Звездочелият юнак

Живял някога един човек — кротък и трудолюбив. Той имал невеста като цвят, но детенце си нямал и затуй мъката му била голяма.
Ката ден в неговата къща се отбивали на гости пътници от далечни страни. Гостолюбивият човек ги посрещал усмихнат, настанявал ги в къщи, а стопанката шетала пъргаво край огнището, за да ги нагости.
Веднъж гостоприемната къща замръкнала без гост. Стопанинът станал неспокоен, дигнал се и излязъл да пресрещне някой окъснял пътник, но притъмнелият път бил безлюден. Дълго стоял и чакал. По едно време от мрачината се задал един стар човек с брада до пояс. Като наближил, старият човек рекъл:
— Добър вечер, синко!
— Добре дошъл, старче! — отвърнал стопанинът. — Ако не бързаш, отбий се у дома да пренощуваш, наместо да биеш път в тъмнината.
— Благодаря! — зарадвал се старецът и тръгнал подир добрия човек. Влезли в къщи. Стопанката на къщата се зарадвала от сърце, като видяла госта, запретнала се и наготвила най-вкусната вечеря. Подир вечерята старецът попитал домакините как с добре ли са, имат ли си всичко, каквото им трябва.
— Много сме си добре — отговорила жената, — всичко се намира в къщи, само пиленце си нямаме, да ни гука в люлката.
— Не се грижете — и пиленце ще ви се намери. А сега хайде да лягаме, че нощта преваля.
На сутринта белобрадият старец се дигнал рано, стегнал се и тръгнал да си ходи. Стопанинът го изпроводил накрай селото. На раздяла старецът бръкнал в джоба си и извадил една червена ябълка. Подал я на гостолюбеца.
— На ти тази ябълка! Като си идеш в къщи, разрежи я на две половини. Едната половина изяжте с жена си. Подир девет месеца тя ще ти роди едно чудно момче, белязано със звезда на челото. Туй момче ще бъде по юнак от всички юнаци на земята.
Сетне старецът извадил от торбата си една сабя стоманена.
— На ти тази сабя. Ще я пазиш хубаво и когато момчето ти порасне — ще му я дадеш. Ще му кажеш, че винаги трябва то само да си я вади от ножницата. Ако чужда ръка я измъкне, веднага ще умре. А пък другата половина на ябълката ще разделиш на две резенчета. Ти имаш две кобили яловици. Ще им дадеш по едно резенче. Едната от тях ще роди конче като другите кончета, а другата — конче с рогче на челото. Да го гледаш като очите си, защото него ще яха твоят син. Хайде сега остани си със здраве!
Прибрал се го гостулюбивият човек и направил тъй, както му поръчал старецът. Минало, що минало, и ето на бял свят се появили едно момче със звезда на челото и едно конче с рогче на главата.
Раснало момчето и пораснало. Станало на петнадесет години. Почнало да ходи на лов из планината и всеки път хващало живи сърни и елени, а веднъж довело в къщи мечка стръвница. По едно време в селото се разчуло, че в града се появил юнак с голяма слава. Той можел да чупи по две конски подкови наведнъж. Юначното момче казало на баща си, че иска да иде в града да види този юнак.
— Иди синко, ала най-напред си избери единия от двата млади коня, които са вързани в обора.
Влязло момчето в обора, спряло пред оня кон, който нямал рогче на челото, хванало го за опашката, завъртяло го над главата си и го хвърлило навън. След това отишло при рогатия кон, хванало го за опашката, опитало се и него да хвърли, но конят не мръднал, сякаш бил закован.
— Този кон е за мене! — рекъл юнакът, яхнал го и тръгнал да се прости с родителите си.
Бащата, като видял, че синът е избрал рогатия кон, много се зарадвал и се досетил за сабята. Изнесъл я навън, подал я на сина си и му разказал заръката на белобрадия старец.
Целунал юнакът ръка на майка си и на баща си и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал в града, дето живеел славният трошач на конски подкови. Намерил го в една ковачница.
— Искаш ли да си премерим силите? — предложил звездочелият.
— Искам — съгласил се трошачът и грабнал две нови подкови. Стиснал ги с двете ръце и ги счупил като кравайчета.
Тогава нашият юнак пресегнал от коня и взел три подкови.
Наредил ги една върху друга и ги строшил, без да се напъне.
Прославеният трошач му се поклонил до земята.
— Признавам те за по-голям юнак от мене! — рекъл той.
Юнакът бутнал коня си и отминал по-нататък да дири други, още по-големи юнаци, с които да си премери силите. Дълго ходил, питал и разпитвал де когото срещне къде има прочути юнаци. Най-сетне му казали, че в една далечна планина живеел чернолик човек, когото никой не можел да победи. Упътил се нашият звездочел конник към далечната планина. Щом рогатият кон стигнал планината и прескочил оградата, от къщата изскочил черният човек, яхнал още по-чер кон и се втурнал като хала.
— Какво дириш в моя дом? — ревнал черноликият, ала звездочелият измъкнал сабята си, замахнал във въздуха и тя пропищяла. Черният се стъписал. Впил очи в сабята и рога на коня, скочил бързо на земята и паднал на колене пред юнака:
— Гостенино, признавам те за юнак, който няма равен на себе си. Отсега нататък аз съм готов да сторя всичко за тебе, стига да ми пощадиш живота.
И като се дигнал, черноликият мигом се превърнал в хубав бял момък.
Юнакът прибрал сабята си в ножницата и слязъл от коня. Влязъл в бялата къща. Прислужниците се разтичали и наредили богата трапеза. Яли двамата, пили, веселили се и най-сетне се побратимили. Черният човек, който се превърнал мигом в бял, поискал да покаже какви необикновени работи може да върши.
— Аз съм — казал той — голям познавач. Щом те видях, веднага разбрах, че си най-силният човек на земята. Освен това мога да се превръщам на мечка, на коза или на магаре, мога да ходя на ръцете си, щом се обърна надолу с главата, а с краката си мога да бера круши и ябълки.
— Дребни работи. Друго?
— Мога, когато се наведа и допра ухото си до земята, да чуя всички разговори по света!
— Виж, това е много хубаво! — рекъл юнакът. — А сега сбогом, побратиме!
— Сбогом, побратиме, на добър час! Кога ще се видим пак и как да узная дали си жив или се е случило нещо с тебе?
— Как ли — отвърнал звездочелият, — ще ти кажа как. Вземи туй цвете. То е от градината на майка ми. Посадила го е в деня, когато съм се родил. Порасло цветето и вързало две пъпчици. Разцъфтели пъпките и до ден днешен не са повехнали. Ще повехнат тогава, когато умра. Ти вземи едното стръкче, а у мене ще остане другото. Всеки ден го наглеждай. Повехне ли — ще знаеш, че ме няма между живите.
Като издумал тези думи, юнакът смахмузил коня си и отлетял като сокол. Дълго се носил над зелените поляни, през горите, пресякъл девет реки. На всеки път и кръстопът питал минувачите не са ли срещали юнак над юнаците, с когото да си премери силите, ала никой не можел да му покаже такъв юнак.
И ето че стигнал до брега на едно дълбоко езеро. Насреща имало колиба. Юнакът подкарал коня си към езерото да го напои, но тъкмо в туй време от колибата изскочил един човек с огромен корем и викнал:
— Хей, махни коня, да не ми пие водата, защото съм ял солена риба и ще пукна от жажда’. Аз цяла неделя чакам реките да напълнят езерото, че да се напия хубаво, а той довел коня си да смуче.
И като се навел, кореместият изпил на един дъх цялото езеро.
Юнакът се учудил много, слязъл от коня си и повел разговор с кореместия. Скоро се разбрали и сприятелили. Станали побратими. На тръгване звездочелият дал на смукача второто цвете, стиснал му ръката, разказал му за него и си заминал.
Подир три месеца ходене рогатият кон нагазил в една дълбока долина. Насред долината имало висока кула, цялата покрита със златни керемиди.
— Тук навярно живее някой големец! — рекъл си юнакът и почнал да тропа на заключената порта.
Ударил един път, повторил, потретил. По едно време надникнал през оградата и видял, че по мраморните стълби слиза надолу млада жена, чудна хубавица, облечена в коприна и злато. На пръстите и блещукали драгоценни камъни. Тя изтичала към портата и отключила. Дигнала очи и като видяла напреде си хубавеца, сълзи намокрили страните и.
— Защо плачеш, хубавице? — попитал гостенинът.
— Как да не плач незнаен юнако, когато имам за мъж един разбойник. Аз съм царска дъщеря. Преди една година бях годеница на един хубавец като тебе, но в деня на сватбата в двореца на баща ми пристигна разбойникът и ме грабна от ръцете на младоженеца. Донесе ме тук да си оплаквам дните. Чер потече животът ми. Сега не ми е толкова мъчно за мене, колкото за тебе, защото ти ще погинеш млад и зелен. Разбойникът може да погуби хиляда души като тебе.
— Не бой се, хубавице — рекъл юнакът, — аз ще го надвия ей сега и ще го пратя на оня свят.
Разбойникът бил на лов и отдалече съзрял, че един конник разговаря с жена му. Разлютил се оня ми ти човек и подгонил коня си. Искри изскачали от очите му. Но щом наближил, юнакът измъкнал сабята и замахнал. С един удар разсякъл на две половини разбойниковия кон. Разбойникът паднал на земята, а предната конска половина започнала да подскача като заклан петел. Повторно замахнал юнакът и ударил разбойника. Погубил го на място. В туй време хубавицата стояла на трема и държала в ръцете си един нож. Тя била решила да се прониже, ако разбойникът надвие. Като видяла, че разбойникът е вече мъртъв, невестата се затекла да посрещне победителя и със сълзи на очи започнала да го прегръща. Влязъл юнакът, прибрал си коня в обора, настанил се в кулата и заживял с хубавата царска дъщеря.
Минало, каквото минало, научил се царят, че разбойникът не е вече жив. Проводил вест на дъщеря си да се върне и да се ожени за един княз, ала тя не рачила.
— Кажете — заръчала тя — на моя баща, че аз съм вече женена и не ща никакъв княз.
Царят бил зъл човек. Той потърсил юнаци да погубят звездочелия, ала никой не се наел. Тогава в двореца пристигнала една вещица, хитра като лисица.
— Аз, царю — рекла тя, — се наемам да погубя оня юнак и да доведа дъщеря ти. Ще ме наградиш ли богато?
— Ще ти дам една торба жълтици! — рекъл царят.
Преоблякла се вещицата като просякиня и отишла в кулата, където живеел звездочелият. Юнакът тъкмо бил заминал на лов. Вещицата похлопала на вратата. Хубавата невеста се показала.
— Дъще, смили се над мене! В къщи си нямам къшей хляб. Подари ми нещичко за хапване! — почнала да се усуква вещицата.
Невестата имала милостиво сърце. Тя изнесла цяла кошница с хляб, печено месо и плодове, подала ги на просякинята и заръчала:
— Когато, бабо, ти стане нужда, пак ела. Аз съм сама. Хем ще си поговорим, хем ще ти дам нещо за в къщи.
На другия ден вещицата изчакала юнака да замине на лов и пак се явила. Днес тъй, утре тъй, сприятелили се с царската дъщеря. Старата лисица започнала да разпитва как си живеят тука.
— Много добре си живеем. Мъжът ми няма никаква тайна от мене.
— Ти много да не вярваш на мъжете — рекла вещицата. — Навярно и твоят мъж си има някаква тайна. Я го попитай къде се крие тайната на неговия живот — ще видим ще ти каже ли.
— Ще ми каже! — викнала невестата.
— Опитай и ще разбереш, че няма да ти каже.
Отишла си вещицата. Вечерта невестата наредила трапезата и седнала на края. Не била весела.
— Какво ти е докривяло? — попитал юнакът.
— Нали нямаш нищо тайно от мене? — попитала невестата.
— То се знае, че нямам.
— Тогава защо не си ми обадил досега къде се крие тайната на твоя живот?
— Защото ще се случи нещастие.
— Моля ти се, кажи ми! — насълзила се невестата.
— Недей плака, ще ти обадя — разтревожил се юнакът и като я прегърнал, добавил — тайната на моя живот се крие в тази сабя, дето виси на кръста ми. Когато вадя сам сабята — нищо ми няма; ако ли пък друг я измъкне от ножницата — тозчас ще умра. Тази е тайната на моя живот, но ти не бива никому да я казваш, защото ще загина.
Но царската дъщеря не можела да пази тайна и на другия ден вещицата научила всичко. Вечерта вещицата тръгнала уж да си ходи, ала като излязла навън, измяукала до три пъти, превърнала се на котка, пъхнала се под заключената порта, влязла в кулата и се настанила под одъра, дето спял юнакът. През нощта юнакът снел сабята си от кръста, окачил я на стената, легнал и заспал. Тогава вещицата се измъкнала изпод одъра, превърнала се пак на жена, грабнала сабята, измъкнала я от ножницата и я хвърлила през прозореца в езерото. Същия миг юнакът престанал да диша. На сутринта невестата викнала да плаче, а вещицата хукнала към двореца в града да обади на царя. Злият цар, като научил, че неговият зет е вече мъртъв, въоръжил един полк войници и отишъл да си при бере дъщерята. Но щом войниците стигнали до портата, отвътре излязъл рогатият кон и почнал лют бой. Той се изправил на задните си крака, а с предните захванал да удря царските войници по главите. Биел се срещу целия полк и не пускал никого да влезе в кулата.
Тъкмо в туй време двамата побратими на юнака забелязали, че цветята им са повехнали.
„Нашият побратим не е вече жив!“ — си помислил всеки един от тях и плеснал с ръце. След туй се събрали и решили да узнаят какво се е случило.
Оня, дето чувал всичко по света, допрял ухото си до земята и чул как вещицата думала на царя:
— Щом измъкнах сабята, мигом престана да диша!
— Ами къде е сабята?
— Хвърлих я в дълбокото езеро зад кулата.
— Аха — рекъл първият побратим, — старата вещица е погубила най-големия юнак. Тръгвай по-скоро да му върнем живота!
Двамата побратими седнали върху крилете на два големи планински орела и се понесли към кулата. Орлите прехвръкнали бързо и кацнали върху брега на езерото. Оня с големия корем се навел и изпил на един дъх всичката вода. Щом я изпил, на езерното дъно лъснала голата сабя. Първият побратим я взел, затекъл се по мраморната стълба и нахълтал в спалнята, дето лежал юнакът. Грабнал ножницата и щом пъхнал сабята в нея, звездочелият юнак си потъркал очите и се надигнал.
В туй време рогатият кон още продължавал да се бие юнашки и не пускал войниците да нахълтат в кулата. Юнакът скочил на краката си, грабнал сабята и се затекъл навън. Сега той сам измъкнал сабята и щом острата сабя запищяла над главите на войниците, те се пръснали като пилци из полето. Юнакът оставил войниците, а хванал в плен само царя и вещицата.
Злият цар бил изпратен на заточение, а вещицата получила своето. Младият юнак заповядал да и вържат ръцете, да и окачат на шията една торба, пълна с камъни, и да я пуснат в езерото, което реките отново били напълнили с вода.

Едно гърне жълтици

Имало едно време двама старци. Бабичката била много приказлива — каквато новина чуела, разнасяла я по цялото село.
Веднъж старецът, който бил ратай на един богат човек, отишъл в гората за дърва. Като вървял, ненадейно под едно старо дърво кракът му потънал в някаква дупка.
— Я! — рекъл старецът. — Тука трябва да има нещо.
Навел се, надникнал в дупката и що да види: гърне, догоре пълно с жълтици.
— Това се казва късмет! Само че как да го занеса в къщи? Моята приказлива жена ще раздрънка навсякъде, че съм намерил злато. Ако се научи господарят — зле ще си изпатя.
И като размислил, старецът заровил гърнето пак в същата дупка и се върнал в къщи. На другия ден сутринта той отишъл в близкия град, купил една торба кравайчета, една щука и един заек, върнал се в гората и окачил всичките кравайчета по клоните на дърветата. Щуката провесил под стария дъб, а заека отнесъл край реката, омотал го в мрежата, с която ловял риба, и го скрил в крайбрежния храсталак.
След това отишъл при своята бабичка и рекъл:
— Хей, бабо, голямо нещо напипах! Само че не смея да ти кажа, защото ще разкажеш на цялото село.
— Дядо, ти ме оскърбяваш. Давам ти дума, че никому нищичко няма да кажа.
— Щом като е тъй — ще ти кажа. Намерих в гората едно гърне, пълно с жълтици.
— Ах, милият дядо! По-скоро да вървим в гората за гърнето!
— Само внимавай, никому да не си казала дума, защото зле ще си изпатим!
— Не бой се! Отсега нататък устата ми ще бъде заключена.
Отишли двамата старци в гората. Най-напред бабата съзряла кравайчетата и зинала учудена:
— Дядо, гледай! Кравайчета висят по клоните на дърветата!
— Няма нищо чудно — рекъл спокойно старецът, — снощи от небето паднаха един милион кравайчета.
Бабичката млъкнала. Продължили пътя си. Стигнали стария дъб. Като видяла окачената щука, бабичката щяла да припадне от учудване.
— Дядо, дядо, погледни нагоре! Дървото родило щука!
— Тъй ли? — рекъл старецът. — Я, чакай да я откъсна.
Довечера ще си я опечем!
И като прибрал щуката, той продължил пътя си. Бабичката вървяла подире му. Стигнали реката.
Старецът казал:
— Сега ще видя дали се е хванало нещо в мрежата!
Мушнал се в храсталака и изкарал заека.
— Гледай какъв заек извадих от реката!
— Такова чудо за първи път виждам — заек да плува във вода! — извикала бабичката.
— Чудесен заек! — вдигнал го нагоре старецът. — Ще го задушим!
След това старците отишли на онова място, където била дупката, извадили гърнето с жълтиците и си тръгнали.
Било вече мръкнало. Стадата се връщали от паша. Кравите мучели.
— Чуваш ли, дядо, как мучат кравите?
— Какви ти крави! Това са дяволите!
— Ами къде отиват?
— Да дерат кожата на господаря!
Прибрали се старците у дома си и заживели нашироко.
Бабичката пилеела парите с две шепи. Всеки ден гости канела, напълнила къщата с непотребни дрехи. Старецът търпял, търпял, най-сетне кротко я посъветвал да не пилее парите за непотребни вещи. Бабичката кипнала:
— Ти искаш да заграбиш всичките жълтици! — викнала тя. — Само тая работа няма да я бъде! Ще се оплача на господаря!
И като отишла при господаря, тя му разказала за намереното гърне и го помолила да раздели жълтиците по равно.
Господарят скочил и се запътил към стареца.
— Ах, ти, разбойнико! — викнал той. — Намерил си пари в моята гора и не си ми казал! По-скоро давай златото.
— Моля ти се, господарю, аз нищо не зная. Никакво гърне не съм намирал.
— Лъже — обадила се бабичката.
— Слушай, веднага дай парите или зле ще си изпатиш! — извикал господарят.
— Отде да ги взема! Господарю, аз те моля да разпиташ бабичката ми, кога и къде съм намерил парите, за които тя разправя.
— Разкажи, бабо, къде и по кое време намерихте гърнето? — обърнал се господарят към бабичката.
— Ще разкажа — почнала бабичката. — Вървяхме през гората по онова време, когато от небето паднаха един милион кравайчета.
— Бабо, ела на себе си, приказваш глупости — прекъснал я господарят.
— Не, господарю! — продължила бабичката. — Най-напред стигнахме до дървото, което беше родило една щука.
— Чуваш ли я, господарю! Тази жена е съвсем без ум! — Да имаш да вземаш! — разсърдила се бабичката. — След това ние, господарю, отидохме на реката и измъкнахме с мрежата един заек от водата.
— Стой, бабо! Къде се е чуло и видяло такова нещо!
— Нали ти казах, господарю, моята жена се е побъркала.
— Ти да мълчиш! — викнала бабичката. — Подир туй отидохме на мястото, където беше имането, и измъкнахме гърнето. Тръгнахме си.
— Кога се случи всичко това? — попитал господарят.
— То беше тъкмо по онова време, когато дяволите деряха твоята кожа!
— Как? — изревал господарят. — Тая жена трябва да иде в лудницата!
И като махнал с ръка, господарят си отишъл.
А хитрият старец си прибрал жълтиците на скрито място и заживял честито.

Руска народна приказка

Чия кръв е най-сладка

В една гора живеели двама добри приятели — мечка и комар. Веднъж баба Меца попитала:
— Комарко, ти като вредом летиш и на всякаква твар кръвта си опитал, можеш ли да ми кажеш чия кръв е най-сладка?
— Разбира се, човешката кръв е най-сладка! — отговорил комарът.
— А къде се крие този човек?
— Той не се крие, като излезеш от гората, ще го срещнеш.
— Трябва и аз да опитам неговата кръв.
— Може! Само че се пази да не пострадаш! — предупредил я комарът.
Ала Мецана недоизслушала приятелския съвет и тръгнала през гората. Повървяла, повървяла, настигнала на една пътечка един старец, прегърбил се под наръч съчки — едва крета.
— Хей! Ти човек ли си? — викнала му Мецана.
— Ох, бабо Мецо, бях някога човек, ала вече не съм — отговорил той.
— Е, върви си по пътя тогава! Не ми трябваш.
Повървяла още малко, излязла накрай гората, откъдето започвала една голяма ливада. Видяла някакво момченце, което било яхнало тояжка, припка и вика: „Дий, конче! Дий!…“
— Хей, чакай малко! — спряла го мечката. — Ти човек ли си или не си човек?
Момченцето се спряло и отвърнало:
— Още не съм. Ама подир няколко години ще стана човек и ще те съборя, бабо Мецо. — И си продължило играта: „Дий, конче!…“
— Тичай, тичай! — викнала подире му тя. — Ти не ми трябваш.
Тръгнала по пътя край гората. Гледа — насреща се задава един кавалерист, препуска на истински кон. Препасан с ши рок колан, на който отдясно виси кобур, от ляво виси сабя и се удря в ботуша му; шапката му килната накриво, мустаците засукани нагоре — същи юнак!
Почудила се Мецана — такава твар не била виждала до сега. Изправила се на задните си крака, вдигнала предните — преградила му пътя:
— Стой! Кой си ти? — викнала тя.
— Не виждаш ли — войник! — Махай се от пътя тогава! Аз търся човек, за да му изпия кръвта.
— Тъй ли? — изправил се на стремената си войникът и навирил по-дръзко мустак. — Та аз съм човек — човек и половина!
Мечката като чула, че това е онзи, когото дирела, се спуснала насреща му с протегнати лапи. Ала на човекът и клепачът не трепнал. Измъкнал сабята си, па като я праснал по рамото, съдрал и кожуха.
Изревала от болка Мецана. Разбрала, че с човека шега не бива. Понечила да си иде в гората. Пък той извадил от кобура един пищов: — бу-ум! — изпратил й един куршум в задницата, сръгал коня в хълбоците и препуснал но пътя си.
А мечката куцук-куцук — едва се дотътрила до бърлогата си. Приседнала на един пън да си лиже раните.
Подир някое време долетял комарът. Гледа — приятелката му пуфти, ръмжи сърдито.
— Какво има, бабо Мецо? — попитал я той.
— Абе, нали рекох да опитам сладката кръв на човека. Ама се опарих.
Почудил се комарът:
— Защо, дружке? Как така?
— Тръгнах да диря човека — заразнравяла Мецана. — Срещнах едного — бил някога, ала сега вече не е. Рекох му да си върви. Срещнах друг — той пък щял да стане, ала още не бия станал — отнратих и него. Накрай излезе истинският човек: качил се върху един кон, ръга го в хълбоците, кара го да тича. А конят, който е но-голям и но-силен от него, вместо да го събори, че да го смачка, се оставя човекът да го води както си иска и накъдето си иска. Спрях го и тъкмо понечих да му изпия кръвта, той ми се изплези. Пък езикът му такъв дълъг-предълъг и толкова остър, че като ме лизна но рамото, олющи ми кожата. Заболя ме и реших да си тръгна, а той плюна връз мене. И плюнката му беше толкова гореща, сякаш жив въглен ме парна отзад. Още ме гложди бутът…

Словашка народна приказка

Четиримата братя

Четирима братя — сиромаси хора тръгнали по чужбина да си търсят прехраната. Както вървели, по пътя ги на стигнал един старец с била брада, тояжка на рамото и торбичка на тояжката. Той бил магьосник, който можел всичко да прави.
— Добра стига, юнаци! — поздравил старецът четири мата пътници.
— Добро да намериш, дядо! — рекъл най-големият.
— Накъде сте тръгнали? — попитал ги старецът, като се изравнил с тях.
— Отиваме да си търсим късмета по чуждите краища — отвърнал вторият брат.
— Ако отивате надолу по селата, вземете и мене, че да бъдем дружина.
— Тръгвай с нас — зарадвали се и четиримата братя, — по-лек ще ни е пътят, като сме заедно.
Вървели, що вървели — стигнали до една чешма с два чучура.
Седнали да починат и да си похапнат. Бръкнали братята в торбите си и изкарали по един краещник чер хляб. Старецът като видял, че нямат нищо друго за ядене — извадил от торбичката си една глава лук, нарязал я и всекиму дал по една четвъртина. Похапнали братята, напили се със студена вода и станали да си ходят. Преди да потеглят, най големият брат се загледал във водните струи и въздъхнал:
— Ех, да можеше вино да потече наместо вода от чучурите на тая чешма, че да се наместя тука, че да си изградя една кръчма! Вярвайте ми, братя, няма да оставя не почерпен сиромах човек.
— Нека бъде тъй, както искаш — промълвил старецът и вдигнал нагоре десницата си.
Тогава станало чудо — от единия чучур мигом рукнало бяло вино, а от другия — червено. Зачудили се тримата по-малки братя и рекли на големия:
— Ако имаш нужда от помощ за изграждането на кръчмата — да останем!
— Вървете си по пътя, а мене оставете сам. Щом като имам такава чешма — помощници колкото щеш.
Потеглили тримата братя със стареца по-нататък. Вървели, що вървели — излезли на едно равно поле. Сред полето имало три заоблени могили, а между могилите — търкулнати два големи бели камъка. Вторият брат се спрял, погледнал могилите, равното поле, камъните и въздъхнал:
— Ех, да можеха тия могили да се превърнат на житни купни, а камъните — на два вола, че да си направя едно крушево рало! Цялото поле наоколо ще изора. Ще го засея и ще насипя в житниците си зърно за чудо и помен. Вярвайте ми, братя, сиромах човек няма да излезе гладен от къщата ми!
— Тъй да бъде! — вдигнал втори път десница старецът и мигом могилите се превърнали на житни купни, а камъните — на два бели вола с разкрачени рога.
Останал вторият брат при купните и воловете, а другите двама и странникът продължили по-нататък. Вървели ни малко, ни много — стигнали до една рътлина. А рътлината — цяла почерняла от гарвани.
— Ех — загледал се третият брат, — вижте колко много гарвани са кацнали насреща! Де да ми бяха овце! Че да ги смъкна по лъките, че да си изградя една голяма мандра…
— Тъй да бъде! — трети път вдигнал десница странникът и мигом гарваните се превърнали в стадо черни овце.
Насмел третият брат стадото към лъките, а най-малкият и старецът продължили по-нататък. Надвечер стигнали в едно село. Там заварили сватба — цигулки свирят, тъпани бият.
— Искаш ли да те заведа на тази сватба? — попитал старецът.
— Хайде — отвърнал момъкът.
Отишли в къщата на младоженеца. Вратата била широко разтворена. Кумът тъкмо въвеждал невестата при свекъра и свекървата.
Старецът го преварил и се провикнал:
— Хей, кумове и сватове, тая невеста не е ваша!
— Хубава работа, ами чия е? — попитал го кумът.
— Наша! — отвърнал старецът.
— Как тъй ваша? — развикали се сватовете.
— Тя е късмет на туй момче, дето е тръгнало с мене. Ако не вярвате, донесете ми две лозови пръчки. Едната ще побия в земята, а другата нека я побие старият сват. Ако вашата пръчка се разлисти и върже плод пред очите ни — вие сте правите и ще си вземете невестата. Ама ако лозата ви из съхне, а моята роди грозде — ще дадете невестата на туй момче, дето върви с мене. Съгласни ли сте?
— Тъй да бъде! — отговорили сватовете и тозчас донесли две лозови пръчки от селския маточник.
Старецът грижливо посадил едната пръчка, а старият сват — другата. Всички заобиколили пръчките и вторачили очи да видят какво ще стане. Минало ни малко, ни много — ето че пръчката на странника се разлистила, пуснала реса, вързала грозде и то почнало да руменее, а пръчката на стария сват изсъхнала и почерняла.
Като видели туй чудо, сватбарите нямало що да сторят. Дали невестата на момчето и го направили приведен зет. Старецът изял едно грозде от младата лоза, простил се с младоженците и се загубил в нощта, а четвъртият брат останал да живее при невестата си.
Минали десетина години. Странникът решил да споходи четиримата братя и да ги види как живеят и дали посрещат човешки сиромасите. Отишъл най-напред при кръчмаря. Мръквало се, когато бутнал мандалото на вратата. Влязъл вътре.
— Добър вечер, синко! — рекъл гостенинът и оставил в къта торбичката с тояжката си.
Кръчмарят не отговорил на поздрава му, като го видял какъв е окъсан и грохнал.
— Брей, че дълъг път съм бил — започнал старецът, — капнах от умора. Много съм ожаднял. Да щеш да ми на точиш една чаша вино.
— А пари имаш ли? — попитал го кръчмарят. — Де пари в такъв човек като мене, клет сиромах съм.
— Вино без пари не давам! — сопнал се кръчмарят. — Не давам!
— Като не може — не може! — тихо изломотил старецът. — Остави ме поне да пренощувам в кръчмата на завет, защото навън духа студен вятър, а пък аз съм болнав човек.
— Моята кръчма не е хан за просяци! — викнал кръчмарят и изтласкал стареца навън, като хвърлил подире му тояжката и торбичката.
Старецът се навел, взел си тояжката, надянал торбичката, метнал я през рамо, погледнал към кръчмата и рекъл:
— Както беше преди десет години — пак тъй да стане!
Само за един миг кръчмата се превърнала на стара каменна чешма, а от чучурите наместо вино рукнала пак бистра водица.
Кръчмарят прехапал устни и почнал да си скубе косата, но било вече късно.
Отишъл старецът при втория брат — земеделеца. Заварил го сред хармана — седи на едно столче с броеница в ръце и гледа работата на ратаите си. Диканите му пращят, а наоколо купни, купни — чет нямат.
— Дай ми малко хлебец — протегнал ръка странникът, — че умирам от глад. Два дена залък не съм слагал в устата си.
— Я да си вървиш по пътя! — почнал да го хока земеделецът. — Нямам хляб за скитници като тебе. Кой откъдето се откъсне, все при мене тича и вика: дай! До гуша ми е дошло от тия сиромаси!
Старецът тъжно поклатил глава, излязъл на улицата и без да се обърне назад, промълвил:
— Както си беше — пак тъй да стане!
И мигом житните купни се превърнали на могили, воловете — на камъни, а харманът, богатият дом и ратаите изчезнали като дим.
Странникът продължил пътя си и спрял пред мандрата на овчаря. Надникнал през високия плет. Лавнали го кучетата. Овчарят се показал отвътре със запретнати ръкави. Тъкмо подклаждал казаните с току-що издоеното мляко.
— Какво има, старче? — попитал овчарят.
— Дошъл съм да ми дадеш малко хлебец и паничка мляко. Гладен човек съм.
— Сега ли намери да ме крънкаш, тъкмо когато подклаждам казаните! Я да се махаш или ще пусна кучетата да се разправят с тебе!
Старецът въздъхнал, поклатил глава и рекъл:
— Както си беше по-рано — пак тъй да стане!
И всички овце, които пасели по рътлината, мигом се превърнали в черни гарвани и отлитнали.
Отишъл старецът при последния брат. Намерил жена му и двете му дечица в една сламена колиба накрай село.
— Къде ти е човекът? — попитал старецът невестата.
— Той пасе селските говеда. Скоро ще се върне. Влез, дядо, влез да си починеш — поканила го невестата.
Старецът влязъл в колибата и видял трима малчугани — седят край огнището и чакат.
— Сторете място на гостенина да се позатопли! — рекла майката и подала стол на стареца.
Децата се отместили назад, а старецът протегнал ръце към огнището и попитал:
— Какво си заровила в огнището, питка ли? Тъкмо на време съм дошъл. Дай я насам да си похапна!
Тогава невестата се навела и прошепнала на стареца:
— Дядо, то не е питка от брашно, ами от кал. Ние осиромашахме много. Лани изгоря къщата ни и всичко, каквото имахме. Сега сме ей тъй, както ни виждаш. Шепа брашънце нямаме, затуй замесих малко хал, направих питка и я метнах в огнището, за да залъжа чедата си, додето се върне баща им. Той ще донесе нещичко от гората: я гъби, я диви круши.
— Извади питката! — настоял старецът.
Невестата разровила огнището, извадила питката и като я разчупила — що да види: калената питка се превърнала на истинска.
По едно време се върнал и говедарят. Като видял гостенина, той се зарадвал до немай-къде. Вечеряли всички за едно. Изяли питката. Невестата постлала една рогозка до огъня и рекла:
— Ти си стар човек. Легни си тука до огъня, а ние ще спиме пред колибата.
— Как живеете? — попитал ги старецът.
— Много сме добре — отвърнал говедарят. — Разбираме се. Лоша дума не сме си разменили, откак сме се събрали. Изгоря ни къщата, но нали сме живи и здрави — ще се потрудим и ще си направим друга.
— Все тъй да карате докрай! — продумал странникът. — С мир и сговор вие ще можете косъма да разцепите и през камъка да минете. Хайде сега лека ви нощ!
Всички налягали. Старецът вътре, домакините — вън. На заранта невестата се пробудила и влязла в колибата да види какво прави гостенинът, но не го заварила: той се дигнал рано и си отишъл. Домакинята започнала да разтребва. Дигнала рогозката да помете и що да види — там, където спал гостенинът, блещукали изсипани цяла паница жълтици.

Жабокът-цар или Железният Хайнрих

В старо време, когато желанията още се сбъдвали, живял един цар, който имал няколко дъщери и всички до една били хубави. Но най-малката била толкова хубава, че дори слънцето, видяло толкова хубост по света, се удивявало, колчем озаряло лицето й.
Близко до царския дворец се разстилала голяма тъмна гора и в гората, под една стара липа, имало кладенец. Когато денят бил много горещ, царкинята отивала в гората и сядала на зида на хладния кладенец. Ако пък я обхванела досада, вземала една златна топка, хвърляла я във въздуха и пак я улавяла, и тази топка била най-любимата й играчка.
Не щеш ли, веднъж златната топка не паднала в протегнатите нагоре ръчици на царкинята, ами тупнала на земята, отскочила и паднала право във водата. Царкинята я проследила с очи, но топката изчезвала, а кладенецът бил толкова дълбок, че не се виждало дъното му. Тя заплакала и плачела все по-силно и по-силно и не можела да се успокои.
Но както плачела, някой й викнал:
- Какво ти е, царска дъще? Ридаеш така, че ще покъртиш и камък.
Тя погледнала наоколо да види откъде иде гласът и зърнала един жабок, подал дебелата си грозна глава над водата.
- А, ти ли си, стари мокрьо? - рекла тя. - Плача за златната си топка, дето ми падна в кладенеца.
- Хайде, не плачи! - отвърнал жабокът. - Аз бих ти помогнал, но какво ще ми дадеш, ако ти донеса играчката?
- Каквото искаш, драги жабоко - - викнала тя. - Роклята, бисерите, скъпоценните камъни, дори златната корона, която е на главата ми. Жабокът рекъл:
- Не ми трябват роклята, бисерите, скъпоценните камъни и златната корона. Но ако склониш да ме обикнеш, ако ме приемеш за другар в твоите игри, ако ми разрешиш да сядам на масата до тебе, да ям от твоята златна чинийка, да пия от твоята чашка, да спя в твоето креватче, ако ми обещаваш всичко това, аз ще сляза в кладенеца и ще ти донеса златната топка.
- О, да - - рекла тя, - - обещавам ти всичко, каквото искаш, стига само да ми донесеш топката.
Но си помислила: "Виж го какво дърдори глупавият жабок! Неговото място е във водата, при другите жаби, и работата му е да кряка, а не да бъде другар на човек."
Като чул обещанието, жабокът гмурнал глава във водата, спуснал се надолу и след малко отново изплавал горе - носел топката в устата си и я сложил на тревата.
Царкинята много се зарадвала, като видяла пак хубавата си топка, дигнала я и се завтекла назад към двореца.
- Чакай, чакай - викнал жабокът, - вземи ме със себе си, аз не мога да тичам като тебе!
Но напусто квакал подире й, колкото му глас държал. Тя не го слушала, прибрала се бързо-бързо у дома си, забравила скоро клетия жабок и той трябвало отново да слезе в кладенеца.
На другия ден, като седнала с царя и всички придворни на трапезата и почнала да яде от златната си чинийка - пляс-плюс, пляс-плюс, - някой зашляпал по мраморната стълба, стигнал горе, похлопал на вратата и викнал:
- Най-малка царска дъще, отвори ми!
Изтичала тя да види кой е вън, но като отворила, видяла жабока. Затворила бързо вратата и се върнала на трапезата, но цялата треперела от страх.
Видял царят, че е разтревожена, и я попитал:
- Защо толкова се изплаши, чедо? Да не е дошъл някой великан да те грабне?
- Не - - отвърнала тя, - - не е великан, а мръсен жабок.
- Какво иска този жабок от тебе?
- Ох, мили татко, като бях вчера в гората и играех край кладенеца, златната ми топка падна във водата. Разплаках се и плачех, без да мога да спра, и тогава този жабок я извади от кладенеца и ми я донесе. Но тъй като много настояваше, обещах му да го взема за другар в игрите си, без да помисля, че може да живее вън от водата. Стои сега отвън и иска да влезе при мене.
Похлопало се втори път и се чуло:
- Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи! Та забрави ли, че вчера твойта топка аз намерих и че ти ми дума даде там, до кладенеца хладен? Хайде, малка царска дъще, отвори, пусни ме в къщи!
Тогава царят рекъл:
- Каквото си обещала, трябва да го изпълниш. Иди и отвори на жабока!
Отишла царкинята и отворила вратата. Жабокът с един скок влязъл, тръгнал по петите й и спрял до нейния стол. Почакал малко, и викнал:
- Дигни ме да седна до тебе!
Тя се двоумяла, но накрая царят й заповядал да изпълни желанието на жабока.
Като се намерил на стола, жабокът поискал да се качи на масата и пак й рекъл:
- Бутни златната си чинийка към мене, та да ядем заедно!
Направила тя и това, но се виждало, че го прави без желание. Усладила се гозбата на жабока и той си хапнал добре, а царкинята едва преглъщала. Накрая жабокът рекъл:
- Ядох до насита и се уморих. Занеси ме сега в стаята си. Оправи коприненото креватче, та да си легнем.
Разплакала се царкинята, защото я било страх от студения жабок. Тя не смеела да го докосне, а той искал да спи в нейното хубаво чисто легло. Но царят се разгневил и рекъл:
- Не бива да презираш онзи, който ти е помогнал в беда.
Нямало що, уловила го тя с два пръста, занесла го в стаята си и го оставила в един ъгъл. Но щом се мушнала в леглото, той допълзял и рекъл:
- Уморен съм и искам да спя удобно като тебе. Ако не ме дигнеш, ще те обадя на баща ти.
Тогава тя ужасно се разсърдила, хванала го и с всички сили го запратила в стената.
Най-сетне ще ме оставиш на мира, отвратителен жабоко!
Но като паднал на пода, жабокът се превърнал в царски син с хубави и весели очи.
Сега по волята на нейния баща той й станал мил другар и съпруг. Разказал й, че бил омагьосан от зла вещица и само тя, най-малката царска дъщеря, могла да го избави от кладенеца. Скоро си легнали, понеже на другия ден щели да заминат заедно за неговото царство.
На заранта, щом слънцето се събудило, пред двореца спряла каляска, в която били впрегнати осем бели коня с бели пера от камилска птица на главата и със златни синджири отстрани; а отзад на каляската стоял прав прислужникът на младия цар, верният Хайнрих.
Когато господарят му бил превърнат в жабок, такава голяма мъка обзела верния Хайнрих, че той накарал да стегнат с три железни обръча сърцето му, за да не се пръсне от скръб и жалост. Сега каляската трябвало да заведе младия цар в царството му.
Верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат, изправил се отзад на каляската и сърцето му преливало от радост, че господарят вече е избавен от магията.
Като изминали малко от пътя, царският син чул силен пукот отзад, като че се строшило нещо. Обърнал се и викнал:
- Изпуска, Хайнрих, нещо става, каляската ти не е здрава.
А верният Хайнрих отвърнал:
- Не, падна обръч от сърцето, от моето сърце, което усещаше се много зле
и чезнеше от жал, докле вий в оня кладенец дълбок живеехте като жабок.
Изпукало втори и трети път и царският син все мислел, че става нещо с каляската, а то били железните обръчи, които се пукали и падали от сърцето на верния Хайнрих поради радостта, че господарят му се избавил от магията и бил честит.

Пепеляшка

Жената на един богат човек се разболяла и като усетила, че наближава сетният й час, повикала до леглото единствената си дъщеричка и й казала:
- Мила дъще, бъди все така послушна и добра! Аз ще бдя над тебе и ще ти помагам дори когато бъда покойница.
Склопила очи и издъхнала. Момичето ходело всеки ден на майчиния си гроб и плачело много, но останало послушно и добро.
Дошла зимата, покрил сняг като бял саван гроба. После пролетното слънце стопило снега и мъжът си взел друга жена.
Тази жена довела в къщата му две дъщери с хубави бели лица, но с грозни и черни сърца. И за клетото заварениче настанали лоши дни.
- Защо тази глупава гъска стои при нас в стаята? - рекли те веднъж. - - Който иска да яде хляб, трябва да го заслужи. Марш на работа в кухнята.
Съблекли й гиздавите дрешки, навлекли й вехта сива престилка и нахлузили на краката й дървени обувки.
- Вижте я нея, гордата царкиня, как се е натруфила! - - викнали двете, разкискали се и я завели в кухнята.
Шетала тя там от зори до късна вечер. Ставала още в тъмно и се залавяла с тежка работа: носела вода, кладяла огън, готвела и миела. Отгоре на всичко сестрите я оскърбявали, както можели, подигравали й се и разсипвали граха и лещата в пепелта, та да карат завареничето отново да сяда и да събира зърната повторно. Вечер, съсипана от работа, девойката лягала в пепелта край огнището, защото нямала легло. И тъй като винаги била прашна и изпоцапана, наричали я Пепеляшка.
Тръгнал веднъж бащата на някакъв панаир и попитал двете доведени дъщери какво да им донесе.
- Гиздави премени - рекла едната.
- Бисери и драгоценни камъни - - обадила се втората.
- Ами какво искаш ти, Пепеляшке? - попитал бащата.
- Татко, като потеглиш отново назад за у дома, откърши ми първата вейка, която те шибне по шапката.
Купил той за двете доведени дъщери гиздави премени, бисери и драгоценни камъни, а на връщане, като минавал през един зелен гъсталак, една леска го шибнала по шапката. Откършил той вейката и я взел със себе си. Като се върнал у дома, дал на доведените дъщери, каквото били си пожелали, а на Пепеляшка дал лесковата вейка.
Поблагодарила му Пепеляшка, отишла на майчиния си гроб, забола вейката в пръстта и плакала, плакала тъй дълго, че сълзите, които се ронели от очите й, полели обилно вейката. Израсла вейката и станала хубаво дърво. Пепеляшка отивала по три пъти всеки ден, сядала под дървото и всеки път на дървото кацало едно бяло птиче. Щом Пепеляшка изричала някакво желание, птичето й пускало, каквото си била пожелала.
Случило се веднъж, че царят устройвал празненство, което щяло да продължи три дни, и поканил всички хубави девойки от цялата страна, та синът му да си избере невеста между тях. Щом узнали, че ще отидат и те, двете доведени сестри се развеселили, повикали Пепеляшка и рекли:
- Вчеши ни косите, изчеткай ни обувките и затегни токичките! Отиваме на сватба в царския дворец.
Покорила се Пепеляшка, но заплакала, защото много й се искало да потанцува и тя. Помолила мащехата да я пусне, но мащехата викнала:
- Ти ли да отидеш на празненството, Пепеляшке? Ти, дето си толкова прашна и изпоцапана!
Но тъй като Пепеляшка не престанала да я моли, тя накрая рекла:
- Разсипала съм една паница леща в пепелта. Ако за два часа събереш лещата, ще отидеш и ти.
Излязла Пепеляшка през задната врата в градинката и викнала:
- Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета, после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците си и почнали: клъв, клъв, клъв - - след тях и останалите: клъв, клъв, клъв - и събрали всички хубави зърна в паницата. Минал не минал дори час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паницата на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на бала. Но мащехата рекла:
- Не може, Пепеляшке, ти нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш, всички ще ти се смеят.
Разплакало се момичето и тогава мащехата рекла:
- Ако за един час събереш две пълни паници леща от пепелта, ще отидеш и ти.
Мислела си, че това било вече невъзможно. Разсипала две пълни паници леща в пепелта, но Пепеляшка пак излязла през задната врата в градината и викнала:
- Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета, после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците си и почнали: клъв, клъв, клъв - - след тях и останалите: клъв, клъв, клъв - - и събрали всички хубави зърна в паниците. Минал не минал дори половин час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паниците на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на празненството. Но мащехата рекла:
- Всичко е напусто. Няма да отидеш, защото нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш. Само ще ни посрамиш.
Обърнала му гръб и бързо-бързо излязла с двете си горделиви дъщери.
Тъй като сега в къщи нямало никого, Пепеляшка отишла на майчиния си гроб под леската и викнала:
- Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре сърмошита премяна и пантофки, извезани с коприна и сребро. Облякла Пепеляшка веднага премяната и отишла на бала. Ала сестрите и мащехата не я познали и мислели, че е някоя непозната царкиня - - толкова хубава била в сърмошитата премяна. За Пепеляшка съвсем не им минавало през ума - - мислели, че тя седи сред мръсотията и събира лещата в пепелта. Царският син пресрещнал хубавицата, уловил я за ръка и двамата затанцували. После той не пожелал да танцува с никоя друга, затова не пуснал вече ръката й и щом дойдел някой друг да я покани за танц, отговарял:
- Аз ще танцувам с нея.
Танцувала Пепеляшка до полунощ и решила да се прибере у дома. Но царският син рекъл:
- Ще дойда да те изпратя.
Искал да разбере чия дъщеря е хубавата девойка. Ала пред къщи тя се отскубнала от него и се скрила в гълъбарника.
Почакал царският син, докато дошъл баща й. Царският син му рекъл, че непознатата девойка се скрила в гълъбарника. Бащата помислил, че може да е била Пепеляшка. Донесли му брадва и кирка и той разбил гълъбарника, но вътре не намерили никого. И когато влезли в кухнята, видели Пепеляшка с изпоцапаната си престилка, легнала край пепелта, а над огнището мъждукало кандило. Защото Пепеляшка била скочила бързо от задната страна на гълъбарника и изтичала при леската, съблякла там хубавата премяна и я оставила на гроба. Прибрало я птичето, а Пепеляшка облякла сивата си престилка и легнала край пепелта в кухнята.
На другия ден, когато празненството наченало отново и родителите и доведените дъщери пак излезли, Пепеляшка отишла при леската и рекла:
- Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре друга премяна - много по-разкошна от първата. И когато облечена в нея, Пепеляшка се явила на бала, всеки се удивил на хубостта й. Ала царският син я чакал да дойде, уловил я веднага за ръка и двамата танцували все заедно. Щом дойдели да я поканят други, той отговарял:
- Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си тя- и царският син я проследил - - искал да види в коя къща ще влезе, но тя побягнала и се скрила в градината зад къщата. Там имало едно хубаво високо дърво, отрупано с чудесни круши. Покатерила се Пепеляшка на него пъргава като катеричка, скрила се в клоните и царският син не разбрал къде се е дянала. Но почакал, докато се прибере бащата, и му рекъл:
- Непознатата девойка побягна и ми се струва, че се покатери на крушата.
"Да не е била Пепеляшка?" - помислил си бащата.
Пратил да му донесат брадвата и повалил дървото, но на него нямало никого.
А щом влезли в кухнята, Пепеляшка лежала като всеки друг път в пепелта. Тя била скочила от дървото отзад, занесла пак хубавата рокля на птичето в леската и облякла сивата си престилка.
На третия ден, след като родителите и сестрите излезли, Пепеляшка отишла пак на майчиния си гроб и рекла на дръвчето:
- Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало птичето сега друга премяна, още по-разкошна и по-блестяща от предишните две, а пантофките били цели златни. Като пристигнала в тая премяна на празненството, всички така се възхитили, че просто онемели. Царският син танцувал само с нея и щом я поканел друг, отговарял:
- Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си Пепеляшка и царският син поискал да я изпрати, но тя побягнала тъй бързо, че той не могъл да я последва. Ала царският син си послужил с хитрост - - бил накарал да намажат всички стъпала на стълбата с катран, и като припкала Пепеляшка по стълбата, лявата й пантофка се залепила и останала там. Прибрал я царският син и я огледал - тя била тъй малка, тъй красива и цялата от злато!
Отишъл на другата заран при бащата и му рекъл:
- Ще взема за съпруга онази, чийто крак влезе в тая златна обувка.
Зарадвали се двете сестри, защото имали хубави крака.
Влязла голямата в стаята си да премери пантофката. Ала палецът не влизал - обувката била много малка за нейния крак. Майката, която стояла край нея, й подала един нож и рекла:
- Отрежи си палеца! Като станеш царица, няма да ходиш пешком.
Отрязала си девойката палеца, напъхала с голяма мъка крака си в обувката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Ала трябвало да минат покрай гроба, а там на леската били кацнали две гълъбчета и гукнали високо:
- Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал тогава царският син към пантофката и видял кръвта. Обърнал коня, върнал лъжливата годеница в родителския й дом и рекъл, че тя не е истинската. Накарал другата сестра да обуе пантофката.
Отишла и тя в стаята си и напъхала благополучно пръстите си в пантофката, но петата й била много широка. Тогава майката й подала един нож и рекла:
- Отрежи малко от петата! Като станеш царица няма вече да ходиш пешком.
Отрязала девойката малко от петата, намъкнала с голяма мъка крака си в пантофката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Като минавали покрай леската, на нея пак били кацнали същите гълъбчета и гукнали високо:
- Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал царският син крака на годеницата и видял, че от пантофката блика кръв и от нея белите чорапи са се обагрили червено. Обърнал коня и върнал лъжливата годеница в родителския й дом.
- И тази не е истинска - - рекъл той. - - Нямате ли друга дъщеря?
- Нямаме - - отвърнал бащата. - - Вярно, покойната ми жена остави една невръстна и неугледна пепеляшка, но не е възможно тя да стане ваша годеница.
Царският син поискал да я повикат, но майката рекла:
- О, не! Тя е толкова изпоцапана, че не бива да се вестява пред людски очи.
Ала той настоял да я доведат и те се видели принудени да я повикат. Измила си Пепеляшка най-напред ръцете и лицето, после отишла при царския син и му сторила поклон, а той й подал златната пантофка. Седнала тя на едно ниско столче, извадила крака си от тежката дървена обувка, пъхнала го в златната и тя й прилепнала като излята. А когато Пепеляшка се изправила и царският син я погледнал в лицето, той познал хубавата девойка, с която танцувал, и викнал:
- Ето я истинската годеница!
Мащехата и двете сестри се изплашили и пребледнели от яд. А той качил Пепеляшка на коня и препуснал веднага с нея. Като минавали покрай леската, двете бели гълъбчета гукнали високо:
- Пантофката прекрасна за нея не е тясна, та кръв сега не блика; той скромната мома отвежда у дома.
И след като изгугукали тия думи, прилетели и кацнали на раменете на Пепеляшка, едното отдясно, другото отляво, и останали там.

Синята светлина

Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани, получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:
- Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на служба при мен.
Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела вещица.
- Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина - - рекъл й той.
- Охо - отвърнала тя, - кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.
- Какво искаш? - попитал войникът.
- Да прекопаеш утре градината ми.
Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.
- Виждам, че днес не можеш повече - рекла вещицата. - Ще те оставя още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.
Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.
- Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.
На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
- Не - рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, - няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.
Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.
"Това ще бъде последното ми удоволствие" - помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:
- Какво ще заповядаш, господарю?
- Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? - отвърнал изумен войникът.
- Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш - рекло човечето.
- Добре - - рекъл войникът, - - тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.
Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя му показало всички съкровища, натрупани скритом от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.
Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:
- Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.
След малко тя префучала като вихър край войника - била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето че човечето се върнало.
- Всичко е наред - рекло то, - вещицата е вече в затвора. - И попитало:
- Какво друго ще заповядаш, господарю?
- Сега засега нищо - рекъл войникът, - можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!
- Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе - рекло човечето и после изчезнало от очите му.
Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:
- Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.
- Какво да сторя аз? - попитало Човечето.
- Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.
Човечето рекло:
- За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.
Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.
- Аха, пристигна ли? - викнал войникът. - Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!
След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:
- Изуй ми ботушите!
После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи.
А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.
Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.
- Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.
- Може да не е било сън, а действителност - рекъл царят, - та ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.
Докато царят я наставлявал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи петли.
На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца събирали граховите зърна и викали:
- Тази нощ е валял грах.
Тогава царят рекъл:
- Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.
Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.
- Прави, каквото ти рекох - отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.
Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.
На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща: свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само една жълтица.
Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото, приближил се другарят му и той му рекъл:
- Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.
Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се вестило.
- Не се страхувай! - - рекло то на господаря си. - Върви, където те водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя светлина, със себе си!
На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.
- Каква? - попитал царят.
- Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.
- Можеш да изпушиш и три - отвърнал царят, - но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.
Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и щом се дигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:
- Какво ще заповядаш, господарю?
- Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.
Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.

Тримата щастливци

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
- Аз съм вече стар - рекъл той - и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
- Вижте - рекъл им той - каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
- Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре - рекъл той.
- Нищо пара за такава скъпа птица - викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
- Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
- Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
- Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
- Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
- Добре - рекли съветниците, - тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.

Мъжленце и женичка

Имало едно време едно мъжленце и една женичка. Те се били оженили неотдавна и живеели още като младоженци. Един ден мъжленцето рекло:
- Аз ще отида на нивата, женичке. Когато се върна, искам да има на трапезата малко печено, да заситя глада си, и малко прясно питие, да утоля жаждата си.
- Върви, мъжленце - - рекла женичката, - - върви, ще направя всичко според волята ти.
И като наближило време за обед, тя откачила една наденица от камината, турила я в един тиган, прибавила й масло и сложила тигана на огъня. Наденицата започнала да се пържи и цвърчи, а женичката стояла, държала дръжката на тигана и си мислела разни работи. Изведнъж й минало през ума: "Ами че докато наденицата се опържи, ти можеш да слезеш в избата и да наточиш питието." Тогава тя закрепила добре опашката на тигана, взела една кана, слязла в избата и започнала да точи бира. Бирата течала в каната, а женичката я гледала. Изведнъж й минало през ума: "Уха, кучето горе не е вързано, може да грабне наденицата от тигана и ето ти тебе работа!" В миг тя изтичала по стълбата на избата. Ала кучето било вече налапало наденицата и я влачело подире си по земята. Женичката се спуснала подир него и доста време го гонила по полето. Но кучето било по-бързо от нея и не изпущало наденицата, а тичало с нея през нивите. "Загубеното - загубено", рекла женичката, па се върнала и понеже се уморила от бяг, тръгнала си полекичка, за да се разхлади. А през това време бирата продължавала да тече от бурето, защото женичката не завъртяла канелката, и когато каната се напълнила и нямало вече място в нея, тя започнала да тече в избата и не престанала, докато не се изпразнило цялото буре.
Още от стълбата женичката видяла бедата. "Главо - рекла си тя, - как ще направиш сега, та мъжлето ти да не забележи?" Тя помислила малко и най-сетне й дошло на ум, че от последния пазар в хамбара им останал един чувал хубаво пшеничено брашно - него намислила тя да донесе и да насипе върху бирата. Качила се в хамбара, снела чувала и го стоварила право върху пълната кана, която се катурнала и питието за мъжлето й също се ливнало в избата. "Тъй си е и редно - - рекла женичката, - дето е едното, там трябва да бъде и другото" и пръснала брашното из цялата изба. Като свършила, много се зарадвала на умната си работа и рекла: "Виж само как чисто и уредено изглежда тука!" Дошло си по пладне мъжлето:
- Е, жено, какво си ми приготвила?
- Ах, мъжленце - - отговорила тя, - - рекох да ти опържа една наденица, но додето точех бирата за нея, кучето я грабна от тигана, а пък додето тичах подир кучето, бирата изтече. Рекох си после да подсуша бирата с пшениченото брашно, па катурих и каната, но не се безпокой, избата е пак съвсем суха.
Мъжлето рекло:
- Женичке, женичке, не биваше да правиш това! Да оставиш да ти грабнат наденицата и да изтече бирата от бурето, па да разсипеш отгоре на това и бялото ни брашно!
- Ах, мъжленце, аз не знаех, че не бивало, трябваше да ми кажеш!
Мъжът си помислил: "Ако така върви работата с твоята жена, ще трябва добре да предвиждаш от по-рано."
След някое време той събрал една хубава сумица талери, сменил ги в злато и рекъл на женичката си:
- Виждаш ли тия жълти дрънкулки, ще ги туря в едно гърне и ще ги заровя в обора под яслите, но да не си ги пипнала, иначе зле ще си патиш.
- Не, мъжленце - отговорила тя, - клетва давам, че не ще ги пипам.
И ето че веднъж, когато мъжа го нямало в селото, дошли търговци, които продавали грънци, и попитали младата жена няма ли да си купи нещо.
- Ах, мили хора - - рекла женичката, - - нямам пари и не мога нищо да купя, но ако ви трябват жълти дрънкулки, тогава мога да взема нещо.
- Жълти дрънкулки ли? Защо не, я дай да ги видим.
- Влезте в обора и копайте под яслите, там ще намерите жълтите дрънкулки. Аз не бива да идвам с вас.
Синковците влезли, разкопали и намерили чистото злато. Те го грабнали и избягали, като оставили грънците си в къщата на женичката. Женичката си рекла, че новите съдове все ще й потрябват. Но понеже в готварницата и без туй съдовете били много, тя счупила дъната на всички гърнета и ги турила за украса по коловете на оградата около къщи. Когато мъжлето си дошло и видяло новата украса, попитало:
- Женичке, какво си направила?
- Купих ги, мъжленце, за жълтите дрънкулки, които бяха скрити под яслите, но самата аз не съм нищо пипала, грънчарите сами си ги изкопаха.
- Ах, жено - - рекъл мъжът, - - каква пакост си направила! Това не бяха никакви дрънкулки, ами чисто злато и то ни беше цялото богатство! Не биваше да правиш това нещо!
- Да, мъжленце - отговорила тя, - но аз не знаех, че работата е такава. Трябваше от по-рано да ми кажеш.
Женичката постояла и помислила малко, па рекла:
- Слушай, мъжо, ние ще си възвърнем златото, хайде да настигнем крадците.
- Хайде! - - рекло мъжленцето. - - Ще се опитаме, но вземи масло и сирене, за да има какво да ядем по пътя.
- Добре, мъжленце, ще взема.
Те потеглили на път и понеже мъжленцето имало по-силни крака, женичката вървяла по-назад. "Аз печеля - - мислела си тя. - - Когато почнем да се връщаме, аз ще имам по-малко път." Скоро стигнали до една планина. Колелата на колите били издълбали две дълбоки бразди по пътя, който прехвърлял планината. "Гледай ти - рекла си женичката, - - как са разранили бедната земица! Цял живот не ще може да заздравее." И от състрадание тя взела маслото и намазала двете бразди, за да не ги премазват толкова колелата. А докато се навеждала, една бучка сирене паднала от кошницата и се търкулнала надолу от планината. Женичката рекла: "Аз вече изкачих тоя път и не ща да се връщам назад, нека друга бучка я настигне и доведе." И тъй, тя взела друга бучка сирене и я търкулнала надолу. Ала бучките не се върнали, та тя пуснала трета бучка надолу и си мислела: "Навярно чакат дружинка и сами няма да се върнат". Като не се върнали и трите, тя си рекла: "Гледай ти работа! Възможно е третата да не е намерила пътя и да се е заблудила, ще пратя четвърта да ги повика." Ала и четвъртата не свършила по-добра работа от третата. Тогава женичката се разядосала и търкулнала и петата, и шестата, а това били последните бучки. Тя почакала малко, като се прислушвала дали не ще дойдат, но те не дошли и жената рекла:
- Вървете по дяволите, много се бавите! Да не мислите, че ще седна да ви чакам? Аз ще си вървя по пътя, вие можете да ме догоните, имате по-млади крака от мене.
Женичката потеглила и настигнала мъжленцето, което се било спряло и чакало, защото било здравата огладняло.
- Хайде, давай, каквото си взела за ядене. Тя му подала само сухия хлебец.
- А де са маслото и сиренето? - - попитало мъжленцето.
- Ах, мъжленце - - рекла женичката, - - с маслото намазах браздите на пътя, а бучките сирене ей сега ще дойдат. Едната избяга от мене, та пратих другите да я повикат.
Мъжленцето рекло:
- Не биваше да правиш това, женичке, не биваше да мажеш маслото по пътя и да търкаляш сиренето от планината.
- Да, мъжленце, но трябваше от по-рано да ми кажеш.
Тогава те похапнали заедно сух хлебец и мъжленцето рекло:
- Женичке, заключи ли у дома, като излезе?
- Не, мъжленце, трябваше от по-рано да ми кажеш.
- Иди си тогава и заключи къщата, та после ще продължим пътя си. Донеси и нещо друго за ядене, аз ще те чакам тука.
Женичката потеглила назад и си мислела: "Мъжленцето иска да си похапне нещо друго, сирене и масло не му допада. Ще взема тогава една кърпа сухи круши и една стомна оцет." Подир това тя заключила горната врата, а долната врата извадила и я вдигнала на гръб, като си мислела, че най-добре ще бъде запазена къщата, ако човек пази вратата. Женичката не бързала твърде по пътя и си думала: "Тъкмо да може и мъжленцето по-длъжко да си почине". Като стигнала при него, тя рекла:
- Ето ти, мъжленце, къщната врата, сам можеш да пазиш сега къщата.
- Ох, Господи - - рекъл той, - - каква умна жена имам! Маха долната врата, за да може всеки да влезе, а горната врата заключва. Сега е вече късно да се връщаш още веднъж в къщи, но щом си донесла вратата до тука, ще я носиш и нататък.
- Вратата ще нося, мъжленце, но сухите круши и оцетът много ми тежат, ще ги покача на вратата, нека тя да ги носи.
Отишли те в гората и почнали да търсят крадците, ала не ги намерили. Понеже се стъмнило вече, покачили се на едно дърво, за да пренощуват. Ала едва-що седнали и през храстите се задали хубостниците, които отнасят онова, което не иска да тръгне с тях, и които намират нещата, преди още да са се загубили. Те седнали тъкмо под дървото, на което седели мъжленцето и женичката, наклали огън и рекли да си поделят плячката. Мъжленцето слязло от другата страна на дървото, събрало камъни, покачило се пак и започнало да хвърля, за да пребие разбойниците. Ала камъните не улучили никого, а разбойниците рекли:
- Скоро ще съмне, вятърът рони игличките от бора.
Женичката държала още вратата на гърба си и понеже много й тежала, помислила си, че сухите круши са виновни за това и рекла:
- Мъжленце, ще трябва да хвърля крушите.
- Не, женичке, не сега - - рекло мъжленцето, - - те могат да ни издадат.
- Ах, мъжленце, не мога, много ми тежат.
- Ех, хвърляй ги тогава, дявол да те вземе!
Крушите се посипали през клоните и разбойниците рекли:
- От птиченцата е.
Подир малко, понеже вратата все още тежала, женичката рекла:
- Ах, мъжленце, трябва да хвърля и оцета.
- Не, женичке, не бива, може да ни издаде.
- Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
- Ех, хвърляй го тогава, дявол да те вземе!
Тогава тя изляла оцета и той опръскал разбойниците. Те си рекли: "Роса пада вече".
Най-сетне женичката си помислила: "Дали пък вратата не ми тежи много?" и рекла:
- Мъжленце, трябва да хвърля и вратата.
- Не, женичке, не сега, може да ни издаде.
- Ах, мъжленце, не мога, много ми тежи.
- Не, женичке, дръж я здраво.
- Ах, мъжленце, ще я пусна.
- Ех - отговорило разсърдено мъжленцето, - пущай я тогава, дявол да те вземе!
Тогава вратата паднала с голям шум долу и разбойниците извикали:
- Дяволът слиза от дървото! - - па си плюли на петите и оставили всичко, каквото носели.
Когато на заранта двамата съпрузи слезли долу, намерили своето злато и си го занесли в къщи.
Като се върнали у дома си, мъжленцето рекло:
- Женичке, сега ще трябва да бъдеш и прилежна, и работлива.
- Да, мъжленце, ще работя, ще ида на нивата да жъна.
Като отишла на нивата, женичката си рекла: "Дали да ям, преди да почна да жъна, или по-рано да се наспя? Я да хапна по-напред!"
Тогава тя се нахранила, па след яденето й се приспало, но не си легнала, а почнала да жъне. Ала както била сънлива, надрала си със сърпа всичките дрехи - - и престилката, и роклята, и ризата. Когато се разсънила, видяла се почти гола и си рекла: "Дали съм аз, или не съм аз? Не, не съм аз!" В това време вече се стъмнило. Женичката се завтекла в село, почукала на прозореца на мъжа си и повикала:
- Мъжленце!
- Какво има?
- Искам да зная дали женичката ти е вътре.
- Да, да - отговорило мъжленцето, - трябва вече да си е легнала и да спи.
- Добре - рекла си тя, - - значи аз съм си в къщи - и побягнала обратно.
Вън от селото тя срещнала крадци, които се готвели да крадат. Отишла при тях и рекла:
- Аз ще ви помогна в кражбата.
Крадците си помислили, че тя познава мястото и се съгласили. Тогава женичката тръгнала пред крадците и викнала:
- Хора, имате ли нещо? Ние искаме да го откраднем!
Крадците си рекли: "Сега я наредихме! и поискали да се отърват от нея. Затова й казали:
- В поповата нива накрай село има ряпа, иди ни наскуби.
Женичката отишла на нивата и започнала да скубе, но понеже била ленива, никак не се изправяла. Минал в това време един човек, видял я, поспрял се и си помислил, че дяволът рови така из ряпата. Завтекъл се той в село и рекъл на попа:
- Дядо попе, във вашата нива е влязъл дяволът и скубе ряпа.
- Ах, Господи - отговорил попът, - аз съм с куц крак и не мога да ида да го прогоня.
Мъжът отвърнал:
- Аз ще те подпирам - - и го повел навън от селото. Когато стигнали до нивата, женичката се изправила и се протегнала.
- Ай, дяволът! - - извикал попът и двамината хукнали да бягат, а попът бягал с куция си крак по-бърже от човека със здравите крака, който го подпирал.

Щастливият Ханс

Служил Ханс седем години на господаря си и накрая рекъл:
- Господарю, уреченото време мина. Искам сега да се прибера у дома при мама, та ми дай каквото ми се полага.
Господарят отвърнал:
Ти ми служи честно и почтено. Каквато беше службата ти, такова следва да бъде и заплащането.
И му дал една буца злато, голяма колкото главата на Ханс.
Извадил Ханс кърпа, увил златната буца в нея, сложил я на рамото си и поел към къщи. Но както крачел по пътя, видял един конник, който яздел бодър и весел пъргавия си кон.
- Ех - рекъл Ханс високо, когато конникът минал край него, - - хубаво нещо е ездата! Седиш си като на стол, няма да се препъваш в камъни, не късаш обувки и неусетно стигаш надалеко.
Чул конникът тия думи, спрял коня и викнал:
- Ей, Ханс, защо тогава ходиш пешком?
- Защото съм принуден отвърнал Ханс. Трябва да занеса тая буца у дома. Злато е наистина, но заради нея не мога да държа главата си право, пък и ме убива на рамото.
- Знаеш ли какво - - рекъл конникът, - - хайде да направим размяна: аз ще ти дам коня, а ти ще ми дадеш буцата.
- На драго сърце - - рекъл Ханс, - - но те предупреждавам, че не е никак лека.
Слязъл конникът, взел златото, помогнал на Ханс да яхне коня, после сложил поводите в ръцете му и рекъл:
- Ако искаш конят да препусне бързо, цъкни му с език и му подвикни: хоп, хоп!
Зарадвал се от душа Ханс, като седнал на коня, понесъл се волно напред, но след малко решил, че трябва да препусне още по-бързо. Почнал да цъка с език и да вика "хоп, хоп!". Препуснал конят в силен тръс и докато Ханс се опомни, изхвръкнал от седлото и се намерил в рова, който отделял нивите от пътя.
Конят щял и да побегне, ако не го спрял един селянин, който вървял по пътя и карал крава напреде си. Ханс поразкършил снага и отново се изправил на крака, но бил много сърдит и рекъл на селянина:
- Никакво удоволствие не е това, ездата де, особено когато налетиш на такава кранта, която само те тръска и те хвърля от седлото, та можеш да си строшиш главата. Никога вече в живота си няма да яхна кон. Виж, твоята крава е нещо хубаво! Вървиш си спокойно зад нея, а отгоре на това тя всеки ден редовно ти дава мляко, масло и сирене. Какво ли не бих дал да се сдобия с такава крава!
- Добре - отвърнал селянинът, - - ако кравата толкова много ти харесва, аз ще ти я дам, а ти в замяна ще ми дадеш коня.
Съгласил се Ханс и радостта му нямала край. Селянинът пък се метнал на коня и препуснал бързо по пътя.
Подкарал Ханс мирно кравата напреде си и почнал сам да се убеждава, че е направил добра размяна:
"Имам ли само къшей хляб, а той никога няма да ми липсва, та колчем ми се доще, мога да го ям с масло и сирене. Ожаднея ли, ще издоя кравата и ще пия мляко. Какво повече искаш, душо моя?"
Стигнал скоро Ханс една странноприемница, отбил се и в голямата си радост изял до троха всичко, каквото носел за обед и за вечеря, а за последните петачета си поръчал чаша бира. После пак подкарал кравата по пътя за майчиното си село.
Наближавало пладне, жегата ставала все по-непоносима, а Ханс се намирал сред пусто поле, през което трябвало да върви сигурно още цял час. Сгорещил се така, че от жажда езикът му залепнал за небцето.
"Лесна е работата - помислил си Ханс, - ще издоя кравата и ще се разхладя с млякото."
Вързал добичето за едно сухо дърво и понеже нямал ведро, подложил кожения си каскет. Но колкото и да стискал вимето, не се показала нито капка мляко. И тъй като бил много непохватен в доенето, нетърпеливото добиче най-сетне дигнало единия заден крак и го ритнало тъй силно по главата, че той се строполил на земята и дълго време не можал да дойде на себе си и да разбере къде се намира.
За щастие по пътя се задал един касапин, който карал в ръчна количка едно прасе.
- Какво те е сполетяло? - викнал той и помогнал на добрия Ханс да се изправи на нозе.
Разказал му Ханс какво си изпатил. Касапинът му подал едно стъкло и рекъл:
- Пийни първом една глътка, та да се посъвземеш. Кравата не пуска мляко, защото е старо добиче, бива го само за впрягане или за клане.
- Отде да знам! - - викнал Ханс и поопипал леко мястото на главата, дето го ритнала кравата. Наистина, хубаво е човек да си има в къщи такова добиче и да го заколи; колко месо ще падне! Но аз не обичам много кравешко месо, не е сочно. Виж, друго би било да имах такова прасенце! Свинското месо има по-друг вкус, да не говорим пък за надениците!
- Слушай, Ханс - - рекъл тогава касапинът, - - искам да ти помогна и съм готов да ти дам прасето срещу кравата.
Това се нарича приятелство! - викнал Ханс.
Дал му кравата, накарал касапина да свали прасето от количката и хванал края на въжето, с което било вързано прасето.
Продължил пътя си и почнал да разсъждава как всичко се нареждало според желанието му: щом му се случела някаква неприятност, веднага след нея идело нещо добро.
Скоро редом с него тръгнал един момък, който носел хубава бяла гъска под мишница. Рекли да си скъсят времето и Ханс почнал да разправя за щастието си:как винаги правел изгодна размяна.
Момъкът пък му обадил, че носи гъската за угощение на детска кръщавка.
- Повдигни я само - - рекъл той и я хванал за крилата - да видиш колко е тежка! Цели два месеца съм я угоявал здравата. Който хапне от нея, когато я опечем, дълго ще си облизва пръстите.
- Да - рекъл Ханс и претеглил гъската с една ръка, - тежка е, но и моето прасе си го бива.
През това време момъкът почнал да се оглежда тревожно на всички страни и после заклатил глава.
- Слушай - рекъл той, - работата с твоето прасе не е твърде чиста. В селото, през което минах, откраднали днес едно прасе от кочината на кмета. Опасявам се, че е същото, което държиш за въжето. Разпратили са на всички страни хора да го търсят и лошо ще изпатиш, ако те пипнат с прасето. Най-малкото ще те тикнат в дранголника.
Изплашил се простодушният Ханс и рекъл:
- Тю, да се не види макар! Помогни ми в бедата! Ти си от този край и ще се оправиш по-лесно. Вземи прасето и ми дай гъската!
- Излагам се на голяма опасност - отвърнал момъкът, - - но не искам да те сполети нещастие по моя вина.
Хванал края на въжето и бързо подкарал прасето по един обиколен път.
Отървал се простодушният Ханс от грижите си и с гъската под мишница продължил пътя за своето село.
Като поразмисля добре - рекъл той сам на себе си, - - аз печеля повече от размяната. Първо, хубавото печено; второ, многото мас, която ще пусне гъската и с която ще си мажем хляба цели три месеца; накрая хубавата бяла перушина, с която ще ми напълнят възглавницата, та ще заспивам, без да ме люлеят. Пък и мама има да се радва!
Като минавал през последното село, видял един точилар с количка. Колелото бръмчало и той му пригласял:
- Въртя колелото и ножици точа, и хората срещам радушно и с почит.
Спрял се Ханс да го погледа как работи, а накрая го заговорил и рекъл:
- Върви ти работата, щом точиш и ти е толкова весело на душата!
- Така е - - отвърнал точиларят, - - златен ми е занаятът. Добрият точилар е човек, който, колчем бръкне в джоба си, набарва пари в него. Ами ти къде купи тая хубава гъска?
- Не съм я купил, а я размених за прасе.
- Ами прасето?
- Взех го срещу крава.
- Ами кравата?
- Взех я срещу кон.
- Ами конят?
- За него дадох една буца злато, голяма колкото главата ми.
- Ами златото?
- То ми беше заплатата за седем години служба.
- Намирал си му всеки път леснината - рекъл точиларят. - - Но истинското щастие за човека е това: в джобовете му всеки път да дрънкат пари.
- Как да се сдобия с пари? - попитал Ханс.
- Стани точилар като мене. Не ти е необходимо кой знае какво, само един брус! Другото ще дойде от само себе си. Имам един тука, малко е повреден наистина, но затова пък няма да ти искам нищо друго освен гъската. Съгласен ли си?
- Иска ли питане? - - отвърнал Ханс. - Та аз ще бъда най-щастливият човек на земята! Какво повече ще му мисля, щом колчем бръкна в джоба, ще вадя пари?!
Подал му гъската и взел бруса.
- Ето ти в добавка още един здрав камък - рекъл точиларят и дигнал един обикновен полски камък, който лежал на земята до него. На този камък можеш да чукаш здравата, да речем, ако имаш да изправяш стари пирони. Вземи го и го пази добре!
Натоварил се Ханс с камъка и с весело сърце продължил пътя си. Очите му греели от радост.
Но тъй като бил на крака от зори, скоро усетил умора. Почнал да го мъчи глад, защото от радост за спечелената крава бил изял всичката си храна. Накрая едва-едва се влачел по пътя и трябвало всеки миг да спира и да си отдъхва. Пък и камъните били ужасно тежки.
И ето че почнала да го терзае мисълта колко хубаво би било, ако точно сега не трябва да ги носи. Домъкнал се бавно като охлюв до един полски кладенец, та да си отдъхне край него и да се освежи с глътка прясна вода. Но за да не повреди камъните като сяда, сложил ги внимателно до себе си в края на кладенеца. После седнал и се навел да пие вода, но по невнимание бутнал малко камъните и те цамбурнали долу. Като видял със собствените си очи как потъват в дълбоката вода, Ханс подскочил от радост и викнал:
- На света няма по-щастлив човек от мене!
С олекнало сърце и без всякакъв товар затичал той сега по пътя и скоро стигнал у дома си при своята майка.

Белоснежка и Червенорозка

Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да вършат.
Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
Белоснежка думала:
- Няма да се разделяме.
Червенорозка отвръщала:
- Докато сме живи.
А майката добавяла:
- Каквото има едната, да го дели с другата.
Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито песни знаели.
Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се тревожела.
Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста. Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен - така хубаво бил изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
- Бутни резето на вратата, Белоснежке!
После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче, мушнало главицата си под крилото.
Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
- Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад, агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад майчиното си легло.
Ала мечокът проговорил и рекъл:
- Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
- Легни край огъня, клети Мечо - рекла майката, - само внимавай да не си подпалиш кожуха! - После викнала: Белоснежке, Червенорозке, излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
Мечокът рекъл:
- Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и заръмжал кротко и весело от удоволствие.
Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
- Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.
Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
- Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им приятел.
Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
- Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
- Къде ще отидеш, драги Мечо? - - попитала Белоснежка.
- Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и скоро се загубил сред дърветата.
Изпратила след известно време майката децата в гората да съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
- Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
- Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
- Брей, че любопитни глупачки! - отвърнало джуджето. - - Исках да разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви е срам! Какви сте гадни!
Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата - толкова здраво била прищипната.
- Ще изтичам да доведа хора - - рекла Червенорозка.
- Нямате мозък в кратуните! - - сгълчало ги джуджето. - Сега пък ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо по-свястно на ума?
- Имай малко търпение - - рекла Белоснежка, - ще измислим нещо!
Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
- Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
- Къде си тръгнал? - - попитала го Червенорозка. - Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
- Не съм толкова глупав - креснало джуджето. - Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата. Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я изтегли на брега, - - рибата надвила и задърпала джуджето към себе си. Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но всичко било комай напусто - - ще не ще, следвало движенията на рибата и непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да освободят брадата от връвта - те били сплетени здраво. Нямало що - - момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
- На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека? Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни. Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с орела, че той накрая пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене? Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте непохватни и нескопосани!
Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри, че момичетата се спрели да им се полюбуват.
- Какво стоите и зяпате? - - креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
- Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята. Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
- Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
- Аз съм царски син - - рекъл той - - и бях омагьосан от злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи заслуженото наказание.
Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста, посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели прекрасни бели и червени рози.