Предател (легенда)

1393 година. Запомнете я, малки читатели! Тогава падна от главата на цар Иман Шишмана българската царска корона и петстотин години народът прекара в тежко иго. Тогава Челеби Сюлейман, синът на Баязида, завладя Велико Търново, изкла най-смелите мъже, отведе на заточение патриарх Евтимия, великия старец, който беше юначен покровител на българския народ, и над приказния царски дворец на Царевец се развя червено турско знаме с полумесец и звезда. Три месеца време Челеби Сюлейман обсажда Велико Търново, каменното сърце на България. Градът беше опасан колан от камъни и нито една турска обсадна машина не смогна да пробие здравата крепостна стена. Отгоре, от бойниците на островърхите кули, излитаха острите стрели на българите и косяха гъстата войска на Челебията, както тънка коса коси тревата на млада ливада. Преди да вдигне обсадата и потегли назад посрамен, турския военачалник сбра пашите си на съвет и ги попита:
— Няма ли между турците нито един войник със здрави плещи, който да налегне с гръб Желязната врата на Царевец и да я откърти, за да нахлуем в крепостта?
Пашите мълчаха с наведени глави.
Челеби Сюлейман продължи с болка на сърцето:
— Няма ли герой, роден от ханъма, който да се покатери нощем на крепостната стена, да скочи вътре, да избие стражата и да отключи портата?
Пашите мълчаха.
— Защо мълчите? — викна Челебията. — Орехи ли има в устата ви?
Тогава се вдигна най-старият паша и рече тъй:
— Господарю, аз познавам един герой, който може да влезе в крепостта на българите.
— По-скоро тичай да го доведеш?
Старият паша излезе от шатрата на военачалника, прекоси през черния мравуняк от войници, които събраха чорба от големи пръстени гърнета с вървени лъжици, и слезе към близката долчина. В долчината едно престаряло магаре мирно хрупаше зелени бодили и гонеше с лявото си ухо магарешките мухи, които упорито се мъчеха да влязат в очите му, за да разберат защо плаче. Пашата откърти го към шатрата, където заседаваха пашите, и викна отдалеч:
— Ето, господарю, героя!
Челеби Сюлейман сви очи и брадата му затрепера.
— Как смееш да се гавриш със своя господар? — избухна той и вдигна тежкия си ятаган да съсече стария паша.
— Стой, бащице мой, не бързай — отговори му пашата, — чакай да ти кажа! Аз не се гавря, а повтарям: този е героят, който ще превземе орловото гнездо на българите. Господарю,
на този свят няма стена, която да не бъде пробита от жълтицата. Заповядай да натоварят върху гърба на магарето две торби, догоре пълни с жълтици. Поръчай натовареното магаре да бъде отведено тая нощ пред Желязната врата и чакай да видим какво ще стане.
Както каза пашата, тъй стори Челеби Сюлейман. Напълни две торби с жълтици от съкровището, сам ги метна върху гърба на магарето и подаде повода му в ръката на един наемник, който от Мала Азия беше потеглил подир турската войска да ближе гърнетата на войниците. Наемникът отведе магарето, щом се стъмни, пред Желязната врата. Нощта беше лунна. Гробищно спокойствие милваше позлатените високи кули на Шишмановите дворци и болярските къщи. Умореният град тежко дишаше,потънал в дълбок сън. И когато месечината се издигна над Желязната врата и откритите жълтици светнаха като разрината жар, отгоре през една бойница две жадни очи се впиха към торбите.
— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.
— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.
Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.
— Много ли са жълтиците?
— Две пълни торби.
— Всичките ли ще получа?
— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Велико Търново.
— Ами по какво ще ме познае утре пашата?
— По името. Как ти е името? — попита наемникът.
— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.
И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.
На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.
В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:
— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.
— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?
— Искам наградата.
Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.
— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.
Изправи се, протегна десница към града и рече:
— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!
Турчинът го погледна с презрение.
— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!
Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!
Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.
— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.
Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:
— Дай му награда, достойна за един предател!
Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.
Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.
Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.

Малкият беломорец

В Тракия върху брега на тихата Марица се намира живописното село Войводене. То се гуши, потънало в зелената шума на овощните дървета, а край него се ширят просторни житни ниви и ниски хълмове, засадени с лозя. В туй село подир войните се настани бежанецът Костадин Вълков с жена си и малкото си момче Влади. Костадин Вълков пристигна от беломорския бряг. В своя роден край той ловеше риба с мрежа, караше я на пазара в близкия град и със спечелените пари хранеше семейството си. Когато лоши хора потопиха лодката му и отнеха дървената му вехта къща край брега, злоческия рибар натовари покъщнината си на една каруца, впрегна единствения си кон, прости се със земята, гдето се беше родил, и потегли на север. Сгушени в каруцата, под чергилото стояха Влади и майка му. Майката хълцаше, а Влади гълташе сълзите си. Беше есен, когато минаха границата. Тракийци тъкмо бяха привършили вършитбата. Гроздето зрееше по хълмовете, а над жълтите просени ниви врабчетата налитаха на орляци.
Бежанецът спря каруцата пред старата запустяла воденица край Войводене, разпрегна коня и стовари покъщнината си на полянката. Запретнаха се и тримата, преградиха една стаичка под стряхата на воденицата, измазаха я и се наредиха. Тръгна рибарят Костадин отново да лови риба по Марица. Влади се записа в селското училище, запозна се с новите си другарчета и те го обикнаха, защото беше весело и смело момче. Владевата майка шъташе в къщи, събираше зимнина, кърпеше рибарската мрежа.
— Мамо — думаше й Влади, — и днес видях една девойка, че носи на кобилица две кошници с жълто грозде. Много ми се яде грозде, ние кога ще имаме?
— Потрай, чедо — отвръщаше майката. — Тези дни, когато баща ти тръгне на пазар да продава риба, ти му заръчай да ти купи едно гроздче.
Заваляха поройни есенни дъждове. Марица препълни бреговете си и нейните мътни води повлякоха надоле дървета, жълти тикви, цели купи със сено. Забуча като градоносен облак.
Един ден, когато удари училищният звънец на обед и децата като шумен поток се втурнаха навън, Влади се промъкна между навалицата. Той бързаше да се прибере в къщи и да помогне на майка си, която плетеше нова мрежа. Като наближи реката, малкият беломорец забеляза голямо вълнение по крайбрежната селска улица. Цяла тълпа от хора се трупаше на едно място и викове, пълни с ужас, цепеха въздуха. Какво има, какво се е случило?
Влади се втурна. И щом надникна през навалицата, страшна картина се разкри пред очите му: след широката река, повлечено от бурното течение, се давеше едно малко дете. Никой не смееше да се хвърли в мътната дълбока вода, за да го спаси. Нещастното паднало дете ту потъваше, ту се показваше отново, а край него плаваше калпачето му.
Без да мисли много, Влади смъкна от гърба си торбата с книгите, разбута тълпата и се хвърли във водата.
Всички хора наоколо ахнаха. Не се мина дори една минута, и малкият рибарски син, който беше пораснал на беломорския бряг и знаеше да плува като риба, наближи мястото, гдето се мяташе удавничето. То се беше загубило под водата и само по едрите мехури, които излизаха един сед друг, Влади разбра къде е. Почна да го търси. И защото се страхуваше да не би удавничето да го хване за крака и да го повлече надоле, смелият плувец се гмурна под водата. Приповдигна с гръб потъналото момче, извърна се ловко, хвана го за дрехата с една ръка, а с другата заплува към брега. Със затаен дъх всички следяха как едно дете се бори с водната стихия, за да спаси живота на друго дете, и никой не им се притичаше на помощ. Най-сетне подир няколко мъчителни минути Влади стигна до брега, подаде спасеното момче и сам излезе от водата. Когато — измокрен до костите — той се изправи на брега, радостта на селяните избухна. Всички почнаха да викат. Мъжете го тупаха по рамото, жените го прегръщаха и целуваха по челото. Старците му думаха „юначина“. Няколко опитни стари жени се заеха с удавничето, почнаха да го разтриват чевръсто, раздвижиха ръцете и нозете му. Детето повърна погълната вода и отвори очи.
Влади, като видя, че момчето е живо, грабна торбичката си, измъкна се от навалицата и се затече към къщи. От крачолите му шуртеше вода…
На другия ден във воденицата, гдето се беше настанило сиромашкото семейство на рибаря, пристигнаха двама души: мъж и жена — бащата и майката на спасеното дете.
Бащата дълго милва Влади по главата и рече на Владевата майка:
— Цяла нощ мислихме с жената как да ви се отплатиме. Ние имаме на тоя свят само една радост — нашето дете. То е вече в първо отделение. Ако бяхме го загубили, животът ни щеше да стане страшен. Не сме богати хора, за да наградим Владя, както трябва, ала имаме три декара хубаво лозе на Белия бряг. Решихме да дадем единия декар за спасителя на нашия син. Гледайте лозето, грижете се за него, копайте го, пръскайте го, берете му гроздето — то е вече ваше.
Владевата майка заплака от радост.
Същата вечер след училище Влади и майка му заминаха към Белия бряг, който е на юг от Войводене. Майката носеше една празна кошница за грозде.

На лъжата краката са къси

Един старец на име Делю имал трима синове. Те били яки мъже, хубавичко си похапвали, но работа не пипали никаква. Излежавали се под дебелите сенки и очите им били все в самуните. Всяка сутрин, като тръгвал на нивата, дядо Делю им оставял по един самун и казвал:
— Яжте, момчета, додето съм жив!
Но когато старецът хвърлил топа, тримата братя объркали конците.
— Ами сега накъде? — рекъл най-големият.
— Хайде пък да идем на нивата! — обмълвил се най-малкият.
— Коя нива? — попитал средният.
— А че оная, дето я работеше баща ни.
— Какво ще правим там?
— Ще яизорем, ще посеем жито и ще чакаме да узрее.
— Сетне? — нетърпеливо го пресякъл най-големият.
— Ще пожънем нивата, ще вържем житото на снопи, ще го овър-шеем, ще откараме зърното на воденица, ще го смелим на брашно, а от брашното ще умесиме ей такива големи самуни.
— Ех, кутре недорасло — поклатил глава най-големият, — додето стигнем до самуните, ще изпукаме от глад.
— Ами как ще си изкарваме прехраната? — попитал най-малкият.
— С хитрина, момчето ми. Ние сме три умни глави, а светът е пълен с глупци. Тогова ще излъжем, оногова ще метнем, додето напълним коремите.
— А на другия ден?
— На другия ден ще намерим други глупци.
Напуснали дядовите Делюви синове бащината си къща, зарязали хлебородната нива и потеглили на път. Цял ден вървели и замръкнали в едно село. Почукали на първата вратня. Излязъл стопанинът.
— Какво търсите? — попитал той.
— Ние сме хора пътници. Приемаш ли ни да пренощуваме в твоя дом? — рекъл най-големият.
— Влезте! — поканил ги стопанинът. — Моят дом е тесничък, но за вас ще намеря място, само че вечеря нямаме и не зная с какво да ви нагостя.
— Ние не сме от ония, дето много придирят — обадил се средният, брат, — по едно печено яйце ни стига.
Домакинята изпекла на бърза ръка три яйца и търколила пред гостите една погача. Братята обелили яйцата, налапали ги на един залък, облизали се и захванали да се озъртат.
— Какво има? — попитал ги домакинът.
— Много ти са дребни яйцата! — рекъл най-големият.
— Дребни са, защото ги снасят кокошки, а не биволи. А вашите?
— Нашите са като дини. Петима души не могат да изядат едно яйце — излъгал средният.
— А кокошките колчави са? — слисала се домакинята.
— Те са като крави.
— Свят широк — кокошки всякакви! — поклатил глава домакинът, като разбрал с какви хора има работа, и подканил жена си да постели на гостите, защото са уморени от път.
— Че сме уморени, уморени сме — казал вторият брат, — но как ще заспим гладни? Да бяхте ни изпекли по една наденица.
— Ех, да имаше наденици, и ние щяхме да похапнем! — въздъхнала домакинята и се заловила да постила чергата.
— Чудно нещо, у нас селяните заплитат плетищата си с наденици наместо с пръти — пак излъгал средният.
— Аз като станах отзарана — донадил най-малкият — и погледнах през прозореца, видях, едно куче яде и ръмжи — половината плет на градината беше излапало през нощта. Ако щеш, вярвай!
— Как да не вярвам — усмихнал се под мустак домакинът, — хайде сега лека ви нощ!
На заранта братята се дигнали рано и се измъкнали, без да се простят с домакина.
— Тука няма хляб за нас! — рекли те и ударили по нивите. Вървели, що вървели, наближили до един орач, който орял нивата си с два вола.
— Искате ли да му откраднем единия вол? — рекъл най-големият.
— Как? — попитал най-малкият.
— Много лесно. Аз ще се потуля в оная ливада и ще почна да викам: „Чудооо! Чудооо!“ Орачът, като ме чуе, ще остави воловете си и ще дойде при мене да разбере какво е чудото, а в туй време вие вземете по-хубавия му вол и го отмъкнете в оня дълбок дол!
Подир малко гласът на най-големия брат се понесъл над ливадата:
— Чудооо! Чудооо!
Орачът спрял ралото, оставил воловете си и закрачил към ливадата.
— А бе, брате — попитал смаяният човек, — какво си се развикал и на що се чудиш?
— На тебе! — отвърнал най-големият брат.
— Че кое ми е чудното?
— Дето ореш само с един вол!
— Как тъй с един? Аз си ора с два вола!
— Не са два, ами един. Откак съм захванал да викам, ти ореш само с един вол. Иди да видиш, ако не вярваш!
Додето най-големият брат и орачът се разправяли, другите двама отмъкнали единия вол.
Тръгнал орачът към нивата си, а най-големият брат се смъкнал в дълбокия дол. На едно потулено място лъжците заклали вола и го одрали. Най-големият поръчал на най-малкия:
— Ти ще изпечеш вола, а ние с батя ти ще идем да намерим хляб и вино. Като се върнем, ще си направим богато угощение.
И двамата се упътили към близкия град. Средният се отбил в една хлебарница, където вадели хляб за войниците.
— Аз съм — рекъл — новият доставчик на войниците. Старият доставчик ме проводи да прибера хлябовете.
— Вземай ги! — отвърнал хлебарят. — Онзи чувал, пълният, е за войниците. Дигай го, защото ми пречи.
Лъжецът грабясал чувала и го отнесъл към дола. В туй време най-големият купил на пазара една стомна, която събирала десет оки, напълнил я до половината с вода и се вмъкнал в първата механа.
— Имаш ли хубаво винце? — попитал той механджията.
— Виното ми е незнайно — отвърнал оня.
— Налей ми, като е тъй, пет оки. Механджията отмерил пет оки и рекъл:
— Плащай!
— Сега не мога — заусуквал се най-големият брат, — но на връщане ще ти платя. Аз съм търговец. Нямаш ли ми доверие?
— Никакво доверие! — извикал механджията. — Щом нямаш пари, връщай виното!
— Да ти го върна — съгласил се лъжецът. И отлял половината от разводненото вино.
Сетне отишъл в други механи. Повторил същата история. Наливал и отливал, додето водата в стомната се превърнала на искрящо вино, и се върнал при братята си. Цяла неделя дядовите Делюви синове прекарали в дола, додето най-сетне изяли вола.
— Сега пък ми се прияде кокошчица! — прозял се най-големият и пак се обърнал към най-малкия: — Ти — рекъл — наклади огъня, батю ти ще иде за вино, а пък аз ще намина към пазара за кокошчици.
Най-малкият се заловил да събира сухи дърва, а двамата по-големи се упътили пак за града. Средният се отбил в една механа със стомната, а най-големият отишъл на пазара. Озърнал се и видял един селянин, който носел пет кокошки, вързани за краката.
— Тези кокошки са тъкмо за дядо владика! — рекъл най-големият. — Тръгвай подире ми!
— Къде? — попитал селянинът.
— В митрополията. Там дядо владика ще ти ги плати.
— Ти какъв си му на владиката? — попитал продавачът.
— Прислужник — отвърнал лъжецът.
Стигнали до митрополията. Пред вратата лъжецът рекъл на селянина:
— Почакай малко, додето кажа на — дядо владика, че си донесъл кокошките.
И влязъл вътре. Почукал на владишката врата.
— Какво има? — показала се една брадата глава.
— Дядо владико, довел съм ти един голям грешник да се изповяда. Може ли да влезе?
— Може! — отвърнал владиката.
Лъжецът изскочил навън и бутнал селянина:
— Влизай вътре — рекъл, — владиката да ти брои парите, а кокошките дай на мене, да ги заколя, защото на обед ще ни дойдат гости деветима попове.
Селянинът подал кокошките и тихо пристъпил към владишката стая. Почукал и влязъл.
Владиката го измерил строго с очи и попитал:
— Колко са?
— Пет — отвърнал селянинът.
— Само пет ли? Малко ми се виждат.
— Малко, дядо владико, но са големи и струват скъпичко.
— Не е хубаво да правиш големи грехове — почнал да нарежда владиката, но селянинът го пресякъл:
— За какви грехове ми опяваш, аз ти приказвам за кокошките.
Додето двамата се разберат — оня с кокошките офейкал. В дълбокия дол лесугерите изяли кокошките, изпили виното, но им се видяло малко, затуй най-малкият въздъхнал:
— Ех, да можем тази вечер да се вмъкнем в някоя изба, където има пълни бъчви!
— Защо да не можем — отвърнал най-големият. — Щом свечери, ще идем в най-голямата винарница. Ще кажем, че сме търговци на вино. Додето ние с батя ти залъгваме стопанина, ти ще се вмъкнеш в някоя празна каца и ще останеш там. Настане ли нощта, стопанинът ще иде да спи, а ти ще ни отключиш вратата отвътре и ние ще се намърдаме. Цяла нощ ще смучим!
Както го скроили — тъй направили. През нощта, когато всичко живо заспало, нац-малкият, дето бил скрит в кацата, отключил вратата на винарницата и по-големите се вмъкнали. Всеки надигнал по един медник. Пили, пили, додето се натряскали. Като се нагласили хубаво, най-малкият изломотил: — Хайде сега пък да си попеем!
И почнали да реват, колкото им глас държи.
Но винаринът чул тупурдията, повикал съседите на помощ и заловил умните глави.
На другия ден тримата безделници били отведени с вързани ръце, където им е мястото.

Милост

Наближи Коледа. Падна дълбокият сняг в черковния двор. Дигна се една сутрин старият камбанар дядо Митрофан. Грабна лопатата и разрина една пътека — от дъбовата врата на стаята си до камбанарията. Като се прибра вътре на топло, старецът сне ръкавиците, които му беше изплела баба Митрофанка, и рече:
— Знаеш ли какво реших, докато метех снега?
— Какво?
— Реших да заколя петела за Коледа.
— Стой, не думай! Как ще го прежалим?
— Няма какво да сториме. На Коледа може да ни дойде някой гостенин. Как ще го посрещнем, като нямаме нито прасе, нито кокошчица, нито една лъжичка блажинка?
— Прав си — клюмна глава баба Митрофанка и дигна престилката си — да обърше сълзите си.
В туй време крушовата главня на огъня изпращя. Една червена искра се завъртя покрай веригата нагоре и хвръкна през комина. Върху най-горната затоплена тухла на комина се беше наместило едно врабче, да си топли измръзналите крачета.
— Дядо Митрофан осъди петела на погубване! — извика искрата и угасна.
Врабчето трепна и подскочи. Отлетя към курника. Влезе при петела.
— Какво дириш тука? — попита петелът.
— Дойдох да се простиме с тебе, защото днес дядо Митрофан ще ти вземе главата.
— Затуй съм сънувал нощес един червен гердан — продума петелът и отпусна жално криле надолу. — Какво да правя сега?
— Бягай — посъветва го врабчето. — Нали знаеш, че Стоянова майка плаче, а Бежанова майка не плаче.
Дядо Митрофан тръгна да си точи ножа и заръча на баба Митрофанка да хване петела. Баба Митрофанка натроши царевични зърна в полата си и ги изсипа пред курника. След туй отнесе голямото корито и го подпря полуизправено с една тояжка. Долния край на тояжката завърза с дълго въже, проточено до нейния прозорец. След като свърши тая работа, хитрата бабичка отвори вратичката на курника и отиде към прозореца. Хвана другия край на въжето. Щом петелът се навре да кълве зърната, тя ще дръпне въжето, тояжката ще падне и коритото ще похлупи петела.
Но петелът разбра измамата. Той беше по-хитър от баба Митрофанка. Показа си главата, разпери криле и се дигна към високата топола, която се беше възправила като огромна бяла свещ над черквата. Кацна на самия връх и там се сгуши.
Тогава баба Митрофанка плесна ръце, разлюти се, грабна секирата и нагази в снега между каменните кръстове. Отиде да сече тополата.
— Скоро да слизаш — викна тя на петела — или ще отсека тополата!
— Отсечи я де! — отвърна петелът. — Ако я отсечеш, тя ще падне върху черквата, черквата ще затисне попа, а тебе ще те изпратят в тъмницата.
Баба Митрофанка не разбра какво й говори петелът, удари два-три пъти със секирата и се замисли, Постоя малко под дървото и като й помръзнаха ръцете, бързо се прибра в къщи и подгони котката с ръжена.
Върна се дядо Митрофан, закани се с юмрук на петела и слезе към кръчмата да си подслади с винце огорчената душа. Прибра се късно. И нали беше посръбнал — сънят му нямаше край. На сутринта някой похлопа на вратата. Чу се гласът на попа:
— Хей, дядо Митрофане? Жив ли си? Пладне стана, а ти още не си бил камбаната.
— Прощавай, дядо попе, ама будилникът ми побягна и тази нощ не му чух гласа.
На другия ден дядо поп се закани:
— По празниците ще ида да намеря друг камбанар. Ще подиря някой по-ранобуден старец. Ти ми объркваш черковната служба.
Седна дядо Митрофан до огъня и заклати отчаян глава Намести се баба Митрофанка и зарони два реда сълзи.
— Какво ще правиме сега, посред зима, ако дойде друг камбанар? Къде ще си денеме главите в този сняг? Ама ти си виновен — прокуди си будилника, като рече: ще го заколя.
— Сбърках. Искам да му обадя, че няма да го коля, ама как да му кажа, като не му разбирам кокошия език?
В туй време крушовият пън изпращя и една червена искра се дигна нагоре. Тя изскочи през комина и викна:
— Дядо Митрофан реши да не коли петела за Коледа.
Врабчето, щом чу тия думи, подхвръкна към тополата.
— Хей, петльо! Как си?
— Умирам от глад и студ.
— Слизай долу!
— Страх ме е от ножа.
— Не бой се. Аз ти нося коледна милост. Утре е Коледа, а дядо Митрофан да те помилва за празниците.
Петелът радостно подхвръкна надолу, изправи се пред дъбовата врата на старците и закукурига. Старците го чуха, отвориха вратата, поканиха го да влезе и го нагостиха като драг гостенин.
Към полунощ курникът гръмна от петльовата песен, а камбаната заехтя и обади на хората, че е настъпил големият празник. Богомолците със запалени свещи задръстиха черквата. Дядо поп остана много доволен и на сутринта занесе на старците пълно менче с кървавица.

Камък, който гори

Живяла някога една девойка на име Розхен. Веднъж тя отишла на полето, за да бере цветя. Както вървяла, неусетно стигнала до една гора, сред която се издигал красив дворец, обграден с високи стени. Розхен приближила до портите и видяла, че те са обвити от паяжина — от дълго време никой не бил минавал през тях. И понеже не била страхлива, влязла в двореца. Тръгнала из залите, една от друга по-красиви, в които лампите ярко светели, но никъде нямало жива душа. Като стигнала до последната зала, Розхен отворила вратата и надникнала вътре. Там на меко, пухено легло лежал момък с неописуема красота. „Сигурно това е господарят на двореца“ — помислила си Розхен и се приближила. Момъкът лежал неподвижно и сякаш не дишал, а по целите му крака били набодени малки игли. Розхен приседнала на леглото и започнала да вади иглите. Щом извадела една, веднага намазвала раната с лековит мехлем. Така седяла цял ден и цяла нощ и накрая очите й започнали да се затварят от умора.
По едно време дочула някакъв шум навън. Показала се на прозореца и видяла, че по пътя минава богат търговец, съпровождан от прислуга.
— Хей! — извикала тя. — Изпратете някого да ми помогне! Ще ви платя колкото поискате.
Търговецът спрял и изпратил една девойка в двореца, която обаче била много хитра и лукава. Розхен я завела при момъка и казала:
— Извади тези игли, а в това време аз ще легна да си почина.
Когато хитрата девойка извадила и последната игла, момъкът се пробудил, надигнал се и попитал:
— Коя си ти?
— Аз те спасих от смърт — отговорила девойката.
— А онази коя е? — попитал той, като посочил Розхен.
— Тя е моята прислужница.
После девойката станала, разтърсила Розхен и викнала:
— Хайде, ставай, мързеливке! Нищо друго не правиш, освен да спиш! Раздвижи се и започни да вършиш нещо.
Розхен се разплакала, но се подчинила.
Минало време и момъкът оздравял. Един ден решил да отиде до града и попитал хитрата девойка:
— Какъв подарък искаш да ти донеса?
Тя поискала да й донесе дрехи от свила, златен пръстен и огърлица от скъпоценни камъни.
— А ти какво искаш? — обърнал се момъкът към Розхен.
— Донеси ми камък, който гори — отговорила тя.
Като пристигнал в града, той започнал да търси при търговците камък, който гори. Един от тях му казал:
— Такъв камък взима само този, който е дълбоко наранен. За какво ти е?
— Трябва ми — кратко отговорил момъкът, взел камъка и се върнал в двореца.
Щом го подарил на Розхен, тя го поставила пред себе си и започнала през сълзи да говори какво е преживяла. Още при първите й думи от камъка се появила ярка светлина. А когато тя започнала да разказва как седяла ден и нощ и вадила иглите от нозете на момъка, как помолила пътуващия търговец за помощ и той изпратил една девойка, и какво унижение трябва сега да търпи, от камъка лумнал пламък и след миг се разгорял страшен огън. От мъка и унижение Розхен понечила да се хвърли в огъня, но момъкът бързо притичал и я вдигнал на ръце. После изгонил злата и лукава девойка от двореца, оженил се за Розхен и двамата заживели щастливо до края на живота си.

Магарешката салата

Имало едно време един млад ловец. Отишъл той веднъж в гората и взел да търси удобно място, където да се скрие и да дебне дивеча. Било му леко и весело на душата, вървял бодро и си подсвирквал. Изведнъж срещу него се появила стара, грозна жена, спряла го и му казала:
— Добра среща, момко! Весел си ти, радостен, а аз съм гладна и жадна. Дай ми малко милостиня.
Съжалил се ловецът над бедната старица, бръкнал в джоба си и й дал няколко монети, макар че не бил богат. После понечил да продължи пътя си, но старицата го задържала и казала:
— Слушай какво ще ти кажа, драги ловецо! Ти имаш добро сърце и аз ще ти подаря нещо. Върви все по този път и скоро ще стигнеш до едно дърво, на което са кацнали девет птици; те държат в ноктите си един плащ и се бият за него. Вдигни пушката и стреляй сред тях. Те ще пуснат плаща към тебе, но ти ще улучиш и една от птиците и тя ще падне мъртва на земята. Прибери плаща и го пази добре, защото той е вълшебен: метнеш ли го на раменете си и пожелаеш ли да отидеш на което и да е място, в миг ще се намериш там. А на мъртвата птица извади сърцето и го глътни цяло; тогава всяка сутрин ще намираш по една жълтица под възглавницата си.
Ловецът благодарил на старицата и си помислил: „Хубави работи ми обеща, дано да са верни“. Но като направил стотина крачки, чул над главата си птичи крясък. Вдигнал очи и видял много птици, които дърпали с човки и нокти някакво платно, сякаш всяка искала да го грабне за себе си.
— Чудна работа — рекъл ловецът, — излиза точно така, както ми рече бабичката.
Свалил пушката от рамо, прицелил се и гръмнал.
Разхвърчала се перушина, птиците се разлетели със силен крясък, но една паднала мъртва на земята; плащът също се спуснал бавно надолу. Направил ловецът каквото му поръчала старицата: разрязал птицата, извадил сърцето й и го глътнал, а плаща прибрал и го занесъл вкъщи.
Като се събудил на другата сутрин, спомнил си обещанието на бабичката и решил да провери дали се е сбъднало. Вдигнал възглавницата и пред очите му лъснала жълтица; на другата сутрин намерил още една жълтица и това се повтаряло всеки път, когато се събуждал. Така се събрала цяла купчина злато, а ловецът си казал:
— Каква полза от всичкото това злато, като си стоя у дома? Ще тръгна да видя какво става по света.
Сбогувал се с родителите си, метнал пушката през рамо, а раницата на гръб и тръгнал по света. Минал през една гъста гора, а когато излязъл от нея, видял в далечината голям, красив замък. На един от прозорците стояли старица и чудно хубава девойка. Старицата била магьосница и казала на девойката:
— Мила дъще, онзи човек, който излезе от гората, крие в себе си вълшебство. Трябва да го приспим и да му го вземем, защото то подобава повече на нас, отколкото на него. Той носи в себе си птиче сърце и благодарение на него намира всяка сутрин по една жълтица под възглавницата си.
Разказала й подробно какво трябва да се направи и накрая я заплашила:
— Ако не ме послушаш, ще си изпатиш.
Приближил се ловецът до замъка, видял девойката и си казал.
— Много път извървях и искам да си почина малко. Ще се отбия в този хубав замък, пари имам достатъчно.
Всъщност поискал да остане в замъка, защото девойката много му харесала.
Влязъл там, посрещнали го радушно и го нагостили.
Не минало много време и той се влюбил тъй силно в дъщерята на магьосницата, че не мислел вече за нищо друго и непрекъснато я гледал в очите; на драго сърце изпълнявал всичките й желания. Тогава старицата рекла:
— Сега можем да му вземем птичето сърце. Той няма да усети, че му липсва.
Сварила някакво вълшебно питие, наляла го в една чаша и поръчала на девойката да го занесе на ловеца.
Отишла девойката при ловеца и казала:
— Хайде мили, пий за мое здраве!
Вдигнал той чашата, изпил питието до капка и веднага повърнал птичето сърце. Девойката тайно го взела и после сама го глътнала, както й заповядала старицата.
А той не видял вече нито веднъж жълтица под възглавницата си — жълтици се появявали всяка заран под възглавницата на девойката, а старицата ги взимала. Но ловецът бил толкова влюбен и толкова оглупял, че не мислел за нищо друго, освен за девойката.
Веднъж старата магьосница рекла:
— Птичето сърце дойде у нас, но трябва да вземем и вълшебния плащ на ловеца.
Девойката отвърнала:
— Той загуби богатството си, нека да му оставим плаща.
Старицата се разсърдила:
— Този плащ е чудо, каквото рядко може да се види по света. Искам го и ще го взема.
Поръчала на девойката какво да направи и й казала, че ако не я послуша, ще си изпати.
Девойката изпълнила всичко, което й заповядала старицата: застанала веднъж на прозореца, а лицето й било толкова тъжно, че като я видял, ловецът я попитал:
— Защо си толкова тъжна?
— Ах, любими — отвърнала тя, — отсреща се издига Гранатовата планина и там има прекрасни скъпоценни камъни. Имам голямо желание да притежавам някои от тях; сетя ли се за това, става ми много тъжно. Но кой би могъл да ми донесе? Там стигат само птиците, които имат крила и летят, но човек никога не може да се изкачи на планината.
— Нищо друго ли не те мъчи? — рекъл ловецът. — Ще ти донеса от скъпоценните камъни.
Взел я под плаща си, пожелал да литнат към Гранатовата планина и след миг двамата спрели там. Накъдето се обърнели, виждали как искрят скъпоценни камъни — не можели да им се нарадват; после събрали най-хубавите и най-скъпите. Но старицата, нали владеела магьосническото изкуство, направила така, че на ловеца му се доспало. И той казал на девойката:
— Да седнем и да си починем. Толкова съм уморен, че не мога да се държа на краката си.
Седнали, положил той глава на скута й и заспал. И щом заспал, тя отвързала плаща от раменете му, вързала го на своите, събрала скъпоценните камъни и пожелала да се върне в къщи.
Наспал се ловецът, събудил се и видял, че любимата му го е измамила и го е оставила сам на пустата планина.
— О, колко много коварство има по света! — извикал той.
Седял угрижен, с голяма мъка на душата, и не знаел какво да прави. А на планината живеели и върлували диви и свирепи великани. Не минало много време и ето, че се задали трима. Ловецът легнал и се престорил, че спи. Дошли великаните до него, единият го побутнал с крак и рекъл:
— Какъв е този земен червей, който е легнал тук, потънал в дълбок сън?
Вторият рекъл:
— Стъпчи го, за да умре.
Но третият избоботил презрително:
— Не си струва трудът, оставете го жив! Той не може да остане тук, а пък ако се изкачи по-високо, чак на върха на планината, там облаците ще го грабнат и ще го отнесат.
Разговорили се така и отминали, но ловецът запомнил думите им, почакал да се отдалечат, скочил на крака и се покатерил на върха. Поседял малко и ето, че се спуснал един облак, грабнал го и се зареял с него под небето. После пак се спуснал и спрял над една голяма зеленчукова градина, оградена от всички страни със зид. Така ловецът паднал леко на земята между зелето и другите зеленчуци.
Огледал се наоколо и си казал:
— Да имаше нещо за ядене! Много съм гладен, пък и трябва да събера сили да продължа пътя си. Но не виждам ябълки и круши, нито други плодове, навсякъде само зеленчук.
Най-сетне си помислил: „В краен случай мога да хапна салата. Тя не е кой знае колко вкусна, но ще ме освежи.“
Избрал си една хубава салата и я захрупал, но скоро усетил, че с него става нещо странно. Пораснали му четири крака, дебела глава и две дълги уши — и той видял с ужас, че се превърнал в магаре. Но тъй като все още бил много гладен, сочната салата много му се усладила — нали бил магаре — продължил лакомо да яде. Накрая попаднал на друг вид салата, но щом хапнал от нея, отново почувствал някаква промяна и възвърнал човешкия си образ.
После ловецът легнал и се наспал. Събудил се на другата сутрин, откъснал една от лошите салати и една от добрите и си помислил: „Те ще ми помогнат да си върна нещата и да отмъстя за коварството“.
Сложил двете салати в торбата си, прескочил зида и тръгнал да търси замъка на любимата си. Поскитал няколко дни и накрая го намерил. Той боядисал набързо лицето си кафяво и придобил такъв вид, че никой не можел да го познае. После влязъл в замъка и помолил да го подслонят.
— Много съм уморен, не мога да вървя повече — казал той.
Магьосницата го попитала:
— Откъде си, приятелю, и какво работиш?
Той отвърнал:
— Царски пратеник съм и ме изпратиха да търся най-вкусната салата на земята. За щастие я намерих, но слънцето припича много силно и се страхувам, че крехката салата ще увехне; не зная дали ще успея да я занеса.
Като чула за вкусната салата, старицата се полакомила и рекла:
— Дай да опитам от тази салата!
— Защо не? — съгласил се той. — Нося две и ще ти дам едната.
Развързал торбата и й подал лошата салата. Магьосницата не се усъмнила, взела салатата и отишла в кухнята да я приготви. Като свършила, нямала търпение да почака, докато я сложат на трапезата, а веднага взела два-три листа и ги напъхала в устата си; но щом ги глътнала, изгубила човешкия си образ — превърнала се в магарица и хукнала из двора.
После в кухнята влязла прислужницата, взела приготвената салата да я поднесе на трапезата, но по стар навик изяла два-три листа. Чудотворната сила подействала незабавно — тя също се превърнала в магарица, изтървала паницата със салатата и хукнала на двора при магьосницата.
През това време ловецът седял до хубавото момиче. Понеже никой не носел салатата, а и на момичето много му се искало да я опита, то попитало:
— Защо я няма още салатата?
Тогава ловецът си помислил: „Зеленчукът сигурно е подействал вече“ и казал:
— Ще отида в кухнята да видя какво става.
Като слязъл по стълбата, видял двете магарици да тичат из двора, а салатата се търкаляла на земята.
— Добре, тези двете са изяли своя дял — рекъл той.
Вдигнал от земята останалите листа, сложил ги в чинията и ги занесъл на девойката с думите:
— Аз ще ти поднеса вкусната салата, за да не чакаш повече.
Хапнала тя и мигновено изгубила човешкия си образ — превърнала се в магарица и хукнала на двора.
Ловецът измил старателно лицето си, за да могат магьосницата и дъщеря й да го познаят, слязъл на двора и извикал:
— Сега ще си получите наградата и за вашето коварство.
Вързал трите за едно въже и ги подкарал. Стигнал и до една мелница. Почукал на прозореца; мелничарят подал глава и го попитал какво желае. Ловецът казал:
— Водя три вироглави добичета, защото не искам да ги държа вече. Ако ги прибереш да ги храниш и да ги гледаш така, както аз ти наредя, ще ти платя, колкото поискаш.
Мелничарят рекъл:
— Защо не? Но как да ги гледам?
Тогава ловецът му наредил да дава на старата магарица, а тя била магьосницата, по три пъти на ден тояга и веднъж храна; на средната, тя била прислужницата, веднъж тояга и по три пъти храна; а на младата, тя била девойката, нито веднъж тояга и по три пъти храна. Не му давало сърце дори да си помисли, че някой може да бие девойката. После се върнал да живее в замъка и намерил там всичко, от каквото имал нужда.
След няколко дни при него дошъл мелничарят и му казал, че старата магарица, на която давал по три пъти на ден тояга и само веднъж храна, умряла.
— Другите две — продължил мелничарят — не умряха и ги храня по три пъти на ден, но са толкова тъжни, че не вярвам да живеят още дълго.
Тогава ловецът се смилил, забравил гнева си и поръчал на мелничаря да ги доведе в замъка. И когато дошли, дал им да хапнат от добрата салата и те възвърнали човешкия си образ. Хубавата девойка паднала на колене пред него:
— О, любими мой, прости ми за злото, което ти сторих! Майка ми ме принуди да постъпя така, това стана против волята ми, защото аз те обичам от цялото си сърце. Твоят вълшебен плащ е тук, а за птичето сърце ще изпия едно питие и ще го повърна.
Но ловецът си бил наумил друго и казал:
— Нека стои у тебе, няма значение у кого от двама ни е, защото аз съм решил да се оженя за теб и знам, че ще ми бъдеш вярна.
После вдигнали сватба и живели щастливо чак до смъртта си.

Глупавият Шишо

Запяха агънцата в кошарата, запяха насреща в градината малките работни пчели, обадиха се жълтите патенца в кринчето под ябълката. Засмяната глава на слънцето тръгна над нивите. Наведе се Шишовата баба над заспалото момче, отви го, бутна го по рамото и тихо му захортува:
— Хайде, чедо, стига си спал! Нали щеше на нивата да ходиш? Хайде тръгвай, че дядо ти е премалял от глад! Шишо, ставай, Шишо!
Скочи Шишко. Потри с юмруци сънливите си очи, нахлу бърже калчищените си гащи, излезе да си умие очите на двора и като се наплиска със студена вода, бръкна в кринчето да помилва едно от патенцата. Старата патка засъска, разтвори човка и го подгони. Побягна страхливият Шишо в пещника при баба си, преметна през рамо торбичката с топлата ръжена пита, взе в ръка писаното менче с копривена чорба и тръгна.
На Мержановия хълм ще върви. Там дядо му оре с биволите и на края на всяка брезна се обръща към село да види дали не се е задало внучето му с топла чорбица и прясна пита. Мина Шишо кръстопътя, стигна големия мост и се спря. Сложи на земята менчето, наведе се и погледна надоле. Реката гори огряна от слънцето като запалена. Тя бърза надоле, шуми, пръска искри, пърли върбалака. Сребърни рибки подскачат нагоре.
Огледа се Шишо и видя доле във водата едно малко черно момченце като него, с дълги уши и торба през рамото. Кое ли е туй момченце, дето ходи под водата? Стана му драго. Засмя се. И долното момче се засмя.
— Хей, защо ми се смееш?
Шишо се наведе, взе от земята едно камъче и го пусна от моста. Камъчето цамбурна и черното момченце се потули. А когато водата утихна, то пак си показа главата с големите уши.
— Ха де, ако си юнак, съблечи се и ела да ме уловиш под водата! — сякаш думаше долньото. Но Шишо си спомни, че дядо му оре на нивата гладен, наведе се, взе менчето и тръгна нагоре. Навлезе във високите позлатени от слънцето жита. Изгуби се по една тясна пътека. Бърза, бърза, умори се и спря под една круша да си почине. Дребни мравки напълзяха босите му крака и той почна да тича напред. Изведнъж насреща му изскочи един пъдпъдък.
— Пъдпъдък — джау! джау! — изкрещя той и кацна на един клон над Шишовата глава.
На Шиша му се стори, че пъдпъдъкът вика:
— Питката — дай! дай!
— Не може — рече Шишо, — за дяда е.
Пъдпъдъкът се разсърди и хвръкна. Полетя надоле към блатото, да се оплаче на щъркела. Щъркелът беше цар на всичките птици, които живееха по нивите и горите край Шишовото село. Като истински цар, той искаше и сънят му да бъде царски. Но през нощта жабите от блатото до зори врякаха и не му дадоха да мигне. Затуй беше отишъл да ги накаже. Тъкмо дългокракият цар беше хванал една кекава жаба за крака и я питаше ще кряка ли още, или няма да кряка, когато отпреде му кацна пъдпъдъкът и почна да се оплаква:
— Не дава питката — каза той.
— Кой?
— Шишо.
— Я кажи на гарваните да ми го доведат!
Пъдпъдъкът полетя към една суха върба, където стояха важно два черни гарвана и се озъртаха наоколо.
— Видите ли онуй момче — викна им пъдпъдъкът, — дето отива към Мержановия хълм. Царят заповяда да му го заведете, бърже!
Гарваните разтвориха човките си, грабнаха сабите си и се втурнаха. Превариха Шишо.
— Стой, не мърдай!
Шишо спря.
— Хайде тръгвай напреде ни да те водим при царя! — заграцаха те и почнаха да махат сабите си.
Шишо не им отвърна нищо, ами се наведе, грабна като камъче и го хвърли срещу царските войводи. Гарваните се дигнаха и побягнаха по-бърже от вятър, като изтърваха от страх сабите си. Шишо се наведе и що да види: то не било саби, а пачи пера.
Като чу щъркелът как са я свършили юначните му войводи, мигом полетя към синята гора. Намери кълвача и му заповяда да удари барабана и да събере на съвет болярите му. Кълвачът забарабани:
— Дето да са болярите, тука да дойдат!
Зашумя тъмната гора. Чу се тропот на коне, рев на автомобили и шум на самолети. От всички краища се втурнаха болярите към царския дворец. Най-напред пристигна един стар очилат бухал на файтон с бели коне. Подир него стърчиопашката слезе от самолет. Стърчиопашката пристигна от чужбина. Тя беше министър на външните работи. Подир нея на син автомобил пристигнаха два надути пауна със зелени пера и влязоха важно в двореца. Най-подир се явиха три пуяка и едно орехче. А до прозореца на един клон клекна катеричката да ги подслушва.
Насядаха царските боляри в тронната зала и почнаха да се прозяват в шъпите си. Тогава щъркелът стана прав и им разправи за ръжената питка на Шиша и копривената чорба. Попита и чорбата.
Пръв се дигна единият пуяк и рече:
— Да го излъжем, като му дадем едно перо от пауновите. Паунът изкрещя:
— Не може, не си давам перата! Днес перо, утре перо, додето ме оскубете. Какъв болярин ще бъда аз, когато ме оскубете? Втори се дигна бухалът и избухна:
— Аз ще го уплаша!
— Не можеш го уплаши, защото е голям като мене — намеси се дребното орехче.
Всички боляри се засмяха. Стърчиопашката предложи:
— Да му дадем орехчето. То и без туй е мъничко, не го бива за болярин.
Щъркелът я удари с крило.
— Да мълчиш! Аз не си давам болярите. Орехчето ми е малко, голяма работа върши. То ме пощи и кълве бълхите ми.
Най-подир се обади нетърпеливата катеричка:
— Яде ли ви се ръжена пита? Ще ли ви се копривена чорба?
— Иска ли питане!
— Тогава кажете ми колко ореха ще ми дадете, ако залъжа Шишо, додето му вземете торбата и менчето.
Щъркелът погледна към прозореца:
— Ти нямаш криле, как ще го превариш?
— Лесна работа. Колко орехи давате?
— Един чувал, ако го подмамиш — отговориха болярите и погледнаха щъркела.
Щъркелът клюмна с глава.
Подскочи хитрата катеричка от клон на клон, от дърво на дърво, превари Шиша. Скочи на едно сухо крушево клонче над пътя.
— Шишчо, какво носиш? — попита тя.
— Питка за дяда.
— Ами знаеш ли новото?
— Кое?
— Ей сега, хе на онуй дърво, дето е на синора, аз ще обеся един паяк.
Очите на Шиша светнаха.
— Че защо ще го бесиш? Какво зло ти е направил?
— Какво ли — изплел мрежа и замрежил на една мравка слънцето. Ти искаш ли да гледаш как ще го беся?
— Искам — отвърна Шишо, — ама трябва да занеса на дяда питката, че е много гладен.
— Ууу, че то е най-лесното нещо, дай я на гарваните да я занесат! Хайде де, ела да видиш какъв голям паяк, на гърба му има чер кръст.
Шишо сложи на земята менчето, сне торбата и тръгна подир катеричката. В туй време двата царски гарвана грабнаха сладкия дядов обед и го отнесоха към щъркеловия дворец. А Шишо и катеричката отидоха да бесят паяка. Бесиха го, що го бесиха, не можаха да го обесят. Паяк беси ли се? Върна се Шишо назад за питката и менчето и като разбра, че са го ограбили, писна да плаче и се спусна към къщи. Когато стигна големия мост и погледна във водата, видя пак черното момче с големите уши — и то плаче.
А в туй време насред гората, в царската градина, под една дебела сянка, цар Щъркел и болярите му кълвяха дядовия обед и пееха песни. Катеричката си броеше орехите.

Гюро с дългите мустаци

Гюро беше малък човек с дълги мустаци и с писани чорапи. Като всеки човек и той си имаше късмет. Само че неговият късмет беше много ленив и затуй на Гюра не му вървеше. Когато играеше на карти в кръчмата, късметът му стоеше вън на пейката и си клатеше краката, а Гюро губеше. Когато човекът с дългите мустаци закрачеше подир ралото на нивата, късметът се изтягаше на сянка под крушата и си чоплеше носа. Затуй Гюро не можа никога през живота си да изрови някое гърне с имане. Веднъж претоварената със снопи Гюрова кола се пракатури и храната отиде по дяволите. Гюро се почеса по тила и почна да скърца със зъби.
— Ах, де го този мой късмет — аз да го пипна, че да го натикам в кози рог!
Късметът тъкмо береше черни къпини от синора и ги лапаше. Като чу Гюровата закана, той се уплаши много, плю си на петите и побягна към село. Дълго тича по безлюдните улици и търси място да се скрие, най-сетне влезе в отворената врата на кооперацията и се намъкна в един лотариен билет.
Случи се тъй, че този същият билет влезе в ръцете на Гюра. (Нали случайните случки случайно се случват.) В събота Гюро купи билета, а в неделя от вестника разбра, че печели 100 000 лева. Толкова много се зарадва, че не можа нито да яде, нито да спи. Рано сутринта в понеделник Гюро си стегна цървулите, засука си дългите мустаци и потегли към града.
— Бай Гюро — обади се подире му Радул кръчмаринът, — да беше си оставил тука мустаците да ти не тежат по пътя.
В туй време от окъртената сиромашка къщурка насреща се подаде като лалугер Беленката.
— Къде отиваш, Гюро? — попита той.
— За хилядарките.
— Приемаш ли ме да ти правя дружина?
— Защо не, тръгвай с мен.
По пътя двамата съседи поведоха разговор и не усетиха как пристигнаха.
Когато в града начетоха на Гюро хилядарките, Беленката си глътна езика. Подир дълго мълчание той попита тихо:
— Къде ще ги денеш тези пари?
— Ще си купя един кон и една двуколка. Няма вече Гюро да бъхти планината пеш. Само че искам колелата да бъдат гумени. Не сядам аз на двуколка с железни шини! И тебе ще повозя някога — великодушно обеща Гюро.
— Ами моята бабичка не може ли за малко да седне в двуколката на крайчеца?
— Не може. А бе ти да не искаш целия ти род да возя? Този кон пари струва. Ако почна всекиго да возя — ще смъкна кожата му. Ела сега да те почерпя една ракия.
Излязоха на градския пазар. Завариха голяма навалица. Беленката спря пред една каручка, пълна с портокали.
— Слушай, Гюро, купи ми един портокал, не ща аз ракия.
— Че защо ти е портокал?
— Ще го занеса на баба Танаска. Много ще се зарадва горката! Тя нали е болна — да си разкваси устата.
— Не може. Не давам аз пет лева за един портокал. Ако искаш, готов съм да те черпя шише ракия, то струва само един лев.
— Не ща. Иди сам се почерпи, а пък аз ще походя из пазара — рече Беленката и сърцето му се сви от мъка.
Гюро тръгна към кръчмата. Дръпна пет-шест шишенца ракия на крак, купи от ловния магазин един жив заек, хвана го за задните крака, главата му се люшкаше и от време на време бъркаше в пазвата си да провери там ли е кърпата с хилядарките.
Не щеш ли, тъкмо в гората му се развърза връвта на левия цървул. Как да я стегне с една ръка? Пусне ли заека, за да освободи и другата си ръка — дългоухият ще побегне. Замисли се Гюро какво да стори, напрегна ума си и най-сетне реши да върже с кърпата си задните крака на заека, да го положи на земята и тогава да си престегне цървула. Извади от пазвата си кърпата с хилядарките — във възел стегнали — и полека замота задните крака на заека. Сложи го на земята, поръча му да кротува и се наведе над цървула. Почна да пъшка.
Заекът, като усети, че вече не го стиска коравата Гюрова ръка, полекичка ритна два-три пъти, изкара си единия крак и разбра, че е свободен. Скочи… Втурна се като стрела между дърветата и отнесе възела с хилядарките.
Гюро се изправи втрещен. Премигна няколко пъти, изрева като звяр и почна да си скубе дългите мустаци.
— Ах, де го този мой късмет — да го натикам в кози рог!
Късметът му, който вървеше след него, уплашен се стъписа назад, хукна направо през нивите, слезе в село и се навря в едно захвърлено пукнато гърне.
— Пак аз излязох виновен! — продума той и започна да трепери.

Главата и опашката

Тръгна магарешката глава на път. Навърви се подире и опашката.
— Къде отиваме? — попита опашката.
— Бягаме — отвърна главата.
— Защо бягаме?
— Бягаме от циганина, нашия господар. Снощи, като се върнахме в къщи от пазар, чух циганката.
— Манго — рече тя, — кога родя три циганчета, на какъв занаят ще ги дадеме?
— Ще ги направиме свирачи, да свирят по хората и сватбите.
— Ами кой ще носи тъпана?
— Най-малкото ще го носи и ще удря с една бухалка.
— Лесна работа. Ти не бери грижа. Като родиш циганчетата, аз ще одера кожата на магарето и ще направя от нея тъпан.
— Не коли магарето! — викна циганката. — Кой ще пренася яйцата на пазара?
— Аз ще ги нося! — отговори циганинът. — А магарето ще заколя, защото нощем очите му не виждат. Като минава по моста, може да падне в реката и да се удави. Ще иде и кожата му туй за туй.
— Ето защо, като чух тоя разговор, реших да бягам — каза магарешката глава.
Опашката, която цял живот беше пъдила мухите и мислеше, че това е най-важната работа в живота, избухна.
— Ох ти, главо магарешка! Ето докъде ме доведе с твоята слепота! Цял живот съм вървяла подире ти, хиляди мухи съм избила, за да те пазя от тях, а ти какво направи? Ослепя на старини. Не съм съгласна повече да вървя подире ти. Отсега нататък аз ще те водя!
— Добре — рече главата, — ти ме води!
Тръгна опашката напред. Отби се от утъпкания път, удари през ниви, през ливади, през трънливи поляни, слепешката право към дълбоката река.
И нали нямаше очи — удави магарето.

Фридер и Катерлизхен

Живели някога един мъж и една жена. Мъжът се казвал Фридер, а жената — Катерлизхен.
Веднъж Фридер казал:
— Ще отида на полето, а ти, Катерлизхен, приготви за обяд нещо вкусно и налей вино, за да хапна и да пийна като се върна.
— Върви, Фридер — отговорила Катерлизхен, — върви, аз ще приготвя каквото трябва.
Като дошло време за обяд, тя взела пушено месо и сложила тигана на огъня. „Докато месото се пържи — помислила си тя, — ще сляза в избата да налея вино.“
Отишла в избата и започнала да налива вино в една голяма кана. Изведнъж се сетила, че кучето не е вързано и може да отмъкне месото от тигана. „Добре, че се сетих навреме“ — казала си Катерлизхен и хукнала навън.
Ала кучето вече било захапало месото и тичало с него из двора. Като го видяла, Катерлизхен го подгонила, но не могла да го настигне.
— Е, каквото е изгубено, изгубено е — казала тя и тръгнала едва-едва към къщи, защото била много изморена.
В това време каната се била напълнила и виното било изтекло на пода. Като видяла какво е станало, Катерлизхен се завайкала:
— Какво ще правя сега? Ще трябва да измисля нещо, за да не забележи Фридер.
Помислила малко и си спомнила, че в килера има една торба с хубаво пшеничено брашно. Взела го и го посипала по пода на избата. Щом — свършила тази работа, огледала наоколо и останала много доволна.
— Всичко е наред — казала тя. — Избата е суха и чиста.
На обяд Фридер се върнал вкъщи.
— Е, какво си ми приготвила за ядене? — попитал той жена си.
— Ах, Фридер, исках да ти опържа месо, но кучето го отмъкна от тигана. И докато тичах след него, виното изтече от бъчвата. Но аз посипах по пода брашно и сега навсякъде е чисто и сухо.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила?! Как можа да оставиш кучето да отмъкне месото и виното да изтече от бъчвата? И на всичкото отгоре да изсипеш хубавото пшеничено брашно!
— Но аз не знаех, Фридер — отговорила Катерлизхен. — Трябваше да ми кажеш по-рано.
„Ако жена ми ще прави все така — казал си Фридер, — ще трябва добре да си помисля.“
Веднъж той спечелил доста пари и ги сменил срещу злато. Върнал се вкъщи и казал на жена си:
— Виждаш ли тези жълти кръгчета? Ще ги скрия в едно гърне и ще заровя гърнето в земята под яслата на кравата. Но внимавай да не ги докоснеш, защото лошо ще си изпатиш!
— Не, Фридер, няма да се докосна до тях — отговорила Катерлизхен.
Един ден, когато Фридер го нямало вкъщи, дошли търговци, които продавали грънци и всякакви други съдове. Попитали Катерлизхен дали няма да си купи от стоката им.
— Аз нямам пари — казала Катерлизхен — и затова не мога нищо да купя. Има само едни жълти кръгчета, но не зная дали ще ви свършат работа.
— Жълтите кръгчета може и да ни свършат работа. Я ги покажи!
— Отидете в обора — казала Катерлизхен. — Заровени са под яслата на кравата. Извадете ги вие, аз не бива да се докосвам до тях.
Търговците отишли в обора. Разровили под яслата, извадили гърнето и видели, че в него има злато. Взели го и избягали. А стоката останала в къщата. Понеже в кухнята имало достатъчно съдове, Катерлизхен решила да посади цветя в глинените гърнета и да ги нареди покрай оградата.
Вечерта Фридер се прибрал, видял грънците и попитал:
— Катерлизхен, ти ли подреди тези гърнета?
— Да — отговорила тя. — Купих ги за жълтите кръгчета, които беше заровил в обора. Но аз не ги докоснах. Търговците сами ги взеха.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила? Та това беше чисто злато — всичкото ни богатство. Защо го направи?
— Но аз не знаех, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
После Катерлизхен се замислила и казала:
— Слушай, Фридер, хайде да догоним крадците и да си вземем златото.
— Добре — съгласил се Фридер. — Ще опитаме, но ти вземи хляб, масло и малко сирене, за да хапнем по пътя.
Двамата тръгнали да търсят крадците. Фридер вървял напред, защото ходел по-бързо, а Катерлизхен изоставала. „По-добре е да не бързам толкова. Като се връщаме обратно, аз ще бъда отпред.“ — помислила си тя.
Стигнали до планината. Като започнала да се изкачва по склона, Катерлизхен видяла, че земята е дълбоко набраздена. И понеже била милостива, намазала пукнатината с маслото. Но като се навела, едно парче сирене паднало от кошницата и се търкулнало надолу по склона.
„Един път вече се изкачих по склона — казала си тя. — За едно парче сирене няма да сляза до долу. Ще пусна друго парче, и то ще го върне обратно.“ — Извадила още сирене и го хвърлила надолу. Но сиренето не се върнало. Тогава тя хвърлила трето парче. „Може би двете парчета чакат третото и затова не искат да се върнат.“ — помислила си тя. Ала и трите парчета не се върнали. „Трябва да помисля — казала си Катерлизхен. — Може би третото парче не е намерило пътя и се е загубило. Значи трябва да изпратя четвърто парче, за да извика останалите.“ Но и с четвъртото парче се случило същото. Тогава Катерлизхен се ядосала и хвърлила надолу по склона всичкото сирене. Почакала малко, за да види какво ще стане, но сиренето не се върнало.
— Е, аз си тръгвам — казала тя. — После вие ще ме гоните!
Продължила по пътя и настигнала Фридер.
— Дай ми сега нещо да похапна — казал той.
Катерлизхен му дала само сух хляб.
— А къде са маслото и сиренето? — попитал Фридер.
— Ах, Фридер — казала Катерлизхен, — с маслото намазах пукнатините по земята, а сиренето… сиренето скоро ще се върне. Едно парче падна от кошницата и аз изпратих след него останалите, за да го върнат обратно.
— Не трябваше да правиш това, Катерлизхен! — извикал Фридер.
— Вярно е — отговорила тя, — но да ми беше казал по-рано.
Двамата изяли сухия хляб и Фридер попитал:
— Заключи ли къщата, когато излезе?
— Не, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Тогава се върни вкъщи да заключиш и после ще продължим. Ще донесеш и още нещо за ядене. Аз ще те почакам тук.
Катерлизхен тръгнала и си помислила: „Фридер не обича масло и сирене. Затова ще му занеса сушени круши.“
Щом пристигнала вкъщи, заключила вратата на горния етаж с катинар, а долната свалила от пантите и я взела със себе си, защото мислела, че щом няма врата, никой не може да влезе в къщата.
Катерлизхен тръгнала бавно по обратния път и си мислела: „Нека Фридер да си почине добре.“ Като го видяла, казала:
— Ето, нося вратата на къщата, за да я пазиш.
— Боже мой! — извикал Фридер. — Колко умна жена имам! Свалила долната врата, та всеки да може да влезе, а заключила горната с катинар. Вече е късно да се връщаме у дома. Така и така си донесла вратата, ще я носиш по пътя.
— Добре — съгласила се Катерлизхен, — ще нося вратата, но торбата с крушите ми тежи. Затова ще я закача на вратата, нека тя да я носи.
Двамата отишли в гората и започнали да търсят крадците, но не ги намерили. И понеже се стъмнило, качили се на едно високо дърво, за да пренощуват. Тъкмо се настанили сред клоните, под дървото дошли крадци и седнали, за да си поделят плячката. Фридер слязъл тихо от дървото, събрал камъни и отново се качил. После започнал да хвърля камъните върху крадците, но не можал да ги улучи.
— Сигурно вятърът брули шишарки — казали крадците.
В това време Катерлизхен държала вратата на гърба си. Станало й много тежко, но тя си мислела, че й тежат крушите и казала:
— Фридер, ще хвърля крушите!
— Недей, Катерлизхен — казал той. — Крадците ще ни забележат и тогава е свършено с нас!
— Не мога повече, много ми тежат — изплакала тя.
— Хвърли ги, дявол да те вземе!
И крушите се посипали между клоните.
— Сигурно птиците хвърлят тор отгоре — казали крадците.
Но вратата толкова много натежала на Катерлизхен, че тя казала:
— Ще хвърля вратата долу.
— Недей, Катерлизхен — прошепнал Фридер, — крадците веднага ще ни забележат.
— Но, скъпи Фридер, не издържам повече! Много ми тежи!
— Хвърли я, пък каквото ще да става!
Вратата паднала на земята с гръм и трясък. Крадците скочили и се развикали:
— Дяволът слиза от дървото!
Хукнали да бягат и оставили плячката си. На разсъмване Фридер и Катерлизхен слезли от дървото и намерили златото. Зарадвали се много и доволни се прибрали вкъщи.
— Сега трябва да бъдеш по-разумна, Катерлизхен — казал той на жена си, — и трябва да ми помагаш в работата.
— Добре, Фридер, обещавам. Ще отида на полето и ще ожъна.
Отишла тя на полето, но решила най-напред да похапне. Но като се нахранила, й се доспало. Започнала да жъне, ала нали била сънена, без да иска си срязала роклята със сърпа. После легнала и заспала. Като се събудила и видяла, че е полугола, си казала. „Аз ли съм или не съм аз?“ Вече било тъмно и Катерлизхен хукнала към дома си. Почукала на вратата и извикала:
— Фридер!
— Какво има? — обадил се мъжът й.
— Вкъщи ли е Катерлизхен?
— Да — отговорил Фридер, — вкъщи е.
Катерлизхен се изплашила и изтичала навън. На пътя срещнала разбойници. Отишла при тях и им казала:
— Ако сте тръгнали да крадете, ще ви помогна.
Разбойниците помислили, че тя добре познава околността и се съгласили. Катерлизхен се приближила до една от къщите и извикала:
— Хей, добри хора, имате ли нещо за крадене? Дошли сме да крадем!
Тогава разбойниците решили да се отърват от нея и й казали:
— На края на селото е къщата на попа. В градината расте ряпа. Извади ряпата и ни я донеси.
Катерлизхен отишла в градината и започнала да тегли ряпата, но се изморила и седнала да си почине. В това време покрай къщата минал някакъв пътник и като погледнал в градината, помислил, че самият дявол тегли ряпата. Изтичал при попа и казал:
— Дядо попе, дяволът тегли ряпата в градината. Трябва да отидеш и да го прогониш!
— Не мога, синко — отговорил попът. — Куц съм и не мога да ходя.
— Аз ще те подпирам вместо патерица — казал пътникът.
Двамата отишли в градината, а Катерлизхен тъкмо била станала, за да тегли ряпата.
— О! — извикал попът. — Това е самият дявол! — От страх забравил, че е куц и хукнал да бяга с всички сили.

Дванадесетте братя

Живели някога цар и царица; имали дванадесет деца, но всичките били момчета. Веднъж царят казал на жена си:
— Ако тринадесетото дете, което ще родиш, бъде момиче, ще трябва да убием дванадесетте момчета, за да може цялото богатство и царството да останат за него.
После царят заповядал да направят дванадесет ковчега, които заключил в една тайна стая, дал ключа на царицата и й заповядал да не казва на никого за това.
Оттогава царицата станала тъжна. Един ден най-малкият й син, когото тя наричала по библейски Вениамин и който бил до нея неотлъчно, я попитал:
— Мила майко, защо си толкова тъжна?
— Скъпи синко — отговорила тя, — не мога да ти кажа това.
Ала той не й давал покой и накрая тя отключила тайната стая, показала му дванадесетте ковчега и със сълзи на очи му разказала какво е заповядал царят.
Синът й я утешил и казал:
— Не плачи, мила майчице, все ще измислим нещо.
— Най-добре е да напуснете двореца и да отидете в гората — казала царицата. — Нека някой от вас да се качи на най-високото дърво и да наблюдава кулата на двореца. Ако ми се роди син, ще издигна бял флаг — тогава ще можете да се върнете, а ако ми се роди момиче, ще издигна червен флаг — тогава трябва да бягате надалеч и Бог да ви пази!
После майката благословила синовете си и те отишли в гората. Изминали единадесет дни и дошъл редът на Вениамин да стои на стража. Като се изкачил на дървото, той видял на кулата да се развява червен флаг, а това било знак, че всички братя трябва да бъдат убити. Като чули това, останалите братя се разгневили и казали:
— Нима трябва да умрем заради някаква си девойка! Заклеваме се да отмъстим за това. Където и да срещнем девойка, ще пролеем кръвта й!
След това те се отправили към най-тъмната част на гората, където намерили изоставена колиба, и решили да живеят там. Оставили най-малкия брат да се грижи за домакинството, а те ходели на лов за зайци, птици и всякакви животни, които ставали за храна. Така отминали десет години.
В същото време момиченцето, което родила царицата, пораснало и станало красива и добра девойка със златна звезда на челото. Веднъж, когато в двореца перели бельото, тя видяла дванадесет мъжки ризи и попитала на кого са. Майка й отговорила с мъка на сърцето:
— Това са ризите на дванадесетте ти братя.
— А къде са моите братя? — попитала девойката.
— Бог знае къде са сега — отговорила майката, завела дъщеря си в тайната стая и й показала дванадесетте ковчега. — Тези ковчези бяха приготвени за твоите братя — казала тя, — но те тайно избягаха от двореца, когато се роди ти.
— Не плачи, мамо — казала девойката, — аз ще отида да ги потърся.
Взела дванадесетте ризи и тръгнала на път. Вървяла, вървяла и стигнала до същата тъмна гора. Видяла изоставената колиба и влязла вътре, край огнището седяло едно момче.
— Коя си ти и откъде идваш? — попитало то.
— Аз съм принцеса — отговорила тя — и търся дванадесетте си братя.
Показала дванадесетте ризи и тогава Вениамин разбрал, че това е неговата сестра.
— Аз съм твоят най-малък брат — казал той. — Ала трябва да те предупредя, че ние с моите братя се заклехме да убиваме всяка девойка, която срещнем, защото заради девойка бяхме принудени да напуснем двореца.
— И какво от това? Аз съм готова да умра заради братята си — казала девойката.
— Но аз не искам да умираш — отговорил Вениамин. — Затова сега ще се скриеш в едно празно буре, докато се върнат братята ми, а аз ще измисля какво да им кажа.
Когато се стъмнило, братята се върнали от лов и скоро вечерята била готова. Седнали на масата и започнали да разпитват Вениамин какво ново се е случило през деня.
— Нима не знаете? — попитал Вениамин.
— Не, не знаем — отвърнали те.
— Вие бяхте в гората, а аз си останах у дома и зная повече от вас — казал Вениамин.
— Тогава ни разкажи.
— Добре — казал той, — но първо ми обещайте, че няма да убием първата девойка, която срещнем.
— Да — извикали те в един глас, — обещаваме, само ни разкажи какво се е случило.
— Нашата сестра е тук — казал Вениамин и помогнал на девойката да излезе от бурето.
Тя била толкова прекрасна, мила и нежна, че всички се зарадвали и я обикнали от сърце. Останала да живее с тях и помагала на Вениамин в домакинството. Готвела, поддържала ред и чистота, а братята й винаги били доволни.
Веднъж Вениамин заедно със сестра си приготвил прекрасен обяд и когато всички се събрали, седнали на масата, яли, пили и били радостни и весели.
Зад колибата имало малка градина, в която растели дванадесет крина. Принцесата искала да зарадва братята си, като им поднесе по един крин след обяда. Ала в мига, в който ги откъснала, братята й се превърнали във врани. Те се издигнали над гората и отлетели. А заедно с тях изчезнала и колибата, и градинката. Клетата девойка останала сам-сама в дивата гора. Огледала се наоколо и видяла, че пред нея стои старица.
— Какво направи, детенце мое? — попитала старицата. — Защо откъсна дванадесетте крина? Сега братята ти завинаги ще останат врани.
Девойката се разплакала и казала:
— Нима няма никакъв начин да ги спася?
— Има — отвърнала старицата, — но той е толкова труден, че няма да успееш да ги спасиш — трябва да мълчиш цели седем години: нито да говориш, нито да се смееш; кажеш ли една дума само, братята ти ще умрат.
Девойката се замислила, а след минута-две решила, че ще направи всичко, но ще спаси братята си. Качила се на едно високо дърво и започнала да преде прежда.
Един ден царят отишъл на лов в гората. Изведнъж кучето му залаяло и изтичало към дървото. Той спрял при дървото и видял в клоните му девойката. Толкова бил възхитен от красотата й, че я попитал дали е съгласна да се омъжи за него. Но тя не продумала нито дума. Тогава царят се качил на дървото, взел я на ръце и я отвел в двореца. После отпразнували разкошна сватба. Ала девойката нито говорела, нито се смеела.
Така минали две години в радост и щастие. Майката на царя обаче била много зла жена и започнала да клевети младата царица.
— Каква е тази жена, която си довел в двореца? — попитала тя царя. — Ако е няма, то поне може да се засмее. Кой знае с какви лоши неща се занимава тайно в себе си.
Отначало царят не вярвал на думите й, но майка му държала на своето, обвинявайки царицата във всевъзможни грехове, докато накрая убедила царя да я осъди на смърт.
Тогава издигнали огромна клада на двора, извели царицата навън, завързали я за стълба и скоро огнените пламъци започнали да обгарят дрехата й. Царят гледал от прозореца на кулата и сълзи се стичали от очите му — той все още силно обичал своята съпруга. Но изведнъж се разнесъл шум от криле и дванадесет врани кацнали на земята. В същия миг те се превърнали в дванадесет красиви мъже. Те бързо потушили пламъците, освободили любимата си сестра и започнали да я целуват и притискат до сърцето си.
Девойката вече можела да говори и разказала на царя защо през цялото време мълчала и не се смеела. Като разбрал, че е невинна, царят се зарадвал и двамата заживели в мир и сговор до смъртта си. А злата майка на царя затворили в бъчва с горещо масло и отровни змии; мъките й, преди да умре, били страшни.

Двамата странници

Веднъж, преди много, много години, на пътя се срещнали шивач и обущар. Шивачът бил весел и добродушен човек. Той веднага познал по торбата занаята на своя спътник и му изпял весела песничка:

Хей, обущарю, не тъгувай,
бързо ти обувките уший!
Че на всички балове в захлас
с тез обувки ще танцувам аз!

Но обущарят не обичал шегите. Той направил кисела физиономия, сякаш е пил оцет, и дори бил готов да удари шивача заради неуместната му шега. Ала веселият шивач се засмял, подал му манерката си с вино и рекъл:
— Стига си се сърдил, приятелю, ами я по-добре си намокри гърлото с глътка вино.
Обущарят така и направил. Силното вино бързо разсеяло обидата, той върнал манерката на шивача и рекъл:
— Слушай, не искаш ли да тръгнеш с мен?
— Че какво пък — отвърнал шивачът, — ако отиваш в някой град, където се намира повече работа, аз с удоволствие ще дойда с теб.
— Точно там отивам — казал обущарят. — Нали знаеш, в малките градчета не можеш да припечелиш кой знае колко, а в селата хората често ходят боси.
И така двамата тръгнали заедно.
По пътя имали достатъчно време, нямало закъде да бързат, а колкото до храната и напитките, често изпадали в затруднено положение.
Накрая стигнали до големия град и тръгнали по площади и пазари да предлагат своя труд.
Шивачът се харесвал на гражданите със своето хубаво лице и весел смях. Всеки с удоволствие му давал работа. Понякога се случвало и така, че освен възнаграждението за свършената работа някоя хубава девойка го дарявала и с целувка. Торбата му винаги била пълна с по-вкусни неща, отколкото тази на обущаря.
Ала шивачът не бил хитър човек. Той винаги се смеел или пеел и разделял всичко, което имал, със своя мрачен другар. Дори в джоба му да звънтели само две монети, той веднага ги похарчвал за гощавка и тогава на тяхната маса ставало толкова весело, че бутилките, чиниите, ножовете и вилиците започвали да танцуват. Шивачът пеел, почуквал по масата с лъжицата и повтарял:
— Лесно печеля, лесно и харча.
Минало време и двамата напуснали града. Пътят ги отвел в гъста гора, а зад гората се намирала столицата на тази страна. Там живеел царят. През гората водели две пътеки. Ако се минело по едната, до града се стигало за седем дни, а ако се минело по другата — само за два дни. Шивачът и обущарят обаче не знаели коя пътека е по-кратка. Тогава двамата седнали под един бор и започнали да обсъждат за колко дни да си вземат хляб.
— Трябва да сме готови за най-лошото — казал обущарят. — Мисля да вземем хляб за седем дни.
— Как ли пък не! — отвърнал шивачът. — Да вземем хляб за седем дни, означава да натъпчем цял чувал и да го носим на гръб. Не, аз вярвам в късмета си. Имам достатъчно пари, а хлябът само ще изсъхне в горещината. Аз и дрехи не си шия в запас. А защо мислиш, че няма да разберем коя пътека е по-кратка? Не, братко, не можеш да ме убедиш, ще взема хляб само за два дни.
Те купили хляб толкова, колкото всеки искал, и тръгнали през гората.
В гората било тихо. Не се чувало нищо — нито пеене на птици, нито шум от вятър, нито ромон на ручей. През гъстите клони на дърветата не прониквал и лъч слънчева светлина. Обущарят се изморил, защото носел пълен чувал с хляб, пот на струйки се стичала по мрачното му и сърдито лице. А шивачът вървял от весел по-весел. Той скачал през вадички, късал листа от дърветата и си пеел весели песнички. Два дни вървели те през гората, ала краят й не се виждал. Шивачът изял всичкия си хляб, огладнял и започнал да пада духом. Една вечер той си легнал гладен, а на сутринта стомахът вече го болял от глад.
Когато обущарят сядал на някой пън да похапне, клетият шивач го гледал в устата със завист. А когато шивачът молел своя другар за парченце хляб, той му се присмивал и казвал:
— Ти винаги си весел и щастлив. Сега виждаш, че не винаги можеш да разчиташ на късмета си.
На петия ден бедният шивач не можал даже да стане. От глад едва говорел. Изчезнала и неговата руменина, очите му изгубили блясъка си.
Тогава обущарят му рекъл:
— Ако искаш, ще ти дам парче хляб, но в замяна на това ще взема дясното ти око.
Клетият шивач, комуто много се искало да живее, трябвало да се съгласи. За последен път му потекли сълзи и от двете очи, а после дал на безсърдечния обущар да му извади окото с острия си нож. Тогава шивачът си спомнил какво му казвала майка му, когато като дете си похапвал сладко-сладко: „Яж колкото искаш, мили синко, но после трябва всичко да изтърпиш“. И той изял хляба, който получил на такава висока цена, скочил на крака и бързо забравил за своето нещастие. Отново запял весела песничка, като се утешавал, че вижда добре и с едно око.
На шестия ден гладът отново започнал да мъчи шивача, а на седмия ден той не можел да се изправи на краката си. Тогава обущарят му казал:
— Готов съм да те съжаля и да ти дам още едно парче хляб, но за това ще ти взема и другото око.
Замислил се шивачът и разбрал колко нехаен е бил, като е разчитал само на късмета си, и казал на обущаря:
— Прави с мен каквото искаш, ала помисли и за това, че някой ден и ти можеш да изпаднеш в беда. Аз винаги делях с теб всичко, което имах, а ти искаш да ми вземеш единственото око. Ти знаеш, че тогава ще трябва да изоставя занаята си и да тръгна по пътищата, за да прося милостиня. Моля те, съжали се над мен!
Обущарят го изслушал, но нищо не отговорил. Извадил ножа си и избол лявото му око.
После му дал парче хляб, подал му края на една пръчка и го повел след себе си.
На залез-слънце двамата стигнали края на гората. Там се издигала бесилка. Обущарят оставил шивача под бесилката и продължил нататък сам. Измъчен от болка, глад и умора, нещастният шивач заспал под бесилката и спал там чак до сутринта. На разсъмване се събудил от студ и тъй като бил сляп, дълго не можал да разбере къде се намира.
На бесилката висели двама разбойници, а на главата на всеки от тях била кацнала врана. Единият обесен казал на другия:
— Спиш ли, братко?
— Не, не мога да заспя — отвърнал другият.
— Искам да ти кажа — продължил първият, — че росата, която през нощта се стичаше от напречната греда на бесилката, има чудесно свойство — възвръща зрението на слепите, трябва само да си умият очите с нея. За съжаление на никого от слепите това дори не му минава през ум.
Щом чул за чудодейната роса, шивачът извадил кърпичка от джоба си, напоил я с роса и си изтрил очите. В същия миг той видял как слънцето се показало иззад планината, как осветило в далечината огромния царски град със здрави порти и стотици кули, как заблестели на островръхите покриви златни шпилове и златни ябълки. Шивачът извадил от джоба си игла и се опитал да вдене конец в ушенцето й. Успял и сърцето му заподскачало от радост. После той метнал през рамо празния си чувал и продължил по пътя, като весело си подсвирквал.
Скоро шивачът видял младо жребче, което тичало из полето. Хванал го за гривата и понечил да го възседне, за да стигне по-бързо до града.
— Мили шивачо — казало жребчето, — пусни ме, аз съм още младо. Даже и толкова слаб човек като теб може да ми прекърши гърба. Пусни ме да потичам още на свобода. Един ден ще те възнаградя за това.
— Е, добре — отвърнал шивачът, — ще те пусна. Ти наистина още не си събрало сили.
Шивачът го шибнал леко със сухата си пръчка за довиждане, а жребчето весело се понесло из полето.
А да знаете на шивача колко му се искало да похапне. От предишния ден не бил ял нищо. Видял слънцето, видял тревата, а в устата си нямал и трошица хляб.
— Ще изям първото нещо, което видя и става за ядене — казал си той.
И ето че видял един щъркел, който крачел важно по ливадата.
— Стой! — извикал шивачът и го хванал за единия крак. — Не знам дали месото ти е вкусно или не, но съм толкова гладен, че ей сега ще ти откъсна главата, ще те изпека на огън и ще те изям!
— Не ме убивай — казал щъркелът. — Ако ме пощадиш, един ден ще ти се отплатя за това.
Шивачът помислил малко и рекъл:
— Е, добре, дългокраки приятелю, ще те пощадя.
Щъркелът подвил дългите си нозе, издигнал се нагоре и отлетял.
„И все пак какво да правя — помислил си шивачът. — Все повече и повече ми се иска да ям. Но ако срещна по пътя нещо подходящо, непременно ще го изям.“
Изведнъж той съзрял едно езеро. В езерото плували две патета.
— Точно вие ми трябвате — казал шивачът и уловил едното. Тъкмо се канел да му пререже шията, когато иззад камъша излетяла старата патица със силни крясъци и започнала да се моли на шивача да се смили над бедните й дечица.
— Ах — казала тя, — помисли си колко тежко щеше да й бъде на майка ти, ако някой ти прережеше гърлото пред очите й!
— Добре, няма да докосна децата ти — рекъл добродушният шивач и пуснал патето във водата.
Накрая той видял край пътя старо хралупато дърво. От хралупите от време на време излитали диви пчели.
— А ето и награда за добрината ми! — зарадвал се шивачът. — Сега ще си похапна мед.
Ала в този миг от кошера излетяла пчелата майка, зажужала страшно и проговорила:
— Ако само докоснеш рояка и разрушиш кошера, ще забием в тялото ти десетки хиляди остри жила — все едно че ще те бодат с нагорещени игли. По-добре ни остави на мира и си върви по пътя, а когато дойде време, ние също ще ти сторим добро за това.
Разбрал шивачът, че и с пчелите не му провървяло. Едва-едва се довлякъл до града с празен стомах, но понеже вече било пладне и обядът в гостилницата бил готов, той можал веднага да седне на масата. Като се нахранил, шивачът рекъл:
— Е, сега вече мога да се заловя за работа.
Скоро си намерил работа и от ден на ден всичко вървяло от добре по-добре. Станал известен в целия град и не след дълго славата му на изкусен майстор стигнала до царя. Той го поканил в двореца и го назначил за придворен шивач. Ала в същия ден, когато го назначили, бил назначен за придворен обущар и неговият коварен другар.
Когато обущарят видял, че шивачът отново има очи, отишъл при царя и казал:
— Царю, този шивач е горделивец и самохвалко. Разправя, че щял да намери златната корона, която отдавна е изчезнала от твоето съкровище.
— Какво пък — отговорил царят, — много хубаво, това би ми доставило голямо удоволствие. — И заповядал да извикат шивача.
— Ето какво, приятелю, искам да намериш златната корона, която много, много отдавна изчезна от съкровището ми. Ако не успееш, ще те прогоня от града завинаги.
„Е, щом царят си е наумил да ме изгони от града, като иска от мен невъзможното, по-добре сам да се махна оттук, докато съм жив“ — помислил си шивачът, събрал си вещите и излязъл от градската порта.
Мъчно му било, че напуснал града, където всичко се подреждало така добре. Скоро той стигнал до езерото и видял на брега старата патица, която го била помолила да пощади живота на децата й. Тя го попитала защо е така тъжен и той й разказал в каква беда е изпаднал.
— Това е проста работа — отговорила патицата. — Короната е на дъното на нашето езеро. Ей сега ще я извадим, само че трябва да разстелеш кърпата си на брега.
Патицата се гмурнала и след няколко мига изплувала заедно със скъпоценната корона. Шивачът се зарадвал и бързо се отправил към царския дворец. Царят останал много доволен и за награда му подарил златна верижка. Като видял това, обущарят щял да се пръсне от яд и започнал да замисля още по-трудна задача, за да погуби шивача. На другия ден той отишъл при царя и казал:
— Царю, твоят шивач отново взе да се хвали. Казва, че може да направи от восък малък дворец също като твоя, с всички мебели, които се намират в него.
— Чудесно! — казал царят и заповядал да извикат шивача. Наредил му да направи дворец от восък и го заплашил, че ако пропусне макар и един пирон, до края на живота си ще бъде затворен в подземието.
„Ама че работа — помислил си шивачът, — всичко върви от лошо по-лошо. Такава задача никой не може да изпълни.“ Събрал си отново вещите и побързал да излезе от града. Скоро стигнал до старото дърво с хралупите и седнал да си отдъхне. В това време от кошера излетяла пчелата майка и го попитала:
— Ей, шивачо, защо си провесил така нос?
— Ах — отвърнал той, — не знаеш каква мъка имам на сърцето!
И й разказал какво му заповядал царят.
— Не се безпокой — казала пчелата майка. — Ние ще се погрижим за всичко. А сега се върни у дома и утре ела отново тук.
Шивачът се върнал вкъщи, а пчелите полетели към двореца. Влетели вътре през отворените прозорци, обиколили всяко ъгълче и запомнили точно какво къде стои и къде е закован всеки пирон.
После се върнали обратно в кошера и до вечерта завършили своята работа. Когато на сутринта шивачът дошъл, видял пред себе си прекрасен дворец от восък. Той бил направен така точно и майсторски, че и най-малкото пиронче, което се намирало в царския дворец, го имало и тук.
Шивачът внимателно завил двореца в кърпата си и го отнесъл на царя. Старият цар не можел да му се нарадва, поставил го в най-голямата зала и за награда дал на шивача хубава каменна къща.
Като видял това, обущарят се ядосал още повече, той не преставал да мисли как да се отърве от шивача. Отишъл отново при царя и казал:
— Царю, някой казал на шивача, че фонтанът в градината на твоя дворец е престанал да тече, и той се хвали, че може да го накара да потече, и то със струя, по-висока от човешки ръст. Казва още, че струята щяла да бъде по-чиста от кристал.
Царят отново извикал шивача и му казал, че ако до другия ден сутринта не направи така, че от фонтана да потече вода, палачът ще му скъси тялото с една глава.
Клетият шивач не чакал до другия ден и веднага побързал да напусне града. Както си вървял по пътя, към него изтичало жребчето, което някога бил пуснал на свобода. Сега то било вече красив кон.
— Е, сега мога да ти се отблагодаря — казал конят. — Знам какво ти тежи на сърцето. Седни бързо на гърба ми, имам толкова сили, че мога да нося двама като теб.
Шивачът възседнал коня и той полетял като вихър към двореца. Като пристигнал в градината, бързо обиколил три пъти фонтана, а после паднал на земята. Разнесъл се страхотен трясък. В същата минута от фонтана избликнала струя вода, висока колкото човек върху кон и чиста като кристал. Когато царят видял от прозореца, че от фонтана отново тече вода, подскочил от учудване. После изтичал в градината и започнал да прегръща и целува шивача в присъствие на всички придворни.
Ала щастието никога не продължава дълго.
Царят имал много дъщери — коя от коя по-красива, но си нямал син, а много искал да има наследник.
И ето че злият обущар отишъл при царя за четвърти път и казал:
— Царю, твоят шивач продължава да се хвали. Сега пък казва, че само да поиска и щъркелът веднага ще ти донесе син.
Царят повикал шивача и му казал, че ако направи така, че след девет дни щъркелът да му донесе син, ще му даде най-голямата си дъщеря за жена.
„Е, наградата е голяма — помислил си шивачът — и като че ли съм готов на всичко, за да я заслужа. Само че задачата е много трудна.“
Прибрал се у дома и започнал да мисли как да се измъкне от бедата. Мислил, мислил и накрая си казал: „Виждам, че ще трябва да си отида от този град. Хубаво е тук, но спокойствие май няма да дочакам.“
Отново си прибрал вещите и излязъл от града. Когато стигнал до поляната, видял там своя с стар приятел щъркела. Щъркелът се приближил, поздравил шивача и рекъл:
— Виждам, че пак си тръгнал на път. Защо напусна града?
Шивачът започнал да се оплаква от царя и от тежката си участ.
— Не се натъжавай, шивачо — рекъл щъркелът. — Аз ще ти помогна в бедата. Иди си вкъщи и за нищо не се грижи. А след девет дни отиди отново в двореца. Там ще се срещнем.
Минали девет дни и шивачът отишъл в двореца.
— Е, какво — попитал царят, — изпълни ли моята задача?
— Да — отвърнал шивачът, — изпълних я.
В този миг някой почукал на прозореца. Шивачът го отворил и дългоногият щъркел бавно пристъпил по мраморния под в стаята. В дългия си клюн носел малко хубаво момченце, което протягало ръчичките си към царя и се усмихвало.
Царят бил безкрайно щастлив и заповядал веднага да вдигнат сватба.
— Е — казал шивачът, — ето че получих и голямата си награда.
А какво станало с обущаря?
Трябвало да направи обувки за веселия шивач, с които той танцувал на своята сватба. После прогонили обущаря от града.
Тръгнал обущарят, мрачен и зъл, по пътя в гората и скоро стигнал до бесилката. Уморен от горещината, измъчван от злоба и завист, той се строполил на земята под бесилката. Тъкмо се канел да заспи, когато враните се спуснали от бесилката и му изкълвали очите. Обезумял от болка и ужас, злият обущар избягал в гората. Оттогава до днес никой повече не го е виждал.