиш! — отвърнал сърдито богатият селянин.
— Не е глупост, господарю. Един мой стар приятел, горският пазач, из ония дни ми каза, че имало училище, където умните кучета можели да се научат да говорят и да разказват всичко, що виждат и чуват.
— Чудесно! — зарадвал се селянинът.
— Ами знаеш ли къде е това училище?
— Каза ми горският: отвъд гората и планината; далечко било и пътят дотам струвал двадесет крони.
— Двадесет — двадесет! Вземи още утре Азорко и го отведи там.
— Да, ама за учението се плащало сто крони — рекъл ратаят.
— Ех, със сто крони няма да осиромашея! — махнал с ръка нетърпеливо богаташът.
„Чакай — помислил си Мартин, — ще те наредя аз. На мене не си ми платил вече цяла година, а за такива глупости си готов да хвърлиш толкова пари.“
На другия ден селянинът наброил на ратая сто и двадесет крони; за из път дал нему хляб и сол, а за кучето — голям къс пушен свински бут.
Повел Мартин Азорко през гората и отишъл при горския пазач, който му бил кум. Седнали да хапнат, да пийнат — изяли бута, а на кучето дали кокала. Като научил горският каква е работата, дълго се смял от сърце.
— Остави при мене кучето — предложил той. — Тук жива душа не се мярка, никой няма да разбере.
Гостувал Мартин на кума си три дни. На четвъртия се върнал в село. Господарят му го запитал какво е станало с кучето в училището.
— Жалко, че не дойде с мене, господарю! — отвърнал ратаят. — Още щом влязохме в училището, Азорко седна на един чин и наостри уши. Учителят го хареса и рече, че ще го задържи цяла година, докато добре се изучи. Сега му платих за учението сто крони, а когато дойде време да го прибера, ще иска да му дам още сто.
— И петстотин ще дам, само и само да проговори — отвърнал богаташът. — Пък после — пазете се, мързеливци! Азорко ще ми докладва за всичко, що вършите и приказвате. А като изляза с него на улицата, цяло село ще се събере да се чуди и мае.
Минала, не минала половин година, селянинът изпратил Мартин да види как върви Азорко в учението. Дал на ратая пари за път, хляб и сол, а за кучето армаган — голям къс пушек свински бут.
Мартин пак отишъл у кума си. Хапнали бута, помогнал му да окоси сеното и на четвъртия ден се върнал.
Господарят веднага го попитал как е Азорко, здрав ли е, учи ли се прилежно.
— Добре е, много е добре, господарю. Азорко напредва. Отличен ученик е и вече е започнал да срича по малко. Учителят го хвали и ми рече, че скоро ще започне да говори.
Минала годината. Богаташът изпратил ратая си да при бере кучето. Дал му сто крони да плати на учителя и още двадесет за път, дал пак нему хляб и сол, а за Азорко — пушен бут. Отишъл Мартин при кума си, похапнали, по пийнали, помогнал му да си скъта дърва за зимъс и на четвъртия ден се върнал.
— А къде е Азорко? — попитал селянинът.
— Разхайтил се е Азорко — отвърнал ратаят. — Другите кучета трябва да са го развалили, защото нашето си беше умно и хрисимо. А сега само да го чуеш какви приказки приказва — ще се хванеш за главата. Казва, че си бил глупав горделивец и измамник, че си заграбил половината селска мера и с лихварство си изсмукал кръвта на всички сиромаси, че дори и своята собствена сестра си изиграл и че биеш майка си. И се заканваше, че щом се върне, щял да разкаже на цяло село що за злодей си. Тези неприлични думи толкова ме ядосаха, че аз му вързах един камък на шията и го хвърлих в реката.
Богаташа останал смаян. Но след малко викнал:
— Ту бре, какъв неблагодарен пес! Толкова пари да похарча по него, а той така да иска да ми се отплати! Добре си направил, Мартине. Защото, ако беше се върнал, щеше да ме направи за смях и срам пред цяло село.
Оттогава богатият селянин не искал и да чуе за куче в къщата си. А ученият Азор си останал при горския, ала не могъл да се научи да говори.