Двамата братя

Живели някога двама братя. Единият бил майстор златар, а другият се прехранвал, като връзвал метли. Златарят бил много богат, но имал зло сърце, брат му бил сиромах, но бил честен и добър човек. Той имал двама синове, които си приличали като две капки вода. От време на време те ходели при богатия си чичо, където им давали да изядат остатъците от храната.
Веднъж сиромахът отишъл в гората за пръчки и видял там една птица, която била цялата златна. Сиромахът хвърлил камък по нея и я улучил. Ала птицата отлетяла и само едно златно перо паднало на земята. Сиромахът взел перото и го занесъл на брат си.
— Да, това е истинско злато — казал златарят и платил на бедния си брат много пари за перото. Но понеже бил алчен, поискал да притежава и самата птица.
Тогава сиромахът отишъл отново в гората и видял златната птица, кацнала на едно дърво. Хвърлил камък по нея и този път успял да я убие. Занесъл я на брат си, а той му дал цяла торба със злато. „Сега ще имам от какво да живея“ — помислил си сиромахът и си отишъл.
Ала златарят бил много хитър, той добре знаел що за птица е това. Извикал жена си и й рекъл:
— Искам да опечеш птицата и внимавай нищо да не се загуби от нея.
Птицата била вълшебна и който изядял сърцето и черния дроб, всяка сутрин щял да намира злато под възглавницата си.
Жената оскубала птицата, нанизала я на шиш и започнала да я пече. Случило се така, че се наложило да излезе от кухнята, а в това време дошли синовете на сиромаха, видели шиша и го преобърнали един-два пъти. Тогава от птицата изпаднали две парченца и едното момче казало:
— Много съм гладен. Хайде да изядем тези парченца, никой няма да забележи.
Взели парченцата, изяли ги, а в това време жената на златаря се върнала и ги видяла.
— Какво ядете?
— Две парченца от птицата, те изпаднаха от нея — отговорили те.
— Та това са били сърцето и черният дроб! — извикала жената и цялата затреперела от страх. И за да не забележи нищо мъжът й, заклала един петел, взела сърцето и черния дроб и ги сложила в златната птица. Когато се изпекла, тя я дала на мъжа си да я изяде.
На другата сутрин златарят се събудил и мушнал ръката си под възглавницата, ала нищо не намерил.
А децата така и не разбрали откъде им е дошло това щастие. Като се събудили и станали, нещо със звън паднало на пода. Това били две златни монети. Те ги взели и ги занесли на баща си. Когато и на следващата сутрин намерили две златни монети, сиромахът отишъл при брат си и му разказал тази странна история. Златарят веднага се сетил каква е работата и понеже бил жесток и завистлив, казал на брат си:
— У децата ти се е вселила зла сила. Не бива да взимаш златото, а децата заведи в гората, защото злата сила може и теб да вкара в беда.
Колкото и да му било мъчно, бащата се страхувал от дявола и сторил така, както го научил брат му. Завел децата далеч навътре в гората и ги оставил.
Дълго се лутали те в гората, без да намерят пътя за вкъщи. Накрая срещнали един ловец. На него му дожаляло за тях и ги взел със себе си. Станал им като роден баща, грижел се за тях с любов и ги научил да ловуват.
Минало много време. Един ден двамата братя казали на ловеца, че вече са се научили на всичко и че искат да тръгнат по широкия свят. Той се съгласил. Дал им по една хубава пушка, по едно куче и един остър нож и рекъл:
— Ако някога се наложи да се разделите, забийте ножа в някое дърво на кръстопът. Така всеки от вас ще може да узнае за съдбата на другия. Докато сте живи, ножът ще блести като сега, умре ли някой от вас, той ще се покрие с ръжда.
Тръгнали двамата братя на път. Вървели дълго и накрая огладнели.
— Трябва да застреляме някое животно или птица, иначе ще умрем от глад — казал единият.
Заредил той пушката си и се огледал наоколо. Изведнъж от храсталака изскочил заек. Ловецът се прицелил, а заекът закрещял:
— Не ме застрелвай, ловецо. Ако ме пощадиш, ще ти дам две зайчета.
После се шмугнал в храстите и след миг се появил отново с две малки зайчета. Ала те били толкова сладки и така весело си играели, че ловецът не можал да се реши да ги убие. Двамата продължили пътя си, а зайчетата тръгнали след тях.
Скоро братята видели една лисица. Поискали да я убият, но тя жално извикала:
— Моля ви, не ме убивайте! Ще ви дам две лисичета.
Донесла им две малки лисичета, но на ловците им домъчняло да ги убият. Лисичетата се присъединили към зайчетата и тръгнали след ловците. Тогава от храстите изскочил вълк. Те се прицелили в него, а той закрещял:
— Не ме убивайте! Ще ви дам две малки вълчета!
Ловците пощадили вълчетата, както сторили и с другите животни, и те също тръгнали с тях. После се появила една мечка. Тя също помолила ловците да пощадят живота й и им обещала две малки мечета, но ловците не искали да ги убиват. Малките мечета останали с тях и всички заедно продължили нататък. И ето че на пътя застанал голям лъв и тръснал грива. Ловците не се изплашили и се прицелили в него, а лъвът казал:
— Не ме убивайте, ще ви дам две малки лъвчета.
Лъвът довел двете лъвчета и така ловците вече имали две зайчета, две лисичета, две вълчета, две мечета и две лъвчета. Всички те вървели след тях и им служели вярно.
Дълго бродили двамата братя по разни места, но никъде не могли да си намерят такава работа, че да останат заедно. Тогава решили да се разделят. Поделили си животните и всеки поел по своя път. По-малкият брат пристигнал в един град, който бил целият в черно. Отишъл в кръчмата и попитал кръчмаря защо целият град е в траур, а той му отговорил, че на другата сутрин трябва да умре единствената дъщеря на царя.
— Да не би да е болна? — попитал ловецът.
— Не е болна — отвърнал кръчмарят. — Отвъд града, в планината, живее един змей. Всяка година трябва да му даваме по една девойка, иначе ще опустоши цялата ни страна. Дадохме му всички девойки, не остана нито една освен принцесата.
— А защо не убиете змея? — попитал ловецът.
— О, колко рицари се опитваха да го убият, но всички заплатиха с живота си — казал кръчмарят.
Ловецът нищо не отговорил. На другата сутрин тръгнал заедно със своите животни към Змейовата планина. На върха на планината имало малка църквица, а в олтара стояли три чаши с вино, на чашите било написано: „Който изпие тези чаши, ще стане най-силният човек на света и ще овладее меча, който е забит пред входа“. Ловецът изпил виното, излязъл навън и измъкнал с лекота меча.
Настанал часът, когато трябвало да отведат царската дъщеря при змея. Царят, маршалът и придворните я придружили до планината и я оставили там. Принцесата се изкачила до върха и там видяла не змея, а ловеца. Той я утешил и казал, че иска да я спаси от ужасната гибел. Завел я в църквицата и я заключил вътре. В това време долетял змеят, който имал седем глави. Видял ловеца и попитал:
— Какво правиш тук?
— Искам да се бия с теб — отвърнал ловецът.
— Не един рицар е искал да се бие с мен, но е платил с живота си. Ще се справя и с теб. — И от седемте челюсти на змея излезли огнени пламъци. Чудовището се хвърлило срещу ловеца, ала той замахнал с меча и отсякъл три от главите му. Тогава змеят се разгневил, вдигнал се във въздуха и от него започнали да изригват пламъци. После се хвърлил срещу ловеца, но той замахнал с меча и му отсякъл още три глави. Тогава чудовището рухнало безсилно на земята. Ловецът замахнал със сетни сили и му отсякъл опашката. Извикал верните си животни и те го разкъсали на парчета. След това той отключил принцесата и й казал, че е спасена. Тя се зарадвала и рекла:
— Сега ще се омъжа за теб, защото баща ми обеща да ме даде за жена на онзи, който успее да убие змея.
После тя свалила кораловата си огърлица и я разделила като награда между животните. А носната си кърпичка, на която било избродирано името й, дала на ловеца.
След всичко, което се било случило, ловецът бил много изморен и казал на царската дъщеря:
— Ние с теб ще легнем да поспим, а лъвът ще стои на стража да ни пази.
Така и сторили. Ала след време лъвът се изморил и също заспал дълбок сън.
В това време маршалът, който наблюдавал всичко отдалече и не видял змея да отлита с принцесата, се престрашил и решил да се изкачи до върха на планината. Навсякъде царяла пълна тишина. Маршалът видял, че всички спят, и понеже бил много зъл човек, извадил меча си, отсякъл главата на ловеца и взел принцесата със себе си. Като стигнали двореца, той й казал:
— Сега си в моите ръце. Ако не кажеш на царя, че аз съм убил змея, ще те погубя.
Щом влезли в двореца, маршалът отишъл при царя и казал:
— Аз убих змея и спасих принцесата и цялото царство, затова искам да взема принцесата за жена, както беше обещано.
— Истина ли е това, дъще? — попитал царят.
— Е, трябваше да бъде истина — отговорила принцесата, — но моето условие е сватбата да стане след една година и един ден.
Горката принцеса се надявала през това време да чуе нещо за своя мил ловец.
В същото време животните, които сладко спели на Змейовата планина, се пробудили и видели, че девойката я няма, а господарят им лежи обезглавен. Завайкали се те, но накрая заекът рекъл:
— Знам как да съживя нашия господар. Има една планина, на която расте чудотворен корен. Ако коренът се сложи в устата на болен или ранен човек, болестта се излекува, а раните заздравяват.
Заекът тръгнал към планината. Взел чудотворния корен и хукнал обратно. После лъвът допрял главата на ловеца до тялото му, заекът пъхнал корена в устата му и той оживял. Ала в бързината лъвът бил закрепил главата на ловеца с лицето назад. Ловецът разбрал, че нещо не е наред, но не знаел защо. Тогава лъвът му разказал какво се е случило, а после бързо поправил грешката си. Отделил главата на ловеца от тялото, наместил я както трябва и заекът отново пъхнал корена в устата му.
Ловецът обаче много се натъжил, защото му било мъчно за принцесата. Решил да тръгне по света заедно с верните си животни. Дълго се скитали те, докато един ден пристигнали отново в същия град. Този път обаче целият град бил в червено. Ловецът отишъл в кръчмата и попитал кръчмаря защо сега градът е в червено.
— Преди година — отговорил кръчмарят — трябваше да дадем принцесата на змея, но маршалът го уби и утре ще се жени за нея.
На другия ден, когато трябвало да стане сватбата, ловецът казал на кръчмаря:
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че от утре ще ям при теб хляб от царската трапеза.
— Не — отвърнал кръчмарят, — обзалагам се на сто жълтици, че това няма да стане.
Ловецът се съгласил с облога, оставил същото количество злато и подвикнал на заека:
— Хайде, миличък, донеси ми хляб от царската трапеза.
За заека това никак не било трудно. Той бързо стигнал до двореца, промъкнал се вътре и отишъл направо при принцесата. Като го видяла, тя веднага го познала по кораловата огърлица.
— Какво искаш, мило зайче? — попитала тя.
— Моят господар, който уби змея, е тук. Изпрати ме да взема от хляба, който ще яде царят.
Принцесата се зарадвала, повикала един слуга и му заповядала да донесе от хляба, който ще яде царят. Тогава зайчето казало:
— Накарай го да донесе хляба до кръчмата, защото иначе някой може да ме подгони и да ме хване.
Слугата отнесъл хляба до вратата на кръчмата. После заекът го взел с предните си лапи и го поднесъл на господаря си, кръчмарят не можал да повярва на очите си.
— Е, сега ми се иска да похапна и от царското печено — казал ловецът. — Лисо, я ела тук. Ще отидеш в двореца и ще ми донесеш от печеното, което ще яде царят.
Лисицата отишла направо при принцесата. Тя веднага я познала по кораловата огърлица и я попитала какво иска.
— Моят господар, който уби змея, е тук. Изпрати ме да взема от печеното, което ще яде царят.
Принцесата извикала готвача и му казала да донесе от печеното, което ще яде царят, и да го занесе до самата кръчма. После лисицата взела блюдото и го поднесла на господаря си.
— Е, кръчмарю — казал ловецът, — имаме хляб и месо, но ми се иска да похапна от плодовете, които ще яде царят.
И изпратил вълка да ги донесе. След това наредил на мечката да донесе от десерта на царя и накрая изпратил лъва да донесе от царското вино.
Така ловецът разбрал, че принцесата още го обича. Хапнал си хубаво от блюдата, пийнал си вино и рекъл:
— Е, кръчмарю, хапнах и пийнах по царски, а сега ще отида в двореца, за да се оженя за принцесата.
— Как ще стане това, след като тя има годеник и днес ще бъде сватбата? — попитал смаяният кръчмар.
Тогава ловецът извадил кърпичката, която принцесата му била дала на Змейовата планина, а в нея били увити седемте езика на чудовището.
— Това ще ми помогне — отговорил ловецът.
Кръчмарят разгледал кърпичката и казал:
— Залагам цялата кръчма заедно с двора, но не мога да повярвам, че това е възможно.
Ловецът извадил една торбичка, в която имало хиляда жълтици, и я сложил на масата.
В това време в двореца пиршеството било в разгара си. Докато стояли на трапезата, царят попитал дъщеря си:
— Какво искаха всички тези животни, които идваха в двореца?
— Не смея да ти кажа — отговорила принцесата. — Повикай господаря им, той ще ти разкаже всичко.
Царят заповядал да доведат непознатия в двореца. Отишъл царският слуга в кръчмата и предал заповедта на своя господар. Ловецът отговорил:
— Виждаш ли, кръчмарю? Царят изпраща своя слуга и ме вика в двореца, но аз няма да отида просто така. — После се обърнал към слугата и казал: — Предай на царя, че искам да ми изпрати царски одежди, каляска с шест коня и слуги, които да ме придружават.
Като чул това, царят попитал дъщеря си:
— Какво да правя?
— Заповядай да изпълнят това, което иска той, и няма да сбъркаш — отговорила тя.
— Виждаш ли, кръчмарю — казал ловецът, щом дошли да го вземат, — ще ме заведат в двореца, както аз поисках.
Облякъл царските одежди, взел кърпичката със змейовите езици и се отправил към двореца.
Като видял, че непознатият пристига, царят пак попитал дъщеря си:
— Как да го приема?
— Ще го посрещнеш както подобава и няма да сбъркаш — отговорила тя.
Царят излязъл навън, посрещнал ловеца и го въвел в двореца заедно с животните. Маршалът, който седял до своята годеница, не познал ловеца. В това време донесли седемте глави на змея, за да ги видят гостите. Царят казал:
— Маршалът успя да отсече седемте глави на змея и затова ще му дам дъщеря си за жена.
Тогава ловецът отворил седемте челюсти и попитал:
— А къде са седемте езика на змея?
Маршалът пребледнял от страх и не знаел какво да отговори. Накрая извикал в уплахата си:
— Змейовете нямат езици!
Ловецът разтворил кърпичката, извадил змейовите езици и ги сложил в седемте челюсти. После дал кърпичката на принцесата и я попитал на кого я е дала.
— На този, който уби змея — отговорила тя.
След това ловецът свалил кораловите огърлици от животните, показал ги на принцесата и попитал на кого са.
— Кораловата огърлица беше моя — отговорила принцесата. — Разделих я между животните от благодарност, защото помогнаха да победим змея.
А ловецът казал:
— Когато съм заспал, маршалът отсякъл главата ми. После взел принцесата, отишъл в двореца и обявил, че той е убил змея.
И разказал как животните го спасили с помощта на вълшебния корен, как цяла година се скитал с тях по света и сега отново се върнал тук, където узнал за измамата на маршала.
— Вярно ли е, че този човек е убил змея? — попитал царят дъщеря си.
— Да, вярно е — отговорила тя.
Тогава царят заповядал да изправят маршала пред съда. Осъдили го да бъде разкъсан от четири бика. На следващия ден отпразнували сватбата. Ловецът не забравил и кръчмаря. Повикал го в двореца и му казал:
— Видя ли, кръчмарю, че се ожених за царската дъщеря? Но макар че спечелих облога, ще ти оставя и кръчмата, и хилядата жълтици.
Младият цар и царицата заживели щастливо и весело. Той често ходел на лов в гората, а верните животни винаги го съпровождали.
Веднъж младият цар видял в гората великолепен бял елен и казал на свитата си:
Почакайте ме тук, а аз ще се върна, за да догоня елена.
Той се отправил към най-гъстата част на гората, а животните неотстъпно го следвали. Когато се стъмнило, царят още го нямало. Хората му се върнали в двореца и казали на младата царица, че съпругът й е изчезнал.
А ловецът продължавал да преследва красивия елен, но все не можел да го стигне, докато накрая забелязал, че се намира в най-тъмната и най-гъстата част на гората. Взел рога си и започнал да тръби, но отговор не получил. Настъпила нощ и той разбрал, че няма да може да се върне у дома. Решил да пренощува в гората. Слязъл от коня и запалил огън. Изведнъж, както седял край огъня заедно с животните, се чул човешки глас:
— Ох, колко ми е студено!
Ловецът се огледал наоколо и видял, че на дървото седи някаква старица.
— Слез да се стоплиш — казал той.
— Не мога, твоите животни ще ме изядат — отговорила старицата.
— Бабо, та те дори няма да те докоснат! — казал ловецът.
Старицата обаче била вещица и казала:
— Ще ти хвърля един прът. Удари с него животните по гърба и тогава те нищо няма да ми направят.
Ловецът ударил животните с пръта и в същия миг те се вкаменили. Вещицата слязла от дървото, докоснала го с пръта и той също се вкаменил. После тя злобно се изсмяла и го хвърлила заедно с животните в една яма, където имало много такива камъни.
В това време в царството пристигнал вторият брат. Той търсил работа навсякъде, но не можал да намери, и тогава тръгнал да се скита по различни места, карал своите животни да танцуват пред хората, за да си изкарва прехраната. Един ден се сетил да отиде при дървото, в което с брата били забили ножа, преди да се разделят. Намерил дървото и видял, че половината острие на ножа е покрито с ръжда. Той се изплашил и си рекъл: „Явно с моя брат се е случило нещастие. Но аз мога да го спася — половината острие все още блести.“ И поел със своите животни на запад. Така стигнал до царството. Пред градските врати го посрещнала стражата и го попитала дали да съобщят на царицата, че мъжът й се е завърнал. Те го взели за ловеца, който изчезнал в омагьосаната гора. Той разбрал, че става дума за брат му, и си помислил: „По-добре е да се представя за него — така ще е по-лесно да го спася“. Затова заповядал на стражата да го съпроводи до двореца. Царицата го посрещнала със сълзи на очи и го попитала защо се е забавил толкова много.
— Загубих се в гората и не можах да се измъкна по-рано от нея — отговорил той.
Вечерта, когато се прибрали в покоите си и легнали да спят, мнимият цар положил между двамата своя меч. Царицата не разбрала какво значи това, но не се осмелила да попита. След няколко дни вторият брат казал, че иска отново да отиде в гората да половува. Когато навлязъл в нея заедно с животните, видял белия елен и тръгнал да го гони, но не можал да го настигне и неусетно попаднал в най-гъстата част на гората. Наложило се и той да пренощува там. Запалил огън и всички насядали край него. Изведнъж се чул човешки глас:
— Ох, колко ми е студено!
Ловецът вдигнал глава и видял на дървото една старица.
— Щом ти е студено, слез да се стоплиш.
— Не мога, твоите животни ще ме изядат — отговорила старицата.
— Те дори няма да те докоснат — казал ловецът.
— Ще ти хвърля един прът — извикала старицата, — а ти удари животните по гърба и те няма да ми направят нищо.
Но ловецът не й повярвал и казал:
— Не мога да бия животните си, затова слизай долу, иначе ще те смъкна аз!
— Я виж ти какво му се приискало! — изкрещяла старицата. — Все едно, с мен няма да се справиш!
— Ако не слезеш, ще те сваля с куршуми! — казал ловецът.
— Не ме е страх от твоите куршуми — отговорила тя.
Ловецът вдигнал пушката и стрелял, но не можал нищо да й стори, защото била вещица и имала магия срещу куршуми.
— Никога няма да ме уцелиш! — извикала тя и злобно се изсмяла.
Тогава ловецът скъсал три сребърни копчета от дрехата си и стрелял с тях. В същия миг старицата рухнала на земята.
— Слушай, стара вещице, ако сега не ми кажеш къде е брат ми и какво си направила с него, ще те хвана и ще те хвърля в огъня!
Вещицата затреперела от страх и започнала да се моли:
— Моля те, ловецо, пощади ме! Твоят брат и неговите животни лежат в ямата — превърнах ги в камъни!
— А сега, стара вещице, веднага ще съживиш брат ми и всички, които лежат в ямата.
Вещицата взела пръта и докоснала с него всички камъни в ямата. В този миг братът, животните и другите хора оживели. Като се видели, двамата братя се прегърнали и разцелували, а после хванали вещицата, вързали я и я хвърлили в огъня. Щом тя изгоряла, гората просветнала и станала така прозрачна, че се виждал дворецът, който бил на три часа път оттам.
Двамата братя тръгнали към дома и по пътя всеки разказал на другия какво му се случило. Когато по-малкият брат споменал, че е наследник на цялото царство, по-големият му рекъл:
— Веднага разбрах това. Когато пристигнах в града, ме взеха за теб и ме посрещнаха с почести, а младата царица ме помисли за своя мъж и трябваше да седя на трона до нея и да спя до нея в твоето легло.
Като чул това, по-младият брат пламнал от ревност, разгневил се и отсякъл главата на брат си. Миг след това сърцето му щяло да се пръсне от мъка.
— Как можах да сторя това! — завайкал се той. — Моят брат ме освободи от магията, а аз за благодарност го убих!
Тогава заекът се приближил и предложил да донесе вълшебния корен. Шмугнал се в храстите и не след дълго пристигнал с корена. Мъртвият оживял и даже не останали и следи от раните.
После двамата братя продължили пътя си, а по-малкият казал:
— И двамата сме облечени с царски дрехи, и след двама ни вървят животни. Хайде, като стигнем двореца, да се явим пред царя заедно.
Така и сторили. Когато царят видял двамата мъже, които си приличали като две капки вода, попитал дъщеря си:
— Кой от двамата е твоят мъж?
В първия миг царицата се изплашила и не можала да отговори. Изведнъж обаче тя забелязала кораловите огърлици, които била дала на животните, и извикала:
— Този, зад който вървят животните с кораловите огърлици, е моят истински съпруг!
После всички седнали на трапезата, яли, пили и се веселили чак до късно през нощта. Когато царят и царицата си легнали, тя го попитала:
— Защо през последните няколко нощи слагаше меча си помежду ни? Помислих си, че искаш да ме убиеш.
Тогава царят разбрал колко честен и верен е неговият брат.

Духът в бутилката

Имало едно време един беден дървар, който работел от сутрин до вечер. Когато най-сетне спестил малко пари, казал на сина си:
— Ти си едничкото ми чедо, затова ще ти дам спестените си пари, за да се изучиш. Ако се изучиш добре, ще можеш да ме храниш, когато остарея.
Момчето отишло в едно училище и било тъй прилежно, че всички учители го хвалели. Но след една-две години парите се свършили, и то било принудено да се върне вкъщи.
— Уви — казал натъжен баща му, — не мога да ти дам нищо повече.
— Не се тревожи, татко — отговорило момчето, — все някак ще се оправим.
Тогава бащата решил да отиде отново в гората да сече дърва. Синът му казал:
— Ще дойда с теб да ти помогна.
— Не, синко — казал бащата, — ще ти бъде трудно, не си свикнал да вършиш тежка работа, пък и имам само една брадва. Нямам пари да купя още една.
— Отиди при съседа — предложило момчето — и вземи неговата на заем, докато спечеля пари за още една брадва.
Бащата се съгласил, взел брадвата на съседа и на другата сутрин отишъл със сина си в гората. Момчето било пъргаво и сръчно и свършило много работа. По пладне бащата казал:
— Хайде малко да отдъхнем и да хапнем, после работата ни ще тръгне по-леко.
Синът взел своето парче хляб и казал:
— Ти си почини, татко, аз не съм уморен. Ще се поразходя из гората и ще потърся птичи гнезда.
— Не ставай глупав! — извикал бащата. — Ще скиташ из гората, ще се измориш и после няма да мажеш да се помръднеш.
Ала момчето не го послушало и тръгнало из гората. Изяло си хляба и започнало да гледа дали има гнезда в клоните на дърветата. Така стигнало до един огромен дъб, огледало го и си казало: „Все някоя птица е свила гнездо тук“. Изведнъж му се сторило, че чува някакъв глас. Ослушало се и наистина доловило глух вик:
— Пусни ме, пусни ме!
Огледало се наоколо, но нищо не открило, а гласът сякаш идвал от недрата на земята. Тогава момчето извикало:
— Къде си?
— Отдолу, между корените на дървото. Пусни ме, пусни ме!
Момъкът започнал да разравя пръстта и накрая в една малка дупка между корените на дъба открил бутилка. Вдигнал я, обърнал я към светлината и видял в нея нещо живо, което много приличало на жаба и подскачало насам-натам. Извадил запушалката и от бутилката веднага изскочил дух, който започнал да расте и растял така бързо, че за миг пред момчето застанал огромен великан.
— Знаеш ли какво заслужаваш за това, че ме пусна? — викнал великанът със страшен глас.
— Не — отговорило момчето без никакъв страх. — Не зная.
— Тогава ще ти кажа — извикал пак великанът. — Ще ти откъсна главата!
— Ако ми беше казал по-рано — отговорило момчето, — щях да те оставя в бутилката. Но няма да ти позволя да ми откъснеш главата. Първо трябва да попитаме някой друг.
— Никого няма да питаме! — креснал духът. — Ще си получиш наградата. Да не мислиш, че случайно бях затворен толкова време в бутилката. Не, затвориха ме за наказание, а на този, който ме пусне навън, трябва да откъсна главата.
— Не бързай толкова — казало момчето. — Тази работа не става толкова бързо. Най-напред трябва да се убедя, че ти си истинският дух и че точно ти беше преди малко в бутилката. Ако успееш да влезеш пак вътре, ще повярвам, че си бил ти, и тогава можеш да правиш с мен каквото искаш.
Духът казал надменно:
— Това никак не е трудно за мен!
Започнал да се смалява и лесно се проврял през гърлото на бутилката. Щом влязъл вътре, момчето веднага сложило запушалката и хвърлило бутилката на старото й място между корените на дъба. Така успяло да измами духа и решило да се върне при баща си, но духът започнал отново да вика:
— О, пусни ме, пусни ме!
— Не — отговорило момчето, — втори път няма да те пусна.
— Ако ме освободиш — извикал духът, — ще ти дам такова богатство, че ще живееш в охолство до края на живота си.
— Не — отговорило момчето, — страх ме е, че ще ме измамиш.
— Не само че няма да ти сторя зло — казал духът, — но и ще те възнаградя богато.
„Ще го пусна — помислил си момъкът. — Може и да удържи на думата си.“ Извадил запушалката, духът изкочил от бутилката и за миг се превърнал в огромен великан. После подал на момчето една ивица платно и казал:
— Ако докоснеш с единия край на платното рана, веднага ще заздравее, а ако с другия край докоснеш стомана или желязо, те ще се превърнат в сребро.
— Първо трябва да опитам — казало момчето.
Отишло до едно дърво, цепнало кората му с брадвата, а след това я докоснало с единия край на платното. Тя веднага се затворила и нараненото място заздравяло.
— Всичко е наред — казал духът. — Сега можем да се разделим.
Момчето му благодарило и се върнало при баща си.
— Къде беше досега? — попитал го баща му. — Защо забрави, че имаме работа? Знаех си от самото начало, че нищо няма да свършиш.
— Не се сърди, татко, ще наваксам изгубеното време!
— Ще го наваксаш! — казал сърдито бащата. — Засрами се!
— Гледай, татко! Ще отсека с един удар това дърво.
Извадил платнената ивица, потъркал брадвата с нея и замахнал силно срещу дървото. Но тъй като желязото се било превърнало в сребро, острието се огънало.
— Ех, татко, виж каква лоша брадва си ми дал! Веднага се изкриви!
Бащата се изплашил и казал:
— Какво направи? Сега ще трябва да платя брадвата, а нямам пукната пара!
— Не се сърди, аз ще платя брадвата — казало момчето.
— Глупак! — извикал бащата. — С какво ще я платиш? Нямаш други пари освен тези, които ти дадох аз.
След малко момчето казало:
— Не мога повече да работя, татко, хайде да се прибираме.
— Как не! — отговорил бащата. — Да не мислиш, че и аз ще скръстя ръце като теб? Аз ще работя, а ти си отивай.
— Не познавам пътя — казало момчето, — хайде, тръгни и ти с мен.
Гневът на бащата преминал и той се съгласил. По пътя казал на сина си:
— Върви да продадеш изкривената брадва, все ще вземеш някоя пара за нея. Останалото ще спечеля аз, за да я платим на съседа.
Момчето взело брадвата и я занесло в града при един златар. Той я разгледал и казал:
— Струва четиристотин талера, но в момента нямам толкова пари.
— Ще ми дадеш остатъка по-късно — казало момчето и се върнало вкъщи.
— Татко, сега вече имам пари. Отиди при съседа и го попитай колко иска за брадвата.
— Попитах го вече — отвърнал бащата. — Иска един талер и шест гроша.
— Дай му тогава два талера и дванадесет гроша.
После дало на баща си сто талера и казало:
— Пари никога няма да ти липсват. Затова живей спокойно и по-нашироко.
— Гледай ти! — извикал бащата. — Откъде намери това богатство?
Тогава момъкът разказал какво се било случило в гората и как, като се осланял на щастието си, се сдобил с много пари. С останалите талери той продължил учението си, а тъй като с платнената ивица лекувал всякакви рани, станал най-прочутия доктор в целия свят.

Домашните духчета

Живял някога един обущар, но толкова много обеднял, че накрая му останала кожа само за един чифт обувки. Вечерта той скроил обувките, за да може на другата сутрин да започне да ги шие. И понеже съвестта му била чиста, легнал си спокойно и скоро заспал.
На сутринта, когато станал и се приготвил да работи, видял, че обувките са напълно готови. Учудил се много, защото не можел да си обясни как е станало това. Взел обувките и ги разгледал внимателно; били изработени чудесно, без нито една грешка — сякаш ги бил правил голям майстор.
След малко влязъл един купувач, харесал обувките и платил за тях повече отколкото стрували. С парите обущарят купил кожа за два чифта обувки. Вечерта ги скроил, за да може на сутринта да ги направи. Ала не станало нужда, защото, когато се събудил, обувките вече били готови. Дошли купувачи, които му дали толкова много пари, че с тях си купил кожа за четири чифта обувки. На сутринта и тези обувки били готови. Така продължавало ден след ден: обущарят скроявал вечерта обувките, а на сутринта ги намирал готови.
Една вечер, малко преди Коледа, след като скроил обувките и се канел да си легне, той казал на жена си:
— Тази нощ ще стоим будни, за да видим кой ни помага.
Жена му се съгласила, а после двамата се скрили в ъгъла на стаята зад дрехите, които висели на закачалката, и зачакали. Щом настъпил дванадесетият час, се появили две дребни, миловидни и съвсем голи човечета (това били домашните духчета), седнали до масата на обущаря, взели скроените обувки и започнали тъй бързи да ги шият, че обущарят не можал да откъсне поглед от тях. Когато свършили, оставили готовите обувки на масата и бързо изчезнали.
На сутринта жената на обущаря казала:
— Малките човечета ни направиха богати и трябва да им се отблагодарим. Те нямат дрешки и сигурно мръзнат. Знаеш ли какво? Ще им ушия по една ризка, горна дрешка, елече и панталонки, ще им изплета и по един чифт чорапки, а ти ще им направиш по един чифт обувки.
— Съгласен съм — казал обущарят.
Вечерта, след като приготвили всичко, оставили подаръците на масата. После се скрили, за да видят какво ще направят духчетата. В полунощ те пристигнали, но тъкмо се канели да се заловят за работа, когато на мястото на скроените обувки видели гиздави дрешки. Най-напред много се учудили, а после се зарадвали. Облекли се бързо, погладили с ръце хубавите дрехи и запели:

Какви сме напети и
кипри момчета! Не
бива тогава
обувки да правим.

Започнали да танцуват, да подскачат наоколо. Накрая с игриви стъпки си отишли и никога вече не се появили. А обущарят до края на живота си успявал във всичко, с което се захванел.
А ето какво се случило с домашните духчета по-нататък.
В едно селце живеела бедна девойка, която обаче била много работлива. Всеки ден тя чистела къщата на своите господари, събирала боклука и го трупала навън на голяма купчина.
Една сутрин, тъкмо когато се канела да помете, видяла пред вратата писмо. И понеже не можела да чете, взела писмото и го занесла на господарите.
Писмото било от домашните духчета, които канели девойката да стане кръстница. Бедното момиче не знаело какво да прави. Ала господарите му казали, че на такава покана не може да откаже и че трябва да се съгласи.
И ето че се появили три духчета, взели я със себе си и я повели към гората. Там всичко било мъничко, но толкова красиво, толкова великолепно, че не можело да се опише. Родилката лежала в легло от абаносово дърво, украсено с резба и скъпоценни камъни, а завивката й била обшита със сърма и коприна. Люлката била от слонова кост, а купелът — от чисто злато. Девойката кръстила детенцето и се приготвила да си върви. Но малките духчета я помолили да остане още няколко дни. Тя с радост се съгласила и известно време живяла с джуджетата. А те се стараели всичко да бъде от хубаво по-хубаво.
Дошло време девойката да се сбогува, но преди да си тръгне, домашните духчета й дали една торба със злато и я изпратили до края на гората.
Като се прибрала у дома, девойката се заловила за работа. Взела метлата от ъгъла, където я била оставила, и започнала да мете. Ала изведнъж дошли непознати хора и я попитали коя е и какво прави в къщата. Оказало се, че девойката била останала при домашните духчета не три дни, а цели седем години; през това време нейните стари господари се били споминали.
Обаче приказката за домашните духчета не свършва дотук.
Веднъж малките човечета откраднали детето на една жена от люлката и вместо него оставили ужасен таласъм с голяма глава и опулени очи, който само ядял и пиел. Като го видяла, майката се изплашила и отишла при съседката за съвет. Тя й казала, че трябва да вземе таласъма и да го занесе в кухнята, да го сложи до печката, да разпали огъня, а после да свари вода в две черупки от яйца. Таласъмът щял да се разсмее, а като се разсмеел, с него щяло да бъде свършено.
Горката жена направила така, както съседката я посъветвала. Занесла таласъма в кухнята, сложила две яйчени черупки с вода на печката и в този миг таласъмът закрещял:

— Стар съм като Тилилейските гори,
целият съм побелял,
но вода да ври в черупки
никога не бях видял!

И започнал да се кикоти. Изведнъж отнякъде се появили десетки домашни духчета и оставили детето до печката, а ужасния таласъм взели със себе си.

Доктор Всезнайко

Имало едно време един беден селянин, който се казвал Кребс (а това значи Рачо). Веднъж той натоварил волската си кола с дърва, закарал ги в града и ги продал на един доктор. Когато отишъл в къщата на доктора, за да си вземе парите, заварил го на трапезата. Като видял разкошните блюда с най-различни ястия, на селянина му се приискало да бъде доктор. Постоял, поогледал се и накрая попитал дали не може и той да стане доктор.
— Може — казал докторът, — никак не е трудно.
— Какво трябва да направя? — попитал селянинът.
— Първо, ще си купиш буквар — от онези, в които на първата страница е нарисуван петел. Второ, ще продадеш колата с воловете и с парите ще си купиш дрехи и всичко необходимо за един доктор. Трето, ще поръчаш да ти направят табелка, на която да пише: „Аз съм доктор Всезнайко“, и ще я заковеш на външната врата на къщата си.
Селянинът направил всичко, което докторът му поръчал. След като работил известно време като доктор, случило се така, че откраднали парите на един богаташ. Посъветвали богаташа да отиде при доктор Всезнайко. И ето че богаташът пристигнал в селото, спрял пред къщата с табелка на вратата и попитал селянина дали той е доктор Всезнайко. Селянинът отговорил, че е той. Тогава богаташът го помолил да тръгне с него, за да намери откраднатите пари. Доктор Всезнайко се съгласил, но настоял да вземе жена си Грета. Богаташът не възразил и тримата потеглили заедно. Като пристигнали в имението, господарят поканил доктора и жена му да похапнат. Седнали на трапезата, а в това време влязъл прислужник с първото ястие.
— Грета — казал докторът, — този е първият.
Всъщност искал да каже, че този прислужник носи първото ястие. Ала прислужникът си помислил, че думите му означават: „Този е първият крадец“. И тъй като наистина било така, бързо излязъл и прошепнал на другарите си:
— Докторът знае всичко. Свършено е с нас! Каза, че аз съм първият.
Вторият прислужник така се изплашил, че изобщо не искал да влиза, но бил длъжен да поднесе второто ястие. Щом влязъл с блюдото, докторът казал на жена си:
— Грета, този е вторият.
Като чул това, прислужникът бързо се измъкнал навън. Същото се случило и с третия прислужник. Накрая влязъл четвъртият, който носел покрито с капак блюдо и господарят помолил доктора да покаже умението си и да отгатне какво има в него. А то било пълно с раци. Докторът погледнал блюдото и понеже не знаел какво да прави, казал:
— Ох, Рачо, Рачо, как ще се оправяш сега?
Като чул това, господарят извикал:
— Ето, позна! Сигурно ще познае къде са парите.
Прислужникът ужасно се изплашил и дал знак на доктора да излезе навън. И когато селянинът излязъл, четиримата прислужници признали, че те са откраднали парите. Обещали да ги върнат, а него да възнаградят богато само и само да не ги издава на господаря. После го завели до мястото, където били скрити парите. Докторът се съгласил, влязъл отново вътре, седнал на трапезата и казал:
— Е, сега ще погледна в книгата си и ще разбера къде са парите.
Ала петият прислужник се бил скрил в печката, за да чуе дали докторът знае нещо повече. Докторът обаче седял спокойно, отворил буквара и започнал да го прелиства — търсел петела. И тъй като не успял да го намери веднага, казал:
— Криеш се, но и ти ще излезеш!
Прислужникът си помислил, че тези думи се отнасят за него, изскочил от печката и побягнал навън.
— Този човек знае всичко! — казал той на останалите.
После доктор Всезнайко показал на господаря къде са парите, но не издал кой ги е откраднал. Прислужниците го възнаградили богато, а от този ден нататък той се прочул из цялата страна.

Добрата фея

Някога, много отдавна, живял един цар. Той бил известен с несметните си съкровища, ала това не му носело щастие. Бил мрачен и тъжен, защото нямал деца. В желанието си да го разтушат неговите придворни често го водели на лов.
Веднъж царят отишъл в гората на лов за елени. Дълго препускал той заедно със своята свита и накрая всички спрели на една поляна да си починат. В този миг от храстите се показало едно малко момиченце, което пълзяло по земята и едва се крепяло на своите слабички ръце и нозе. „Откъде ли се взе това дете и какво прави тук самичко в гората?“ — помислил си царят и веднага изпратил един войник да огледа храсталака. Не след дълго войникът се появил отново с една млада жена на ръце. Приближил се и я положил на земята пред нозете на царя. Жената била в несвяст, лицето и ръцете й били окървавени, а дрехите — разкъсани. Когато жената дошла на себе си, отворила очи. Царят коленичил до нея и я разпитал какво се е случило. Тя с мъка раздвижила устните си и казала, че е жена на пастир, че са ги нападнали разбойници, убили мъжа й, а нея измъчвали по най-жесток начин. Тогава се разплакала и извикала:
— Къде е моето чернокосо момиченце? Къде е моята сладка дъщеричка Елза?!
Донесли малкото момиченце и го сложили до майката. Ала тя успяла само да го притисне до окървавената си гръд и издъхнала.
Съжалил се царят над бедното сираче и го взел със себе си в двореца.
Минали дни, месеци, години. През това време Елза пораснала, станала красива, умна и образована девойка. Мълвата за нейната хубост и ум се разнесла из цялото царство. Хората я обикнали и я нарекли Добрата фея Елза. Царят също я обичал, но най-много ценял нейните разностранни познания и способности. Ето защо, преди да вземе някое важно решение, първо се съветвал с нея, а после със своите съветници.
Веднъж в царството пристигнал от далечна земя един човек, който бил известен като голям магьосник. Добрата фея Елза го извикала в двореца и го попитала:
— Каква е ползата от твоето магьосничество?
Магьосникът изпъчил гърди и започнал да се хвали:
— Успях да превърна завинаги няколко души в кучета и котки, подпалих няколко града, от които не остана дори пепел, скарах двама неразделни приятели, които сега се ненавиждат.
Елза го погледнала гневно и извикала:
— А има ли нещо добро, което да си сторил на хората?
Магьосникът се стъписал и рекъл:
— Много пъти в живота си съм имал възможност да говоря с царе, но такъв въпрос чувам за първи път от теб, принцесо.
Елза не отговорила, но решила да задържи магьосника в двореца и да научи тайните на неговото умение. Като изминали две години, той казал:
— Принцесо, научих те на всичко, което и аз самият мога да правя. Повече няма на какво да те науча. — После свалил пръстена от ръката си, подал го на Елза и рекъл:
— Всички тайни и всички чародейства, на които съм те учил, са в този пръстен. Ако го завъртиш надясно, ще чуеш глас. А ако го завъртиш наляво, всичко ще стане така, както е било преди. Ала загубиш ли пръстена, в същия миг ще забравиш онова, на което съм те научил.
И като казал това, магьосникът поставил пръстена на ръката на Елза и си отишъл.
Когато навършила осемнадесет години, Елза станала още по-красива и мъдра. Случило се така, че седем царе от различни краища на света научили за нея и всеки от тях решил да я вземе за жена, ако не с добро, то насила. Те изпратили по своите вестоносци послание до царя, в което пишело: „Искам Добрата фея Елза за жена; ако това не стане доброволно, ще превърна царството в прах и пепел“.
Царят прочел седемте послания и не знаел какво да стори. Тогава извикал Елза, за да се посъветва с нея. Когато прочела посланията на седемте царе, тя се засмяла и рекла:
— Не бой се, царю. Предай на вестоносците да съобщят на своите господари, че им изпращаш своите поздрави и че с радост ги очакваш като гости в двореца.
Така и направили. След седмица седемте царе пристигнали в двореца. Като видели колко красива е принцесата, си изгубили ума. А тя се усмихнала и казала:
— Прочетох с радост вашите послания. Всеки от вас иска да се ожени за мен. Но това не е възможно. Затова по-добре се разберете помежду си кой от вас ще стане мой съпруг и ми съобщете. Ако не се споразумеете сами, ще ви поставя едно условие. Който от вас успее да го изпълни, ще се ожени за мен.
После Елза отишла в покоите си, завъртяла пръстена надясно и в този миг се чул глас:
— Чакам твоето нареждане.
Тогава тя заповядала целият дворец да бъде заобиколен от лъвове и до всеки лъв да застане по един въоръжен войник.
— Заповедта е изпълнена — отговорил гласът.
Изведнъж се разнесъл страшен рев. Седемте царе погледнали през прозореца и като видели разярените лъвове и въоръжените до зъби войници, онемели от страх.
— О, царю — извикали те в един глас, — ние сме само твои гости! Помогни ни само да се върнем живи и здрави у дома и ние ще напуснем веднага двореца.
На сутринта нямало и следа от царете, които побягнали през глава заедно със своите придворни.
От този ден нататък в двореца заприиждали царе, принцове и благородници да искат Елза за жена, ала тя не приемала никого от тях. Веднъж царят я повикал при себе си и казал през сълзи:
— О, скъпа дъще, умнице моя, съжали се над мен, стария цар, и ми позволи да видя сватбата ти, преди да си отида завинаги от този свят. Виждаш колко достойни и уважавани люде дойдоха да искат ръката ти — избери си някого от тях и се омъжи.
Замислила се Елза, а после казала:
— Добре, царю. Заповядай да разгласят навсякъде, че всеки, който иска да се ожени за мен, да дойде след три дни на реката, дето тече край двореца.
Точно след три дни на брега на реката пристигнали млади принцове и рицари от далечни земи. Посрещнали ги девойки с венци на главите, които танцували и пеели весели песни. Гостите се огледали наоколо, но никъде не видели Елза. Изведнъж един от тях вдигнал глава и съзрял принцесата на върха на едно огромно столетно дърво. Как била попаднала там, никой не знаел.
— Вижте, вижте! Ето я принцесата, на върха на дървото! — провикнал се той.
Елза махнала с ръка и рекла:
— Който от вас успее да ме свали от дървото, ще бъде мой съпруг.
Момците се спуснали един след друг към дървото, започнали да се катерят, но щом някой стигнел до върха, веднага падал на земята, сякаш го отблъсвала някаква невидима сила.
А ето какво ставало в това време в друго царство.
Царят, който го управлявал, бил известен със своята жестокост — той измъчвал, убивал хората или ги хвърлял завинаги в тъмница. Като чул за красотата и мъдростта на Добрата фея Елза, поискал да се ожени за нея. Събрал голяма войска, тръгнал на поход, но като не можал да вземе принцесата за жена, върнал се обратно и нямал повече смелост да тръгне втори път. Затова заповядал на своя придворен художник да нарисува портрет на Елза, който поставил в една от дворцовите зали.
Жестокият цар имал син на име Франц. Той бил на седемнадесет години. Веднъж Франц се разхождал из двореца със своя приятел Вилем. Когато влезли в залата, където бил портретът на Елза, Франц го видял и така бил замаян от красотата на принцесата, че паднал в несвяст на земята. Когато дошъл на себе си, царят го попитал:
— Скъпи сине, какво се случи с теб? Веднага ми разкажи!
— О, татко — промълвил Франц, — коя е тази принцеса от портрета? Кажи, къде живее тя?
— Този портрет сме наследили от нашите предци — отвърнал царят. — Защо трябва да мислиш за девойката и само да се измъчваш? Ако искаш да се ожениш, аз ще ти намеря най-красивата жена на света.
Франц не отговорил нищо, но от този ден започнал да става все по-тъжен и нещастен. Ала веднъж той научил от придворните, че портретът в бащиния му дворец е на Добрата фея Елза, че тя е магьосница и че ще се омъжи за онзи, който разкрие тайната на нейните чародейства.
Тогава принцът помолил своя баща да го пусне да замине за царството, в което живее Елза, за да разгадае тайните й. Но царят добре знаел, че ако синът му отиде в царството на Добрата фея, никога повече няма да се върне при него, и никак не му се искало да го пусне. Принцът обаче бил непреклонен и заявил, че ще замине, дори и без разрешение. Ще не ще, царят бил принуден да отстъпи и заповядал на две хиляди войници да се приготвят за път.
— Не ми трябва никаква войска и оръжие — казал Франц. — Но ако не искаш да бъда сам, пусни приятеля ми Вилем да ме придружи.
Вилем бил син на един от царските съветници. Царят знаел, че той е мъдър и разумен момък, и се съгласил. Когато го изпровождала от двореца, майката на Вилем казала:
— Скъпи сине, ще ти дам три съвета, които трябва добре да запомниш. Първият съвет е: Никога не лъжи; вторият е: Никога не причинявай болка никому; а третия съвет е: Когато пристигнеш в някой град, първо се посъветвай с някой старец и после прави това, което си наумил.
Франц и Вилем се сбогували и тръгнали на път. Дълго пътували те през гори и планини, минали през много градове и царства и накрая пристигнали в царството на Добрата фея Елза. Като минали през градските порти, най-напред се спрели при един стар грънчар, който живеел наблизо. Той бил известен със своята житейска мъдрост и опит, защото дълги години обикалял по света. Грънчарят с радост посрещнал принца и неговия приятел и ги попитал откъде идват.
— Идваме от земите на цар Хайнрих — отвърнал Франц.
— Говори се, че вашият цар е много жесток и че много хора е погубил — казал грънчарят мрачно. — Тук, в нашето царство, е съвсем различно — принцеса Елза е мъдра, добра и справедлива и хората са доволни и щастливи.
Франц навел глава, мъка свила сърцето му.
— Хайде по-добре да отидем да разгледаме града — казал Вилем.
Тръгнали двамата из града и скоро стигнали до реката, която течала край двореца. Там се били струпали много хора и всички гледали към върха на голямото дърво, където стояла Елза. Когато се приближили, Франц погледнал нагоре, видял красивата принцеса и се строполил в несвяст на земята. Верният му приятел Вилем го повдигнал и го отвел настрани. После се отправили към дома на грънчаря. Вилем му разказал какво се е случило, а той рекъл:
— Твоят приятел Франц е наистина достоен да стане зет на царя. Ако знаех, че той ще ме приеме, бих отишъл да измоля Добрата фея Елза за него.
Тогава Вилем повел разговора в друга посока.
— А кой беше учител на принцесата? — попитал той.
— Доколкото знам, това беше един стар мъдрец, който живее в близост до двореца. За какво ти е той? — отвърнал грънчарят.
— Искам да говоря с него, може да ми даде някой добър съвет.
— Добре, аз ще те заведа при него.
Вилем и грънчарят отишли в дома на стария мъдрец. Той живеел в скромна каменна къща, цялата отрупана с дебели книги.
— Какво искаш от мен, момко? — попитал мъдрецът. — Ако мога, ще ти отговоря.
— Трябва да помогна на своя приятел. Ала задачата е трудна и затова дойдох тук, за да се посъветвам с теб.
— Да не би да ме питаш за принцеса Елза? — с усмивка казал мъдрецът.
— Точно за нея искам да те питам — отвърнал Вилем.
— Веднага се вижда, че ти си умен и добър момък. Принцесата учи при мен до петнадесетата си година. После в двореца пристигна един магьосник, който я научи на своите чародейства. Много царе, принцове и рицари се опитваха да спечелят сърцето й и да разгадаят тайната й, но никой до днес не е успял. Но мисля, че аз ще мога да ти помогна. Дървото, на което стои принцесата, не е обикновено. Отвътре то е кухо, а до върха му може да се стигне по една вита стръмна стълба. Входът към стълбата се намира под водата. Като се гмурнеш в реката, недалеч от дървото ще видиш една голяма желязна врата. Ще я отвориш и скоро ще се озовеш в основата на стълбата.
На другия ден Вилем взел едно дълго въже и отишъл на реката. Огромна тълпа се била насъбрала край брега. Скоро пристигнал и царят със своята бляскава свита. Вилем пристъпил напред и всички приковали поглед в него в очакване да видят какво ще се случи. Тогава той се гмурнал във водата и повече не се показал.
— Удави се! Водата го погълна! — развикали се хората.
Ала само след няколко минути Вилем се появил на върха на дървото и хванал принцесата за ръка. В първия миг всички онемели от почуда, а после възгласи на радост и възхищение огласили цялата околност. В това време Вилем вързал с въжето принцесата за кръста и внимателно я спуснал надолу, а след това бързо и ловко слязъл от дървото. Щом стъпил на земята, царят го прегърнал, целунал го по челото и наредил да приготвят сватбената трапеза. Но Вилем коленичил и рекъл:
— О, господарю! Сватбата не бива да стане веднага. Принцесата иска да ми зададе три въпроса. Първо трябва да й отговоря и тогава гощавката може да започне.
Царят не искал и дума да чуе повече, но Вилем бил толкова упорит, че накрая той се съгласил. Всички тръгнали към двореца, за да чуят въпросите на принцесата.
Една от придворните на Добрата фея Елза се приближила до Вилем, подала му голям бисер и казала:
— Принцеса Елза чака твоя отговор.
Вилем помолил да му донесат кутията с бисерите. Разгледал всички бисери и избрал зърно, същото като онова, което принцесата му била изпратила. Дал бисера на нейната придворна и рекъл:
— Ето моя отговор. Занеси го на своята господарка.
Девойката занесла двата бисера на принцесата, а тя се усмихнала и казала:
— Сега отнеси бисерите обратно на момъка, нека да отговори на втория ми въпрос.
Тогава Вилем избрал от кутията най-красивия бисер, прибавил го към другите два и ги дал на девойката.
— Ето моя отговор — казал той.
Девойката предала отговора му на принцесата, а тя изнизала от огърлицата си най-големия бисер, сложила го в едно сребърно блюдо и посипала вътре захар. Дала блюдото на своята придворна и казала:
— Нека сега да отговори на третия ми въпрос.
Вилем взел сребърното блюдо, сипал вътре студена вода, направил кашица и върнал обратно блюдото на принцесата. Като получила отговора, принцесата извикала:
— Колко е мъдър този момък! Отговори правилно на моите въпроси!
Всички се събрали около нея, за да чуят какви са били въпросите и как е отговорил на тях Вилем.
— Когато за първи път изпратих един бисер на момъка — започнала да разказва Елза, — исках да покажа от какъв род произлизам и го попитах: „А ти кой си?“ Той ми изпрати бисер, който досущ приличаше на първия, и така ми отговори, че и той е изискан и учен човек. Когато му върнах двата бисера, поисках да го попитам: „Има ли на света нещо по хубаво от любовта?“ Той ми изпрати най-красивия бисер, което означава, че най-хубавото нещо на света е любовта и от нея може да се роди нещо много, много красиво — дете. Третия път смесих един голям бисер със захар и попитах какво може да раздели двама, които силно се обичат. Той сипа студена вода в блюдото и така ми отговори, че само студената смърт може да ги раздели.
Тогава Вилем се поклонил на царя и придворните и рекъл:
— А сега аз имам две молби към принцесата. Искам тя да ги изпълни, преди да е започнала сватбената церемония.
Царят погледнал към принцесата, а тя само мълчаливо кимнала с глава.
— Аз съм съвсем сам на този свят, нямам нито братя, нито сестри — казал Вилем. — Затова моля принцесата да ме вземе за свой брат. И тогава аз като неин брат ще предложа на своята сестра най-достойния момък за съпруг.
Принцесата се съгласила, а после свалила чудодейния пръстен от ръката си и казала:
— От днес нататък имам любим брат, който ще ме закриля. Сега моята съдба зависи само от него. Ако той смята, че неговият приятел е достоен да стане мой съпруг, аз ще се омъжа за него.
— Е, това е втората ми молба — казал Вилем. — Моля те, царю, дай сестра ми Елза за жена на принц Франц, моя най-скъп приятел.
Зарадвал се царят, че най-после принцесата ще се омъжи. Наредил да доведат младия принц и сватбената гощавка започнала.
Три дни яли, пили и се веселили. Франц, Елза и Вилем заживели щастливо заедно.
В това време в царството на жестокия Хайнрих народът се разбунтувал срещу него и понеже съветниците, придворните и войниците също ненавиждали своя зъл господар, заловили го и го хвърлили в тъмница.
Скоро до тези земи стигнала вестта, че красивата принцеса Елза, Добрата фея, както я наричали хората, се е омъжила за Франц, сина на тираничния Хайнрих. Тогава съветниците се събрали и решили да повикат младия цар да управлява царството. Така и сторили. Франц с радост се завърнал в родината си заедно с умната и добра Елза и с верния си приятел Вилем.
Той управлявал царството мъдро и справедливо чак до смъртта си.

Дяволът и неговата баба

Живял някога един цар, който непрекъснато водел войни. Той имал много войници, но им плащал малки заплати, които за нищо не им стигали.
Веднъж трима войници се наговорили да избягат.
— Ако ни хванат — казал единият, — ще ни обесят. Какво да правим?
Виждате ли онези големи житни полета? — рекъл другият. — Ако се скрием там, никой не ще може да ни открие. И без това войската утре тръгва на поход, няма кой да ни търси там.
Скрили се те в житното поле, ала войската все стояла край полето. Стояли там два дни и две нощи и така огладнели, че едва не умрели от глад.
— И какъв е смисълът, че избягахме? — попитал единият войник. — Все едно, ще умрем от глад!
Изведнъж долетял огнен змей, спуснал се над тях и ги попитал:
— Защо сте се скрили тук?
— Ние сме трима войници; избягахме от войската, защото заплатите ни за нищо не стигат. Ако останем тук, ще умрем от глад, а ако излезем, ще ни хванат и ще ни обесят.
— Ако се съгласите да ми служите седем години — рекъл змеят, — аз ще ви преведа през войската, без да ви заловят.
— Е, изглежда, нямаме друг избор — казали войниците. — Ще трябва да се съгласим.
Тогава змеят ги хванал с ноктите си и ги пренесъл над войската далече, далече в друга земя. Ала това не бил змей, а самият дявол. Той им дал едно камшиче и рекъл:
— Щом ударите с камшичето, ще се посипе толкова злато, колкото поискате; ще живеете богато, ще имате коне и красиви каляски. Като изминат седем години, ще станете моя собственост. Но преди това ще ви задам една загадка и ако успеете да я разгадаете, ще бъдете свободни от моята власт.
Змеят отлетял, а тримата войници тръгнали на път. И понеже имали много пари, купили си красиви дрехи, коне и каляска и поели по света. Живеели от богато по-богато, ядели, пиели и се веселели, но никому зло не сторили. Така времето отлетяло бързо и когато седемте години били вече към края си, двама от войниците започнали да се тревожат, ала третият гледал на живота по-леко и казал:
— Не бойте се, братлета, не съм толкова глупав, че да не мога да разгадая загадката.
Седнали тримата войници край пътя да си починат; двамата стояли с наведени глави и не проронвали нито дума. Изведнъж до тях се приближила една старица и ги попитала защо са така оклюмали.
— Че какво те интересува теб? — рекли те. — И без това не можеш да ни помогнеш.
— Може и да ви помогна — отговорила старицата. — Само че първо ми разкажете какво се е случило.
Тогава войниците й разказали как станали слуги на дявола, как седем години той им давал злато колкото поискат и как ще трябва да останат негова собственост, ако не успеят да разгадаят неговата загадка.
— Ако искате да ви помогна — казала старицата, — един от вас ще трябва да отиде в гората, да намери една скала, която прилича на дървена колиба, и да влезе вътре — там ще намери помощ.
Двамата войници тъжно помислили: „За нас спасение няма да има“. Те останали край пътя, а веселият им побратим се отправил към гората. Вървял, вървял и накрая намерил скалата, която приличала на дървена колиба. Влязъл вътре и видял една много, много стара баба. Тя била бабата на дявола. Войникът й разказал всичко, а на бабата й дожаляло за него и обещала да му помогне. Повдигнала един голям камък, под който бил входът към избата, и рекла:
— Ти ще се криеш тук и всичко ще чуеш. Само че трябва да седиш тихо, без да помръдваш. Когато дойде змеят, аз ще го разпитам за загадката и той всичко ще ми каже. А ти слушай внимателно какво ще отговори.
Точно в полунощ змеят долетял и поискал да яде. Баба му сложила масата и донесла храна и напитки. Като се нахранили, тя започнала да го разпитва как е преминал денят и колко души е успял да вземе.
— Е, днес не ми провървя много — отговорил дяволът, — но трима войници са вече в ръцете ми.
— Не бъди толкова сигурен — рекла баба му, — войниците може и да ти избягат.
— Не — казал насмешливо дяволът, — те са вече мои. Ще им задам такава загадка, че никога няма да я разгадаят.
— А каква е загадката? — попитала бабата.
— Сега ще ти кажа — отговорил дяволът. — На дъното на Голямото море лежи мъртва една маймунка — това ще им бъде вместо печено, когато дойдат с мен в ада; ребро на кит ще им служи вместо сребърна вилица, а конско копито — вместо чаша.
После дяволът легнал да спи, а бабата повдигнала камъка и пуснала войника да излезе.
— Запомни ли всичко добре? — попитала го тя.
— Да — отвърнал войникът, — сега вече знам достатъчно и ще мога да се справя.
Той бързо се върнал при своите другари и им разказал как бабата надхитрила дявола и как научила отговора на загадката. Тогава войниците се развеселили, ударили с камшика и веднага се посипало злато колкото можели да носят.
Скоро седемте години изтекли. И ето че дяволът се появил.
— А сега искам да ви взема в ада — казал той. — Там ще получите обяд; трябва да познаете какво ще бъде печеното. Ако отговорите, ще бъдете свободни и ще вземете камшичето завинаги.
Първият войник отговорил:
— На дъното на Голямото море лежи една мъртва маймуна — тя ще ни бъде вместо печено.
Дяволът се намусил и казал:
— А какво ще ви служи вместо вилица?
— Ребро на кит — отговорил вторият войник.
— Хм-хм — рекъл дяволът, още по-сърдит. — Тогава кажете какво ще ви служи за чаша!
— Конско копито — отвърнал третият войник.
В този миг дяволът надал страшен вик и отлетял. Камшикът останал у тримата войници. Всеки ден те взимали злато, колкото поискали и живели до смъртта си доволни и щастливи.

Децата на царя

Живял някога един цар. Родил му се син, който бил орисан да бъде погубен от елен, щом навърши петнадесет години.
Един ден, когато младият принц достигнал тази възраст, отишъл в гората на лов. По време на лова той се отделил от свитата си и останал сам. Изведнъж пред него застанал огромен елен. Принцът се опитал да го застреля, но не можал. А еленът бягал, докато не го примамил в най-гъстата част на гората. Внезапно еленът се превърнал в грамаден като великан човек, който казал:
— Ето че те хванах. Изхабих шест чифта стъклени ски и все не успявах да те заловя.
После отвлякъл принца, пренесъл го през едно голямо езеро и го завел във великолепен дворец. Когато седнали да вечерят, царят (защото човекът от гората бил владетелят на двореца) казал на принца:
— Имам три дъщери. Още тази вечер ще застанеш на стража в покоите на най-голямата и ще стоиш там до шест сутринта. Всеки път, когато камбаната бие, ще идвам при теб, за да те повикам. Ако не ми отговориш, на сутринта ще умреш. Но ако успееш да ми отговориш, ще се ожениш за дъщеря ми.
Принцът влязъл в покоите на царската дъщеря и видял един каменен истукан.
— Баща ми ще идва тук всеки час — казала царската дъщеря на истукана, — докато удари три. Ако царят извика принца, ти ще отговориш вместо него.
Истуканът кимнал с глава.
На другия ден царят казал на принца:
— Ти изпълни задачата, но за съжаление не мога да ти дам ръката на дъщеря си. Тази нощ ще застанеш на стража в покоите на по-малката ми дъщеря. Ще идвам при теб всеки час и ще те викам. Ако не ми отговориш, ще платиш с живота си.
Принцът отишъл в покоите на по-малката царска дъщеря. Там също стоял каменен истукан, още по-грамаден от първия.
— Ако баща ми извика принца — казала царската дъщеря на истукана, — ще отговориш ти.
Истуканът кимнал с глава, а принцът легнал пред вратата и заспал.
На сутринта царят казал:
— Макар че добре се справи с тази задача, не мога да ти дам ръката на по-малката си дъщеря. Тази нощ ще стоиш на стража в покоите на най-малката. Ще идвам при теб всеки час и ще те викам. Ако не ми отговориш, ще платиш с живота си.
Принцът отишъл в покоите на най-малката царска дъщеря. Там стоял истукан, много по-голям и по-висок от тези, които той видял в стаите на двете принцеси.
— Ако баща ми извика принца — казала най-малката царска дъщеря на истукана, — отговори ти.
Истуканът кимнал с глава, а принцът легнал пред вратата и заспал.
На другата сутрин царят му казал:
— Макар че и този път се справи чудесно, не мога да ти дам ръката на дъщеря си. В царството има голяма гора. Ако от шест сутринта до шест вечерта успееш да я изсечеш, тогава ще си помисля.
Царят дал на принца стъклена секира, стъклен клин и стъклена брадва и той се отправил към гората. Ала щом веднъж ударил със секирата, тя се счупила на две. Принцът взел клина, ударил по него с брадвата и той се разпаднал на парчета. „Ето че смъртта ми наближава“ — помислил си царският син. Бил толкова отчаян, че седнал и заплакал.
По пладне царят казал на своите дъщери:
— Мили мои деца, една от вас трябва да занесе на принца нещо за ядене.
— Не — казали двете по-големи сестри, — няма да отидем да му занесем храна. Нека да отиде тази, при която той беше на стража през последната нощ.
Тогава най-малката сестра взела кошница с различни лакомства и отишла в гората. Като видяла принца, го попитала как върви работата.
— Лошо, много лошо — отговорил той.
Царската дъщеря му казала, че първо трябва да хапне.
— Не ми е до ядене сега. По-скоро ми се иска да умра — казал с въздишка принцът.
Ала царската дъщеря ласкаво го помолила да вземе от храната. Той се съгласил и започнал да яде. След като се подкрепил, царската дъщеря казала:
— А сега ще те попощя малко, може и да те развеселя.
Започнала да го пощи и изведнъж той почувствал умора. След миг заспал дълбоко. А царската дъщеря завързала кърпичката си на възел, ударила три пъти с нея по земята и извикала.
— Арвегер, тук!
В този миг се появили множество подземни човечета и попитали царската дъщеря какво желае.
Тя казала:
— Трябва за три часа да изсечете гората и да натрупате дървата на куп.
Човечетата се хванали за работа и за по-малко от три часа всичко било готово. Тогава царската дъщеря взела кърпичката си, ударила с нея по земята и извикала:
— Арвегер, прибери се!
Човечетата изчезнали, а в това време принцът се събудил и видял, че гората е изсечена. Прибрал се в двореца в шест часа радостен и доволен. Царят го попитал:
— Е, изсече ли гората?
— Да — отговорил принцът.
— Не мога да ти дам дъщеря си за жена, трябва да изпълниш още едно условие. В царството има голямо езеро. Ще го изчистиш от тинята така, че да блесне като огледало и в него да могат да се развъждат рибки.
На другия ден царят му дал стъклена лопата и му казал:
— До шест часа вечерта езерото трябва да е изчистено.
Принцът отишъл при езерото, забил стъклената лопата в тинята и тя се счупила на две. Той се отчаял, седнал безпомощен на земята и заплакал. На обяд царската дъщеря му донесла храна и го попитала как върви работата.
— Ясно е, че ще трябва да заплатя с живота си. Лопатата се счупи — отговорил принцът.
— О — казала царската дъщеря, — не се безпокой. Ела първо да се нахраниш, а после ще се опитам да те развеселя.
— Не — отговорил принцът, — много съм тъжен, не ми се яде.
Царската дъщеря го успокоила с ласкави слова и го накарала да опита от храната. После започнала да го пощи и той заспал. Тогава тя извадила кърпичката си, завързала я на възел, ударила с нея по земята и извикала:
— Арвегер, тук!
В същия миг от земята изскочили малките човечета и я попитали какво иска. Тя им заповядала да изчистят езерото така, че да заблести като огледало. Човечетата извикали всички свои другари и след два часа работата била свършена. Като се върнали, казали:
— Изпълнихме всичко както беше заповядано.
Царската дъщеря ударила с кърпичката си по земята и извикала:
— Арвегер, прибери се!
Човечетата веднага изчезнали. Принцът се събудил и видял, че езерото е изчистено. А когато се прибрал в двореца, царят го попитал:
— Е, какво? Изчисти ли езерото?
— Да — отговорил принцът.
Царят отишъл при езерото, видял, че работата е свършена както трябва и казал:
— Макар че се справи добре с тази задача, не мога да ти дам дъщеря си за жена. Трябва да изпълниш още едно условие.
— Какво е то? — попитал принцът.
— В царството има една голяма планина, цялата обрасла с трънки. Трябва да я изсечеш и да построиш такъв дворец, какъвто хората не са виждали досега.
На сутринта царят дал на принца стъклена брадва и той тръгнал към планината. Щом пристигнал, веднага се заловил за работа. Но като ударил с брадвата само веднъж, тя се счупила на десетки малки парченца. Принцът седнал на земята и заплакал. Скоро обаче дошла царската дъщеря и му донесла вкусни ястия. После го попощила и той заспал. Тогава тя отново завързала кърпичката си на възел, ударила с нея по земята и извикала:
— Арвегер, тук!
Появили се малките човечета и я попитали какво иска.
— Трябва бързо да изсечете трънките, които растат по планината и да построите на върха й красив дворец.
Човечетата отишли в планината, извикали всички свои другари и за няколко часа всичко било готово. Като се върнали, казали на царската дъщеря, че работата е свършена. Тя ударила с кърпичката си по земята и извикала:
— Арвегер, прибери се!
Принцът се събудил и видял, че трънките са изсечени, и че на върха на планината се издига великолепен дворец. Развеселил се, станало му леко на сърцето. Когато се върнал в двореца, царят го попитал:
— Е, готов ли е дворецът?
— Да — отговорил принцът.
— Добре — казал царят, — но не мога да ти дам най-малката си дъщеря за жена, докато не омъжа другите две.
Мъка свила сърцето на принца, не знаел какво да направи. Ала щом настъпила нощта, той се промъкнал в покоите на царската дъщеря и двамата тайно избягали от двореца.
По средата на пътя царската дъщеря се обърнала и видяла, че баща й ги преследва и скоро ще ги настигне.
— Какво ще правим сега? — извикала тя. — Баща ми ще ни настигне и ще ни върне в двореца. Затова ще те превърна в шипков храст, а себе си ще превърна в роза и ще се скрия между твоите тръни.
Царят дошъл на мястото, където били принцът и най-малката му дъщеря, и видял само един шипков храст с една цъфнала роза. Посегнал да откъсне розата, но храстът започнал да го боде с тръните си. Царят се върнал в двореца с празни ръце. Царицата го попитала защо не е довел принцесата в двореца и той й разказал как за миг я бил изгубил от погледа си, а после вместо нея и принца видял само един шипков храст с цъфнала роза.
Царицата казала:
— Трябваше да откъснеш розата, а храстът щеше да тръгне след нея.
Царят отново отишъл на мястото, където бил шипковият храст, за да откъсне розата. Ала в това време принцът и царската дъщеря били вече далече. И той отново тръгнал да ги търси.
Както вървели, принцесата внезапно се обърнала и видяла, че баща й е много близко и че скоро ще ги настигне.
— Какво ще правим сега? — извикала уплашено тя. — Ще те превърна в църква, а себе си ще превърна в пастор и ще започна да чета проповед.
Само след миг царят пристигнал и видял красива църква, а в нея един пастор четял проповед. Той изслушал проповедта и се върнал в двореца. Царицата го попитала къде е принцесата, а той отговорил.
— Дълго ги гоних и когато ги настигнах, видях само една църква, в която пасторът четеше проповед.
— Трябваше да вземеш пастора със себе си — казала царицата, — а църквата щеше да тръгне след него. Ясно е, че ти нищо не можеш да направиш и затова ще отида аз.
Царицата вървяла дълго и накрая видяла в далечината двамата бегълци. Принцесата се обърнала случайно и като съзряла майка си, извикала:
— О, колко сме нещастни! Собствената ми майка ме гони! Ще те превърна в езеро, а себе си ще превърна в рибка.
Царицата пристигнала и видяла само едно голямо езеро, а в него весело подскачала малка рибка. Тя се опитала да улови рибката, но не успяла. Ядосала се и решила да изпие всичката вода. Изпила я, но й станало толкова лошо, че трябвало да я върне обратно.
— Виждам, че с вас нищо не може да се направи — казала тя и започнала да вика двамата бегълци. Те веднага възвърнали човешкия си образ, а царицата дала на дъщеря си три ореха и казала:
— Ако те сполети беда, тези орехи ще ти помогнат.
Принцът и царската дъщеря продължили пътя си и накрая стигнали до родния дом на принца. Недалече от него имало село.
— Ти ме почакай в селото — казал принцът на царската дъщеря, — а аз ще отида в двореца, за да взема каляска и слуги.
Когато пристигнал, всички се зарадвали, че го виждат отново. Той разказал, че има годеница и че тя го чака в селцето. След това заповядал да приготвят каляската. Ала щом седнал в нея, майка му го целунала и той забравил своята любима. Царицата заповядала да разпрегнат каляската и всички се прибрали в двореца.
В това време принцесата чакала някой да дойде да я вземе, но така и не дочакала. Тогава решила до отиде в мелницата и да помоли за някаква работа. Стопаните се съгласили и тя всеки ден трябвало да ходи на реката и да измива съдовете.
Веднъж царицата се разхождала по брега, забелязала девойката и казала:
— Каква красавица! Много ми харесва.
И започнала да разпитва навсякъде за нея, но никой не знаел коя е и откъде е дошла.
Минало много време. Един ден царицата решила да ожени сина си. Намерила му съпруга от далечна страна и скоро направили сватбата. Девойката, която работела в мелницата, чула, че в двореца ще има сватба и помолила господаря да я пусне, за да види младоженците. Но преди това счупила единия орех и от него излязла прекрасна рокля. Девойката я облякла и отишла в църквата. Младоженците застанали пред олтара, но когато свещеникът се приготвил да ги благослови, булката видяла красивата девойка и казала, че няма да се венчае, докато не й намерят рокля като нейната. Царицата заповядала да попитат девойката дали иска да продаде роклята си.
— Не, не я продавам, но ще я дам, ако ми позволите да пренощувам в стаята на царския син.
Царицата й разрешила да пренощува в покоите на принца, но накарала слугата да му даде сънотворни билки. Царската дъщеря цяла нощ молила своя възлюбен да се събуди. Разказала му как заради него е изсякла гората, как е построила двореца и как той я е забравил. Но принцът спял дълбоко и нищо не чул. Слугите обаче се събудили от плача на девойката и много се учудили, защото не знаели какво може да означава всичко това.
На сутринта булката облякла новата си рокля и всички отново тръгнали към църквата. В това време красивата девойка счупила втория орех и оттам излязла още по-хубава рокля. Тя облякла роклята, влязла в църквата и застанала до олтара. Щом я видяла, булката казала, че няма да се венчае, ако не й намерят рокля като тази на девойката. Попитали девойката дали я продава, а тя отговорила, че не я продава, но ще я даде, ако й позволят да пренощува още една нощ в покоите на принца. Царицата се съгласила и пак заповядала на слугата да сложи сънотворни билки във виното на царския син.
Вечерта девойката влязла в покоите на принца, но този път верният му слуга не сложил омайни билки във виното му. Той чул всичко и помолил царската дъщеря да му прости.
На другия ден царската дъщеря счупила и третия орех и оттам излязла още по-прекрасна рокля, която била обсипана със злато и скъпоценни камъни. Тя облякла роклята, а после двамата с принца се отправили към църквата. По пътя ги срещнали деца, които ги отрупали с цветя. След венчавката всички отишли в двореца и три дни яли, пили и се веселили. А коварната царица и булката били прогонени през девет царства в десето.

Даровете на малките човечета

Живели някога един шивач и един златар, които тръгнали заедно да пътешестват.
Веднъж, когато слънцето вече залязвало, те чули странна далечна мелодия. Тя звучала така приятно, че те забравили умората си и започнали да вървят по-бързо. Скоро стигнали до един хълм. Луната била изгряла и пръскала ярка светлина наоколо. Пред очите на двамата пътници се разкрила необикновена гледка — десетки малки човечета — мъже и жени — весело танцували в кръг, хванати за ръце, и пеели чудесна песен. В средата на кръга стоял най-възрастният от тях. Той бил облечен в пъстра одежда, а върху гърдите му се спускала бяла като сняг брада.
Шивачът и златарят замръзнали на местата си от изненада. В същия миг белобрадият старец им кимнал да влязат в кръга, а малките човечета се отдръпнали, за да им направят място. Златарят имал гърбица и като всички гърбави хора, се престрашил и влязъл в кръга пръв; шивачът бил по-предпазлив, но като видял как всички се веселят, смело пристъпил напред. Кръгът се затворил и малките човечета продължили да танцуват и да пеят. Тогава старецът извадил от пояса си нож, наточил го и като се уверил, че е достатъчно остър, се обърнал и погледнал пришълците. Те се разтреперили от страх, но нямали време дори да помислят — със светкавична бързина старецът хванал златаря, остригал косата и брадата му, а след миг същото се случило и с шивача. После дружелюбно ги потупал по рамото сякаш искал да им каже, че добре са постъпили, като не са се съпротивлявали. Сетне им показал една купчина въглища и им дал знак да си напълнят джобовете. И макар че не знаели за какво може да им послужат въглищата, шивачът и златарят се подчинили и тръгнали да търсят подслон.
Когато се спуснали в долината, ударило полунощ. Изведнъж музиката секнала и хълмът потънал в тишина, огрян от лунната светлина. Двамата пътници намерили един запустял двор, покрили се с наметалата си и легнали да спят, като забравили да извадят въглищата от джобовете си.
На сутринта се събудили от тежестта на някакъв товар. Бръкнали в джобовете си и не могли да повярват на очите си — те били пълни със злато. Така станали богати хора. Ала златарят, който бил много алчен, предложил на шивача да останат още един ден и вечерта отново да отидат при малките човечета, за да се сдобият с още злато.
— На мен и това ми стига — казал шивачът. — Ще стана майстор, ще се оженя и ще бъда наистина щастлив човек. — Но се съгласил с предложението на златаря да останат още един ден.
Вечерта златарят приготвил две големи торби, за да ги напълни със злато, и се отправил към хълма. Там заварил малките човечета да пеят и да танцуват. Белобрадият старец отново подкастрил косата и брадата му, а после му посочил купчината с въглища. Златарят това и чакал. Напълнил джобовете си и торбите колкото можал и весело потеглил по обратния път. Легнал, завил се и сладко заспал.
На сутринта, едва отворил очи, бързо бръкнал в джобовете си, но там намерил само черни въглища. „Все пак имам малко злато от миналата нощ“ — помислил си той. Ала то също се било превърнало в буци въглища. Изплашеният златар се ударил по челото и в този миг разбрал, че главата му е съвсем гола. Нещастието му обаче не свършило дотук — когато се погледнал, видял, че на гърдите му е израснала гърбица, много по-голяма от тази, която носел на гърба си. Тогава разбрал, че е наказан заради алчността си и горчиво заплакал. В това време шивачът се събудил и започнал да го утешава.
— Ти винаги си бил най-добрият ми приятел. От днес нататък ще живеем заедно.
Така и станало. Но нещастният златар трябвало до края на живота си да носи две гърбици и да крие от хората голата си глава.

Четиримата изкусни братя

Живял някога един беден човек, който имал четирима сина. Когато пораснали, той им казал:
— Мили деца, аз съм много беден и не мога нищо да ви оставя след смъртта си. По-добре е да тръгнете по широкия свят, за да научите някакъв занаят.
Четиримата братя се сбогували с баща си и тръгнали на път. Вървели дълго и накрая стигнали до един кръстопът. Най-големият брат казал:
— Тук ще се разделим, а след четири години ще се срещнем отново, за да видим кой на какво се е научил.
Разделили се и всеки тръгнал по своя път.
Веднъж най-големият брат срещнал един странник.
— Къде отиваш? — попитал го странникът.
— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.
— Ела с мен и ще станеш крадец — казал странникът.
— Не — отговорил най-големият брат, — това не е почтен занаят. Всеки знае докъде води той.
— За бесилката ли мислиш? Не се страхувай, ще те науча да крадеш така изкусно, че никога няма да те хванат.
Най-големият брат се съгласил и тръгнал с крадеца. Бързо усвоил занаята, и то така добре, че надминал учителя си.
Вторият брат също срещнал един странник.
— Къде отиваш? — попитал го странникът.
— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.
— Ела с мен и ще станеш звездоброец — казал странникът. — Всичко ще виждаш и всичко ще знаеш.
По-малкият брат се съгласил и тръгнал със звездоброеца. Работил дълго при него, а когато дошло време да си тръгне, той му дал един далекоглед и казал:
— С този далекоглед ще можеш да виждаш всичко. Нищо няма да остане скрито за теб.
Третият брат срещнал един ловец. Той го научил така умело да стреля, че по-добър в този занаят от него нямало. Когато се сбогувал с ловеца, той му подарил пушка и казал:
— С тази пушка ще улучваш всичко, което пожелаеш.
Най-малкият брат срещнал един шивач.
— Къде отиваш? — попитал го шивачът.
— Тръгнал съм по широкия свят, за да науча някакъв занаят.
— Не искаш ли да станеш шивач?
— Много е труден този занаят. От сутрин до вечер трябва да седя прегърбен и да шия. Не искам да стана шивач.
— Говориш така, сякаш цял живот си бил шивач. Ела с мен и ще те науча да шиеш толкова добре, че ще станеш известен в целия свят.
Най-малкият брат се съгласил и тръгнал с шивача. Скоро усвоил занаята, а когато се сбогувал с шивача, той му дал игла и казал:
— С тази игла ще можеш да шиеш всичко — и най-тънкия, и най-дебелия плат. Дрехата ще бъде така ушита, че шевът изобщо няма да личи.
Изминали четири години. Братята отново се срещнали на кръстопътя, на който се били разделили. Целунали се, прегърнали се и заедно тръгнали към бащиния дом. Когато пристигнали, баща им ги посрещнал радушно.
— Добре дошли у дома. Най-сетне се върнахте при мен живи и здрави. А сега ми разкажете къде бяхте и какво научихте.
Всеки от братята разказал за своя занаят. После баща им ги извикал на двора при едно високо старо дърво и казал:
— Искам да проверя какво сте научили. Колко яйца има в гнездото, което виждаш в клоните на дървото? — обърнал се той към звездоброеца.
Звездоброецът взел далекогледа, погледнал нагоре и отговорил:
— Пет.
Тогава бащата казал на най-големия си син:
— Хайде, сине, вземи яйцата от гнездото, но така, че птицата да не усети.
Опитният крадец се качил на дървото и взел петте яйца така ловко, че птицата дори не забелязала. Бащата сложил четирите яйца на всеки ъгъл на масата, а петото — в средата, и казал на ловеца:
— Трябва да улучиш и петте яйца с един изстрел.
Ловецът взел пушката, прицелил се и счупил яйцата с един изстрел.
— Сега е твой ред — казал бащата на най-малкия си син. — Събери черупките и ги заший така, че пиленцата да останат невредими и шевът да не личи.
Най-малкият син взел игла и конец и зашил черупките така умело, че шевът наистина не личал. После крадецът оставил яйцата в гнездото, без птицата да усети. След няколко дни се излюпили пухкави пиленца.
Бащата бил много доволен от умението на своите синове.
— Гордея се с вас — казал той. — Не сте си губили времето напразно. Сега трябва да намерите удобен случай, за да покажете своето изкуство.
Скоро след това се разчуло, че страшен змей е отвлякъл царската дъщеря. Царят разгласил, че този, който освободи дъщеря му, ще се ожени за нея.
Четиримата изкусни братя казали:
— Ето случай да се прославим. Хайде да тръгнем заедно и да спасим царската дъщеря.
Най-напред звездоброецът погледнал през далекогледа си и казал:
— Видях къде е принцесата. Тя е далеч оттук — седи на една скала край морето, а до нея седи змеят и я пази.
Тогава братята отишли при царя и го помолили да им даде кораб. Той се съгласил и те веднага тръгнали на път. Щом се приближили до скалата, видели, че змеят е положил глава в скута на царската дъщеря.
— Не бива да стрелям, защото може да убия принцесата.
— Ще опитам аз — казал крадецът.
Той ловко се изкатерил до върха на скалата и измъкнал принцесата. Змеят нищо не усетил и продължил да спи. Братята я отвели на кораба и отплавали.
Ала змеят се събудил и като разбрал, че принцесата я няма, страшно се ядосал. Видял в далечината кораба и полетял към него. Когато бил съвсем близо, ловецът се прицелил и го улучил право в сърцето. Змеят се понесъл надолу, сгромолясал се върху кораба и го разбил на парчета. Четиримата братя и принцесата успели да се хванат за няколко дъски, а в това време най-малкият брат зашил отделните части на кораба. После продължили пътя си.
Когато стигнали в двореца, царят ги посрещнал тържествено и казал:
— Един от вас ще се ожени за моята дъщеря. Кой ще бъде той, ще решите вие.
Братята започнали да се карат, защото всеки мислел, че той е заслужил най-много. Звездоброецът викнал:
— Ако не бях аз да видя къде е принцесата, вашите умения щяха да бъдат безполезни!
— Царската дъщеря е моя, защото аз я измъкнах от лапите на змея — казал крадецът.
— Змеят щеше да ви разкъса, ако не го бях убил — обадил се ловецът. — Затова царската дъщеря е моя!
— Ако не бях аз да зашия кораба, всички щяхте да се удавите — казал шивачът. — Принцесата е моя!
Царят ги слушал и накрая казал:
— Всеки от вас заслужава да се ожени за дъщеря ми, но аз няма да я дам на никого. За награда ще ви подаря по една част от моето царство.
Братята се съгласили и казали:
— По-добре е така, отколкото да се караме.
Сдобрили се и заживели щастливо. А старият им баща, който често ги навестявал, не можел да им се нарадва.

Ботуши от биволска кожа

Имало едно време един войник, който нищо не умеел да прави — само скитал и просел милостиня от добри люде. Носел старо наметало и ботуши за езда, направени от биволска кожа.
Един ден той вървял през полето и накрая стигнал до една гора. Не знаел къде се намира, но видял, че върху дънера на едно отсечено дърво седи ловец, облечен с хубави дрехи.
Войникът му подал ръка, седнал на тревата до него и протегнал краката си.
— Както виждам, имаш красиви ботуши и даже са лъснати — рекъл той на ловеца. — Но ако трябваше да скиташ като мене, нямаше да изкарат дълго. Виж моите: от биволска кожа са и ги нося вече дълго време, но пак не се късат.
След малко войникът станал и казал:
— Не мога да седя повече, защото съм много гладен. Ами на къде си тръгнал ти, побратиме, с тези лъскави ботуши?
— Сам не зная — отвърнал ловецът, — загубих се в гората.
— Така стана и с мене — рекъл войникът: — ние си приличаме като два стръка иглика. Хайде тогава да вървим заедно и да търсим пътя.
Ловецът се усмихнал и двамата тръгнали заедно. Вървели докато се стъмнило.
— Сега няма да можем да излезем от гората — рекъл войникът — но в далечината блещука светлинка. Сигурно ще намерим нещо за ядене.
Тръгнали към светлината и стигнали до една каменна къща. Почукали на вратата и една стара жена им отворила.
— Търсим място да пренощуваме — рекъл, войникът — малко храна, защото стомахът ми е празен като стара раница.
— Тук не можете да останете — отвърнала старицата, — тази къща е разбойническа и най-разумно ще бъде да си отидете, докато не са се върнали разбойниците. Заварят ли ви тук, с вас е свършено.
— Не вярвам да е чак толкова опасно — отвърнал войникът. — От два дни не съм ял нищичко и все едно ми е дали ще загина тук или ще умра от глад в гората. Ще вляза.
Ловецът не искал да го последва, но войникът го дръпнал за ръката и го повлякъл със себе си.
— Ела, побратиме, няма веднага да ни хванат за гушата.
Старицата се съжалила над тях и рекла:
— Сгушете се зад печката. Ако оставят нещо от яденето след като заспят, ще ви го дам.
Едва се наместили в ъгъла, в стаята се втурнали дванадесет разбойници, насядали шумно около масата и поискали да ядат. Старицата донесла голям къс печено месо и разбойниците бързо го изяли.
Войникът усетил миризмата на печеното и рекъл на ловеца:
— Не мога да издържам повече, ще седна на масата и ще ям с тях.
— Ще погубиш и себе си, и мене — рекъл ловецът и го хванал за ръката.
Тогава войникът започнал да кашля силно. Чули разбойниците, захвърлили ножовете и вилиците, скочили от местата си и открили двамата зад печката.
— Аха — викнали те, — в ъгъла ли сте се скрили!
Какво търсите тук? Изпратиха ви да ни шпионирате ли? Почакайте, ще ви научим да летите, увиснали на сух клон.
— Дръжте се малко по-любезно — казал войникът. — Аз съм гладен; дайте ми най-напред да хапна нещо, после можете да правите с мене, каквото искате.
Слисали се разбойниците, а главатарят им казал:
— Както виждам, не си от страхливите. Добре, ще ти дадем да ядеш, но след това ще умреш.
— Лесна работа — отвърнал войникът, седнал до масата и почнал да си реже големи късове от печеното месо. — Ела и яж, побратиме с лъскавите ботуши — викнал той на ловеца, — ти сигурно не си по-малко гладен от мене, а по-вкусно печено няма да видиш никога.
Но ловецът не искал да яде.
Разбойниците гледали удивени войника и рекли:
— Този човек от нищо не го е страх.
После войникът рекъл:
— Яденето беше хубаво, дайте сега и хубаво вино!
Главатарят бил вече в добро настроение, не се разсърдил и викнал на старицата:
— Донеси една бутилка с вино от мазето, и то от най-хубавото!
Войникът отворил бутилката и приближил до ловеца.
— Внимавай, че ще видиш звезди по пладне! Сега ще вдигна наздравица за цялата тази сбирщина.
После завъртял бутилката над главите на разбойниците и викнал:
— Да живеете всички, но си отворете устата и си вдигнете дясната ръка!
И пил до насита.
В това време всички разбойници останали неподвижни на местата си, като вкаменени, отворили уста и вдигнали дясната си ръка. Но ловецът казал на войника:
— Сигурно знаеш и други фокуси, но по-добре ще бъде да си вървим.
— Не, побратиме, толкова рано няма да се махнем оттук. Победихме врага и сега трябва да приберем плячката. Те седят здраво на местата си, зяпнали са от изненада и няма да мръднат, докато не им разреша аз. Ела, яж и пий!
Войникът накарал старицата да донесе още една бутилка от най-хубавото вино и не станал от масата, докато не се наял така, че три дни да бъде сит. Започнало да се зазорява и той рекъл:
— Време е вече да си тръгваме. И за да не се лутаме много, старицата ще ни покаже най-прекия път към града.
Като стигнали в града, той отишъл при старите си другари и им рекъл:
— Открих в гората едно място, пълно с разбойници. Елате с мене да ги унищожим.
Повел ги войникът, но извикал и ловеца:
— Ела с мене и ще видиш как ще ги заловим!
Когато стигнали къщата на разбойниците, войникът строил отряда в кръг около тях, взел бутилката, отпил една глътка, завъртял я над главите им и викнал:
— Да живеете всички!
Те се размърдали, но докато разберат какво става, били повалени на земята с вързани ръце и крака. После войникът заповядал да ги хвърлят като чували в една кола и рекъл:
— Закарайте ги направо в затвора.
Но ловецът повикал един от отряда настрана и му поръчал нещо.
— Побратиме с лъскавите ботуши — рекъл войникът, — ние победихме разбойниците, нахранихме се добре и сега можем спокойно да си вървим.
Когато наближили града, войникът видял, че през градската порта влизат много хора, които се радвали и размахвали зелени вейки над главите си. После видял, че към тях се приближават и царските телохранители.
— Какво ли значи това? — попитал той ловеца изумен.
— Не знаеш ли — отвърнал ловецът, — че царят дълго време не е бил в царството? Днес той се завръща и всички излизат да го посрещнат.
— Но къде е царят, аз не го виждам — попитал войникът.
— Ето го — отвърнал ловецът. — Аз съм царят и известих за пристигането си.
После разкопчал ловджийската си дреха и под нея блеснала царска одежда. Войникът се уплашил, паднал на колене и го помолил за прошка, че се отнасял с него като с равен.
Ала царят му подал ръка и рекъл:
— Ти си доблестен войник и ми спаси живота. Занапред няма да търпиш никакви лишения, защото аз ще се погрижа за тебе. И ако някой път ти се прияде хубаво печено месо, каквото яде в къщата на разбойниците, ела спокойно в дворцовата кухня. Но ако искаш да вдигаш наздравица за някого, първо ще искаш разрешение от мене.

Старото куче

Живял някога един селянин, който имал вярно куче. Наричали го Султан. Ала кучето остаряло, изпадали му зъбите и вече не можело да пази къщата и добитъка както преди.
Една сутрин селянинът казал на жена си:
— Утре ще убия кучето, не го бива за нищо.
На жената й дожаляло за старото куче и казала:
— Защо ще го убиваш? Толкова години ни служи вярно. Защо да не му даваме по някой залък, та и то да прекара добре старините си?
— Какво говориш? — извикал селянинът. — То вече няма зъби и никой крадец няма да се изплаши от него. Когато беше добър пазач, получаваше хубава храна. Сега само ще ни бъде в тежест.
В това време бедното куче лежало на слънце, недалеч от своите стопани, и чуло какво си говорят. Натъжило се много, като разбрало, че на другия ден ще трябва да се прости с живота си. Вечерта кучето отишло в гората и намерило своя стар приятел Кумчо Вълчо.
— Какво те носи насам, приятелю? — попитал вълкът.
— Беда, голяма беда ме сполетя, Вълчо. Дълги години служих предано на господарите си. Но сега, когато остарях и не мога да ги пазя от крадците, те искат да ме убият… Дошъл съм при теб за съвет. Кажи ми какво да правя, за да се спася.
— Не бой се, приятелю — рекъл вълкът. — Аз ще те науча какво да направиш, за да вразумиш стопаните си. Утре те ще отидат на полето, ще вземат и детето си. Ще го оставят да спи на сянка под някое дърво. Ти ще легнеш до него и ще се престориш, че го пазиш. Тогава аз ще изляза от гората, ще грабна детето от люлката и ще хукна да бягам, а ти ще се втурнеш след мен. Аз ще се престоря, че съм се уплашил, ще изпусна детето, а ти ще го вземеш и ще го занесеш на господарите си. Ще видиш колко ще ти бъдат признателни и ще те гледат на старини по-добре отпреди.
Както казал вълкът, така и направили.
На другия ден селянинът и жена му отишли на полето. Оставили детето да спи на сянка под едно дърво, а кучето легнало до детето и се престорило, че го пази.
Не минало много време, вълкът дошъл и грабнал детето. Селянинът извикал, ала вълкът хукнал към гората. Тогава старото куче го настигнало и спасило детето. Занесло го при своите господари. Селянинът се зарадвал, погалил кучето по гърба и казал:
— Жив да си, стари ми приятелю! Какъв грях щях да сторя, ако те бях убил! Отсега нататък ще живееш при нас охолно и спокойно до края на живота си.
После селянинът рекъл на жена си:
— Тази вечер ще сготвиш каша на стария Султан, за да я гълта, без да я дъвче. Ще му направиш и мека постеля. Ще го гледаме като наше дете.
И наистина оттогава кучето заживяло още по-добре, отколкото на младини.
Един ден дошъл вълкът и казал на кучето:
— Много добре прекарваш старините си. Дължиш го на мен и затова ще трябва да ми направиш една услуга. Ще се престориш, че не виждаш с едното око, и ще ме оставиш да грабна някоя тлъста овчица от стадото на твоя стопанин.
— Не — отговорило старото куче, — не мога да направя това. Винаги съм служило вярно на своя господар и така ще бъде до края на живота ми.
— Лошо ми се отблагодаряваш — казал вълкът. — Ако не ми помогнеш, ще остана гладен — в днешно време не се краде лесно.
— Не разчитай на мен, Вълчо. Казах ти и отново ти повтарям — ще служа вярно на господаря си докрай.
Вълкът помислил, че кучето се шегува, и още същата вечер се промъкнал в кошарата на селянина. Ала то го усетило и излаяло. Селянинът изскочил навън, грабнал една тояга и здраво наложил неканения гост. Вълкът едва успял да се измъкне. Но като прескочил плета, извикал на кучето:
— Постъпи зле с мен, неблагодарнико! Но помни, че ще си изпатиш!
На другия ден вълкът изпратил глигана при старото куче.
— Слушай, стари приятелю — рекъл глиганът. — Кумчо Вълчо ме изпрати да те поканя да дойдеш в гората, за да си премерите силите и смелостта. Който се окаже по-силен и по-смел, ще разполага с живота на другия и ще направи с него каквото си иска.
— Добре — отговорило кучето, — кажи на вълка да ме чака в гората. Ще дойда още днес.
Дълго мислило кучето как да надхитри вълка и накрая измислило. Отишло при един котарак, който имал три крака и дълга бяла опашка.
— Ела с мен да уплашим вълка — казало кучето.
— Как ще го уплашим? Той е по-силен от нас!
— Ще го надхитрим — отговорило кучето. — Сега той ни чака край гората. Като наближим, ти, както куцаш, ще започнеш да се навеждаш и да размахваш опашката си. Аз ще вървя до теб, така че да изглежда, че аз я размахвам, отдалеч ще прилича на сабя.
Котаракът се съгласил и двамата тръгнали към гората. Скоро вълкът и глиганът ги съгледали. Котаракът се навеждал и размахвал нагоре опашката си, а старото куче вървяло до него.
— Олеле! — извикал вълкът. — Кучето размахва сабя! Отиде ми животецът!
— А другарят му събира камъни, за да ни замеря! — провикнал се глиганът.
Вълкът и глиганът се изплашили и хукнали да бягат. Бягали, бягали, докато накрая глиганът се скрил в храсталака, а вълкът се покатерил на едно дърво.
Кучето и котаракът навлезли в гората и много се почудили, като не видели Кумчо Вълчо и глигана.
Ала ушите на глигана замърдали в храсталака, котаракът помислил, че е мишка, и здраво захапал ухото на глигана.
Глиганът изквичал, хукнал да бяга и извикал:
— Виновникът се крие горе на дървото!
Кучето и котаракът погледнали нагоре.
— Е, Вълчо, защо си се качил на дървото? От нас ли те е страх? Хайде, слез долу. Нека да забравим нашите разправии и да заживеем отново в мир и сговор.
— Признавам, че се изплаших, стари приятелю — отговорил вълкът. — Ти си по-силен и по-смел от мен. Можеш да разполагаш с живота ми. Но сега разбрах, че няма да ми сториш нищо лошо, и затова ще сляза. Ще заживеем отново в мир и сговор. Искам да ми бъдеш верен приятел.
— Ще ти бъда, Вълчо — рекло кучето. — Но и ти не трябва да ме караш да изменям на господаря си. Трябва да бъдем приятели за добро, а не за лошо на другите.
Старото куче и вълкът заживели отново като стари приятели.

Бялото цвете

Имало едно време един търговец, който имал три дъщери. Веднъж той им рекъл:
— Мили мои деца, утре заминавам на дълъг път. Кажете какво да ви донеса, като се върна?
Най-голямата дъщеря казала:
— Искам да ми донесеш бисерна огърлица.
По-малката рекла:
— А на мен донеси златна гривна.
— А ти, дъще, какво искаш? — попитал бащата най-малката.
Тя прегърнала баща си и казала:
— Искам да се върнеш жив и здрав. А като минеш през някоя гора, откъсни ми едно бяло цвете.
Тръгнал търговецът на път. Обикалял дълго и спечелил много пари. Купил огърлица на най-голямата си дъщеря и златна гривна на по-малката. Когато се връщал, минал през една гъста гора. Сред гората съзрял великолепен дворец. До двореца се издигало голямо дърво, а под него растяла момина сълза. Щом видял белите цветове, той се зарадвал и си казал: „Ето бяло цвете за най-малката ми дъщеря“.
Посегнал да го откъсне, ала изведнъж от гората изскочил лъв и ревнал страховито. Търговецът се разтреперил от страх. Тогава лъвът се изправил на задните си крака и заговорил с човешки глас:
— Защо откъсна моето цвете? Сега ще те разкъсам!
— Моля те, недей! — извикал търговецът. — Не знаех, че цветето е твое. Исках да го откъсна за моята най-малка дъщеря.
— Нищо не може да те спаси. Ще те разкъсам!
— Моля ти се, пожали ме! Какво ще правят моите дъщери без мен? Ще ти дам пари колкото поискаш, само не ме погубвай!
— Не искам пари — отговорил лъвът. — Само едно нещо може да те спаси. Ако ми обещаеш, че когато се прибереш у дома, ще ми дадеш онова, което те срещне най-напред, ще ти подаря живота и ще ти позволя да откъснеш бялото цвете за твоята дъщеря.
Замислил се търговецът. Ами ако го срещне някоя от дъщерите му? Как ще я даде на този свиреп лъв?
— Казвай, нямам време да чакам — изревал лъвът. — Обещай ми или ще те разкъсам!
Търговецът нямало какво да стори и обещал. Взел бялото цвете и тръгнал към дома.
Още не бил стигнал къщата, когато насреща му изтичала най-малката дъщеря, прегърнала го и казала:
— Добре дошъл, татко! Донесъл си ми бяло цвете, любимото ми бяло цвете!
И тогава търговецът заплакал.
— Защо плачеш, татко? — попитала дъщеря му.
— Как да не плача, дъще! Скъпо ми струва това цвете. Заради него обещах на един свиреп лъв да му дам онова, което ме срещне най-напред, когато се прибера у дома. Иначе щеше да ме разкъса. О, дъще, защо излезе да ме посрещнеш?
— Не плачи, татко — утешила го най-малката дъщеря. — Щом си обещал, ще отида при лъва. Ще се върна жива и здрава.
На другата сутрин тя се сбогувала с баща си и сестрите си, взела бялото цвете и тръгнала на път. Дълго вървяла и накрая стигнала гората. Когато навлязла в нея, видяла красивия дворец. В този миг срещу нея излязъл лъвът. Посрещнал я кротко и ласкаво й заговорил:
— Ела, красива девойко — казал той. — Ще те заведа в моя дворец. Няма да ти сторя нищо лошо. Аз съм принц, но зла магьосница ме превърна в лъв. Само през нощта ставам отново човек. Тя омагьоса и моите слуги и придворни. През деня те са лъвове, а през нощта — хора. Влез в двореца и почакай там до вечерта.
Девойката влязла в двореца и вечерта принцът отишъл при нея. Той бил толкова красив, че тя веднага го обикнала. Принцът седнал до нея и я попитал:
— Искаш ли да станеш моя жена? Съгласна ли си да живееш в тази омагьосана гора и да бъдеш моя радост и утеха?
— Съгласна съм — отговорила девойката.
Още същата вечер те се оженили и заживели щастливо.
Един ден лъвът отишъл при своята съпруга и рекъл:
— Узнах от пътници в гората, че утре се жени най-голямата ти сестра. Ако искаш, отиди на сватбата. Моите лъвове ще те придружат.
Принцесата се зарадвала и се приготвила за път. Лъвовете я придружили до бащиния й дом. Когато я видели, баща й и сестрите й изтичали да я посрещнат и радостно извикали:
— Ти си жива! Кажи, как успя да се спасиш?
— Омъжих се за лъва — отговорила принцесата.
— Какво говориш?
— Той е омагьосан принц; през деня е лъв, а през нощта отново се превръща в човек.
И най-малката сестра разказала колко добър е принцът и колко щастливо живеят заедно.
След празненството лъвовете дошли и отвели принцесата в гората.
Скоро след това била сватбата на по-малката сестра. Отново поканили принцесата. Тогава тя казала на лъва:
— Този път няма да отида сама. Ще дойдеш и ти на сватбата.
— Не трябва да идвам с теб — отговорил лъвът. — Много е опасно. Ако ме докосне само един лъч от запалена свещ, ще се превърна на гълъб. Седем години ще летя с гълъбите и ще бъдем далеч един от друг.
— Не се страхувай — рекла принцесата, — аз ще те пазя като очите си.
Лъвът се съгласил и двамата отишли на сватбата. Когато пристигнали, най-малката дъщеря наредила да отделят една тъмна стая, в която не прониквала никаква светлина. През цялото време лъвът трябвало да стои в нея. Ала между дъските на вратата имало малки цепнатини, които не се забелязвали.
Вечерта след сватбата, когато започнало празненството, навсякъде из къщата запалили свещи. Като ги разнасяли край стаите, един лъч проникнал между цепнатините на вратата на стаята, където бил затворен омагьосаният принц. Щом лъчът проблеснал в тъмнината, принцът се превърнал в гълъб. Когато принцесата влязла и видяла белия гълъб, казала със сълзи на очи:
— Какво ще правим сега? Аз съм виновна за всичко!
Гълъбът отговорил:
— Седем години ще бъда гълъб. Но където и да летя, ще пускам бели перца. Те ще ти показват пътя. Ако ме следваш неотклонно, ще ме спасиш от магията.
И гълъбът отлетял.
Младата принцеса го следвала неотклонно. Вървяла дълго и преминала през много трудности. Най-сетне настъпила седмата година. Принцесата се зарадвала, че мъките й ще свършат. Ала един ден белите перца престанали да падат. Гълъбът изчезнал. Принцесата разпитвала навсякъде, но никой не можал да й каже къде е отлетял гълъбът. Тогава тя отишла при слънцето.
— Слънчице ясно, ти грееш отвисоко и виждаш всичко. Не знаеш ли къде е моят гълъб?
— Не зная — отговорило слънцето. — Не съм виждало твоя гълъб. Но ще ти дам тази кутийка. Отвори я, когато си в опасност.
— Благодаря ти — казала принцесата и отново тръгнала на път.
Отишла при месеца.
— Месечко светлолик, ти светиш отвисоко и виждаш всичко. Не знаеш ли къде е моят гълъб?
— Не зная — отговорил месецът. — Не съм виждал твоя гълъб. Но вземи това яйце. Счупи го, когато се намираш в най-голяма опасност.
— Благодаря ти, месечко — казала принцесата, взела яйцето и продължила пътя си.
Отишла при вятъра.
— Вятърко лекокрил, ти летиш навсякъде. Не си ли виждал моя гълъб?
— Видях го — отговорил вятърът. — Той отлетя към Червеното море. Там отново се превърна в лъв, защото вече изминаха седем години. Ала ден и нощ се бие с една огнена ламя. Тази ламя е омагьосана принцеса.
Принцесата се разплакала и попитала вятъра:
— Как да помогна на лъва, за да победи ламята?
Вятърът отговорил:
— Отиди до Червеното море. Край брега ще видиш дванадесет дървета. Отчупи една пръчка от най-високото дърво и удари с нея ламята. Тогава лъвът ще я победи и отново ще се превърне в човек, а ламята ще се превърне в принцеса. В това време при вас ще долети голяма птица. Качете се на нея, тя ще ви пренесе през морето. А сега вземи този орех — когато достигнете до средата на морето, хвърли го във водата. От него ще израсне високо дърво, на което ще кацне птицата, за да си почине. Иначе няма да успее да ви пренесе през морето. Ако не хвърлиш ореха, птицата ще ви хвърли във водата.
Тръгнала принцесата отново на път. Вървяла дълго и стигнала до Червеното море. Видяла дванадесетте дървета и откъснала една пръчка от най-високото. Ударила с нея ламята и лъвът я победил. В същия миг и той, и ламята приели човешки образ. Щом се освободила от магията, принцесата хванала принца за ръка и скочила заедно с него върху гърба на голямата птица. Тя отлетяла и отнесла двамата надалеч.
Останала сама на брега, девойката горчиво заридала. Ала скоро се съвзела и си казала: „Каквото и да стане, ще намеря любимия си съпруг. Ще тръгна по целия свят, но отново ще го видя и ще го отърва от принцесата.“
Дълго вървяла красивата девойка и накрая стигнала до двореца на принцесата. Там разбрала, че тя иска да се омъжи за нейния съпруг. Затова го държала затворен в двореца и никой не можел да го зърне. С него се срещала само принцесата и стражът, който му носел храна.
Тогава девойката си спомнила за кутийката, която й дало слънцето. Когато я отворила, от нея излязла прекрасна златна рокля. Облякла я и отишла в двореца. Всички придворни ахнали от почуда. Смаяла се и принцесата. Такава прелестна рокля не били виждали никъде. Принцесата решила да купи роклята и да я облече на сватбата. Повикала настрани девойката и й рекла:
— Продай ми роклята си. Трябва ми за сватбата. Ще ти дам пари колкото поискаш.
— Ще ти я продам — отговорила красивата девойка, — но не искам пари за нея.
— Ще ти дам каквото пожелаеш — казала принцесата. — Кажи какво искаш.
— Искам да ме пуснеш за един час при твоя годеник, за да поговоря с него.
Отначало принцесата не се съгласила, но роклята толкова й харесвала, че отстъпила. Накарала обаче стражът да даде на принца упойно питие.
Когато девойката влязла при любимия си принц, той спял дълбок сън. Тя седнала до него и започнала да му говори:
— Седем години те търсих. Заради теб ходих при слънцето, при месеца и при вятъра. Помогнах ти да победиш страшната ламя… О, принце, не ме забравяй!
Ала принцът нищо не чул. Струвало му се, че повява тих ветрец и шепне в листата на дърветата в царската градина.
След час извели девойката от покоите на принца. Тя дала роклята на принцесата и излязла от двореца покрусена. Повървяла малко, а после седнала под едно дърво да си почине и заплакала. Изведнъж си спомнила за яйцето, което й подарил месецът. Счупила го и от него излязла златна квачка с дванадесет златни пиленца.
На другия ден девойката тръгнала с квачката и пиленцата към двореца. Всички придворни излезли, за да ги гледат. Дошла и принцесата. Пиленцата толкова й харесали, че тя повикала настрана девойката и й рекла:
— Продай ми тези пиленца. Ще ти дам пари колкото поискаш.
— Не ги продавам за пари — казала девойката. — Искам да ме пуснеш да поговоря още един час с твоя годеник и ще ти ги дам.
Принцесата се съгласила, но отново накарала стража да даде на принца упойно питие. Когато обаче стражът влязъл при принца и му подал питието, той попитал:
— Какво е това питие? Ти и вчера ми даде от него. Щом отпих една глътка, веднага заспах. Струваше ми се, че вятърът шепне в листата на дърветата.
Тогава стражът отговорил:
— Щом питаш, ще ти кажа, принце. Това питие е упойно. Принцесата ме накара да ти го дам. Когато вчера отпи от него, веднага заспа. Тогава при теб дойде една красива девойка. Тя плака и разказа колко дълго те е търсила и колко е страдала за теб… Ала след един час я изведоха оттук. Ти още спеше.
Принцът излял питието, легнал в леглото и се престорил на заспал.
Довели красивата девойка. Тя седнала до принца и започнала да разказва. Принцът познал гласа на любимата си жена, скочил, прегърнал я и казал:
— Ти ме спаси от ужасната магия. Досега живеех като на сън. Тази принцеса ме омагьоса отново, защото иска да се омъжи за мен. Но сега вече нищо не може да ни раздели.
— Да бягаме оттук! — казала девойката.
— Да бягаме! — рекъл принцът. — Трябва да намерим морската птица. Тя ще ни отведе надалеч.
Двамата избягали тайно от двореца. Намерили голямата птица, качили се на гърба й и тя ги понесла над Червеното море. Когато стигнали средата на морето, девойката пуснала ореха, който й дал вятърът. Изведнъж от водата изникнало огромно дърво. Птицата кацнала на него, за да си почине. После отново полетяла и отнесла принца и неговата красива жена в един прекрасен край, където двамата заживели щастливо.