Просба до краля

В съседство с имението на един богат пан живеел някога беден селянин. Цялото му богатство било една кравичка. Не щеш ли, един ден тя се вмъкнала в господарската ливада. Видял я панът и й теглил ножа.
Отишъл сиромахът при пана да му иска да плати кравата. Панът се разсърдил, заповядал на ратаите си да го проснат на една пейка и да му ударят десет камшика.
Върнал се дома клетият с празни ръце и жена му рекла:
— Хайде да напишем просба до краля. Той справедливо ще ни отсъди!
— Как да я напишем — казва селянинът, — като не съм грамотен?
Мислили, мислили, накрай измислили.
Взел селянинът една голяма дъска, рендосал я добре. Пъшкал, потил се — изрисувал на нея своята колиба и господарския чифлик. На дъската ясно се виждало през къде е минала кравата, за да влезе в ливадата на пана, и мястото, където той я заклал. Под тая рисунка селянинът изписал пейката, а връз нея себе си и наоколо десет дяволчета.
Като свършил тази трудна работа, селянинът метнал на рамо дъската с просбата и тръгнал да иде право при краля. Пътят му минавал през голяма гора. Като вървял през нея, срещнал един ловец и го поздравил:
— Добра среща, пане! На слука!
— Благодаря, човече! Накъде си се запътил? — попитал го ловецът.
— При краля отивам. Нося му просба против моя пан господар.
— А какво лошо ти е сторил той?
Селянинът свалил дъската и му показал просбата си.
Погледнал ловецът, погледнал — нищичко не разбрал.
— Ами че как така не разбираш? Та тука много ясно е изписано — учудил се нашият човек и почнал да му обяснява: — Ето това тук е моята колиба, а това — господарският чифлик и ливадата му. Ето през къде моята крава е влязла в ливадата, а на това място панът я закла. Пък тая пейка и десетте дяволчета наоколо и — това са десетте камшика, що панът заповяда на слугите си да ми ударят, като ме опънаха на пейката. Ясно ли е?
— Сега всичко се разбира — рекъл ловецът. — Върви, човече, при краля, той непременно ще ти помогне!
Отминал ловецът, а селянинът си продължил пътя, и през ум не му минава, че е разговарял със самия крал Ян.
Пристигнал той в кралския замък. Стражата го пуснала и един придворен го отвел в голяма, богато наредена стая; тук той видял краля, седнал на златен трон, на главата със златна корона, а от раменете му се спускала алена плащеница. Наоколо — дванадесет важни сановници.
Подал нашият селянин дъската с просбата си на първия сановник и помолил:
— Прочети, ваша милост, какво зло ми стори нашият пан-господар!
Гледал първият сановник дъската, обръщал я насам-на татък, нагоре-надолу — нищичко не проумял. Не разбрали и другите сановници. Ядосали се и наредили на слугите да го изхвърлят, че бил божем смахнат. Ала кралят ги възпрял и поискал да му дадат просбата и той да я види. Дванадесетият сановник я подал на единадесетия, единадесетият я подал на десетия, той пък на деветия и така един на друг, един на друг — най-сетне първият сановник поднесъл дъската на краля. Той я погледнал и се обърнал към сановниците:
— Че как така не разбирате! Тук всичко е много ясно изписано. Я, човече, ела по-близо до мен!
Селянинът се приближил до трона.
— Ето това тук, твоята колиба ли е? — попитал го кралят.
— Така е, светли пане. Моята колиба е това!
— Ами това тук имението на пана ли е?
— Точно така, светли пане!
— Твоята крава е влязла оттук в имението на пана, нали?
— Оттук е влязла светли пане. Оттук.
— А панът я заклал, така ли е?
— Закла я, светли пане, закла я, без да му мисли, че ми е едничка.
— Пък ти си отишъл при пана да си искаш парите за кравата, а вместо пари си получил десет камшика, така ли?
— Да, светли пане! Точно десет — това е самата истина! Селянинът се зарадвал много, че кралят е разчел просбата му, и го потупал по рамото:
— Това се казва умна глава! Не е зелен кочан като вашите — и погледнал подигравателно дванадесетте важни сановници.
Крал Ян също бил много доволен, че се показал по-умен и по-досетлив пред съветниците си, и рекъл на селянина:
— Хайде, върви си сега дома, пък аз ще имам грижата да си вземеш парите за кравата и вече никой да не ти па кости.
Не се минало много време и панът получил от краля писмо, в което му се нареждало да построи на селянина нова къща, обор, кочина и плевник, да му купи крава и да прибави към всичко това едно голямо парче земя.
А доволният селянин до края на живота си разправял на съселяните си:
— Мъдър господар е нашият крал Ян — веднага прочете просбата ми!
А пък съветниците му само зяпаха и нищичко не проумяваха. И защо ли кралят ги хрантути, като те дори да четат не знаят?