Мъдрият коняр

Живял някога един много проклет и капризен цар. Той имал конюшни, прочути с чистокръвните си жребци. Веднъж, когато отишъл да ги огледа, видял, че най-хубавите му коне са съвсем омършавели. Повикал главния коняр и го попитал:
— Защо най-хубавите ми коне са така омършавели?
— О, господарю, от няколко дни животните не се хранят добре. Изглежда, наблизо са усетили други коне — отговорил конярят.
Царят веднага наредил на стражите да претърсят околностите на двореца и да се погрижат никакви други коне да не нарушават спокойствието на негови-, е.
Дълго обикаляли хората му хълмове, ливади и гори, докато накрая видели голям табун коне в полите на планината. Те пасели из ливадата, а конярят бил заспал под едно дърво на сянка.
— Хей, глупако! — викнал един от стражите. — Докато ти спиш, а крантите ти пасат, жребците на господаря, като чуват хрупкането на сочна трева, вече трети ден отказват да ядат зоб. Веднага се махай оттук, защото иначе ще те хванем и ще те хвърлим в тъмницата на двореца!
Конярят дълго мислил какво да стори, та да спаси стоката си, и накрая измислил. Яхнал най-големия кон, взел лъка и стрелите си, а на коня пред себе си качил един брадат козел.
Когато наближил двореца, извадил лъка, започнал да пали стрелите и да стреля по царските знамена, които се развявали над кулите. Те бързо пламнали, стражите се уплашили и веднага известили своя господар. Той заповядал да хванат безумеца и да го доведат в двореца.
— Кой си ти? — попитал го царят.
— Идвам като посланик от един дворец в планината — отвърнал конярят.
Царят го поогледал и като видял колко окъсани са дрехите му, никак не искал да повярва, че такъв опърпан човек може да е посланик.
— А какъв посланик искаш да приемеш? — попитал конярят. — И аз съм човек като всички — имам две ръце, два крака и една глава!
Царят страшно се разгневил и креснал:
— Не можаха ли да ми изпратят някой по-хубаво облечен човек, по-висок на ръст и с по-дълга брада — ето какво искам да знам!
— Е, царю, ако ти се иска някой с по-висок ръст и по-добре облечен — ето ти моя кон. Той хем е висок, хем има ново седло. А ако ти трябва по-дълга брада, ето ти този козел — брадата му е дълга две педи. Ако обаче ти е нужен ум — то това съм аз. Можеш да ме питаш каквото си искаш.
Царят не очаквал такъв отговор, сдържал гнева си и рекъл:
— Добре, щом казваш, че си посланик, значи си посланик. Защо обаче подпали моите знамена?
— Защото знамената, които се развяват над кулите, денонощно плющят от вятъра и вдигат такъв шум, че нашите коне се плашат и ще се поболеят.
Царят свъсил вежди и казал:
— Не мога да повярвам, че плющенето на знамената може да плаши животни чак в планината. Това не е възможно!
— А нима е възможно конете в конюшните ти да спрат да се хранят, защото чуват хрупането на тези, дето са в планината? — попитал конярят.
Тогава царят се засмял и рекъл:
— Ти наистина си умен, момко. Затова можеш спокойно да пасеш конете си в планината. А сега кажи какво искаш като награда за своето остроумие.
— О, царю — скромно отговорил конярят, — дай ми парче земя не по-голямо от пет волски кожи.
Царят се съгласил и наредил да напишат документ, в който се казвало, че от този ден младият коняр притежава парче земя колкото пет волски кожи. Момъкът му благодарил, взел документа и си отишъл.
На другия ден той събрал приятелите си и всичко им разказал. Те бързо намерили пет волски кожи, конярят ги накарал да ги нарежат на ивици колкото волска жила, а след това навързали ивиците една за друга и направили дълго, дълго въже. После отишли до двореца, забили колчета около него и го опасали с въжето от волски кожи. Тогава момъкът помолил да го заведат при царя, показал му документа с неговия подпис и печат и му заявил, че от днес той вече не е собственик на този дворец.
— Да не си полудял! — креснал царят и хукнал навън.
Там вече се били събрали всичките му коняри и селяни. Като го видели, те започнали да викат и да размахват вили, сопи и коси. Царят се уплашил и разбрал, че ако не се махне веднага, ще го убият. Бързо яхнал един кон и препуснал надалеч. Хората го изпроводили с викове и смях. После помолили момъка да им стане цар, защото знаели, че той е не само умен, но и че има добро сърце. Конярят се съгласил и управлявал царството мъдро и справедливо до края на живота си.

Кръстникът

Живял някога един беден човек, който имал много деца. Но ето че му се родило още едно и той се замислил кой да вземе за кръстник. Както си мислел кой ще кръсти детето, се унесъл и заспал. Тогава му се присънило, че трябва да излезе на улицата и да покани първия срещнат човек за кръстник. Щом се събудил, излязъл на улицата и видял един странник.
— Добра среща, страннико!
— Дал Бог добро — отговорил странникът.
— Искам нещо да те помоля — казал бедният човек.
— Кажи какво искаш.
— Роди ми се детенце, пък си нямам кръстник. Ще се съгласиш ли да го кръстиш?
— На драго сърце.
Когато дошло време да си тръгва, странникът казал:
— Сбогом, човече. Вземи тази малка стъкленица, тя е пълна с чудотворна вода. Подарявам я на моя кръщелник — ще му донесе щастие. Докато е още малък, с тази стъкленица ти ще спечелиш много пари и така ще изхраниш всичките си деца. А когато някой се разболее, напръскай го с чудотворната вода и той веднага ще оздравее.
Зарадвал се бедният човек, че лесно ще изхрани многобройната си челяд. Не щеш ли, още на другия ден се разболял съседът му. Той взел стъкленицата и отишъл при болния.
— Не бой се, съседе, сега ще оздравееш.
Поръсил го с чудотворната вода и съседът веднага оздравял.
Разчуло се навсякъде за чудния лечител. Отвсякъде заприиждали болни хора и той на всички помагал да оздравеят. След време станал много богат.
Минали много години. Един ден се разболяла царската дъщеря. Царят повикал прочутия лекар в двореца.
— Дъщеря ти ще оздравее, царю — казал човекът.
— Ако наистина оздравее, ще те възнаградя богато — отговорил царят.
Тогава човекът поръсил царската дъщеря с чудотворната вода и тя веднага оздравяла. Царят го възнаградил богато и той станал още по-заможен. Продължил да помага на хората и след време станал по-прочут и от царя.
Ала царят му завидел. Повикал го отново в двореца и му казал:
— Слушай, човече, ти вече си богат. Можеш да живееш, без да работиш. Пък и аз ще ти дам още много злато и скъпоценни камъни. Ще те взема в двореца с цялата ти челяд. Само едно нещо искам от теб — да ми дадеш стъкленицата, с която лекуваш хората.
Човекът се поклонил и казал:
— Благодаря ти, царю, за голямата чест. Но стъкленицата не е моя, а на най-малкия ми син. Подарък му е от един странник, който го кръсти. Тя му носи щастие. За нищо на света не мога да ти я дам.
Ядосал се царят и викнал:
— Аз мога и без твое съгласие да я взема, щом не разбираш с добро. Но по-добре отиди и доведи сина си. Той ще излезе по-умен от теб.
Тръгнал си човекът и на другия ден довел сина си при царя.
— Какво работиш, момко? — попитал го царят.
— Обработвам земята, която баща ми купи със спечелените пари — отговорило момчето.
— Защо работиш, когато баща ти е толкова богат? — попитал царят.
— Богатството лесно се изгубва, а щом човек се е научил да работи, никога няма да остане гладен. Ето сега, ако аз не се съглася с онова, което ти ми предложиш, можеш да ми отнемеш цялото богатство. Но ако ми оставиш двете ръце, аз ще работя и ще изкарвам прехраната и за себе си, и за баща си, който вече е стар, и за цялата челяд.
Замислил се царят. Разбрал колко умно говори момчето и рекъл:
— Прав си, момко. Ако всички в царството са като теб, по-могъщо и по-богато царство от моето няма да има по целия свят. Няма да ти искам стъкленицата. Нека баща ти да лекува хората в царството, както излекува и дъщеря ми. А за нея по-добър съпруг от теб няма да намеря.
Зарадвал се бащата и казал:
— Благодаря ти, царю. Аз знаех, че царство, в което има работливи синове като моя, ще има и умни царе като теб. Пък и прав беше странникът, като каза, че чудотворната стъкленица с лековитата вода ще донесе щастие на моя син.
Още на другия ден направили сватбата. Работливият момък и царската дъщеря заживели щастливо. А още по-щастливи били бащата, майката и многобройната им челяд. Всички живеели заедно в двореца. А след смъртта на царя момъкът станал цар. И навсякъде разказвали за неговото славно царуване.

Госпожа Труде

Живяла някога една девойка, която била доста непослушна и страшно любопитна. Каквото и да кажели родителите й, тя изобщо не ги слушала. Веднъж девойката казала на майка си и на баща си:
— Толкова много съм слушала за госпожа Труде, че ми се иска да отида при нея. Хората казват, че там има странни неща, и съм много любопитна да ги видя.
Майка й и баща й строго й забранили да отиде там и рекли:
— Госпожа Труде е лоша жена; тя е магьосница и ако ти отидеш при нея, не искаме повече да знаем за теб.
Ала девойката не ги послушала и отишла при госпожа Труде.
— Защо си толкова бледа? — попитала я госпожа Труде.
— Ах — отвърнала девойката и цялата затреперила, — изплаших се от това, което видях!
— А какво видя?
— Видях един черен човек на мелницата — казала девойката.
— Това е бил въглищарят.
— Но аз видях и зелен човек! — извикала девойката.
— Това е бил ловецът.
— Видях още и червен човек!
— Това е бил месарят.
— О, госпожо Труде — рекла девойката, — колко се изплаших! Като надникнах през прозорчето, вместо вас видях дявол с огнена глава!
— О, та ти си видяла самата магьосница — казала госпожа Труде. — Отдавна те чакам да дойдеш — всичко бих дала, за да ми посветиш.
В същия миг госпожа Труде превърнала девойката в цепеница и я хвърлила в огъня. А когато цепеницата се разгоряла, тя седнала до огнището, потрила доволно ръце и казала.
— Ето, сега вече свети ярко!

Фогелфинден

Живял някога горски пазач. Един ден отишъл в гората на лов, но се загубил. Изведнъж чул плач на малко дете. Огледал се наоколо и видял на върха на едно дърво малко момченце. Работата била такава: майка му била заспала под дървото, а в това време хищна птица го грабнала с клюна си и го отнесла на високото дърво.
Горският пазач се покатерил на дървото, взел момченцето и си рекъл: „Защо да не го взема със себе си у дома да расте с моята Ленхен и да получи добро възпитание?“
Така и направил. Нарекли детето, което било отнесено от птицата и намерено на дървото, Фогелфинден.
И така Фогелфинден и Ленхен заживели заедно, обикнали се и не можели да живеят един без друг.
При горския пазач живеела една старица готвачка. Веднъж тя взела две големи ведра и започнала да вади вода от кладенеца. Ленхен я видяла и я попитала защо й трябва толкова много вода.
— Ако обещаеш, че няма да разкажеш на никого, ще ти кажа.
Ленхен обещала и старицата рекла:
— Утре сутринта, когато горският отиде на лов, ще сложа вода на огъня и щом кипне, ще сваря в нея Фогелфинден.
На сутринта горският пазач се отправил рано-рано към гората. Децата още били в леглата си.
— Ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя — казала Ленхен на Фогелфинден.
— Никога — отговорил Фогелфинден.
Тогава Ленхен му разказала какво е замислила старицата и двамата решили да избягат. Облекли се бързо и тихо излезли от къщата.
Когато водата в котела закипяла, старицата влязла в стаята и видяла, че децата ги няма. Изплашила се и си рекла: „Какво ще кажа сега на горския, като се върне у дома и разбере, че децата ги няма. Трябва бързо да ги настигна и да ги върна обратно.“
Но понеже била много стара, тя изпратила трима дървари да настигнат децата. В това време Ленхен и Фогелфинден седели на края на гората и отдалеч видели дърварите.
— Ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя — казала Ленхен.
— Никога — отвърнал Фогелфинден.
— Превърни се тогава в розов храст, а аз ще се превърна в роза.
Дърварите стигнали до гората и видели само един розов храст с една роза на него. А от децата нямало и следа. Върнали се вкъщи и казали на старицата, че не са видели нищо друго освен розов храст с една роза на него.
— Ах, вие, глупаци такива! — развикала се старицата. — Трябвало е да разсечете розовия храст на две, а розата да откъснете и да ми я донесете. Бързо се върнете и направете така, както ви казвам!
Дърварите тръгнали обратно към гората, а децата ги видели отдалече.
— Фогелфинден — казала Ленхен, — ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя.
— Никога — отговорил Фогелфинден.
— Тогава ти ще се превърнеш в малка църквица, а аз ще бъда венец в нея.
Като пристигнали, дърварите видели само една малка църквица, а вътре имало само един венец. От децата нямало и следа. Върнали се вкъщи и казали, че децата ги няма и че са видели само една църквица и един венец в нея.
— Ах, глупаци такива! — започнала да ги хока старицата. — Защо не разрушихте църквата и не ми донесохте венеца?!
И старицата тръгнала към гората заедно с тримата дървари. Децата ги видели отдалеч и Ленхен казала:
— Фогелфинден, ако ти не ме изоставиш, и аз няма да те изоставя.
— Никога — отговорил Фогелфинден.
— Превърни се тогава в езеро, а аз ще се превърна в патица и ще плувам в езерото.
Като пристигнала, старицата видяла езерото. Легнала на земята и започнала да пие вода — искала да изпие цялото езеро. Ала патицата бързо доплувала до брега, хванала я с клюна за главата и я затеглила към водата. Старата вещица — защото тя наистина била вещица — паднала в езерото и се удавила.
Децата се върнали у дома и започнали да подскачат от радост. Заживели весело и щастливо и може би още са живи…