Гъсарката

Живяла някога една царица. Мъжът й бил умрял преди много години, но тя имала хубава дъщеря. Когато пораснала, обещали я за жена на един царски син отвъд равнината.
Дошло уреченото време за сватбата и приготвили девойката за дългия път до чуждото царство. Старата царица й дала скъпи съдове и накити, злато и сребро и красиви украшения — с една дума, всичко каквото подобавало за царски невестини дарове, защото тя от все сърце обичала чедото си. Дала й и една придружителка, която трябвало да пътува заедно с невестата и да я предаде в ръцете на принца. Дали на всяка и по един кон за пътуването, но конят на принцесата можел да говори и се наричал Фалада.
Като ударил часът на раздялата, царицата отишла в спалнята си, взела едно ножче, порязала си с него пръстите на едната ръка, от които потекла кръв; взела с другата си ръка една бяла кърпичка, подържала я отдолу и оставила да капнат върху нея три капки кръв. Дала кърпичката на дъщеря си и й рекла:
— Мила дъще, пази добре тези три капки кръв, те ще ти послужат из пътя.
Тъжни били и двете, но си казали сбогом. Принцесата пъхнала кърпичката в пазвата си, възседнала коня и поела към новия си дом.
След като яздили непрекъснато цял час, тя усетила голяма жажда и рекла на придружителката си:
— Слез от коня и гребни с моята чаша малко вода от поточето — много съм жадна.
— Ако сте жадна — рекла придружителката, слезте, наведете се над водата и пийте. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била наистина много жадна, слязла от коня, навела се над поточето и пила направо, без да гребне със златната чаша. После рекла:
— Горко ми!
А трите капки кръв се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но принцесата била хрисима, замълчала и отново възседнала коня. Яздили още известно време, но денят бил топъл, слънцето припичало и тя скоро пак ожадняла. Наближили един водопад и понеже отдавна била забравила лошите думи на придружителката пак й рекла:
— Слез от коня и ми донеси малко вода във златната чаша.
Но придружителката отвърнала още по-високомерно:
— Ако искате да пиете, пийте сама. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била много жадна, слязла от коня, навела се над бързоструйната вода, заплакала и казала:
— Горко ми!
А трите капки кръв пак се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но както пиела, навела се много напред, бялата кърпичка с трите капки кръв паднала от пазвата й и водата я отнесла. В страха си принцесата не забелязала нищо.
Ала придружителката видяла и се зарадвала, че сега добивала власт над невестата, защото след като тя загубила трите капки кръв, ставала слаба и беззащитна. Когато принцесата се наканила да възседне отново коня си, наречен Фалада, придружителката казала:
— На Фалада ще се кача аз, а ти ще яздиш моя кон.
Примирила се принцесата и с това. Но после придружителката й заповядала да съблече царската си рокля и да облече нейната обикновена, а накрая я заставила да даде клетва, че няма да каже за това никому в царския дворец; заплашила я, че ако не даде такава клетва, ще я убие.
Но Фалада видял и запомнил всичко.
Скоро стигнали в двореца.
Посрещнали ги с голяма радост. Царският син изтичал насреща им, помислил придружителката за своята невеста и й помогнал да слезе от коня: после я повел по стълбата на двореца, а истинската принцеса останала долу.
От прозореца гледал стария цар. Видял я, че стои на двора, видял също, че била много изящна, нежна и извънредно хубава. Отишъл незабавно в царските покои и попитал невестата на сина си коя е онази, която пристигнала заедно с нея и сега стояла долу на двора.
— Взех я да ме придружава по пътя. Дайте й да върши нещо, слугиня не бива да стои без работа.
В двореца нямало работа за нея и старият цар не знаел какво да й нареди и казал:
— Има едно момче, което пасе гъските, тя ще му помага.
Момчето се казвало Кюрдхен и на него истинската невеста трябвало да помага да пасе гъските.
А скоро фалшивата невеста казала на младия цар:
— Скъпи съпруже, ще те помоля да изпълниш едно мое желание.
Той отвърнал:
— Ще го изпълня на драго сърце.
— Заповядай да повикат някой слуга и го накарай да отсече главата на коня, който яздех насам, защото ме ядоса по пътя.
А в действителност се страхувала, че конят може да издаде как е постъпила с принцесата.
Когато верният Фалада вече трябвало да умре, истинската принцеса узнала и тайно обещала на слугата, че ще му даде пари, ако й направи дребна услуга. Имало една голяма градска порта, през която тя минавала сутрин и вечер с гъските; помолила го да закове под портата главата на Фалада, за да може пак да я вижда. Слугата й обещал; отсякъл главата на коня и я заковал под портата.
Рано сутринта, като минавали с Кюрдхен през портата, за да заведат гъските на полето, принцесата казала:
— Фалада, скъпи де висиш!
А главата отговорила:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

Продължила тя пътя си, излезли от града и повели гъските към полето. Стигнали до ливадата, принцесата пуснала косите си, а те били същинско злато. Гледал ги Кюрдхен, радвал се на блясъка им и протегнал ръка да отскубне няколко косъма. Но царската дъщеря казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал силен вятър, отнесъл далече шапчицата на Кюрдхен и той хукнал да я гони. Когато се върнал при принцесата, тя била сплела косите си и той не могъл да си вземе нито един косъм. Разсърдил се Кюрдхен и не й продумал вече. Пасли гъските, докато се мръкнало, и се прибрали.
На другата сутрин, като минавали през портата, девойката пак рекла:
— Фалада, скъпи де висиш!
Фалада отговорил:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

На полето тя пак седнала в тревата и започнала да реши косите си. Дотичал Кюрдхен и посегнал към тях, но тя бързо казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен; той хукнал да я гони, но докато се върне, принцесата отдавна била нагласила косите си и той не можал да си вземе нито един косъм. Пасли гъските, докато се мръкнало.
Вечерта, като се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:
— Не искам вече да паса гъските с тази девойка.
— Защо? — попитал старият цар.
— Защото цял ден ме ядосва.
Старият цар му заповядал да разкаже какво му се е случило.
И Кюрдхен разказал:
— Сутрин, като минаваме с гъските през портата, там виси една конска глава и девойката й казва:
— Фалада, скъпи, де висиш —
а главата отговаря:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

Така Кюрдхен разказал докрая какво се случвало на ливадата и как той трябвало да гони шапчицата си.
Старият цар му заповядал да изведат и на другия ден гъските на полето, а той, щом се съмнало, застанал зад портата и чул как девойката приказва с главата на Фалада, после ги изпреварил и се скрил зад един храст.
Скоро видял със собствените си очи как гъсарката и гъсарчето довели гъските и как след малко тя разплела косите си, които блестели като злато и казала:

— Духни, ей, ветре, отнеси, ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Духнал силен вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен, който хукнал да я гони, а девойката започнала спокойно да реши и сплита къдравите си коси.
Видял старият цар всичко и се върнал незабелязано в двореца. Вечерта се прибрала и гъсарката; повикал я той и я попитал защо върши всичко това.
— Не бива да казвам и не мога да изплача пред жив човек мъката си, защото дадох клетва — иначе щях да бъда убита.
Дълго я придумвал старият цар, но не успял нищо да научи. Накрая казал:
Щом не искаш нищо да говориш, изплачи мъката си на тази желязна печка!
И си отишъл.
Влязла тя в огромната желязна печка, заплакала и занареждала:
— Седя сега тук изоставена от всички, а все пак съм царска дъщеря. Коварната придружителка ме застави да съблека царската си роля и се омъжи вместо мен, а пък аз трябва да паса гъски. Да знае моята майчица клета, ще й попари жал сърцето.
Старият цар стоял отвън до печката, чул всичко и я накарал да излезе. После наредил да й донесат царска рокля и хубостта й се сторила на всички чудо невиждано.
Повикал царят сина си и му разкрил коя е истинската принцеса.
Зарадвал се от сърце младият цар, като видял хубостта й и разбрал колко добродетелна била.
Направили голямо пиршество, на което поканили много хора. На трапезата седял принцът, от едната му страна била принцесата, а от другата — придружителката. Но тя била толкова заслепена, че вече не могла да познае принцесата в прекрасните й одежди.
След като хапнали, пийнали и се развеселили, старият цар задал на придружителката една гатанка:
— Една придружителка измамила по такъв и такъв начин господаря си. Каква присъда заслужава тази жена?
Неистинската невеста отвърнала:
— Нищо друго, освен да бъде изгонена от царството.
— Ти си тази жена — рекъл старият цар. — Ти сама произнесе присъдата си и така ще постъпим с теб.
Изгонили я и отпразнували сватбата на младия цар с истинската му невеста. Двамата управлявали мирно и честито царството си.

Радуленко

В едно село живееха трима братя: Ненко, Генко и Радуленко. Ненко и Генко бяха хитри мъже, а Радуленко имаше само голяма уста: ядеше за трима. Веднъж Ненко рече на Генка:
— Хайде да махнем Радуленка. Каквато уста е отворил — ще излапа имането ни.
— Хайде, но как? — попита Генко.
— Ще му напълним един чувал с мъх. Най-отгоре ще сложим една къделя вълна и ще го проводим на пазара. Пътят води през гората, където върлуват разбойници. Те ще го погубят. Напълниха чувала с мъх, сложиха отгоре малко вълница и повикаха Радуленка.
— Чувай, брате Радуленко — рече му Ненко. — тръгвай на пазара да продадеш тази вълна. С получените пари ще купиш един катраник. Жетва иде. Като подкараме снопите — ще трябва катран за колата.
— Ами като продам вълната, да си купя ли един самун пазарски хляб? — попита Радуленко.
— То се знае — отвърна Ненко.
Тръгна Радуленко. Вървя, що вървя, посред пътя срещна друг човек като него с чувал на гърба.
— Добра среща, побратиме! — провикна се Радуленко. Какво носиш в чувала?
— Орехи нося. А ти?
— Аз пък вълна. Ще я продавам на пазара.
— Слушай — рече непознатият, — я да направим една смяна. Аз ще ти дам орехите, а пък ти ми дай вълната. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отвърна Радуленко.
Смениха чувалите, ръкуваха се и всеки пое своя път.
— Добре го наредих — рече си непознатият. — Наместо орехи дадох на този глупец един чувал шикалки. Само най-отгоре има една шапка орехи. Другото е шикалки. Ще ми да се радват децата му!
Радуленко закрачи по-нататък. Вечерта замръкна в разбойнишката гора. Като навлезе навътре, той спря под едно старо дърво. Легна на тревата, но преди да заспи, се досети, че през нощта може да мине някой и да му задигне орехите, затуй се покачи на дървото. С голяма мъка измъкна и чувала. Намести го между клоните, яхна един клон и заспа. В полунощ под дървото пристигнаха девет души разбойници. Главатарят им изтърси на земята цяла торба жълтици и рече:
— Сядайте да си ги разделиме! Днес пазарът беше добър.
— Пазарът беше добър, но кожите ни отидоха! — обади се един от разбойниците.
Грееше месечина. Раздуленко се събуди. Като видя златото, което светеше като купчина жар, той зяпна от удивление и изтърва чувала Шикалките се сринаха надолу през клоните. Затракаха като градушка.
— Бягайте, че загинахме! — ревна главатарят и деветимата разбойници изчезнаха като зайци.
Радуленко слезе, прибра жълтиците и като рече: ритам ти орехите! — търти назад към село.
Ненко и Генко се слисаха, когато видяха жълтиците. Попитаха Радуленка:
— А бе ти откъде взе туй имане?
— Не ме питайте — отговори Радуленко, — ами тръгвайте по-скоро на пазар. Продавайте кожи. Тази година кожите струват злато. Моите жълтици са спечелени от кожи.
На другия ден хитрите братя Генко и Ненко помъкнаха към пазара две волски кожи. Бяха заклали воловете. Минаха три дни. На четвъртия Ненко и Генко се върнаха люти като оси.
— Защо ни излъга? — извика Ненко. — Волските кожи не струват лула орехи. Какво да те правим сега? С катран ли да те намажем, че да те запалим, или да те натикаме в една бъчва и да те търкулнем в морето?
— За мене е по-добре да ме търкулнете в морето? — рече Радуленко и гащите му затрепераха.
Натикаха го в една бъчва. Подкараха бъчвата към морския бряг. Като вървяха, на една поляна видяха овчар — пасе голямо стадо. Генко и Ненко попитаха овчаря къде има вода за пиене.
— Ехе там под онова дърво извира студен кладенец. Ожъднелите братя оставиха колата с бъчвата и отидоха да се напият. В туй време овчарят надникна в дупката на бъчвата и видя Радуленка — седи вътре, а сълзите му текат.
— А бе ти защо плачеш в бъчвата? — попита овчарят.
— Как да не плача — отговори Радуленко, — когато тия проклетници ме карат в града да ме женят за царската дъщеря!
— Ожени се бе! — извика овчарят и очите му почнаха да светят като на котарак.
— Не ща, аз съм женен — отвърна Радуленко.
— А бе и аз съм женен, но ако ми се падне такъв случай — ще се оженя още веднъж със затворени очи.
— Тогава влизай в бъчвата наместо мене! — предложи Радуленко.
— Да вляза, защо да не вляза — съгласи се овчарят.
Радуленко изскочи от бъчвата, грабна овчарската тояга и подкара овцете, а пък овчарят се окуми на неговото място.
Ненко и Генко, като се разхладиха, продължиха пътя си с бъчвата до морския бряг, търкулнаха я в морето, снеха си калпаците, размахаха ги за сбогом и си тръгнаха. Като влязоха в бащиния си двор — що да видят! Целият двор пълен с овце, а Радуленко наредил менците — дои мляко!
— Бре, дяволе, нали те търкулнахме в морето, що щеш тук с тия овце?
— Вярно е, вие ме търкулнахте, но морето, братя мои, излезе пълно със стада: овце ли искаш, коне ли, волове ли — каквото искаш — подбирай!
— Ах ти, глупако! Защо не насмете едно стадо коне!
— Конете ги оставих за вас! Идете вие за морски коне.
— Ще идем! — извикаха Генко и Ненко и влязоха в избата. Изкараха две нови бъчви, натовариха ги на колата и заминаха. Когато стигнаха на морския бряг — влязоха в бъчвите. Тогава Ненко блъсна бъчвата на Генка, а Генко блъсна бъчвата на Ненка. Бъчвите затрополяха и се търкулнаха в морето. Вълните ги грабнаха и понесоха навътре.

Има ли правда

Един шоп с кривната капа, пробита отгоре, яхаше едно магаре и свирукаше весело. Цялата пролет шопът чакаше своите пет кокошчици да му снесат яйца. И когато напълни една кошница, той се метна на мулето си и потегли към града да ги продаде. Затуй му беше драго и свирукаше.
— Колко ли ще ми дадат за яйцата — си рече шопът, — я чакай да ги преброя имат ли сто.
И той сне пробитата капа. Едно по едно взе да вади яйцата от кошницата, едно по едно ги спущаше в капата.
— Едно, две, три… двайсет и пет, ой, дяволската капа, много е дълбока! Двайсет и шест, тъкмо двайсет и шест. Хайде сега пак в кошницата.
Но когато бръкна в капата да ги вади, той остана поразен: вътре нямаше нито едно яйце! Обърна се шопът назад и погледна по пътя. Пожълтя от мъка и яд. Скочи от мулето, разпаса кожения си пояс и почна да го налага:
— Защо не ми обади, че падат!
Като го натупа, шопът се върна по същия път да види дали не е останало някое здраво яйце. Мулето остана само, дълго стоя с увиснали от жалба уши и мисли: има ли на тоя свят правда, или няма.
— Ще отида да се оплача на самия цар — рече си то, — инак не може.
И тръгна. Пътят му минаваше през една дъбрава. Като навлезе под сенчестите клонати дъбове, един гладен вълк тръгна по стъпките му. Върви мулето и мисли какво ще хортува пред царя. Вълкът дебне подире му. Погледне гърба на мулето и устата му се наливат, погледне яките му копита с железни петала и преглътне. По време той го превари и рече:
— Къде?
— Отивам да се оплача на царя.
— Че защо?
Мулето спря да му разправи всичко. Вълкът клекна напреде му. Когато мулето свърши, ушите му увиснаха още по-надолу. Вълкът с насълзени очи му рече:
— Братко, голям бой се ял. Разбирам какво ти е на душицата. Много ми е мъчно за тебе. Дай си ухото да ти пришъпна нещо.
Магарето протегна шия.
— Чувай, защо ходиш с железни петали? Не ти ли пречат?
И както му шъпнеше, вълкът отхапа ухото му. Тогава мулето хвърли къч и му показа защо носи петали и с още по-голяма жалба тръгна надолу.
Като излезе от дъбравата, то срещна един полк царски войници, отиват на бой. Най-напред яха техният големец на кон, с перо на шапката. Подире му двама солдати теглят един топ, а след тях — и другите.
— Разгеле — викна оня с перото, — ето кой ще изкара топа на планината, хванете го!
Мулето, като разбра, че за него е думата, хукна да бяга, хукнаха и двамата войници подире му.
— Чакай, не се плаши, ако изкараш топа на планината, ще ти окачим един медал на шията!
Мулето спря.
Впрегнаха го и когато потегли нагоре големия топ, ребрата му пращяха. С голяма мъка то стигна върха. Царските войници обърнаха гърлото на топа към белия крепостен град, дето се бяха прибрали неприятелите. Три дни рева топът. На четвъртия — неприятелите вдигнаха бяло знаме. С люлякови клончета накичени се върнаха победителите назад и забравиха топа горе. Мулето се въртя край него ден до пладне. Като разбра, че няма кой да го прибере, впрегна се само и потегли към града. Пред градската порта го спряха пазачите, изпрегнаха го и прибраха топа.
В туй време мулето чу гайди и тъпани. Целият град се веселеше пиян от победата. Сърцето на мулето затуптя и то посегна да влезе, да си получи обещания медал, но един от пазачите замахна и го удари с гърба на сабята си:
— Назад, оная веселба не е за мулета!
Мулето се обърна и тръгна с наведена глава назад.
Когато след полунощ веселбата притихна и пазачите на градската порта заспаха, то се върна. Тихо прескочи заспалите и влезе в града. Мина право към царския палат. Царят, капнал от веселбата, току-що беше заспал пръв сън. Нажаленото муле спря пред отворения му прозорец, протегна шия и зарева. Заоплаква се, занарежда: за шопа, за вълка, за медала.
— Кой смее да ме буди ни в туй, ни в онуй време! — скокна царят и взе да пипа за сабята си.
Тогава един царедворец, по бели гащи, с дрянова тояга, изскочи на улицата и почна без милост да го налага. Горкото добиче едвам се измъкна от града, отиде насред поляната, легна и умря от мъка.
На другия ден мина един циганин, хареса му кожата и направи от нея тъпан.

Хан Омуртаг

През месец юли 814 година великият Крум замина за другия свят. Той завеща на своя син един чер кон, на който беше кръстом преминал Балканския полуостров, един кален в боевете меч и една юначна държава.
Една вечер младият хан Омуртаг опаса бащиния си меч, яхна черния кон, излезе през голямата дъбова порта на Плиска и пое пътя към Мадарската крепост. Горещ вятър духаше откъм опърленото от сушата Дунавско поле. Димеше далеч някъде запален аул. Над Мадарската крепост се виеше един голям орел — бог Икуш, комуто старите българи обричаха телата на мъртвите си. Подир хана яхаше неговият пръв военачалник, кавхан Ишбул, а подир него — девет велики боили. По пътя царската дружина настигаше стада с овци, насметени от балкански овчари, кола, натоварени с брашно и мехове тракийско вино, и цели кервани биволи. Те пълзяха към крепостта, където войниците на хан Крума точеха мечовете си и лъскаха тежките си щитове за новите боеве.
Както препускаха, изведнаж конят на хан Омуртаг трепна, стъписа се и спря. Ханът се наведе надолу и видя пред позлатените конски копита една гургулица се мъчи да разтвори криле, а не може.
— Защо не може да хвръкне тая птица? — попита господарят на българската земя.
— Защото умира от жажда — обади се кахван Ишбул, — по цялата равнина няма нито една капка вода.
Омуртаг шибна коня си. Когато влязоха в крепостта, която приличаше на разбутан мравуняк — такова гъмжило от войници беше, — кръвта на младия хан закипя. Пред очите му се мярнаха високите стени на Константинопол и осипаната с безценни камъни ромейска царска корона. С разтуптяно сърце Омуртаг обходи лагера и щом влезе в царската шатра, той се обърна към своя велик войвода:
— Утре потегляме на бой, кавхане!
— Нека бъде тъй, както ти кажеш, господарю!
— Но тебе не ти е драго. Виждам в очите ти мъка. Защо си кахърен, кавхан Ишбул?
— Господарю, като питаш, ще ти обадя. Преди една неделя, когато твоят баща береше душа, аз тръгнах из българската земя да диря мъдър лекар, който да даде здраве на хана. Като ходех от аул на аул и разпитвах де кого срещна, стигнах в една суха долина. Там намерих най-бедното селище. Под селището се виеше корито на пресъхнала река. В реката, хан Омуртаг, видях две голи черни българчета да се лутат и дирят вода. От време на време те се навеждаха, отместяха напечените от слънцето камъни и долепяха устни до напуканата земя. Господарю, видиш ли насреща планината Хем? Там има едно голямо езеро, по-бистро от сълза. Туй езеро, ако потече надолу, ще напои с благодат цялата равнина. Ще се раззеленят дърветата, ще зашумят ливадите, а хората ще запеят като птици. До лято жито ще рукне като поток от нивята. Твоите храбри войници се готвят за бой. Хиляди обсадни машини, каменометници, стрелометници, огнеметници, железни костенурки, копия и мечове изковаха пелагонийските ковачи. Столицата на ромеите ще закрие в ужас очи с двете ръце, когато чуе тропота на нашите коне. Господарю, все пак мене ми е тежко. Когато заминем, кому ще оставим ония две малки българчета, с напуканите от жажда устни? Кой ще напои пометената от ветрове и суша равнина?
Замисли се младият хан Омуртаг. Облак засенчи челото му. Подпря глава с тежката си длан и цяла нощ не спа.
А на утрото, когато слънцето окъпа Мадарска крепост и бог Икуш се вдигна към вишното небе, ханът излезе с разведрен поглед от шатрата си. Той заповяда да засвирят роговете, сбра неброимата си войска и я поведе не към белите стени на Константинопол, а към езерото на планината Хем — да разсече път за водата и напои жадната земя на своя народ.

Хитър Петър и чорбаджията

Събрали се селските главатари под едно дърво да оправят общите работи. Отишъл и Хитър Петър да послуша какво ще решат. Най-старият чорбаджия, който имал зъб на Хитър Петра, намислил да го направи за смях и да го прогони. Пресегнал се, грабнал му калпака и го ударил върху земята.
Хитър Петър нищо не казал. Навел се, взел си калпака, отърсил го и се обърнал към първенците:
— Да ви разкажа ли една приказка?
— Разказвай! — отвърнали всичките.
— Едно време — започнал Хитър Петър — цар Соломон, който разбирал езика на животните, заповядал да се извървят пред него всичките горски жители, за да чуе какво си приказват и да узнае какво става в гората.
Седнал на златния си трон пред двореца, а от двете му страни се наредили неговите големци. Навървйли се животните. Най-напред вървели лъвовете, подире им — слоновете, сетне мечките, вълците, зайците. Всички минавали пред Соломона кротко и прилично. Минавали шепнешком.
Най-сетне дошъл редът и на магарето.
Щом наближило до Соломона, то навирило опашка, опънало шия, захванало да реве, колкото му глас държи, заподскачало и заритало.
— Какво правиш, братовчеде? — възмутил се конят от държането на магарето. — Ти посрами рода ни!
— Аз — отвърнало магарето — на такова високо място и пред толкова народ ако не си покажа магарията, къде другаде?
Старият чорбаджия разбрал накъде бие тая приказка, потънал в земята от срам и тихомълком се измъкнал от събранието.