Ловкият крадец

Живели някога селянин и селянка. Веднъж, както си седели, пред бедната им колиба спряла великолепна каляска и от нея слязъл мъж, който бил облечен в разкошни одежди. Селянинът излязъл навън и попитал непознатия гост какво иска.
— Искам да опитам от вашата проста селска храна — отговорил странникът. Сварете каша от картофи и аз ще седна с вас на трапезата, за да я опитам.
Селянинът се усмихнал и казал:
— Ти сигурно си цар или принц. Понякога на богатите хора им се иска да опитат от простата селска храна. Желанието ти ще бъде изпълнено.
Докато селянката приготвяла кашата, мъжът й казал на госта:
— Ела с мен в градината. Имам малко работа там.
Отишли в градината, където били изкопани ями, тъй като селянинът искал да посади няколко дръвчета.
— Нямате ли дете? — попитал гостът. — Някой трябва да ти помага в работата.
— Не — отговорил селянинът. — Е, вярно е, че имах син — добавил той. — Беше умно, пъргаво и сръчно момче, но не искаше да учи и само си губеше времето с глупави неща. Накрая избяга от къщи и оттогава не зная нищо за него.
Селянинът взел една фиданка, сложил я в ямата, а после забил няколко колчета около нея. Засипал ямата с пръст, утъпкал я и привързал ствола на дръвчето за колчетата.
— Я ми кажи — попитал гостът, — защо не привържеш и онова криво дърво? Виж как се е превило чак до земята.
Селянинът се усмихнал и казал:
— Виждам, че не разбираш много от градинарство. Това дърво е вече старо и цялото е изкривено. Вече не може да се изправи. Човек трябва да се грижи за дървото, докато е още младо.
— Така е станало и със сина ти. Трябвало е от малък да го учиш и той нямаше да избяга от теб. Сега е вече късно.
— Истина е — отговорил селянинът. — Много години минаха откакто го няма. Може и да се е променил.
— А ако дойде, ще го познаеш ли? — попитал гостът.
— По лицето едва ли ще го позная — отговорил селянинът, — но той има бенка на рамото, която прилича на бобено зърно.
Тогава непознатият мъж открил рамото си и показал бенката.
— Боже мой! — възкликнал селянинът. — Как стана така, че ти, моят син, си станал толкова богат и живееш в такъв разкош? Как постигна това?
— Ех, татко — отговорил синът, — младото дръвче не беше привързано за колчетата и израсна криво. Късно е да го изправиш! А как постигнах всичко това? Станах крадец. Но ти не се страхувай, аз съм голям майстор. За мен не съществуват нито окови, нито затвори. Каквото ми хареса, мое е. Ала ти, татко, не мисли, че съм обикновен крадец — вземам само това, което е излишно на богатите. От бедните хора нищо не вземам, даже им давам. Освен това вземам само онова, което може да се вземе без труд, а с хитрост и ловкост.
— Ех, сине мой — казал селянинът, — тази работа не ми харесва. Крадецът си е крадец. Ще ти кажа, че всичко това няма да свърши добре.
После завел сина си при старата му майка. Като видяла родното си чедо, тя се разплакала от радост, но когато разбрала, че е крадец, сълзите й започнали да се стичат като ручеи.
— Дори и да си крадец, ти си мой син — казала тя. — Доживях да те видя отново.
Седнали тримата на трапезата и хапнали от картофената каша.
— Ако нашият цар, който живее в двореца, разбере кой си и с какво се занимаваш — казал селянинът, — няма да те носи на ръце и няма да ти пее приспивни песни както правеше, когато те държеше над купела, а ще заповяда да те обесят.
— Не се тревожи, татко, нищо няма да ми стори, добре владея занаята си. Още днес ще отида в двореца.
Когато се стъмнило, ловкият крадец седнал в каляската и тръгнал към двореца. Царят го посрещнал любезно, защото помислил, че е високопоставен гост. Но щом непознатият признал кой е и с какво се занимава, той пребледнял и не можал да каже нито дума. След като се съвзел, казал:
— Ти си мой кръщелник и затова съм длъжен да бъда снизходителен с теб. И понеже се хвалиш, че си много ловък, искам да проверя твоето майсторство. Но ако не успееш да се справиш, ще увиснеш на въжето.
— Съгласен съм — отговорил ловкият крадец. — Готов съм да изпълня три сложни задачи и ако не успея, прави с мен каквото пожелаеш.
— Чудесно! Най-напред ще откраднеш любимия ми кон от конюшнята. След това, когато жена ми и аз заспим, ще трябва да измъкнеш чаршафа, без да усетим, и да свалиш венчалния пръстен от ръката на царицата. И трето, ще трябва да отвлечеш свещеника и певеца от църквата. Запомни всичко добре, защото става дума за живота ти.
На следващия ден крадецът отишъл в града, купил от една селянка пъстра рокля, облякъл я и боядисал лицето си черно, така че никой не можел да го познае. После напълнил едно малко буре с вино и сипал в него сънотворни билки. Сложил бурето в кошница, качил я на гърба си и тръгнал към двореца. Докато стигнал станало съвсем тъмно. Крадецът седнал на един камък недалеч от конюшнята, и започнал да охка, да кашля като грохнала старица и да търка ръце сякаш й било много студено.
Пред вратата на конюшнята стояли на стража войници. Единият от тях видял старицата и извикал:
— Хей, бабо, ела при нас да се стоплиш. Сигурно няма къде да пренощуваш. Знаеш ли къде се намираш?
Старицата станала едва-едва, приближила се бавно и седнала край огъня до един от тях.
— Какво носиш в буренцето, бабо? — попитал войникът.
— Глътка хубаво вино — отговорила старицата, — а за някоя пара и за добра дума ще ви дам и цяла чаша.
— Давай тогава! — казал войникът и отпил от виното. — Е, виното наистина е хубаво и с удоволствие ще си пийна още.
Останалите войници направили същото.
— Хей, приятели — извикал единият от тях на конярите, които били в конюшнята. — Тук има една старица, която донесе хубаво вино. Пийнете от него и ще се стоплите!
Старицата внесла бурето в конюшнята и видяла, че единият от конярите е яхнал жребеца на царя, вторият го държал за юздите, а третият — за опашката. Тя им сипала от виното колкото поискали, докато накрая го изпили всичкото.
След малко юздата се изплъзнала от ръката на единия коняр, той се отпуснал на земята и захъркал. Вторият коняр изпуснал опашката на жребеца, свлякъл се на пода и захъркал още по-силно. А този, който бил яхнал жребеца, останал на него, но обронил глава на шията му и също заспал дълбоко. Войниците на двора отдавна спели и не помръдвали.
Като се уверил, че всички спят дълбок сън, ловкият крадец сложил в ръката на единия коняр връвчица, а в ръката на другия — малка метличка. Оставало да реши какво да прави с този, дето седял на гърба на коня. Не искал да го сваля на земята, за да не се събуди. Тогава той разхлабил седлото, вързал го с две въжета, които висели на стената, и внимателно вдигнал нагоре коняря заедно със седлото. Навил въжетата около стълба и здраво ги завързал. После обвил копитата на коня с парцали и го извел навън.
Щом се разсъмнало, ловкият крадец отишъл в двореца. Царят тъкмо бил станал и гледал през прозореца.
— Добро утро! — извикал крадецът. — Ела да видиш как спокойно спят твоите войници и как удобно са се разположили конярите в конюшнята. Успях да изведа любимия ти жребец без никакви затруднения.
Царят се разсмял и казал:
— Този път успя, но следващия едва ли ще можеш! Предупреждавам те, че ако се провалиш, ще постъпя с теб като с крадец.
Вечерта, когато царицата влязла в покоите, притискайки ръката си с венчалния пръстен, царят казал:
— Всички врати са здраво залостени, а ако крадецът се опита да влезе през прозореца, ще го застрелям.
В това време ловкият крадец отишъл сред полето, където била издигната бесилка. Трупът на някакъв разбойник още се люлеел на нея. Крадецът отрязал въжето и метнал безжизненото тяло на гърба си. След това намерил стълба, изправил я точно под прозореца на царските покои и започнал бавно да се изкачва. Когато бил достатъчно високо, показал главата на мъртвеца на прозореца. Царят бързо взел пушката си, прицелил се и стрелял. В този миг ловкият крадец хвърлил трупа на пода, а самият той се спуснал надолу по стълбата и се скрил. Нощта била ясна и луната огрявала всичко наоколо. Ловкият крадец видял как царят слязъл по стълбата с трупа в ръце и го занесъл в градината, за да го погребе.
„Сега е моментът!“ — помислил си крадецът. Бързо се качил по стълбата и влязъл в покоите на царя и царицата.
— Успокой се, мила — казал той, като променил гласа си. — Крадецът е вече мъртъв, но понеже той е мой кръщелник, не мога да го оставя на кучетата. Ще го погреба в градината, докато е още тъмно. Така хората няма да разберат какво е станало. Дай ми чаршафа, за да загърна с него трупа.
И царицата му дала чаршафа.
— Знаеш ли какво — продължил ловкият крадец, — иска ми се да бъда великодушен. Дай ми и пръстена си — този нещастник рискува живота си заради него, нека да го отнесе в гроба си.
На царицата никак не й се искало да се раздели с пръстена си, но не възразила. Свалила го от ръката си и му го дала. Ловкият крадец пъргаво се спуснал по стълбата и изчезнал преди някой да го види.
На сутринта занесъл чаршафа и пръстена на царя.
— Нима можеш да правиш магии? — извикал той. — Кой те извади от гроба, където аз те положих? Кой те възкреси?
— Ти изобщо не си ме погребвал — отговорил крадецът. — Ти погреба един нещастник, който до вчера висеше на бесилката.
И разказал на царя как е станало всичко. Царят трябвало да признае, че по-ловък крадец не е срещал през живота си.
— Но това не е всичко — добавил той. — Предстои ти да изпълниш и третата задача. Ако не се справиш, нищо не може да ти помогне.
Крадецът само се усмихнал и нищо не отговорил.
Настъпила нощта. Той тръгнал към селската църква с голяма торба на гърба, с малка бохча под мишница и с фенер в ръка. В торбата имало раци, а в бохчата — свещи. Крадецът отишъл на гробището, извадил от торбата един рак, закрепил на черупката му свещ и го пуснал. Така направил с всичките раци. После облякъл черна роба, залепил си дълга сива брада и се отправил към църквата. Промъкнал се тихо и застанал до амвона. Когато часовникът на камбанарията ударил полунощ, се разнесъл силен глас:
— Слушайте, грешни люде! Настъпи краят на света! Денят на Страшния съд е близо! Слушайте добре и внимавайте. Който иска да отиде с мен на небето, да влезе в тази торба. Аз съм свети Петър и стоя на стража пред небесните врати. Вижте там, на гробището как бродят покойници и събират костите си. Елате тук, елате в торбата, защото настъпва краят на света.
Гласът се разнесъл из цялото село. Свещеникът и певецът, които живеели наблизо до църквата, първи чули и като видели блуждаещите светлинки на гробището, решили, че се е случило нещо странно. Отишли веднага в църквата, послушали още малко страховития глас и накрая певецът казал:
— Не е лошо да се възползваме от случая и да отидем на небето преди да е настъпил Страшният съд.
— Така е — отговорил свещеникът. — И аз си го помислих, и затова можем заедно да тръгнем към царството небесно.
— Да, но първо ще влезеш ти в торбата — казал певецът. — Аз ще те последвам.
Свещеникът не чакал да му повторят, бързо се качил на амвона, където ловкият крадец бил отворил торбата, и се напъхал в нея. След него се вмъкнал и певецът. Тогава ловкият крадец завързал здраво торбата и хванал въжето, за да я влачи по-лесно по земята. Като слизал от амвона, чул как главите на двамата глупаци се удрят по стъпалата и извикал:
— Сега преминаваме през планината!
После влачил по същия начин торбата из селото, а когато минавал през полето, казал:
— А сега преминаваме през сините облаци!
Стигнал до двореца и започнал да се качва по стълбите.
— А сега се издигаме по небесната стълба! — провикнал се той. — Скоро ще спрем пред вратите на рая.
Като стигнал до гълъбарника, крадецът пъхнал торбата при гълъбите. Те запърхали с крила, а той казал:
— Чувате ли как се радват ангелите и махат с крила?
След това затворил гълъбарника и си тръгнал.
На следващия ден отишъл при царя и му казал, че и третата задача е изпълнена.
— Къде са двамата нещастници? — попитал царят.
— Оставих ги в гълъбарника, а те си мислят, че са на небето.
Царят се качил до гълъбарника, за да се увери, че крадецът казва истината. Освободил свещеника и четеца от техния ужасен затвор и казал:
— Ти си крадец над крадците и свърши добре работата си. Този път ще те пусна да си отидеш, но повече не искам да те виждам в моето царство. Появиш ли се пак, ще увиснеш на бесилката.
Ловкият крадец се сбогувал с родителите си и отново тръгнал да скита по света. От този ден нататък никой не чул повече за него.

Ленивият Ханс

Живял някога един момък на име Ханс. Той бил голям ленивец и макар че единственото нещо, което трябвало да върши, било да води козата на паша, винаги въздишал тежко, като се връщал вечер у дома.
Един ден той седнал да помисли как да свали това бреме от плещите си. Мислил дълго, но нищо не измислил. Изведнъж като че ли пелена паднала от очите му.
— Зная какво да направя! — възкликнал той. — Ще се оженя за дебелата Трина. Тя също има коза, така ще извежда и двете кози и аз повече няма да се мъча с тази работа.
Тогава Ханс станал, раздвижил уморените си ръце и нозе и пресякъл улицата — родителите на Трина живеели отсреща, та не се наложило да върви много. Влязъл в къщата и ги помолил да му дадат Трина за жена.
— Краставите магарета се подушват отдалече — казали те и се съгласили.
И така дебелата Трина станала жена на Ханс. Сега тя водела козите на ливадата. За Ханс настъпили добри времена — оставало му само да си почива, и то не от работа, а от собствения си мързел. Рядко излизал с жена си от къщи.
— Правя го, защото после почивката е още по-сладка — обичал да казва той. — Иначе няма да можеш да й се наслаждаваш.
Ала дебелата Трина била не по-малко ленива от него. Веднъж тя рекла на мъжа си:
— Мили Ханс, защо трябва да си разваляме живота и да си губим напразно младостта? Няма ли да е по-добре да дадем козите на съседа? А той ще ни даде в замяна кошера. Ще го оставим зад къщата на слънце и няма да ни създава никакви грижи. Пчелите не трябва нито да ги пасеш, нито да ги водиш на полето; те излитат, събират мед и сами намират пътя до вкъщи.
— Ти си умна жена, Трина — казал Ханс. — Както казваш, така и ще направим. Освен това медът е къде-къде по-вкусен от козето мляко.
Съседът с радост се съгласил да даде кошера за две кози. От сутрин до вечер пчелите неуморно събирали вкусен мед и като дошла есента, Ханс събрал от кошера цяло гърне с мед. Сложил го в стаята и двамата с Трина си похапвали, когато поискали.
Един ден Ханс казал на жена си:
— Виж какво, жено, по-добре, преди да сме изяли всичкия мед, да го заменим за една гъска с малки гъсета.
— Съгласна съм, но не преди да ни се роди дете, което ще ги пасе — отвърнала Трина.
— Нима мислиш, че синчето ни ще се съгласи да пасе гъските? — попитал Ханс. — В днешно време децата не са много послушни; все мислят, че са по-умни от родителите си.
— О, ако той не направи това, което му наредя, лошо го чака! — възкликнала Трина. — Ще взема ръжена и така ще го напердаша, че ще ме запомни! Ето, гледай как ще го направя! — И като взела ръжена, така замахнала с него, че счупила гърнето и медът изтекъл на пода.
— Ето че гъската и гъсетата се разляха на пода! — казал Ханс. — Няма да има нужда да ги пасем. Е, жено, не можем да се оплачем от късмета си.
Ханс забелязал, че в едно от парчетата на гърнето има още мед, протегнал се да го вземе и весело казал:
— Хайде, жено, да изядем този мед. А после трябва да си починем от преживяната уплаха, денят е голям, няма нищо да се случи, ако станем по-късно.
— Да, така е — рекла Трина. — Никога не трябва да се бърза. Нали си спомнящ приказката за охлюва? Веднъж поканили охлюва на сватба. Тръгнал той на път и стигнал чак за кръщенето. Като стигнал до къщата, се спънал в плета и казал: „Като много бързаш, ще станеш за смях на хората!“

Хитрата сойка

Живяла някога една сврака. Свила си гнездо на върха на едно дърво и отгледала пет пиленца. Тъкмо пиленцата се научили да летят, когато дошла лисицата, клекнала под дървото и рекла:
— Ей, сврако, ако не ми хвърлиш едно пиленце, ще изтръгна дървото из корена и ще изям и теб, и децата ти.
Свраката се изплашила, горко заплакала и хвърлила едно от пиленцата на земята. Лисицата го грабнала и избягала.
Като огладняла, лисицата отново отишла под дървото и заплашила свраката. Тя пак й пуснала пиленце и така за четири дни лисицата изяла четири пиленца. Останало само едно. Свраката се сгушила тъжна в гнездото и заплакала. В това време долетяла една сойка. Като видяла, че свраката плаче, я попитала:
— Ей, сврако, защо плачеш?
— Как да не плача, като лисицата ми изяде четири пиленца и утре ще дойде за последното! — отвърнала свраката. — Ако не й го дам, ще изкорени дървото и ще изяде и мен.
— Слушай, сврако — рекла сойката, — когато лисицата дойде, ти й кажи: „Ако искаш, изкорени дървото, ако не искаш, недей, но аз няма да ти дам последното си пиленце. Не ме е страх от теб!“
Като казала това, сойката отлетяла. След малко дошла лисицата и поискала пиленцето. Свраката й отговорила, както я научила сойката. Лисицата се учудила и рекла:
— Ей, сврако, кой те научи на това?
— Научи ме сойката — отговорила свраката.
Лисицата поседяла под дървото и като видяла, че свраката наистина не се страхува, тръгнала да търси сойката. Не щеш ли изведнъж я съзряла на една ливада. Тихо се прокраднала и ловко я хванала.
— Ей, лисо, какво ще правиш с мен? — изпискала сойката.
— Ти си научила свраката да не ми даде пиленцето си и затова сега ще изям теб!
— Аз съм малка. И да ме изядеш, ще останеш гладна. Имам толкова месо колкото за единия ти зъб. Ако не ме изядеш, ще те заведа да се нахраниш добре.
— Как ще ме нахраниш? — усъмнила се лисицата.
— Днес в близкото село има сватба — рекла сойката. — Ще излезем на пътя и ти ще се скриеш във високата трева. Когато се зададат жени с кошници, пълни с храна, аз ще изпърхам в краката им и ще започна жалостиво да пискам. Те ще оставят кошниците на земята и ще се опитат да ме хванат. Аз ще тичам по пътя и ще ги отведа надалеч. В това време ти ще се нахраниш.
Така и направили. Скоро на пътя се появили жени с кошници. Хитрата сойка излязла на пътя и жалостиво запискала. Една от жените рекла:
— Гледайте! Сойка!
Друга оставила кошницата на земята и казала:
— Хайде да я хванем, изглежда, не може да лети!
Спуснали се те към сойката, а тя заподскачала пред тях, докато ги отвела далече, далече. После изпърхала с криле и отлетяла. В това време лисицата хубаво си похапнала и тръгнала към гората. Като стигнала, видяла сойката и й рекла:
— Ти ме нахрани добре, а сега ме позабавлявай.
Тогава сойката я завела до една къща на края на селото. Там, в двора, една старица дояла кравата си. Сойката кацнала на кравешкия рог. Старицата я видяла и извикала мъжа си. Той замахнал, за да хване птицата, а кравата се уплашила, ритнала ведрото и млякото се разляло. Лисицата се смяла до сълзи, а сойката отлетяла, без да се сбогува. На другия ден доволната лисица отново я потърсила.
— Искам пак да ме нахраниш и развеселиш, иначе ще те изям.
Сойката си помислила: „Време е да се избавя от тази досадна лисица. Ако ме хване, наистина ще ме изяде.“ А на глас рекла:
— Добре. И днес ще те нахраня. Ще те заведа недалеч от селото, където видях един човек да оставя парче месо.
Като отишли, лисицата веднага се нахвърлила върху месото. Изведнъж нещо щракнало и захапало крака й. Сойката знаела, че селяните са сложили капан, и затова завела там лакомата и досадна лисица. А когато хората я намерили, се зарадвали, че от кожата й ще си направят хубави калпаци.

Старият дядо и внучето

Живял някога един стар, много стар човек; той не виждал, не чувал и едва ходел. Когато се хранел, ръката му треперела и често разливал супата върху покривката. Синът му и снахата се гнусели и затова един ден го накарали да стои зад печката. Давали му ядене в глинена паничка, но той никога не бил сит, затова поглеждал тъжно към масата и очите му се пълнели със сълзи.
Веднъж треперещите му ръце не могли да задържат паничката, тя паднала на земята и се счупила. Снахата му се скарала, но той не отвърнал нищо и само въздъхнал. После тя му купила за няколко петачета дървена паничка и той се хранел вече само от нея.
Веднъж, както седели и се хранели, малкото внуче донесло и сложило на земята няколко дъсчици.
— Какво ще правиш с тези дъски? — попитал бащата.
— Ще направя коритце — отвърнало детето, — че когато порасна, да сипвам в него яденето на тате и на мама.
Тогава мъжът и жената се спогледали, после се разплакали и довели веднага стареца на масата. От този ден нататък той се хранел винаги с тях и те не казвали нищо, ако разливал малко супа върху покривката.

Совата

Някога, когато хората още не били толкова умни, колкото са в днешно време, в един малък град се случило нещо много странно. Една нощ от гората долетяла сова и се скрила в някакъв хамбар. На сутринта в хамбара влязъл ратаят да вземе слама и като видял совата, така се изплашил, че тутакси побягнал. Казал на господаря си, че в хамбара има ужасно чудовище с огромни очи, което може да погълне човек.
— Познавам те добре — казал господарят. — Можеш да гониш косове из полето, но като видиш умряла кокошка, не смееш да се приближиш до нея. Ще отида да видя какво е това чудовище.
Влязъл в хамбара и се огледал. Но щом зърнал совата, хукнал да бяга. Обиколил бързо съседите и ги помолил за помощ. Казал им, че в хамбара му има опасен звяр, който може да погълне всички хора в града.
Вдигнала се голяма врява. Всички излезли навън, въоръжени с копия, с вили, коси и брадви, готови да се бият с цяла войска. Накрая дошли градските съветници заедно с кмета. Строили се на пазара и се отправили към хамбара. Обкръжили го, а един от най-сърцатите мъже влязъл вътре с насочено напред копие. Ала само след миг надал страшен вик и изскочил навън. Не можел да каже нито една дума.
После напред излязъл снажен мъж, прочут с бойните си подвизи, и казал:
— Само с гледане няма да изгоните чудовището. Но виждам, че ви е страх.
Наредил да му донесат ризница, меч и копие. След това отворили вратата на хамбара и видели совата, която в това време се била преместила на една дебела греда в средата на хамбара. Донесли стълба и снажният мъж започнал да се качва по нея. Като стигнал до края на стълбата, совата усетила, че нещо я заплашва. Разперила криле, затракала с клюн и надала зловещ писък.
— Удряй, удряй! — викало множеството отвън.
— Ако сте на мое място, няма да викате толкова! — отговорил мъжът.
Изведнъж той се разтреперил, призляло му и бързо започнал да слиза. А останалите си помислили: „Чудовището отрови само с дъха си най-силния мъж в града. Трябва ли да се излагаме на такава опасност?“
Дълго се съвещавали какво да правят, за да спасят града. Накрая кметът казал:
— Мисля, че трябва да съберем пари и да платим на стопанина хамбара заедно със сеното, житото и сламата. След това ще го запалим и чудовището ще изгори заедно с него.
Всички се съгласили. Подпалили хамбара от четирите му страни, а в това време совата отлетяла…
Който не вярва, да отиде там и да попита.

Сложи-масичка, златното магаре и скочи-тояга

Отдавна, много отдавна живял един шивач, който имал трима сина и една коза. И тъй като всички се изхранвали само с нейното мляко, трябвало да я гледат добре и затова всеки ден я водели на ливадата да пасе. Редували се синовете един след друг.
Веднъж големият син я завел на гробищата, където шумата била най-хубава, и я пуснал да пасе и да тича на воля. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Той я попитал:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, хванал края на въжето й, завел я в кошарата и я вързал.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита. Паса много и е сита — отвърнал синът.
Но бащата решил сам да се увери. Отишъл в кошарата, погалил милото добиче и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Козата изврещяла:

— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!

— Това ли трябваше да чуя! — викнал шивачът, изтичал вкъщи и рекъл на момъка:
— Защо лъжеш, че козата е сита? Оставил си я гладна.
Разгневил се, грабнал дървения аршин от стената, набил сина си и го изгонил.
На други ден дошъл ред на средния син. Избрал той място до градинския плет, където шумата била най-хубава, и козата опасла всичко. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я у дома и я вързал в кошарата.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита — отвърнал синът.
Шивачът не му повярвал, отишъл в кошарата и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Козата изврещяла:

— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!

— Злодей! — викнал шивачът. — Оставил гладно кроткото добиче!
Изтичал вкъщи, набил момъка с аршина и го изгонил.
Дошло ред на малкия син. Решил той добре да свърши работата си, потърсил гъсти храсти с хубава шума и пуснал козата да пасе. Стъмнило се и трябвало да се прибират. Попитал я:
— Сита ли си, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл момъкът, завел я в кошарата и я вързал.
— Напаса ли се козата? — попитал старият шивач.
— Нима трябва да се пита? Паса много и е сита. — отвърнал синът.
Не повярвал шивачът, отишъл в кошарата и попитал:
— Сита ли си наистина, козичке?
Злобното добиче изврещяло:

— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!

— Ей, че лъжливо котило! — викнал шивачът. — Кой от кой по-мързелив! Но няма да ви позволя да се подигравате с мене!
Кипнал от гняв, изтичал вкъщи, напердашил здравата с аршина клетия момък и го изхвърлил през вратата.
Останал старият шивач сам с козата. Отишъл на другата сутрин в кошарата, погалил козата и рекъл:
— Ела, милото ми добиче, аз ще те водя на ливадата.
Хванал края на въженцето й и я завел сред зелени храсти и млади фиданки, каквито козите много обичат.
— Яж сега, колкото ти душа иска — рекъл й той, оставил я да пасе до вечерта и накрая попитал:
— Стига ли ти, козичке?
Козата изврещяла:
— Нима трябва да се пита?
Пасох много и съм сита.
Ме-е, ме-е!
— Да се прибираме тогава — рекъл шивачът, завел я в кошарата и я вързал.
Ала на излизане се обърнал още веднъж и рекъл:
— Сега най-сетне наистина си сита!
Но козата показала и пред него лошотията си и пак изврещяла:

— От какво да бъда сита?
В оня пущинак цял ден
по гробове голи скитах
и не зърнах лист зелен.
Ме-е, ме-е!

Чул това шивачът, сепнал се и разбрал, че без причина е изпъдил синовете си. И викнал:
— Чакай ти, неблагодарна твар! Малко ти е да те изгоня. Ще те наредя така, че да не смееш вече да се мернеш пред почтени шивачи.
Изтичал вкъщи, взел си бръснача, насапунисал главата на козата и я обръснал така, че кожата й станала гладка като длан. И понеже си помислил, че ще й направи голяма чест, ако я удари с аршина, грабнал камшика и я напердашил. Изплашила се ужасно козата, скъсала въженцето и побягнала.
Останал шивачът сам-самичък вкъщи и се затъжил за синовете си, но никой не знаел къде са отишли.
Големият станал чирак на един дърводелец, учил прилежно и търпеливо занаята, а когато минало уреченото време и той решил да си върви, майсторът му подарил една масичка. Тя била от обикновено дърво и на вид не представлявала нищо особено, но имала едно чудно свойство. Поставиш ли я някъде и речеш ли: „Сложи, масичке“, добрата масичка мигновено се застилала с чиста покривка, а по нея се нареждали чиния, нож и вилица, до тях, колкото място имало, блюдо с варено и печено месо. Искряла и голяма чаша с червено вино — да ти е драго да гледаш.
Момъкът си помислил, че с такава масичка може да изкара доволно цял живот, тръгнал весел по света и нехаел дали някоя страноприемница е добра или лоша и дали ще намери в нея нещо за ядене или не. Понякога изобщо не се отбивал в страноприемница, а спирал сред нивята, в гората или на някоя полянка, където му се харесвало, свалял масичката от гърба си, поставял я пред себе си и виквал: „Сложи, масичке“. И по нея веднага се нареждало всичко, каквото пожелаел.
Накрая му минало през ума да се завърне при баща си, като се надявал, че гневът му се е уталожил и че шивачът сигурно ще го приеме на драго сърце със сложи-масичката. Поел пътя за родния край и вечерта случайно се отбил в една страноприемница, пълна с хора.
Поздравили го те с добре дошъл и го поканили да седне и да похапне с тях, защото ястията вече се били свършили.
— Не — отвърнал момъкът, — няма да късам залъка от устата ви, по-добре аз да ви нагостя.
Разсмели се те, помислили, че се шегува. Но той поставил дървената масичка насред стаята и рекъл:
— Сложи, масичке!
Покрила се мигновено масичката с ястия, каквито и съдържателят не би могъл да наготви, и приятна миризма лъхнала в носовете на хората.
— Заповядайте, яжте, драги приятели — рекъл момъкът.
И хората, като видели, че не се шегува, не чакали да ги кани повторно, приближили столовете си и започнали да се гощават. Но най-много ги учудило едно: щом някое блюдо се изпразвало, на негово място веднага се появявало друго, пълно догоре.
Съдържателят стоял в един ъгъл и наблюдавал чудото. Не знаел какво да каже, но си помислил: „Няма да е лошо да имам такъв готвач в страноприемницата.“
Дърводелецът и гостите му се веселили до късна нощ, но накрая отишли да спят. Легнал си и момъкът, като преди това поставил вълшебната масичка до стената.
Но съдържателят не заспал, защото мислите му не го оставяли на мира; дошло му на ум, че в таванската стая сред вехториите имало една стара масичка, точно такава на вид. Донесъл я тихо и я сменил с вълшебната.
На другата сутрин момъкът платил за нощувката, взел си и масичката, без дори за миг да се усъмни, че не е истинската и тръгнал по пътя си. Стигнал по пладне в родната си къща и баща му го посрещнал много радостно.
— Е, синко, на какво се научи? — попитал го той.
— Станах дърводелец, татко.
— Хубав занаят — отвърнал старецът. — Ами какво донесе от гурбета?
— Тази масичка е най-хубавото, нещо което донесох, татко.
Погледнал я шивачът от всички страни и рекъл:
— Не си тогава голям майстор. Масичката е стара и грозна.
— Но е сложи-масичка — отвърнал синът. — Щом я поставя някъде и й кажа да сложи, веднага върху нея се появяват чудесни ястия и едно вино, да ти е драго да го гледаш. Отиди да поканиш всички роднини и приятели да дойдат да хапнат и пийнат веднъж, както трябва; масичката ще засити всички.
Събрали се гостите, поставил той масичката в средата на стаята и казал:
— Сложи, масичке!
Ала масичката не се мръднала и останала празна като всяка друга обикновена маса. Сетил се клетият момък, че са му сменили масичката и се засрамил, че излязъл лъжец. А роднините му се изсмели в лицето и се прибрали по домовете си ни яли, ни пили.
Извадил бащата колкото плат му бил останал и пак почнал да крои и шие, а синът започнал да работи при един майстор дърводелец.
Средният син попаднал при един мелничар и останал да се изучи при него. Минало уреченото време и майсторът му рекъл:
— Ти беше добър и работлив, затова ще ти подаря едно по-особено магаре — то не тегли кола и не носи чували.
— Тогава каква полза от него? — попитал момъкът.
— Бълва злато — отвърнал мелничарят. — Щом му постелеш отдолу платно и кажеш: „Бриклебрит“, кроткото добиче ще почне да бълва жълтици и отпред, и отзад.
— Чудесна работа — рекъл момъкът, сбогувал се с майстора и тръгнал по света.
Имал ли нужда от злато, трябвало само да каже на магарето „Бриклебрит“ и веднага започвали да се сипят жълтици; после само ги събирал от земята. Където и да отидел, купувал най-хубавото — и колкото по-скъпо струвало, толкова по-добре, защото джобът му винаги бил пълен.
Като поскитал известно време по света, хрумнало му да навести баща си:
— Щом се връщам със златното магаре, той ще забрави гнева си и ще ме посрещне добре.
Не щеш ли, попаднал в същата страноприемница, където сменили масичката на неговия брат. Водел магарето си и съдържателят понечил да отведе добичето и да го върже, но момъкът рекъл:
— Не си прави труд. Аз сам ще заведа моя Сивчо в обора и сам ще го вържа, защото трябва да знам къде е.
Съдържателят се учудил и си помислил, че човек, който се грижи сам за магарето си, сигурно няма да похарчи много пари за ядене и за пиене. Но когато пътникът бръкнал в джоба си, извадил две жълтици и му поръчал да донесе само най-отбрани неща, съдържателят облещил очи, изтичал и купил най-хубавото, което успял да намери. Нагостил се пътникът и попитал какво още дължи. Съдържателят надписал двойно и казал, че трябва да се добавят още две-три жълтици. Бръкнал момъкът в джоба си, но жълтиците му се били свършили.
— Почакай малко, кръчмарю — рекъл той, — ще отида да взема пари.
Но взел и покривката на масата със себе си.
Съдържателят недоумявал какво означава това и бил много любопитен. Примъкнал се след него и понеже пътникът залостил вратата на обора, надзърнал през една чворова дупка.
Постлал пътникът покривката под магарето, викнал „Бриклебрит“ и добичето мигновено почнало да бълва злато отпред и отзад, просто като че ли по земята валял златен дъжд.
„Брей — казал си съдържателят, — я колко бързо сече жълтиците! Не е лошо да има човек такава кесия.“
Платил пътникът вечерята си и легнал да спи. А през нощта съдържателят се промъкнал в обора, извел майстора на жълтици и вързал на негово място друго магаре.
Сутринта момъкът станал рано и потеглил отново на път с магарето, като мислел, че е истинското. По пладне стигнал в родната си къща. Зарадвал се баща му като го видял и го посрещнал радушно.
— Какво стана от тебе, синко? — попитал старецът.
— Мелничар, татко — отговорил той.
— Ами какво донесе от гурбета?
— Само едно магаре.
— Магарета тук, колкото искаш — рекъл бащата, — бих предпочел да е коза.
— Но това магаре не е обикновено, а златно — рекъл синът. — Викна ли му „Бриклебрит“, доброто добиче започва да бълва жълтици. Я иди и повикай всички роднини, искам да ги направя богати!
— Чудесно — рекъл шивачът, — тогава не е нужно да се мъча и занапред с иглата.
Скочил и отишъл да повика роднините. Събрали се те, поканил ги момъкът да седнат, постлал платно и довел магарето в стаята.
— Внимавайте сега! — рекъл той.
После викнал „Бриклебрит“, но магарето избълвало отзад не злато, а нещо друго. Видяло се, че магарето не владее изкуството да прави жълтици — не всяко магаре е толкова способно. Клетият мелничар провесил нос, разбрал, че са го измамили и помолил роднините за прошка. А те се прибрали по домовете си бедни както преди.
Нямало какво да се прави — старецът се заловил пак за иглата, а момъкът се хванал на работа при един мелничар.
Малкият брат отишъл чирак при един ковач, но за този занаят трябвало голямо умение и затова той останал да работи най-дълго, за да го изучи добре. А братята му разказали в писмо как не им провървяло, как съдържателят на страноприемницата последната вечер им откраднал вълшебната масичка и златното магаре.
Изучил накрая момъкът ковашкия занаят и се приготвил да си върви; и тъй като се държал и работил добре, майсторът му подарил една торба и рекъл:
— В торбата има тояга.
— Добре — рекъл момъкът, — торбата мога да метна на гръб и тя ще ми служи, но за какво ми е тоягата? Само ще ми тежи.
— Ще разбереш — отвърнал майсторът. — Ако някой ти причини зло, кажи само „Скочи, тояжке“ и тоягата веднага ще изскочи от торбата и ще заиграе тъй пъргаво по гърбовете на хората, че цяла седмица няма да могат да мръднат. И докато не кажеш „Спри, тояжке“, тя няма да се прибере в торбата.
Благодарил му момъкът, метнал торбата на гръб и щом някой искал да му стори зло, той казвал „Скочи, тояжке“; изкачала веднага тоягата от торбата и изтупвала сюртука или елека на всеки пакостник направо на гърба му, не чакала първо да го съблече. И тази работа ставала толкова бързо, че докато се обърнел човек, идвал и неговият ред.
Вечерта младият ковач стигнал до страноприемницата, в която измамили братята му. Сложил торбата на масата пред себе си и почнал да разказва какви чудесии видял по света.
— Да — рекъл той, — човек може да намери и някоя сложи-масичка или златно магаре и тям подобни; все хубави неща, наистина, не са за изхвърляне, но те не са нищо в сравнение със съкровището, което спечелих аз и го нося ей в тази торба.
Съдържателят наострил уши. „Какво ли може да има в торбата? — помислил си той. — Сигурно е пълна със скъпоценни камъни и ще бъде справедливо, ако остане моя. Я да си опитам късмета до три пъти.“
Дошло време за спане, легнал пътникът на пейката и си подложил торбата за възглавница. Минало време, съдържателят помислил, че момъкът е заспал дълбоко, примъкнал се, побутнал и подръпнал съвсем лекичко и внимателно торбата, за да я измъкне и да сложи друга на мястото й. А ковачът отдавна само това чакал; и щом съдържателят дръпнал по-силно, викнал:
— Скочи, тояжке!
Изскочила тоягата от торбата, заиграла по гърба на съдържателя и го запердашила както си знаела. Съдържателят почнал да моли за милост, но колкото по-силно викал, толкова по-силно налагала тоягата гърба му, докато накрая грохнал безсилен на земята. Тогава момъкът му рекъл:
— Ако не върнеш сложи-масичката и златното магаре, хорото пак ще започне.
— Ох, недей — викнал съдържателят, останал съвсем без сили, — на драго сърце ще върна всичко, само накарай тая проклетия да се прибере в торбата.
Момъкът рекъл:
— Няма да те накажа, а ще ти простя, но вече да не си посмял да вършиш зло!
После викнал:
— Спри, тояжке! — и го оставил на мира.
Тръгнал на другата сутрин ковачът със сложи-масичката и златното магаре към бащиния си дом. Зарадвал се шивачът като го видял и попитал и него на какво се е научил в чуждите земи.
— Станах ковач, татко — отвърнал той.
— Тънък занаят — рекъл бащата. — Ами какво донесе от твоя гурбет?
— Нещо скъпоценно, татко — отвърнал синът, — една тояга в торбата.
— Какво? — викнал бащата. — Тояга ли? Жалко за труда ти!
— Но тя не е обикновена, татко. Кажа ли „Скочи, тояжке“, тя изскача от торбата, здравата заиграва по гърба на този, който ми мисли злото, и не спира, докато той не се просне на земята и не помоли за милост. Виждаш ли, с тази тояга прибрах сложи-масичката и златното магаре, които разбойникът съдържател беше откраднал от братята ми. Повикай ги сега и покани всички роднини да дойдат да хапнат, да пийнат и да си напълнят джобовете с жълтици.
Не вярвал много-много старият шивач, но все пак събрал роднините. Постлал тогава момъкът едно платно в стаята, вкарал магарето и рекъл на брат си:
— Хайде, бате, разговори се с него!
Мелничарят казал „Бриклебрит“ и по платното мигновено почнали да се сипят жълтици, като че ли валял пороен дъжд. И магарето не спряло дотогава, докато всички не си взели колкото могли да носят. Виждам по очите ти, че си мислиш: („Защо не бях и аз там!“)
После ковачът донесъл масичката и рекъл:
— Хайде, бате, заговори се с нея!
Едва дърводелецът рекъл „Сложи, масичке“, и тя се покрила с много блюда, а в тях имало чудесни ястия. Направили си гощавка, каквато добродушният шивач никога не бил виждал в къщата си. Всички роднини останали до късна нощ, яли, пили и се веселили.
Шивачът заключил иглата, конците, аршина и ютията в един сандък и заживял в мир и радост със синовете си.
Но какво станало с козата, заради която шивачът изгонил някога синовете си? Сега ще ви кажа.
Тя се срамувала, че главата й била гола, намерила една лисича дупка и се спотаила вътре. Върнала се лисицата у дома, а в тъмнината насреща й светнали две големи очи: уплашила се и избягала. Срещнала я мечката и като я видяла тъй силно разтревожена, попитала:
— Какво ти е, Кумице? Видът ти не ми харесва.
— Ох — отвърнала лисицата, — един свиреп звяр се е настанил в дупката ми и блещи огнени очи срещу мене.
— Сега ще го изгоним — рекла мечката.
Тръгнали двете, спрели пред дупката и мечката надникнала вътре; но като видяла огнените очи, и тя се изплашила — не й се искало да се разправя с такъв свиреп звяр и си плюла на петите.
Срещнала я пчелата, видяла, че мечката нещо се е оклюмала и я попитала:
— Защо така си се начумерила, Мецано? Какво стана с твоята веселост?
Мечката отвърнала:
— Широко ти е на тебе около врата и затова приказваш така. В къщата на лисицата се е настанил някакъв свиреп звяр и не можем да го изгоним.
Пчелата рекла:
— Жал ми е за тебе, Мецано. Аз съм бедна, слаба твар и вие дори не ме поглеждате като ме срещнете, но мисля, че ще мога да ви помогна.
Влетяла в лисичата дупка, кацнала на гладко обръснатата глава на козата и така силно я ужилила, че тя подскочила, изврещяла „Ме-е, ме-е“ и побягнала като обезумяла.
И досега никой не знае къде е отишла.

Любов и мъка по равно

Живял някога един шивач, който бил много свадлив. Жена му била добра, скромна и работлива, но никога не можела да му угоди. Каквото и да правела, той бил недоволен — карал й се, скубел косите й и я биел.
Един ден дошли стражи, хванали го и го изправили пред съда. Осъдили го и го хвърлили в тъмница. Като поседял известно време, пуснали го на свобода, но го накарали да обещае, че никога повече няма да бие жена си и ще дели с нея и любовта и мъката, както подобава между мъжа и жената.
Отначало всичко вървяло добре, ала скоро шивачът отново станал свадлив и започнал да се кара на жена си. И понеже му било забранено да я бие, решил да й оскубе косите. Бедната жена всеки път побягвала навън, а той хуквал след нея с аршина и ножицата в ръка. Когато успявал да я хване, се смеел, но когато не успявал, започвал яростно да крещи.
Така продължило, докато съседите не се притекли на помощ. Хванали шивача и го завели в съда. Там му напомнили какво е обещал, а той казал:
— Любезни господа съдии, аз удържах своето обещание. Не съм бил жена си и споделях с нея и любов, и мъка.
— Как така? — попитали съдиите. — Ето, че тя отново се оплаква от теб.
— Исках само да пригладя косите й — отговорил шивачът, — защото изглеждаше ужасно. А тя ме измами и избяга. Втурнах се след нея с ножицата и аршина в ръка, за да я накарам да се върне и да си гледа домашната работа. Та нали делих с нея любов и мъка? Само че, когато успявах да я хвана, на мен ми ставаше драго, а за нея беше мъка. А когато не успявах, на нея й ставаше драго, а за мен беше мъка.
Но съдиите не били доволни от този отговор и наказали шивача справедливо.

Ленените валма

Живяла някога една мома. Тя била хубава, но мързелива и небрежна. Седнела ли да преде лен, била толкова припряна, че щом в къделята се мернело възелче, отскубвала веднага цяло валмо и го хвърляла на земята край себе си. Момата имала прислужница, която била много работлива; тя събирала хвърлените ленени валма, почиствала ги и изпридала тънка прежда; накрая дала да й изтъкат плат и си ушила красива рокля.
Поискал един момък мързеливата мома за жена. Уговорили деня на сватбата. Вечерта преди сватбата работливата прислужница облякла новата си дреха и весело се хванала на хорото. Видяла я годеницата и рекла:

— Гледай, бедната мома
скача с моите валма!

Чул я годеникът и попитал годеницата какво иска да каже с тези думи. И тя отговорила, че момичето носи рокля от ленените валма, които тя е хвърляла.
Като чул това, годеникът, който вече бил забелязал, че тя е мързелива, а бедната прислужница работлива, оставил годеницата си, отишъл при другата и се оженил за нея.

Луната

Имало едно време такава страна, където през нощта винаги било тъмно и небето било покрито като с черен покров. Там луната никога не изгрявала и нито една звездица не блестяла на небосклона.
Веднъж четирима мъже тръгнали да пътешестват по света. Пътували дълго и накрая пристигнали в друга страна. Там, щом слънцето се скриело зад планината, светвало едно кълбо, окачено на един голям дъб. Светлината от светещото кълбо не била толкова ярка, колкото слънцето, но хората можели да виждат добре в тъмнината. Четиримата мъже спрели един селянин и го попитали каква е тази светлина.
— Това е луна — отговорил той. — Нашият кмет купи това кълбо за три талера и го окачи на дъба. Всеки ден в него трябва да се сипва масло и трябва добре да се почиства, за да свети ярко. Затова той получава от всички нас всяка седмица по един талер.
Селянинът продължил пътя си, а един от мъжете рекъл:
— Тази лампа може да ни свърши добра работа. У дома също си имаме дъб и можем да я закачим на него. Хората ще се зарадват, че няма да им се налага повече да се лутат в тъмното.
— Знаете ли какво — казал вторият, — хайде да намерим кола и коне и да вземем луната. А тук ще си купят друга.
— Аз умея да се катеря — обадил се третият. — Няма да е трудно да я взема.
Четвъртият намерил кола и коне, а третият се покатерил на дървото и взел светещото кълбо. Когато го сложили в колата, го покрили добре, така че никой да не забележи кражбата. После четиримата пристигнали благополучно в родината си и окачили луната на дъба. Стари и млади не можели да се нарадват на новата лампа, която осветявала и полята, и домовете им. А четиримата мъже винаги се грижели в лампата да има достатъчно масло, поправяли фитила, почиствали я и за това всяка седмица взимали по един талер.
Ала годините минавали, четиримата мъже били вече грохнали старци. И когато единият от тях се разболял и разбрал, че скоро ще умре, наредил да положат в гроба му четвъртата част от луната като негова собственост. Щом умрял, селският кмет се покачил на дървото, отрязал с градинарски ножици една четвъртина от луната и я сложил в гроба на покойника. Светлината на светещото кълбо намаляла, но това едва се забелязвало.
Щом умрял вторият, погребали с него втората четвъртина от луната и светлината станала още по-слаба. Когато умрял третият, тя вече едва мъждукала, а след смъртта на четвъртия — настъпил предишният мрак.
Но когато в ада, където винаги било съвсем тъмно, четирите парчета на луната се съединили, мъртвите се размърдали и се пробудили от своя вечен сън. Те се учудили, че отново могат да виждат, развеселили се и започнали да си живеят както преди. Едни от тях танцували, други тръгнали по кръчмите и се напивали до несвяст; започнали да се карат и бият. Врявата ставала все по-силна и по-силна, докато накрая стигнала чак до небето.
Свети Петър, който стоял на стража при небесните врати, си помислил, че в ада има бунт, и бързо призовал небесните сили, които трябвало да прогонят злия враг, ако нападне обиталището на праведниците. Ала врагът така и не се появил. Тогава свети Петър яхнал коня си и се отправил към ада. Там той успокоил мъртвите, заповядал им отново да легнат в гробовете, взел луната и я сложил високо, високо на небето.