Принцеса Магда

Живял някога един цар. Имал той едничък син, който поискал за жена дъщерята на друг славен цар: тя се наричала Магда и била чудно хубава. Ала баща й не я дал, защото искал да я омъжи за друг. Двамата млади много се обичали и не искали да се разделят, затова Магда рекла на баща си:
— Не мога и не искам да взема друг за съпруг.
Разгневил се баща й и заповядал да изградят тъмна кула, където да не пада слънчев или лунен зрак. И когато кулата била готова, царят казал на дъщеря си:
— Ще стоиш в нея цели седем години. Тогава чак ще дойда да видя дали вироглавството ти е сломено.
Занесли в кулата храна и вода за седем години, завели принцесата и личната й прислужница и ги зазидали.
Седели двете в тъмнината и не знаели кога било ден и кога се спускала нощ. Царският син обикалял често около кулата, викал принцесата по име, но през дебелите зидове не прониквал никакъв звук. Какво друго им оставало, освен да плачат и да нареждат горчиво!
Но времето минавало и по съвсем намалялата храна и вода те разбрали, че седемте години скоро ще изтекат. Мислели, че часът на тяхното избавление е дошъл, но не се чували удари от чук, пък и нито един камък не се откъртвал от зида — изглежда царят ги бил забравил. И тъй като имали храна още за малко време и виждали, че ги очаква гладна смърт, Магда рекла:
— Трябва да опитаме последното средство и да видим не можем ли да пробием зида.
Взела ножа за хляб и започнала да дълбае хоросана между камъните. Усетела ли умора, сменяла я прислужницата. Трудили се дълго време и успели да извадят един камък, после още един и още един и след три дни в тяхната тъмница проникнал първият дневен зрак; а накрая отворът станал толкова голям, че могли да надникнат навън.
Небето било синьо и ги лъхнал свеж ветрец, но колко печална била гледката наоколо! Дворецът бил разрушен, градът и селата, докъдето поглед стигал, били превърнати в пепелища, полята се разстилали опустошени и не се виждала жива душа.
Когато отворът в зида станал толкова широк, че могли да се промъкнат през него, първа скочила прислужницата, а след нея Магда. Но къде да отидат? Вражи войски били разорили цялото царство, прогонили царя и избили всички жители.
Тръгнали да търсят друга страна, но не намерили никъде подслон, нито човек, който да им даде парче хляб; положението им било толкова ужасно, че трябвало да залъгват глада си с коприва. А когато след дълго скитничество стигнали в друга страна и потърсили работа, навсякъде им отказвали, никой не се смилил над тях.
Накрая спрели в един голям град. Запътили се към царския дворец. И тук най-напред им казали да си вървят по пътя, но после готвачът ги съжалил и ги прибрал на работа в кухнята.
Но случило се така, че синът на царя, в чието царство попаднали, бил някогашният годеник на Магда. Неговият баща му бил избрал друга невеста, толкова грозна, колкото и зла. Денят на сватбата бил вече определен и невестата пристигнала, но поради страшната си грозота не се появявала пред никого, заключвала се в стаята си, а Магда й носела храна от кухнята.
Като настанал денят на сватбата, невестата, засрамена от вида си, се уплашила, че ако се покаже на улицата, хората ще започнат да й се подиграват. Ето защо рекла на Магда:
— Чака те голямо щастие. Аз си навехнах крака и не мога да вървя по улицата. Облечи венчалната ми рокля и заеми мястото ми. По-голяма чест не може да ти бъде сторена.
Магда не се съгласила и рекла:
— Не желая чест, която не ми подобава.
Напразно другата й предлагала злато; накрая викнала гневно:
— Ако не ми се подчиниш, ще се простиш с живота си. Ако произнеса само една дума, главата ти ще се търкулне в нозете ми.
Тогава Магда се видяла принудена да се покори, да облече разкошната венчална рокля на невестата и да сложи нейните скъпоценности.
Като влязла в тронната зала, всички се възхитили от голямата й хубост и царят рекъл на сина си:
— Ето невестата, която съм ти избрал и с която ще застанеш пред олтара.
Принцът се учудил и си помислил: „Прилича на моята Магда и бих повярвал, че е тя самата, ако не знаех, че отдавна е затворена в кулата и сигурно е умряла“.
Хванал я за ръка и я повел към църквата.
Край пътя имало коприва и Магда рекла:

Копривке, копривке,
и тук ли те съзрях?
Неотдавна те берях
и сладко те ядях.

— Какво говориш? — Какво говориш? — попитал царският син.
— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.
Той се учудил, че тя я познава, но замълчал. А като минавали по моста за църковния двор, тя рекла:

— Ох, не рухвай, камен мост,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царският син.
— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.
— Познаваш ли принцеса Магда?
— Не — отвърнала тя, — откъде ще я познавам? Само съм чувала за нея.
Като стигнали пред църковната врата, тя пак рекла:

— Ох, не рухвай ти, врата
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царския син.
— Ах — отвърнала тя, спомних си за принцеса Магда.
Той извадил скъп накит, окачил го на шията й и закопчал двете халкички. След това влезли в църквата, застанали пред олтара, свещеникът сложил ръцете им една в друга и ги венчал.
Повел царският син Магда към двореца, но по целия път тя не казала нито дума. А когато се върнали в царския дворец, изтичали в стаята на невестата, съблякла разкошната рокля, свалила скъпоценностите и облякла пак сивата си престилка. Но запазила на шията си накита, който й подарил принцът.
Вечерта завели невестата в стаята на царския син, но тя спуснала сватбеното було над лицето си, за да не разбере той измамата. След като всички излезли, той я попитал:
— Какво говореше на копривата край пътя?
— На каква коприва? — отвърнала тя. — Аз не говоря с коприва.
— Щом не си говорила, ти не си истинската невеста — рекъл той.
Тя намерила изход и измънкала:

— Уморена съм, не мога
да си спомня туй сама,
ала всички мои мисли
знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:
— Какво си казала на копривата?
— Казах само:

— Копривке, копривке,
и тук ли те съзрях?
Неотдавна те берях
и сладко те ядях.

Върнала се невестата тичешком в стаята и викнала:
— Спомних си какво казах на копривата.
И повторила думите, които току-що чула.
— А какво говореше на моста, като минавахме по него? — попитал царският син.
— На моста ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с мостове.
— Тогава не си истинската невеста.
Тя пак измънкала:

— Уморена съм, не мога
да си спомня туй сама,
ала всички мои мисли
знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:
— Какво си казала на моста?
— Казах само:

— Ох, не рухвай, камен мост,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Ще платиш с живота си за това — заканила й се невестата, но се върнала бързо в стаята и викнала:
— Спомних си какво казах на моста.
И повторила думите, които чула.
— Ами какво говореше на църковната врата?
— На църковната врата ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с църковни врати.
— Тогава не си истинската невеста.
Тя изтичала навън и креснала на Магда:
— Какво си казала на църковната врата?
— Казах само:

— Ох, не рухвай ти врата,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Това ще те погуби! — заканила й се невестата, разгневила се страшно, но се върнала тичешком в стаята и викнала:
— Спомних си сега какво казах на църковната врата.
И повторила думите, които чула.
— Ами къде ти е накитът, който ти дадох пред църковната врата?
— Какъв накит? — отвърнала тя. — Не си ми давал никакъв накит.
— Аз сам ти го окачих на шията и сам го закопчах. Ако не помниш това, тогава не си истинската невеста.
Смъкнал той булото от лицето й и като видял колко е грозна, стъписал се изплашен и рекъл:
— Как си попаднала тук? Коя си ти?
— Аз съм твоята годеница, но се страхувах, че хората ще ми се подиграват, като ме видят, затова заповядах на прислужницата от кухнята да облече моята рокля и да отиде вместо мене в църквата.
— Къде е това момиче? — попитал той. — Искам да го видя. Върви го доведи!
Тя излязла и казала на слугите, че прислужницата от кухнята е измамница и наредила да я заведат на двора и да й отсекат главата. Слугите сграбчили Магда и я повлекли, но тя викала тъй силно за помощ, че царският син чул гласа й, изскочил от стаята и заповядал да я пуснат. Донесли запалени свещи и той видял на шията й златния накит, който й дал пред църковната врата.
— Ти си истинската невеста — рекъл той, — ти дойде с мене в църквата. Ела сега в стаята ми!
Щом останали сами, той рекъл:
— Като отивахме към църквата, ти спомена принцеса Магда, която някога беше моя годеница. Ако смеех да помисля, че е възможно, бих повярвал, че тя стои пред мене, защото ти по всичко й приличаш.
Тя отвърнала:
— Аз съм принцеса Магда, която заради тебе стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго време вече живее в тегло и бедност. Ала днес слънцето отново грее над мене. Аз съм венчана с тебе в църквата и съм твоя законна съпруга.
Целунали се и живели честито чак до смъртта си. А фалшивата невеста за наказание била изпъдена.
Кулата, в която била затворена по-рано принцеса Магда, стояла още дълго време; и когато край нея минавали деца, всеки път пеели:

— Ой-ла-ила, ой-ла ула,
кой лежи във тая кула?
В мрак и влага от години,
крее там една принцеса.
Но не рухва тоя зид,
изграден от як гранит.
Ханс, не стой като втрещен,
а върви напред със мен!

Фрайланд

Някога, много отдавна, живели магаре и вол. За един ден волът изоравал толкова земя, колкото друг не можел за три дни. Вечер, когато се връщал в обора уморен и измъчен, давали му сноп суха слама. Магарето обаче нищо не правело — от сутрин до вечер лежало и се припичало на слънце. Хранели го не със слама, а със сочна детелина и вместо вода му давали мляко. Веднъж волът едва се довлякъл от умора, легнал в обора и започнал да яде своята слама. Преживял-преживял и повече не можел.
— Ей, уважаеми — подвикнал той на магарето, — дай ми малко от твоята храна, че сламата ми заседна на гърлото.
Съжалило се магарето над вола и му дало от своята сочна детелина. Когато стопанинът влязъл, видял, че магарето е изяло всичката храна.
— Е, браво, мое магаре, добре ядеш, сила ще събереш — казал той и му дал още детелина.
След това погледнал към вола и започнал да вика:
— Ах, ти, животино проклета, защо не ядеш? Утре, като умреш, кой ще оре?
Взел една сопа и започнал да налага вола така, че прах заизлизала от кожата му. От този ден магарето започнало да дава на вола от храната си. Докато един ден стопанинът видял това и закрещял:
— Ах, ти, проклетнико! Щом раздаваш храната си, от утре ти ще ореш на нивата.
Така и станало. Стопанинът впрегнал магарето, а волът останал у дома да се припича на слънце. Вечер му давали детелина, а на магарето сноп суха слама.
Един ден магарето се примолило на вола:
— Слушай, приятелю, аз те съжалих, когато беше гладен. Сега ще ми дадеш ли малко от твоята сочна детелина?
— Нали виждаш, че и на мен не ми стига? Как да ти дам? — промърморил волът.
Магарето се ядосало, но се примирило със съдбата си. Всеки ден работело на нивата, докато измършавяло съвсем и ребрата му започнали да се броят. Тогава волът му рекъл:
— Когато утре стопанинът те впрегне, не мърдай от мястото си. Той ще те съжали и ще те остави да си починеш.
Ала на сутринта стопанинът, вместо да го съжали, го набил. То скочило, опънало въжето, то се скъсало и животното избягало навън…
Докато вървяло по селския път, магарето срещнало един петел.
— Здравей, магаре! — поздравил го петелът.
— Здравей! — отговорило магарето. — Накъде си се запътил?
— Отивам във Фрайланд. Там тревата е сочна, водата е бистра и никой никого не бие. Ако искаш, да вървим заедно.
Магарето се съгласило и двамата тръгнали. Вървели, вървели и срещнали една пчела. Когато й разказали къде отиват, тя ги помолила да я вземат със себе си. Те се съгласили и тя тръгнала с тях, като взела целия рояк.
Вървели, вървели, докато стигнали до една схлупена колиба, където живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че нямали дори коричка хляб. Животните ги съжалили и ги повикали да тръгнат с тях към прекрасната Фрайланд. Изведнъж се чул тропот в далечината. Когато приближили, те видели, че към тях тича един вол. Магарето познало своя побратим и го попитало какво го е накарало да избяга.
— Когато ти избяга, стопанинът ме заведе да се бия с един бик. Аз го победих, но той ме накара да се бия с друг. Аз и него победих, но си помислих:
„Тази работа не е на добре. Стопанинът ще ме кара да се бия, докато някой бик ме убие.“ И когато отиде да ми донесе вода, аз тихичко се прокраднах, излязох на пътя и хукнах към гората. Сега ви моля да ме вземете с вас.
На магарето му дожаляло за вола и понеже всички били съгласни, го приели в компанията си.
Вървели дълго, докато накрая стигнали Фрайланд. Там видели чудна долина: въздухът бил чист, тревата — зелена, по дърветата имало зрели плодове, по лозята — сочни гроздове, на полето — златна пшеница, красиви цветя и детелина. Животните и хората останали да живеят там. Те си направили малко стопанство, в което всички се трудели с радост и живеели в разбирателство и изобилие.
Недалеч от Фрайланд се издигала планина, чиито високи върхове били покрити със сняг. В планината живеели много вълци. Един ден те се събрали и отишли при своя цар. Оплакали му се, че за тях са настъпили тежки дни, че в планината няма дивеч и умират от глад. Царят на вълците се изкачил на един връх и видял в полето как магарето, волът и петелът помагат на хората да жънат. Върнал се при глутницата и казал:
— Нека десетина от най-храбрите вълци да отидат и да ги хванат.
Тогава вълците се скарали кой да отиде. Най-накрая царят избрал двама от тях и те полетели с вой към полето.
— Иа-иа-иа! — изревало магарето, което първо видяло вълците.
— Какво ще правим сега? — измучал волът.
— Аз ще ви кажа! — рекъл петелът. — Волът има яки рога, той ще ги боде с тях, магарето ще ги рита с копита, пчелите ще ги жилят, а стопаните ще вземат по една сопа и ще ги удрят.
— А какво ще правиш ти? — попитало магарето, треперещо от страх.
— Аз ще командвам боя. Ку-ку-ри-гууу!
Когато вълците се приближили, волът навел глава, затичал се и така пробол единия от тях, че той се превъртял и се строполил като мъртъв. Магарето ритало и ревяло, хората удряли със сопите, а пчелите нажилили вълците коя където свари. Вълците завили от болка и така хукнали да бягат, че едва не си изпотрошили краката.
Щом се добрали до планината, те с ужас разказали на събратята си, че долу в полето има едно страшно чудовище с глас като тръба, с много ръце и крака, които удрят, бодат и жилят.
— Здраво място по нас не остана! — оплакали се те.
Вълците се уплашили, а царят им рекъл:
— Какво да правим? Да отидем ли всички в полето?
— Не, господарю! — извикали двамата „юнаци“. — Всички вълци на света не биха се справили с това чудовище! Най-добре е да си стоим в планината.
А нашите приятели от прекрасната Фрайланд се смяли от сърце и продължили да живеят в сговор и щастие до ден днешен.

Един за всички

Тая холандска приказка съм чувал някога, бях момче като тебе: с мека жълта коса, с малки цървулки, бели навои и торбичка, пълна догоре с кравайчета, орехи, сушени сливи и ябълки, сърбани при коледуването. Ние бяхме тогава една малка дружина от седем момчета и на кадената вечер ходихме с дрянови тояги от къща на къща. Влизахме в дворовете и почвахме да тропаме по вратите с тоягите:

Чутур-бутур-Коледа,
дай ми, бабо, кравайче,
че ти счупвам сокайче!

Над нас валеше сняг на парцали, черковната камбана бучеше над белите хълмове, ние тичахме по улиците, под натегналите крушови клони, търкаляхме големи снежни топки и се връщахме капнали от студ, с претръпнали пръсти. И помня тогава — беше една хубава коледна вечер. Прибрахме се всички в къщи, седнахме да вечеряме. Мама подаде един голям кравай — още топъл. Всички протегнахме десници да го разчупиме. Тогава вярвахме, че който отчупи най-големия комат — нему ще се падне най-голям дял от работата по нивите. И всеки се мъчеше да заграби поне половината от кравая. Най на края ние ядохме варено жито с чукани орехи. Старите хора разказват, че колкото житни зърна изяде човек — толкова жълтици ще спечели през живота си. Подир вечерята мама сне от тавана цяло свесло от грозде. Седнахме под камината, захрупахме жълтите кехлибарени зърна от някогашните вехти лозя и за да не заспиме до полунощ, баща ми зачете една малка синя книжка, която беше донесъл от Оряховица. И помня приказката в тая книжка до ден днешен, и всяка година ми се струва, че тя става все по-хубава. Чувай сега да ти я разкажа:
„… Далеч някъде има една земя, където живеят високи и руси хора със сини очи. Земята на холандците. Там са пръснати чудесни села, със спретнати къщи, като кутийки, със зелени ливади, високи тихи дървета. а над дърветата облаци, дошли от морето. Дълго време се множил холандският народ и когато държавата станала тясна, той не грабнал оръжие да отнеме земята на своите съседи, а се обърнал към морето и рекъл: «Дръпни се назад! Огромна е морската стихия, ала човешката сила е още по-голяма.» Запретнали се холандците и задружно почнали да ограждат с каменни стени огромни пространства и да пресушават оградените места. И ето че там, където е било някога морско дъно, сега шумят ниви и градини, мъждукат хубави села, а на север се издига висока каменна стена. Тя варди ниската земя от морето. Веднъж от едно крайбрежно село излезли две холандчета — братче и сестриче. Те тръгнали край морската стена да събират раковини. Грозно бучало морето и блъскало стената. Двете деца по една каменна стълба се покачили върху самата стена и погледнали: далеко някъде се огъвали мокрите мачти на една рибарски кораб. Слезли пак долу и си тръгнали. Свечерявало се. Както вървели край стената, те чули шум — сякаш чурулика ручей. Вдигнали глава и видели, че от стената струи през една малка пукнатина морска вода. Стената почвали да се руши. Подир един час морето ще я надвие и ще се втурне като хала. Ще потопи селата, ще издави хората, ще помете добитъка. Изтръпнали от страх двете холандчета.
— Како, тичай в село — казало момчето, — обади на хората, та да дойдат, пък аз ще натискам дупката с пръст. Втурнало се момичето надолу, потънало в мрачината, а малкото момче навряло пръстчето си в дупката и спряло водната струя. Бърже притъмняло. Морето ревяло отвъд стената като ламя, черни птици летели с писък над равнината, а холандчето затреперало. Малкото му сърце тупкало. Пръстът му угаснал от студ. Дръпнало детето пръстчето си — да го затопли с дъх, — но водната струя избликнала и го плиснала в очите.
— Стой! — закрещяло със сълзи детето. — Ти няма да погубиш Холандия! — И затиснало пукнатината с длан.
Обърнало се да види иде ли някой. Няма никого. Само светлинки на мирни села треперят в далечината. Но ето че храброто момче почнало да губи силите си. Причерняло му пред очите. Още един миг и то ще падне на земята. Водата ще налегне пропуканата стена, ще нахлуе и ще почне да дави — селата, хората, добитъка… Тъкмо в тоя миг се чули човешки гласове. Пристигнали десетина мъже с фенери, с лопати и чукове. Те грабнали детето, целунали го и бърже зазидали пукнатината. Отнесли на ръце малкия спасител в къщи. Майка му дълго време гряла със сълзи и майчин топъл дъх пръстчето, което спасило живота на хиляди хора, но от било вече мъртво. И останало холандчето без един пръст на ръката, но то не Тъгувало, защото знаело, че на тоя свят най-хубавото нещо е да се жертвуваш за другите…“

Чудната воденичка

Тръгнал един ловец в планината, лов да бие. Стигнал до тъмната гора и що да види? Запалила се старата гора. Дърветата пращят и падат. Услушал се ловецът и чул жален писък. Някой пищи в огъня. Упътил се към гласа и видял, че на едно обгоряло и почерняло дърво се гърчи пъстра змия, пищи и не смее да слезе, защото под нея пламти огън.
— Брат да ми си, ловецо, отърви ме от тая напаст! — помолила се змията.
Ловецът на бърза ръка отсякъл един прът, протегнал го към дървото и змията тозчас се навила около пръта. Смъкнал я на влажната трева. Змията се разхладила, посъвзела се и рекла:
— Ти ми спаси живота, затуй ще те наградя. Видиш ли оная вита ела! Там има гняздо. В гняздото една птичка е снесла три яй-чица. Вземи едното, а двете й остави — да си ги мъти. За яйчицето ще получиш добри пари.
Ловецът отишъл, където му казала змията, покачил се на елата и намерил гняздото. Взел едното яйце и почнал да го разглежда: яйце като яйце, само че на черупката му имало написани някакви тайни слова. Озадачен, той се върнал в града и показал яйцето на един златар. Златарят си сложил очилата, разчел тайните слова, бързо развързал кесията ей, хвърлил на ловеца една жълтица и му рекъл:
— Ако хванеш самата птичка и ми я донесеш жива или мъртва — цял ще те позлатя!
Да видим сега какво е било написано върху черупката на яйцето. Там пишело, че оня, който изяде воденичката на птичката, ще намира всяка сутрин, като се събуди от сън, под възглавницата си кесия с жълтици; а който изяде сърцето на птичката, ще добие способност да чете чуждите мисли.
Дигнал се ловецът и отишъл пак в гората. Издебнал птичката, гръмнал я и — право в златарницата. Ръцете на златарина се разтреперали, като поел чудната птичка. Дал, каквото дал, на ловеца и го изпроводил. Сетне повикал ратайкинята си и поръчал:
— Сготви ми тая птичка за обяд и никому нищо да не си посмяла да дадеш, защото искам самичък да си я изям цялата.
Златарската ратайкиня имала две момчета. Като разпрала птичката и извадила сърцето и воденичката, децата й се заусуквали:
— Мамо, моля ти се, изпечи ми воденичката! — викнало по-голямото.
— А на мене сърцето — обадило се другото, по-малкото. Ратайкинята хвърлила върху въглените сърцето и воденичката, опекла ги и ги дала на момчетата си. Едното налапало сърцето и го глътнало, другото се опитало да изяде воденичката, но тя заседнала на езика му.
На обяд златаринът се върнал, надникнал в тенджерата и почнал да рови за воденичката и сърцето. Двете деца на ратайкинята играели в градината. Изведнъж онова, което изяло сърцето, пребледняло, разтрелерало се и рекло тихо на братчето си:
— Бате, хайде да бягаме!
— Защо да бягаме? — попитало другото, дето изяло воденичката.
— Защото господарят мисли да ни заколи!
— Откъде знаеш?
— Прочетох мислите му. Сега той си мисли: ще тегля ножа на ония, които са ми изяли воденичката и сърцето.
Плюли си на петите момчетата на ратайкинята и побягнали от златарския дом. Цял ден бягали. Замръкнали в една току-що окосена ливада, легнали в мекото сено и заспали дълбоко. Като се пробудили на другия ден, онова, що изяло воденичката, намерило в сеното, там където била главата му, кесия с жълтици.
— Ама че късмет! — спогледали се двете братчета и продължили весело пътя си.
Вървели, вървели, стигнали до един голям град. Накупили си каквото им трябва: нови дрехи, ботуши, астраганени калпаци. На етанили се в най-хубавата къща и заживели безгрижно. Всяка сутрин по-голямото братче намирало под възглавницата си по една кесия жълтици. За година време напълнили два козлени чувала, а подир пет години имането им станало десет чувала. Натрупали ги в зимника, направили желязна врата и я заключили. Ключа носел в джоба си по-малкият брат.
Тъкмо срещу къщата, където живеели момчетата на златарската ратайкиня, се намирал царският дворец. Царят имал две дъщери, които по хубост нямали равни на себе си. Толкова били хубави, че ги показвали на хората за пари. Който дадял една жълтица, имал право да гледа царските дъщери един час. Влезли синовете на ратайкинята в двореца, да видят и те царските дъщери, и толкова се заплеснали, че вече не излизали от мраморния дворец. Всеки ден плащали по дванайсет жълтици за дванайсет часа и се разхождали е двете хубавици в градината на двореца. Веднъж по-голямата царска дъщеря попитала оня, дето изял воденичката:
— Кажи ми, откъде вземате с брата си толкова жълтици? Три месеца плащате по двайсет и четири жълтици на ден. От земята да извираха тия жълтици, пак щяха да се свършат.
— Ще ти кажа — отговорил големият, — ако ме целунеш по челото.
Царската дъщеря, го целунала и момъкът й разказал за воденичката.
— Къде е сега тази воденичка? — хитро го попитала княгинята.
— Под езика ми.
На другия ден царските дъщери поканили двамата братя в градината на угощение. Нахранили ги, напоили ги хубаво. Когато двамата братя направили главите, легнали на тревата под едно сенчесто дърво и заспали дълбоко. Тогава княгините се заловили за работа. По-голямата хванала главата на оня, дето държал воденичката под езика си, отворила му устата, бръкнала под езика му и измъкнала воденичката. Без да му мисли, тя я лапнала и я глътнала, преди да заседне под езика й. А по-малката претършувала джоба на втория брат, тихичко измъкнала ключа на желязната врата, дала го на слугите си и ги проводила с две каруци, да задигнат кожените чували и да ги откарат в царската съкровищница. Като свършили това, царските слуги ограбили заспалите братя и ги изхвърлили на улицата.
На другия ден по-големият брат се събудил и потърсил най-напред кесия под главата си, но нищо не намерил. Бръкнал под езика си, но и воденичката я нямало. Бре, ами сега? Сритал брата си, дигнал го и двамата се затекли към къщи. Най-напред потърсили чувалите, но видели, че желязната врата е отключена, а от пълните чували няма помен. Цял ден се въртели покрай двореца и надничали през оградата. По едно време оня, дето четял чуждите мисли, рекъл на брата си:
— Бате, знаеш ли какво мислят за нас царските дъщери?
— Какво? — попитал го по-големият.
— Те мислят, че по-глупави магарета от нас няма на земята.
Засрамени и обидени, двамата братя излезли от града и се залутали в гората. Цял ден ходили насам-натам. Огладнели здравата. По едно време, като навлезли още по-дълбоко в пущинака, видели, че по клоните на един стар ясен се вие лозница с черни и бели гроздове. Зарадвали се момците и посегнали към провисналите черни гроздове. Но щом глътнали първите зърна, мигом се превърнали на магарета — с дълги уши, е опашки, с по четири крака и копита.
— Бре — рекли си уплашените братя, — каква стана тя? Как ще влачим тоя магарешки живот? Хайде поне да се наядем хубаво с грозде!
Като се назобили с черно грозде, протегнали нагоре шии да зобнат и от бялото. Налапали бели гроздове и щом ги, глътнали — веднага се превърнали пак на хора.
— Тъкмо такова грозде ни трябва! — си рекли зарадвани братята и се заловили за работа.
Насекли лешникови пръчки, изплели две кошници, напълнили ги догоре — едната с бяло, другата с черно грозде, и се върнали пак в града.
Тръгнали покрай двореца и почнали да викат:
— Грозде, грозде продаваме!
Двете княгини тъкмо брояли жълтиците в позлатената царска съкровищница. Като чули гласовете на продавачите, те се показали на прозореца.
— Как го давате? — попитала по-голямата.
— За бялото искаме една жълтица и за черното — една! — отвърнали братята.
Княгинята хвърлила една жълтица, поела през прозореца кошницата с бялото грозде и двете със сестра си го изяли на бърза ръка.
— Дайте и черното — извикала тя на братята, които чакали под прозореца, и им хвърлила още една жълтица.
Големият брат подал и втората кошница. Няма да ви разказвам какво е станало в царската съкровищница. Подир един час време по мраморната стълба към съкровищницата затропал самият цар: с корона на главата, със златен жезъл в ръката. И той искал да се порадва на чувалите с жълтиците. Отворил вратата и се стъписал: жълтиците разпилени по земята, а между чувалите се разхождат две магарици.
— Кой е посмял да вкара тия магарици в съкровищницата ми? — грозно се развикал царят. — Вън! Вън! Вън!
И започнал да удря магариците с жезъла си. Магариците заревали и се строполили по мраморните стълби, изскочили от двореца и тръгнали По улиците. Двамата братя ги настигнали, оглавили ги, яхнали ги и се упътили пак към гората. Изплели си четири големи коша, наместили по два на всяка и почнали да смъкват най-напред бяло грозде. Всеки ден продавали на пазара по четири коша. Евтино го продавали, затуй сиромасите се надваряли кой по-напред да вземе. Като обрали всичкото бяло грозде, братята напълнили четири коша с черно — и право в двореца. Царят тъкмо бил свикал министрите си на угощение. Когато на трапезата поднесли черните гроздове в златни паници — всички протегнали ръце да си зобнат — и царят, и министрите, и съветниците, и музикантите.
Страшен магарешки рев разтърсил двореца.
Тогава двамата братя зарязали магариците, напуснали града и вече не се върнали.

Чепинският змей

Преди много хиляди години Чепинското корито беше дъно на планинско езеро. Покрай езерото растяха вековни дървета, а от старите гори слизаха на водопой бързоноги елени с рога разклонени. Един ден, преди много хиляди години, над тъмночелите родопски върхове се надвеси градоносен облак. Той забуча, пропука се, почна да шиба с огнени камшици горите и по едно време — бух! — изтърси в езерото змей. Скъпи деца, вие сега навярно ще поискате да ви опиша падналия от небето змей. Не мога да ви го опиша, защото никога не съм виждал змей. Идете при оня, който е виждал змей — той ще ви го опише. Щом като падна нашият змей в езерото дъно, отвори голямото си гърло и викна на рибите:
— Хайде влизайте всички! За вход пари не вземам!
Почна да гълта рибите и за един час изяде половината рибно стадо. След това се дигна над водата, легна на гърба си и въздъхна. Полъхна родопски вятър. Прогони градоносния облак. Слънцето се огледа в езерото и напече корема на змея. Чудовището се протегна, затвори очи и сладко задряма. Същия ден от старото тракийско село Ръкойка излязоха двама души. Единият ходеше на два крака, се казваше дядо Кремен, а четирикракият му другар със самара носеше име Копитко. Дядо Кремен вървеше подир Копитко и го бодеше с остен.
— Защо ме бодеш? — питаше Копитко.
— Бързай да стигнем планината, додето не се е мръкнало.
— Какво ще правим там?
— Ще събираме прахан.
По ония времена хората нямаха кибрит, а си кладяха огън с огниво и прахан.
Вървяха дядо Кремен и Копитко каквото вървяха — стигнаха Родопите. Навлязоха под сенките на дърветата. Запретна се старецът да събира прахан, а Копитко тръгна за момина сълза. Додето дядо Кремен напълни торбата с прахан, Копитко изпаса цяла китка момини сълзи и взе да реве.
— Защо ревеш? — попита го неговият стопанин.
— Ожъднях.
— Като си ожъднял, хайде да слезем да слезем до Чепинското езеро.
Слязоха до езерото.
Копитко протегна жадно шия, а дядо Кремен легна на корем и засмука бистрата вода. Копитко смъркаше и тъй силно, че пробуди змея. Змеят надигна глава и се усмихна.
— Дошла ми е вечерната закуска! — рече той и тихо приближи към гостите. Отвори устата си и — ам! — налапа и двамата глътна ги и се облиза.
— Загазихме! — тихо продума Копитко в тъмния корем.
— Ти си виновен! — ядосан кресна дядо Кремен и като грабна остена си, бодна магарето. Копитко наду тръбата си и ревна.
— Мирно да стоите там в корема ми! — изръмжа змеят и плувна към средата на езерото.
Дядо Кремен и Копитко се укротиха. Мина един час време. Магарето зашепна:
— Дядо Кремене, много ме е страх от тъмнината. Дай малко светлина! Цъкни с огнивото и запали парче прахан!
Дядо Кремен извади огнивото и запали малко прахан. Раздуха я. Почна да си трие очите от дима и хвърли запалената прахан към зъбите на змея Змеят писна:
— Олеле! Пари!
— Нека ти пари! — заканително поклати глава дядо Кремен мен и запали цялата торба с прахан. Чудовището почна да се задушава. Когато от устата му взеха да излизат пламъци — удари с опашката си езерото и го раздели на две. Запалената прахан се разгоря още по-силно.
— Олеле! — ревна змеят и гласът му прокънтя като гръмотевица. Втурна се слепешката напред. Продъни планината.
Всичката вода на езерото изтече и се разля по Тракийското поле. Змеят дълго бяга като луд по равнината и когато най-сетне изгоря всичката прахан — спря близо до село Ръкойка и се отпусна запъхтян.
— Отвори си устата да излезе пушекът! — викна отвътре дядо Кремен. Змеят покорно си отвори устата. Тогава старецът пречна остена си, така че единият край на остена подпря горната челюст на чудовището, а другият — долната челюст. Змеят се опита да затвори устата си, ала не можа.
— Копитко, хайде вън! — изкомандува дядо Кремен и двамата другари се измъкнаха от тъмнината.
— Ами аз какво ще правя тука? — попита змеят с отворената уста.
— Прави каквото щеш! — отвърна дядо Кремен и подкара магарето си към Ръкойка.
Мина пролетта. Отиде си лятото. Падна сняг над Тракия. Спуснаха се глутници вълци от Родопа към Ръкойка. Намериха змея — стои затрупан под снега с отворена уста като врата на колиба.
— Дали няма някой забравен овен в тая колиба? — рекоха си вълците и влязоха вътре. Тършуваха, тършуваха и като не намериха нищо, разгневиха се и разкъсаха колибата. Изядоха я цялата и се прибраха в планината.
Там, където се вълнуваше някога Чепинското езеро, сега шумят стройни тополи, светят високи бели къщи, а в градините под цъфналите клони на ябълките играят деца и черни яренца.

Антиката

Едно чернооко тракийско момиче мина по улицата, нарамило на кобилица две кошници с грозде. На заплетената му коса се клатушкаше сребърна антика, увиснала на червен конец. Върху гладкото кръгче на антиката личеше мъничък конник с дълго копие и шлем на главата. Конникът спокойно яхаше. Когато девойчето посегна да прехвърли кобилицата от едното си рамо на другото, косата му се преметна, нанизаната антика се изхлузи от конеца и се отрони. Падна насред пътя. Звънна като пчела и се търкулна. Спря на плочника между два камъка, недалеч от прозореца на книжарница „Паисий Хилендарски“. Нейният звън стресна една мравка, сладко задрямала в дълбея до едно пукнато гроздово зърно. Мравката скочи, запълзя напред-назад, покатери се върху антиката и рече:
— Най-сетне! Доживях деня, в който от небето почнаха да падат сребърни пари. Дали ще бъда жива да дочакам и жълтиците?
— Аз не съм паднала от небето — обади се с тънък гласец антиката.
— А откъде идеш?
— Много съм отдалеко. Моето родно място е древният финикийски град Тир. Там ме направиха преди три хиляди години.
— Тогава ти си по-стара от мене — поклати замислено глава мравката.
— Кога си раждана? — попита антиката.
— Тая година, когато бликна тревата и се затопли земята.
— Тогава аз наистина съм малко по-стара от тебе — усмихна се неволно антиката. — Ти навярно и за финикийците нищо не си чувала? Искаш ли да научиш нещо за тях?
— Искам — тихо проговори мравката.
— Те бяха — почна антиката — прочути мореплаватели и търговци. — Корабите им браздяха морята и стигаха до най-отдалечените градове на стария свят. Опъваха платната им сръчни веслари, които работеха наместо мотори. По пазарите продаваха кедрово дърво и вино, червена боя, кехлибар и роби с вързани ръце.
— А ти как си дошла тук от Финикия? — попита мравката.
— Моята история е дълга. Когато излязох от монетарницата, бях новичка и шлемът на моето конниче блещукаше като росна капчица. С кораб, който приличаше на огромен резен от диня, аз доплувах до стария черноморски град Аполония. Той беше голям и шумен пристанищен град. А на хълма, който се оглеждаше в тихия залив, въртяха платнени криле десетина вятърни мелници. Един мелничар донесе на кораба торбичка, пълна с меко пшенично брашно. Финикийците взеха брашното и му платиха с мене. Мелничарят не ме показа никому, а влезе в града и си купи една огромна делва за вино. Даде ме на грънчаря. Оня грънчар беше богат човек. Той имаше голям кораб и роби веслари. Още на другия ден корабът на новия ми стопанин потегли към Бяло море и спря в столицата на древна Елада — Атина. Там имаше огромно игрище, където млади хора мятаха дискове, хвърляха копия и се надбягваха на колесници с две колелета. Помня, че пред входа на игрището заварихме един слепец: белобрад старец с арфа. Той пееше чудни песни. Възпяваше някогашната Троянска война, бързоногия Ахил, юначния Хектор и хитроумния Одисей. Народът се тълпеше да го слуша. До рамото му стоеше право едно босоного момиче с бляскави очи и бяла туника. Туй момиче беше внучка на слепия певец. Моят стопанин грънчарят не влезе в игрището, ами седна на най-близкия камък до певеца, поглади брадата си и го слуша до залез слънце. Когато игрите свършиха и навалицата се пръсна, грънчарят ме извади от кесията си и ме пусна в шепата на белобрадия. Певецът ме потърка между двата си пръста и рече на внучката си:
— Тая паричка е за тебе. Нанижи я на един конец и я сложи на шията си.
Няма никога да забравя ония години, които прекарах при стареца. Той напълни душата ми с песен. Сърцето ми се топи, когато си спомня неговия глас и крилатите думи. Девойчето го водеше за десницата по шумните градски улици, покрай брега на морето и по стръмните планински пътеки. Когато привършеше песента и уморено отпуснеше арфата на земята, внучката се навеждаше и с обич доближаваше кораловите си устни до десницата му. Една вечер замръкнахме в глухо рибарско селище. Певецът беше грохнал и гладен, а нямаше с какво да си купи хляб. Пред една хлебарница внучката на стареца ме откъсна от шията си, подхвърли ме на хлебаря и пое от ръцете му един топъл хляб със зачервена кора. Подаде го на певеца и двамата изчезнаха в мрачината. Разделихме се и вече никога не съм го срещала.
Отново тръгнах от ръка на ръка. Много векове се търкалях по света. Когато бях в столицата на Египет — Тива, — срещнах легионите на Александър Македонски, който беше тръгнал да завладее целия свят, но смъртта му пресече пътя във Вавилон. Римляните, които владееха бреговете на Средиземното море, ме отнесоха в своята столица — Вечния град. Там видях юначния тракиец Спартак, който разбунтува робите и ги поведе на пристъп срещу Римската империя. Спартак работеше като учител в едно училище за гладиатори. Той беше напет, сръчен и умен. От него гладиаторите се учеха как да боравят с двуостър меч. Когато робите грабнаха оръжието да се бият за своята свобода, той ги отведе на оная планина, където димеше вулканът Везувий. Римляните вървяха подир бунтовниците със силна войска. Планината беше скалиста и стръмна. Отгоре надолу слизаше само един път и римляните го пресякоха. Тревога обхвана обсадените роби, но Спартак не се уплаши. Той заповяда на своите хора да нарежат лозина от дивите планински лози и да изплетат здрави стълби. Късно след полунощ, когато долу римските войници задрямаха, въстаниците безшумно се спуснаха един след друг по лозовите стълби, заобиколиха римския стан и го нападнаха. Ужас обхвана Вечния град, когато робите от всичките кътища на империята почнаха да се сбират под знамената на Спартак. В Апулия стана последният бой. Преди срещата между робите и техните господари неустрашимият Спартак изкара меча си от ножницата и погуби своя кон.
— Ако изляза от тоя бой победител, коне, колкото щеш! Ако загина, никакъв кон не ще ми бъде потребен! — извика той и се хвърли там, където искряха стоманените мечове. Загина Спартак, но името му грее като звезда във вековете.
Един търговец на стъкленици за сълзи ме отнесе в някакъв тракийски град и ме предаде на един селянин срещу кошница грозде. Но преди да узная къде се намирам, селянинът ме отнесе в своя дом, пусна ме в едно гърне и ме зарови в нивата си заедно с още четиридесет и седем монети. Хиляда и петстотин години прекарах под земята. Хиляда и петстотин пъти нивата ражда жито, а от гнездата на Дърветата изхвръкнаха хиляда и петстотин поколения птички. Случайно ме изрови с големия плуг Трактористът на сегашното кооперативно стопанство. Цялото гърне с монетите той предаде в музея, само мене задържа за дъщеричката си. Тя подскочи от радост, като ми видя конничето, върза ме с червен конец на косата си, грабна кобилицата с кошниците, набра узряло грозде от лозето и тръгна насам. Тъкмо на туй място се отроних. Къде се намирам?
— Ти се намираш в едно село, близо до някогашния град Филипополис, основан от бащата на Александър Македонски — отговори мравката, която, макар че беше мъничка, много неща знаеше.
— Как се казва този град сега?
— Пловдив.
— Ах, колко съм стара и уморена! — изпъшка антиката. — Тежат ми хилядолетията. Цялата земя обиколих. Видях крушението на стотици държави и най-сетне дочаках годините, когато навсякъде окованите роби захванаха да трошат оковите си. Искам вече да си почина.
— Защо не идеш в музея? — попита мравката.
— Какво нещо е музеят?
— Не знаеш ли? Дом на старините. Аз познавам тукашния учител. Ще му кажа да те вземе и да те отнесе в градския музей. Но в замяна искам да ми отстъпиш твоето войниче.
— Защо ти е? — попита антиката.
— Ще го поставя тука на пост, за да варди гроздовото зърно от лакомите кокошки, докато изтичам до мравуняка и повикам другарките си задружно да го изтикаме до в къщи. Много е сладък сокът на зърното.
— Може — усмихна се антиката.
Войничето се раздвижи, подгони коня си, обиколи антиката и застана на стража до гроздовото зърно.
Наоколо притъмня. Появиха се светкавици. Заваля дъжд.
Конникът каза на антиката:
— Мамо, позволи ми да се подслоня под стряхата на оная книжарница, додето спре дъждът.
— Иди, чедо! — рече антиката.
Додето капките тупкаха на улицата, металният финикиец препусна към грейналата витрина и започна любопитно да разглежда подредените мастилници, перодръжки, детски играчки, книги. По едно време той съзря върху корицата на един голям том образа на величествения старец, когото беше виждал някога.
— Как се казва този старец? — попита конникът едно порцеланово зайче с дълги уши.
— Нима не го знаеш? — отвърна зайчето. — Този е великият Омир.
— Защо са го изписали върху книгата?
— Защото в нея са напечатани песните му за Троянската война.
— Тъй ли? — развълнува се малкият конник, смахмузи коня си и препусна към майка си.
Дъждът бързо престана, но придошлият порой отвлече и зърното, и мравката, която тичаше разтревожена. През разкъсаните облаци се показа златната глава на месечината. Тя плуваше тъй, както е плувала преди три хиляди години.
Антиката я гледаше и мълвеше:
— Всичко на този свят се мени. Воденичните камъни на времето смляха милиони хора. Само ти си вечна, златна месечино!
— И песните на дивния певец Омир, когото срещнахме в древна Елада! — обади се финикийският конник и като се намести върху антиката, отпусна копието си и заспа изведнъж…