Херцеговинска народна приказка
Един турчин и ханъмата му прекопавали царевицата на полето. На пладне мъжът отишъл коня да напои. Докато го чакала, жената полегнала под сянката да си почине. Откъде се взел, ето го Еро, накривил висок калпак, върви по пътя и си подсвирква.
— Добър ден, туркиньо!
— Добър ден, селянино. Откъде идеш?
— От оня свят ида, туркиньо.
— Вай, аллах! А не си ли срещнал случайно там наш Муйо? Преди няколко месеца почина той.
— Как не, как не! Съсед ми е на оня свят.
— Е, как е той? Как поминува там?
— А бе, какво да ти кажа — не е дип добре, защото си няма парици, тютюн да си купи. А като се събере с приятели, прище му се кафенце, ама няма с какво да го плати.
— Ами ти не смяташ ли да се връщаш? — пита ханъмата.
— Натам съм се запътил — отговаря Еро.
— Че да ти дам малко пари да му занесеш на горкия.
— Защо пък да не му направя тая услуга? Дай парите!
Ханъмата изтичала към дървото, на което мъжът и си бил окачил антерията, взела кесията му и я дала на Еро да я носи на Муйо.
Грабнал Еро кесията, мушнал я в пазвата си и забързал към рекичката в дола. Едва се скрил от очите на туркинята, ето че идва мъжът и. Ханъмата му рекла:
— Знаеш ли, мъжо, преди малко мина оттук един селянин с висок калпак. Каза, че иде от оня свят и че познавал наш Муйо. Не добрувал там горкият, защото си нямал парички да си купи тютюн и да си плати кафето. Та му дадох аз кесията ти с парите да ги носи на Муйо на оня свят.
— Ах, ти, такава-онакава! — развикал се турчинът. — Къде е този измамник? Накъде отиде той?
— Ей натам, към дола — обяснила му ханъмата, под плашена от гнева на мъжа си.
Турчинът бърже се метнал на коня и препуснал подир измамника.
Озърнал се Еро, гледа — турчинът го гони. Хукнал да бяга към една воденица. Втурнал се вътре и вика на воденичаря:
— Бягай, братко! Лошо ти се пише. Видиш ли ей там — препуска насам един турчин. Иска да те посече. Дай ми калпака си, ето ти моя. Ти бягай в гората, пък аз ще гледам да се оправя с него.
Видял воденичарят, че турчинът препуска към воденицата и ятаган размахва. Изплашил се и без много-много да му мисли, дал си обрашнения калпак, взел Еровия, па си плюл на петите и затичал към гората.
А Еро нахлупил воденичарския калпак, посипал се с брашно и заприличал на същински воденичар.
Ето ти го, довтасал турчинът запъхтян, скочил от коня, нахлул като вятър във воденицата и викнал:
— Ей, воденичарю, накъде отиде оня човек, който преди малко мина оттук?
— Ей го на! Видиш ли го — бяга през гъсталака нагоре по баира — отговорил Еро.
— Я подръж коня ми — рекъл турчинът.
Еро поел коня, а турчинът се спуснал да гони воденичаря нагоре по баира. Настигнал го в гората и още отдалеч му закрещял:
— Ей ти, измамнико, върни парите, що жена ми ти е дала да носиш на Муйо на оня свят!
— Що думаш, аго? Нито жена ти съм виждал, нито съм чул за Муйо, нито пари от някого съм взимал — отвърнал разтреперан воденичарят.
Запрепирали се, турчинът размахал ятагана — без малко работата до кръв да дойде. Воденичарят се вери и кълне, че нищо не знае.
— Ами защо тогава бягаш из гората? — пита ядосан турчинът.
— Мина един селянин и ми рече, че идеш да ме посечеш.
Уплаших се и побягнах.
— А този калпак твой ли е?
— Разменихме си го със селянина. Той взе моя, а пък аз — него вия.
— Не ти вярвам, лъжецо! — вика турчинът и друса като круша подплашения воденичар.
Препирали се цял час, докато накрай разбрали каква е работата. Втурнал се турчинът през глава към воденицата. Ала от Еро и помен няма, откарал и коня.
Върнал се турчинът още повече ядосан при жена си. А тя го пита:
— Що стана? Взе ли парите? Ами къде е конят?
Ударил си турчинът феса о земята и отговорил:
— Ти прати на Муйо пари за тютюн и кафе, аз пък му дадох коня, та на оня свят да не ходи пешком.
Един турчин и ханъмата му прекопавали царевицата на полето. На пладне мъжът отишъл коня да напои. Докато го чакала, жената полегнала под сянката да си почине. Откъде се взел, ето го Еро, накривил висок калпак, върви по пътя и си подсвирква.
— Добър ден, туркиньо!
— Добър ден, селянино. Откъде идеш?
— От оня свят ида, туркиньо.
— Вай, аллах! А не си ли срещнал случайно там наш Муйо? Преди няколко месеца почина той.
— Как не, как не! Съсед ми е на оня свят.
— Е, как е той? Как поминува там?
— А бе, какво да ти кажа — не е дип добре, защото си няма парици, тютюн да си купи. А като се събере с приятели, прище му се кафенце, ама няма с какво да го плати.
— Ами ти не смяташ ли да се връщаш? — пита ханъмата.
— Натам съм се запътил — отговаря Еро.
— Че да ти дам малко пари да му занесеш на горкия.
— Защо пък да не му направя тая услуга? Дай парите!
Ханъмата изтичала към дървото, на което мъжът и си бил окачил антерията, взела кесията му и я дала на Еро да я носи на Муйо.
Грабнал Еро кесията, мушнал я в пазвата си и забързал към рекичката в дола. Едва се скрил от очите на туркинята, ето че идва мъжът и. Ханъмата му рекла:
— Знаеш ли, мъжо, преди малко мина оттук един селянин с висок калпак. Каза, че иде от оня свят и че познавал наш Муйо. Не добрувал там горкият, защото си нямал парички да си купи тютюн и да си плати кафето. Та му дадох аз кесията ти с парите да ги носи на Муйо на оня свят.
— Ах, ти, такава-онакава! — развикал се турчинът. — Къде е този измамник? Накъде отиде той?
— Ей натам, към дола — обяснила му ханъмата, под плашена от гнева на мъжа си.
Турчинът бърже се метнал на коня и препуснал подир измамника.
Озърнал се Еро, гледа — турчинът го гони. Хукнал да бяга към една воденица. Втурнал се вътре и вика на воденичаря:
— Бягай, братко! Лошо ти се пише. Видиш ли ей там — препуска насам един турчин. Иска да те посече. Дай ми калпака си, ето ти моя. Ти бягай в гората, пък аз ще гледам да се оправя с него.
Видял воденичарят, че турчинът препуска към воденицата и ятаган размахва. Изплашил се и без много-много да му мисли, дал си обрашнения калпак, взел Еровия, па си плюл на петите и затичал към гората.
А Еро нахлупил воденичарския калпак, посипал се с брашно и заприличал на същински воденичар.
Ето ти го, довтасал турчинът запъхтян, скочил от коня, нахлул като вятър във воденицата и викнал:
— Ей, воденичарю, накъде отиде оня човек, който преди малко мина оттук?
— Ей го на! Видиш ли го — бяга през гъсталака нагоре по баира — отговорил Еро.
— Я подръж коня ми — рекъл турчинът.
Еро поел коня, а турчинът се спуснал да гони воденичаря нагоре по баира. Настигнал го в гората и още отдалеч му закрещял:
— Ей ти, измамнико, върни парите, що жена ми ти е дала да носиш на Муйо на оня свят!
— Що думаш, аго? Нито жена ти съм виждал, нито съм чул за Муйо, нито пари от някого съм взимал — отвърнал разтреперан воденичарят.
Запрепирали се, турчинът размахал ятагана — без малко работата до кръв да дойде. Воденичарят се вери и кълне, че нищо не знае.
— Ами защо тогава бягаш из гората? — пита ядосан турчинът.
— Мина един селянин и ми рече, че идеш да ме посечеш.
Уплаших се и побягнах.
— А този калпак твой ли е?
— Разменихме си го със селянина. Той взе моя, а пък аз — него вия.
— Не ти вярвам, лъжецо! — вика турчинът и друса като круша подплашения воденичар.
Препирали се цял час, докато накрай разбрали каква е работата. Втурнал се турчинът през глава към воденицата. Ала от Еро и помен няма, откарал и коня.
Върнал се турчинът още повече ядосан при жена си. А тя го пита:
— Що стана? Взе ли парите? Ами къде е конят?
Ударил си турчинът феса о земята и отговорил:
— Ти прати на Муйо пари за тютюн и кафе, аз пък му дадох коня, та на оня свят да не ходи пешком.
Няма коментари:
Публикуване на коментар