Един сиромах човек какъвто и занаят да хванел, нищо не излизало. Не можел дори за хляб пари да изкара. Днес тъй, утре тъй, видял, че прокопсия няма, та намислил да измами някого. Напълнил чувал с мъх, сложил отгоре мъничко вълна и се запътил за пазара да продава стоката си. По пътя срещнал един друг сиромах. Той пък носел чувал шикалки, а отгоре бил сложил мъничко орехи и също отивал да ги продава. Тръгнали двамината и се заразпитвали:
— Ти какво носиш в чувала?
— Орешки! Ами ти?
— Аз пък — вълна!
— Хайде да се меним: вземи ти орехите, пък дай на мене вълната да ми оплете мама чорапи, че съм обосял.
— Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.
Започнали да се пазарят и всеки мисли да измами другия. Най-сетне се спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той нямал никакви пари, та помолил за отсрочка — ще му ги даде, като отидат дома му. Пък другият като знаел, че там ще се разбере измамата — съгласил се да почака. Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато се върнали дома и двамата видели, че са се измамили.
Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна, тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща — бил се главил ратай там.
— Побратиме, излъга ме ти.
— Та и ти, побратиме, ме излъга.
— Дай ми барем двата гроша, дето ми дължиш.
— Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да сторя, като нямам нито пукната пара? Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите. Хайде, ела довечера да ме пуснеш долу, каквото намерим — ще делим по равно и двата гроша ще ти върна.
Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел въже и чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влязъл в чувала, а побратимът му го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят — само жито намерил. Помислил си той:
„Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой.“
Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:
— Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.
Другият дърпа въжето и си мисли:
„Защо пък да деля тия пари? — Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади.“
Метнал чувала на гръб и побягнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го. Тичал той, тичал, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се чул гласът на ратая:
— Я, повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!
Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.
— Така значи, побратиме — рекъл ратаят, — искаше пак да ме излъжеш?
— Ами че и ти ме излъга — отвърнал му другият.
Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай — думата си е дума — ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му дойде друг път.
Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си. Веднъж, седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа — задава се неговият побратим.
— Жено — скочил той, — иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът ми е умрял и ще си иде.
Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.
Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената раз плакана.
— Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?
А жената през плач отговаря:
— Ах, горкана аз! Ей го вътре лежи мъртъв!
— Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище, да хвърля на гроба му шепа пръст.
Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви. Ала другият не скланя:
— Ще чакам — рекъл той, — пък ако ще би и три дни.
Мъжът чуя това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че уж мъжът и е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да си иде.
Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на носилото, отнесли го в черквата при гробищата и го оставили там, та утре да го опеят и заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената:
— Толкова години сме делили с него хляб и сол, ще остана аз да го пазя.
Пък нея нощ разбойници били ограбили някакъв богат дом и отнесли много пари, дрехи и оръжие. Като минавали покрай черквата, видели, че вътре мъждука светлинка и си рекли един на друг:
— Я да влезем в черквата, да си поделим краденото!
Побратимът като усетил, че среднощ към черквата идат хора, помислил си, че не е чиста тая работа, та се скрил в олтара. Разбойниците влезли и седнали да делят парите с калпак, пък дрехите и оръжието — както дойде. На всичко се съгласили, останала само една сабя. Всеки искал да я вземе, че била много добра. Закарали се. Тогава един от тях скочил на крака, грабнал сабята и рекъл:
— Чакайте да опитаме пък дали е толкова добра, колкото си мислим. Ако отсека главата на тоя мъртвец отведнъж, значи — добра е!
И се запътил къш носилото. А „мъртвецът“ като скочил и завикал:
— Хей, мъртъвци! Къде сте?
— Тук сме — отзовал се побратимът му из олтара. — Всички сме готови. Да ги почваме ли?
Като чули това, разбойниците зарязали всичко и хукнали да бягат, без да се озъртат. Бягали, бягали — душа не им останала. Стигнали най-сетне до гората и спрели да си поемат дъх. А главатарят им рекъл:
— Ей, братя! Ходихме, бродихме ден и нощ по света, нападахме яки крепости и дворци, бихме се с толкова хора и нито веднъж никому окото не трепна. Пък сега от един мъртвец се уплашихме. Ще се намери ли между нас юнак, който да се върне, да види що става в черквата?
— Не отивам — рекъл един.
— И аз се боя — рекъл втори.
— На десетина живи излизам насреща, ама с мъртвец не се залавям — отсякъл трети.
Намерил се най-сетне един смелчага, който се наел да иде да види. Върнал се в гробището, тихичко пропълзял под черковния прозорец и заподслушвал. А в това време два мата побратими си делели плячката на разбойниците. На край започнали да се препират за двата гроша и едва не се сбили. Слуша разбойникът препирнята:
— Ами моите два гроша? Дай ми си двата гроша!
Длъжникът се озърнал и видял под прозореца калпака на разбойника. Бърже си протегнал ръката, грабнал го и го пухнал о земята:
— Ето ти за твоите проклети два гроша!
Разбойникът много се уплашил, спуснал се да бяга колкото краката му държат. Дошъл си при своите ни жив, ни мъртъв — от страх зъбите му тракат.
— Ей, братя! Добре, че живи останахме! Ние парите с калпак делихме и всеки по няколко калпака взе. Пък ония са толкова много, че на мъртвец само по два гроша се паднаха. За един и толкова нямаше. Че като викна! Та ми взеха калпака и му го дадоха за двата гроша.
Разбойниците си плюли в пазвата и — беж да ги няма! А двамата побратими забогатели от кражбите на разбойниците, заживели си мирно и тихо и вече не се опитвали никого да мамят.
— Ти какво носиш в чувала?
— Орешки! Ами ти?
— Аз пък — вълна!
— Хайде да се меним: вземи ти орехите, пък дай на мене вълната да ми оплете мама чорапи, че съм обосял.
— Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.
Започнали да се пазарят и всеки мисли да измами другия. Най-сетне се спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той нямал никакви пари, та помолил за отсрочка — ще му ги даде, като отидат дома му. Пък другият като знаел, че там ще се разбере измамата — съгласил се да почака. Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато се върнали дома и двамата видели, че са се измамили.
Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна, тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща — бил се главил ратай там.
— Побратиме, излъга ме ти.
— Та и ти, побратиме, ме излъга.
— Дай ми барем двата гроша, дето ми дължиш.
— Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да сторя, като нямам нито пукната пара? Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите. Хайде, ела довечера да ме пуснеш долу, каквото намерим — ще делим по равно и двата гроша ще ти върна.
Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел въже и чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влязъл в чувала, а побратимът му го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят — само жито намерил. Помислил си той:
„Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой.“
Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:
— Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.
Другият дърпа въжето и си мисли:
„Защо пък да деля тия пари? — Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади.“
Метнал чувала на гръб и побягнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го. Тичал той, тичал, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се чул гласът на ратая:
— Я, повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!
Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.
— Така значи, побратиме — рекъл ратаят, — искаше пак да ме излъжеш?
— Ами че и ти ме излъга — отвърнал му другият.
Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай — думата си е дума — ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му дойде друг път.
Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си. Веднъж, седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа — задава се неговият побратим.
— Жено — скочил той, — иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът ми е умрял и ще си иде.
Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.
Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената раз плакана.
— Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?
А жената през плач отговаря:
— Ах, горкана аз! Ей го вътре лежи мъртъв!
— Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище, да хвърля на гроба му шепа пръст.
Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви. Ала другият не скланя:
— Ще чакам — рекъл той, — пък ако ще би и три дни.
Мъжът чуя това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че уж мъжът и е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да си иде.
Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на носилото, отнесли го в черквата при гробищата и го оставили там, та утре да го опеят и заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената:
— Толкова години сме делили с него хляб и сол, ще остана аз да го пазя.
Пък нея нощ разбойници били ограбили някакъв богат дом и отнесли много пари, дрехи и оръжие. Като минавали покрай черквата, видели, че вътре мъждука светлинка и си рекли един на друг:
— Я да влезем в черквата, да си поделим краденото!
Побратимът като усетил, че среднощ към черквата идат хора, помислил си, че не е чиста тая работа, та се скрил в олтара. Разбойниците влезли и седнали да делят парите с калпак, пък дрехите и оръжието — както дойде. На всичко се съгласили, останала само една сабя. Всеки искал да я вземе, че била много добра. Закарали се. Тогава един от тях скочил на крака, грабнал сабята и рекъл:
— Чакайте да опитаме пък дали е толкова добра, колкото си мислим. Ако отсека главата на тоя мъртвец отведнъж, значи — добра е!
И се запътил къш носилото. А „мъртвецът“ като скочил и завикал:
— Хей, мъртъвци! Къде сте?
— Тук сме — отзовал се побратимът му из олтара. — Всички сме готови. Да ги почваме ли?
Като чули това, разбойниците зарязали всичко и хукнали да бягат, без да се озъртат. Бягали, бягали — душа не им останала. Стигнали най-сетне до гората и спрели да си поемат дъх. А главатарят им рекъл:
— Ей, братя! Ходихме, бродихме ден и нощ по света, нападахме яки крепости и дворци, бихме се с толкова хора и нито веднъж никому окото не трепна. Пък сега от един мъртвец се уплашихме. Ще се намери ли между нас юнак, който да се върне, да види що става в черквата?
— Не отивам — рекъл един.
— И аз се боя — рекъл втори.
— На десетина живи излизам насреща, ама с мъртвец не се залавям — отсякъл трети.
Намерил се най-сетне един смелчага, който се наел да иде да види. Върнал се в гробището, тихичко пропълзял под черковния прозорец и заподслушвал. А в това време два мата побратими си делели плячката на разбойниците. На край започнали да се препират за двата гроша и едва не се сбили. Слуша разбойникът препирнята:
— Ами моите два гроша? Дай ми си двата гроша!
Длъжникът се озърнал и видял под прозореца калпака на разбойника. Бърже си протегнал ръката, грабнал го и го пухнал о земята:
— Ето ти за твоите проклети два гроша!
Разбойникът много се уплашил, спуснал се да бяга колкото краката му държат. Дошъл си при своите ни жив, ни мъртъв — от страх зъбите му тракат.
— Ей, братя! Добре, че живи останахме! Ние парите с калпак делихме и всеки по няколко калпака взе. Пък ония са толкова много, че на мъртвец само по два гроша се паднаха. За един и толкова нямаше. Че като викна! Та ми взеха калпака и му го дадоха за двата гроша.
Разбойниците си плюли в пазвата и — беж да ги няма! А двамата побратими забогатели от кражбите на разбойниците, заживели си мирно и тихо и вече не се опитвали никого да мамят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар