Безстрашният принц

Живял някога един принц. Той не искал да живее в бащиния си дворец и понеже от нищо не се страхувал, си помислил: „Ще тръгна по широкия свят да се нагледам на чудеса“. Сбогувал се със своите родители и напуснал двореца.
Случило се така, че принцът попаднал в дома на един великан. Огледал се наоколо и видял, че на двора има две огромни топки и кегли, високи колкото човек, с които великанът си играел. Принцът започнал да играе на кегли и когато ги събарял с топките, викал от радост. Великанът чул шума, погледнал през прозореца и видял принца.
— Ей, ти, защо играеш с моите кегли? — провикнал се той. — Откъде имаш толкова сила?
— Да не мислиш, че само ти имаш сила? Аз мога да правя всичко, което поискам — отговорил принцът.
Великанът излязъл навън и казал:
— Ако наистина е така, искам да ми донесеш ябълка от дървото на живота.
— Че защо ти е тя? — попитал принцът.
— Не искам ябълката за себе си — казал великанът. — Моята жена я иска. Търсих навсякъде, но такова дърво не можах да намеря.
— Аз ще го намеря — казал принцът.
— Да не мислиш, че е толкова лесно? Градината, в която расте дървото, е заобиколена от желязна ограда, а около нея стоят диви животни и пазят никой да не влезе в градината. А ако успееш да влезеш, ще видиш — пред ябълката виси гривна. За да я откъснеш, първо трябва да си провреш ръката през гривната, а досега никой не е успял да стори това.
— Аз ще успея — казал принцът и се сбогувал с великана.
Вървял през гори и поля и накрая стигнал до градината с дървото на живота. Дивите зверове спели и изобщо не забелязали, че някой влиза в градината. Като видял дървото с ябълките, принцът се покатерил на него и тъкмо се канел да откъсне една, когато изведнъж пред него се появила една гривна. Принцът проврял ръката си през нея и откъснал ябълката. В същия миг гривната здраво пристегнала ръката му, а той почувствал как могъща сила прониква в жилите му. Спуснал се на земята и понеже не му се искало да прескача през оградата, разтворил желязната врата с гръм и трясък. Когато излязъл навън, един лъв се събудил, но бил толкова кротък и покорен, сякаш това бил неговият господар.
Принцът занесъл ябълката на великана; той много се зарадвал и побързал да я даде на жена си. Ала тя била не само много красива, но и много умна.
— Няма да ти повярвам, че ти си взел ябълката, докато не видя на ръката ти гривната — казала тя.
Великанът отишъл при принца и рекъл:
— Където е ябълката, там трябва да бъде и гривната. Ако не ми я дадеш доброволно, ще трябва да се преборим.
Принцът отказал да му даде гривната и двамата започнали да се борят. Великанът не можал да пребори принца, защото гривната била вълшебна и го направила много силен. Тогава великанът се изхитрил и рекъл:
— Стана ми много горещо от борбата; хайде да се изкъпем в реката, за да се поосвежим, и после ще продължим.
Без да подозира нищо, принцът се съгласил. Но като се събличал, свалил гривната от ръката си и скочил във водата. Великанът мигом я грабнал и хукнал да бяга, но лъвът го видял, подгонил го и му взел гривната, а после я върнал на своя господар. Великанът обаче се скрил зад едно дърво и докато принцът се обличал, той го нападнал и му извадил очите. После го завел на една висока скала, която се издигала над дълбока пропаст и си помислил: „Достатъчно е да направи само няколко крачки и ще падне в пропастта; тогава ще отида и ще взема гривната“.
Но верният лъв не изоставил своя господар, хванал го с челюстите си за дрехата и го издърпал назад. След това го изтеглил до едно дърво, край което течело бистро ручейче.
Седнал до него и напръскал с лапите си лицето му с вода от ручея. В същия миг принцът прогледнал. Той благодарил на Бога за голямата милост и тръгнал по света заедно с верния лъв.
Случило се така, че стигнали до един дворец. Дворецът бил омагьосан, а в него живеела красива девойка, но цялата била черна.
— Ех, да можеше да ме освободиш от злата магия! — казала тя на принца.
— А какво трябва да направя? — попитал той.
— Трябва да останеш в двореца три нощи, ала не бива от нищо да се страхуваш. Ще бъдеш подложен на страшни мъчения, но ако не пророниш нито звук, ще ме освободиш от магията.
— Аз от нищо не се страхувам и с божия помощ ще се опитам да те спася.
После отишъл в една огромна зала и започнал да чака. До полунощ било съвсем тихо, но изведнъж се разнесъл страшен шум и от всички ъгли излезли малки дяволчета. Те се направили, че не го забелязват, запалили огън насред залата и започнали да крещят и да танцуват около него. Докато танцували, крясъците им ставали все по-силни и по-силни — никой не можел да ги слуша, без страх да свие сърцето му. Но принцът продължавал да седи спокойно, сякаш нищо не чувал и не виждал. В един миг обаче дяволчетата скочили върху него и били толкова много, че принцът не можел да се защити. Те го бл ьскали, щипели, хапели, удряли, но той не издал нито звук. На сутринта дяволчетата изчезнали, ала принцът бил толкова изтощен, че не можел да се помръдне. Тогава при него влязла черната девойка, напръскала го с жива вода и болките му изчезнали веднага.
— Ти издържа една нощ — казала девойката, — но ти предстоят още две.
И си отишла. А като излизала от залата, принцът забелязал, че краката й са бели.
На втората вечер се повторило същото; принцът отново не казал нито дума и не издал нито звук. На сутринта девойката пак го поръсила с жива вода и болките му преминали. Ала най-страшна била третата вечер. Дяволчетата теглели краката и ръцете на принца на всички посоки, сякаш искали да го разкъсат, удряли го безмилостно, но той не издал нито звук. На сутринта едва отворил очи и видял, че пред него стои чудно хубава девойка, бяла и прекрасна като ясен ден. Тя била царица. Появили се слуги и казали, че масата в залата за пиршества вече е готова. Принцът и царицата се нагостили с вкусните ястия, а вечерта отпразнували сватбата си.

Бедняк и богаташ

Някога преди много, много години Господ ходел по земята. Една вечер замръкнал по пътя и нямало къде да се подслони. Изведнъж в далечината видял една голяма красива къща и срещу нея една малка схлупена къщурка. В голямата къща живеел много богат човек, а в малката — беден.
Господ си помислил: „По-добре да отида в къщата на богаташа. Поне няма да му бъда в тежест.“
И той почукал на вратата. Богаташът се подал от прозореца и попитал:
— Какво искаш, човече?
Господ отговорил:
— Моля те, пусни ме да пренощувам в твоя дом!
Богаташът изгледал пътника от главата до краката. Господ бил облечен със стари и изпокъсани дрехи. Затова богаташът поклатил глава и рекъл:
— Не мога да те пусна. Нямам свободна стая. Ако приемам всички дрипльовци, самият аз ще стигна до просешка тояга. — И затворил прозореца.
Тогава Господ се отправил към малката къщичка и почукал на вратата.
Бедният стопанин излязъл веднага и поканил пътника да влезе:
— Остани тази вечер при мен. Късно е вече. Ще ми бъдеш гостенин.
И Господ влязъл вътре. Жената на стопанина го посрещнала усмихната, подала му ръка и рекла:
— Добре дошъл, пътнико. Чувствай се като у дома си. Ние нямаме кой знае какво за вечеря, но каквото имаме, ще го дадем от сърце.
После тя опекла малко картофи, издоила козата и сварила мляко. Сложила трапезата и седнали заедно да вечерят. Макар че вечерята била много скромна, на Господ му се усладило, защото виждал, че стопаните са доволни.
Като се навечеряли и дошло време да спят, жената дръпнала мъжа си настрани и му казала:
— Тази вечер ние с теб ще си легнем в плевнята, за да може гостът ни да спи спокойно в нашето легло. Цял ден е ходил и сигурно е много уморен.
— Добре — съгласил се мъжът й.
И предложили на Господ да легне на тяхното легло и да си почине добре.
Отначало Господ не искал да заеме леглото им, но те го молели толкова сърдечно, че накрая се съгласил.
На сутринта двамата стопани станали преди изгрев слънце и приготвили закуска. Когато слънцето надникнало през прозореца, Господ станал, похапнал с гостоприемните стопани и си тръгнал. Като стигнал до пътната врата, се обърнал и рекъл:
— Вие бяхте много добри с мен. Искам да ви се отблагодаря. Пожелайте си три неща. Всичко, което пожелаете, ще го имате.
— Какво да пожелаем? — казал беднякът. — Да даде Господ да сме здрави и да имаме хляб за всеки ден. Ала третото не зная какво да бъде.
Господ попитал:
— Не ти ли се иска да имаш нова къща вместо тази схлупена и бедна къщурка?
— Разбира се, че искам — отговорил стопанинът. — Много бих се радвал, стига да може.
Тогава Господ превърнал малката къщичка в нова хубава къща, благословил добрите стопани и продължил пътя си.
Късно сутринта богаташът станал и погледнал през прозореца. Видял новата къща на мястото на старата, ококорил широко очи и повикал жена си:
— Ела да видиш! Какво ли се е случило? До снощи отсреща стоеше старата колиба, а сега се издига нова хубава къща.
Жена му отишла при бедняка и попитала:
— Как стана така, че за една нощ имате нова къща?
Той отговорил:
— Снощи приехме да пренощува у нас един старец. Когато тази сутрин си тръгна, той каза, че за благодарност иска да ни изпълни три желания. Ние пожелахме здраве и хляб за всеки ден, но той ни даде и тази хубава къща.
Върнала се богатската жена вкъщи и разказала на мъжа си за всичко. Той се ядосал и извикал:
— Идва ми да пукна от яд! Този странник почука най-напред на нашата врата, но аз го прогоних.
— Побързай! — рекла жена му. — Възседни коня, настигни странника и направи всичко възможно да изпълни три наши желания.
Богаташът послушал жена си, яхнал коня и препуснал след странника. Като го настигнал, му рекъл:
— Прости ми, старче, снощи на шега ти казах, че няма място в моя дом за теб. Тръгнах да ти отворя, но докато намеря ключа, ти беше отишъл при съседа. Като се върнеш, непременно ще се отбиеш. Ще ми бъдеш гост.
— Добре — отговорил Господ. — Като се върна, ще се отбия.
Богаташът добавил:
— Ти, старче, си направил голяма добрина на съседа. Не може ли и на мен да изпълниш поне едно желание?
— Може — рекъл Господ, — но няма да е за твое добро.
Богатият човек помислил, че странникът нарочно иска да отклони молбата му, и казал:
— Нищо, че няма да е за мое добро. Искам да изпълниш три мои желания.
— Добре — рекъл Господ. — Върни се вкъщи и пожелай три неща. Всичко, което пожелаеш, ще бъде изпълнено.
Богаташът тръгнал към къщи и започнал да мисли. Какво да пожелае? Както си мислел, изпуснал юздите на коня, който почнал буйно да скача. Богаташът го потупал по врата и казал:
— Успокой се, конче!
Ала конят продължавал да скача. Тогава богаташът се ядосал и извикал:
— Желая да си строшиш врата!
Щом казал това, богаташът паднал на земята, а конят се строполил и умрял. Така се сбъднало първото желание.
Но богаташът не искал да остави седлото на коня, свалил го, нарамил го и тръгнал пешком към дома си. „Имам още две желания“ — помислил си той и се утешил.
Ала като вървял по прашния път, много се изморил. Станало му топло, седлото му натежало, а все още не бил намислил какво да пожелае. Мислил, мислил, но не можал нищо да измисли. Изведнъж се сетил, че в това време жена му седи на хладно вкъщи и яде вкусни наденички, а той се мъчи на този пек. Страшно се ядосал и без много-много да му мисли, си казал: „Бих желал жена ми да седи вкъщи на това седло, вместо да го мъкна на гърба си“. Щом рекъл това, седлото изчезнало и той разбрал, че и второто му желание е изпълнено. Тогава му станало още по-горещо. Започнал да тича, защото бързал да стигне у дома и да измисли третото желание. Искал да пожелае нещо много, много голямо. Ала щом пристигнал, видял, че жена му седи на седлото насред стаята. Не можела да стане и само викала и плачела.
Тогава богаташът извикал:
— Бъди доволна, жено, ти ще станеш най-богатата жена на света!
— Не ми трябва никакво богатство, глупако! Кажи ми само как да се отърва от това проклето седло!
И богаташът, ще не ще, пожелал жена му да се освободи от седлото. Щом помислил това, то станало. Ето как се изпълнило и третото желание. Така богаташът не придобил нищо, а само се мъчил и ядосвал, а на всичкото отгоре загубил и коня си. А бедните стопани живели дълго весело и щастливо.

Децата на войводата

Имало едно време три сестри, три воденичарски дъщери. Двете, по-големите, били хубави, но не твърде, а третата, най-малката, била като звезда вечерница. Живели трите момичета в бащината си воденица. Пораснали, станали моми за женене. Една вечер те седнали пред воденицата и навили хурки да предат на месечина. Почнали да си хортуват. Най-голямата казала:
— Да ще да ме вземе войводският син, ще му напреда едно вретено и ще му изтъка от нея платно, с което да облече цялата си войска.
— Да ще мене да вземе, че да му омеся една бяла погача, с която да нахрани цялата си войска.
— Ако пък войводският син се ожени за мене — рекла третата, най-малката, — ще му родя две момчета със златни коси и сребърни зъбчета.
Войводският син слизал всяка вечер да пои на реката белия си кон. Пътят му бил покрай воденицата. Тъкмо когато трите предачки си приказвали, той минал покрай тях, поспрял коня си и ги чул. На връщане влязъл във воденицата, намерил стария воденичар и му рекъл:
— Дядо, дай ми една от твоите дъщери за жена.
— Коя искаш? — зарадвал се воденичарят.
— Най-малката.
— Вземи я, синко, но ще те попитам най-напред какъв занаят имаш.
— Аз съм войводски син, дядо, баща ми е стар. Когато се оженя, ще ме направи командир на цялата войска. Аз ще бъда войвода.
— Добре, като е тъй — казал воденичарят.
На другия ден — било петък — войводския син дигнал сватба. Дошъл със златна кочия, взел най-малкото момиче и го завел в двореца на баща си. Заживели младоженците честито. Минало, що минало, старият войвода грохнал и отстъпил мястото на своя син, който станал добър войвода. Веднъж в двореца дошли двете по-големи сестри и рекли:
— Сестро войводкиньо, прибери ни в двореца и ние да си поживеем. Дотегна ни да ходим напрашени с брашно. Омръзна ни бащината воденица.
— Елате — рекла им войводкинята и ги наредила в двореца.
Най-голямата сестра била голяма завистница. Тя ходела денем и нощем по стаите на войводския дворец и се чудела как да прогони сестра си и да се ожени за младия войводски син.
Един ден войводкинята добила две момчета. Чудни деца — със златни косички и със сребърни зъбчета. С насълзени от радост очи гледала майката рожбите си и не можела да им се нарадва. Младоженецът бил на лов и щял да се върне късно през нощта. Голямата сестра, завистницата, стояла до леглото на родилката и се пръскала от яд. По едно време тя продумала:
— Сестро войводкиньо, защо не си подремнеш малко, я колко си уморена.
— Ами дечицата ми? — попитала майката.
— Аз ще ги сложа в люлката и ще ги люлея, докато заспят.
Уморената майка затворила очи и се унесла. Тогава завистницата грабнала двете новородени дечица, изскочила навън, мушнала се в тъмната градина и ги погубила. Заровила ги насред градината, отишла при кучката, взела две малки кученца и ги отнесла в люлката. Почнала да ги люлее и да им пее. Войводкинята спяла. Посред нощ се върнал мъжът й от лов.
— Честити рожби! — посрещнала го сестрата.
— Къде са? — викнал зарадван младият войвода и се завтекъл към люлката, но като видял двете кученца, пожълтял от гняв, извикал: — Вън! Изхвърлете тези кучета, а майка им прогонете, направете й сламена колиба нейде край реката! Отсега нататък нека пасе патките ми!
— Ами какво ще правиш без жена? — попитала завистницата.
— Лесна работа — отговорил ядосаният войвода — тебе ще взема!
Още същата нощ наредбата му била изпълнена.
На другия ден войводата излязъл да се поразходи из градината.
И що да види! На онуй място, дето завистницата заровила двете дечица, пораснали две дървета със сребърни листа и златни цветове. Учудил се войводата и повикал новата си жена:
— Ела да видиш какво е чудо станало!
Минал най-напред войводата по дърветата. Те се навели и двете надолу, почнали да го милват по главата. Минала подире му войводкинята. Дърветата се наклонили и почнали да я шибат по главата.
Войводата повикал майстори и рекъл:
— Закрепете между клоните на тия две дървета две легла — нощес ще спим с войводкинята там горе, между златните цветове и сребърните листа.
Майсторите направили леглата. Вечерта войводата и жена му се настанили да спят в тях. Зашумели над главите им сребърните листа.
Войводата бързо заспал. Цветовете го милвали по лицето. Войводкинята стояла като на тръни. Не можела да мигне, защото клоните я шибали по лицето. Към полунощ двете дървета се обадили с човешки гласове:
— Братко — рекло едното, — тежи ли ти войводата?
— Не ми тежи — отвърнало другото, — защото ми е баща. Лек ми е като перце. А на теб тежи ли ти войводкинята?
— Тежи ми като биволица. Клоните ми пращят.
Войводкинята чула, слязла от дървото и цяла нощ лежала на мократа трева.
На другия ден, когато войводата слязъл и отишъл пак на лов, тя грабнала една секира, отсякла дърветата и ги изгорила. От тях останала само купчина пепел. Патаранката, майката на погубените дечица, нагребала шепа пепел от купчината и я пръснала в лехите. До вечерта поникнал босилек със златни и сребърни върхове. Завистницата се досетила, че тоя босилек е от праха на дърветата, пуснала една овца в градината и овцата опасла босилека. През нощта тая овца родила две агънца със сребърна вълна и златни рогчета. Като ги видяла, завистницата бързо ги натикала в една кошница, намазала кошницата със смола и я хвърлила в реката. Реката понесла агънцата надолу. Кошницата се закачила във върбалака. Намерила патаранката засмолената кошница, отворила я и какво да види: сребърни агънца със златни рогчета. Познала ги, че са нейните дечица. Прибрала ги в колибата, дала им да сучат. Щом първото агънце дръпнало глътка мляко — превърнало се на дете. Тогава зарадваната майка дала мляко и на второто — и то станало дете.
Раснали двете момченца със златни косици и сребърни зъбчета в сламената колиба, проходили и почнали да говорят. Често излизали да играят навън, до прага. Всеки човек, който минавал край колибата, се спирал да ги гледа и да им се чуди. Минала веднъж войводкинята. Децата, като я видели, захванали да хвърлят камъни подире й. Минал войводата. Те изскокнали с две метли и почнали да метат пътеката пред коня му.
Войводата се смаял много, като ги видял: какви са тия момченца със сребърни зъбчета и златни косици? Тъкмо такива обещала някога да му роди патаранката. Нещо го жегнало. Тръгнал да я дири. Тя си пасяла патките край реката с една дълга върлина.
— Откъде имаш тия дечица? — попитал войводата.
— Реката ми ги донесе в една засмолена кошница — отговорила патаранката и си влязла в колибата.
Войводата се върнал в двореца. Заварил войводкинята тъкмо когато гонела с една тояга котката да я бие, защото налокала млякото.
— Не ме бий или ще обадя на войводата как погуби дечицата му и ги смени с кученца! — измяукала котката.
Войводата чул, грабнал от ръцете на жена си тоягата, хвърлил я през прозореца, навел се, взел котката на ръце и я разпитал за всичко. Котката, която не спи нощем, знаела цялата история. Тя разказала от игла до конец на войводата какво направила завистницата с децата, дърветата, босилека и агънцата.
— Ами как са се превърнали агънцата на деца? — попитал войводата.
— И туй видях — заговорила котката, — тъкмо бях отишла за мишки в колибата на патаранката, когато тя извади агънцата от кошницата. Щом им даде майчино мляко, те се превърнаха на деца.
Тогава войводата прибрал първата си жена и дечицата си в двореца, а завистницата заповядал да я засмолят в едно буре и да я хвърлят в морето.

Дар от сърце

Тръгнали трима братя към чужбина — пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
— Тука ще се разделим. Аз ще поема по десния път, ти — обърнал се към средния брат — тръгни по левия, а пък ти — обърнал се към най-малкия — ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука, на този кръстопът, и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
— Бива, бате — рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, до като си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек — стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и казал:
— Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчар лъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите ти давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш — орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
— Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало.
Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
— Какви са печалбите?
— Добри са — отговорил средният брат.
— Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих.
Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
— Не си лапал мухите в кръчмата — казал му големият. Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
— Туй ли ти е печалбата за три години? — попитал го най-големият брат.
— Туй е — три ореха, но те са дадени от сърце — отвърнал малкият. — Даде ми ги един стар човек — овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
— Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха — три години ратай! Де се е чуло и видяло такова чудо!
— Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! — развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.
— Аз мислех — думало си то, — че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си — нямало трошица хляб.
„Да счупя орехите, че да залъжа глада си“ — помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва-столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета — цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.
Вървяло що вървяло, наближило родното си село.
„Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него“ — рекло си то и счупило и втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете — кола, а на колата желязно рало.
— Бре! — ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче — толкова хубаво, че не може да се опише.
— Води ме — продумало момичето — в бащината си къща. Аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невяста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката — езиците си глътнали. Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

Ученикът на смъртта

Това било много, много отдавна, ала хората още го помнят и разправят. Като прочетеш приказката, ще разбереш защо.
Живеели в едно селце бедна вдовица и синчето и Бартек. Тяхната полусрутена колибка се гушела съвсем накрая, току досам вековната гора. Вдовицата ходела да работи по людските имоти, пък синът и помагал в къщи колкото можел. Така в труд и оскъдица отраснал Бартек, навършил петнадесет години.
Една сутрин станал той по-ранко и отишъл в гората за дърва. Вървял дълго време, защото този път бил намислил да отиде съвсем навътре — в самото сърце на гората, където имало едно голямо блато. За него селяните разправяли не добри работи и не обичали твърде да ходят натам. Ама нали Бартек бил вече голям, почти годен за войник — от какво ще се страхува? Така си мислело момчето и си давало смелост. Ето че най-сетне стигнало до неверното блато. Гледа: блато като блато. А изведнъж се зачул хриплив глас:
— Ой, момче! Моля ти се, помогни ми да се измъкна из това тресавище.
Озърнал се Бартек и видял недалеч от брега да се подава из тинята главата на една стара-престара жена, с черна забрадка забрадена. Без да се мае, той отсякъл един клон от близкото дърво и го протегнал на бабичката. Тя се уловила и момчето леко я издърпало на брега, види се, защото била много постала — само кожа и кости.
— Ох — заоплаквала се тя, — добре, че ми помогна. Цяла нощ съм се бъхтала в това блато. Сили не ми останаха.
Бартек почистил черната и дреха, която цялата била изцапана. Сетне и подал къшей хляб и малко сланина. Ала тя махнала с ръка и отворила беззъбата си уста:
— Как искаш да ям тоя корав хляб, не видиш ли, че нямам нито един зъб? Все пак ти благодаря. Имаш добро сърце и искам да те наградя. Ела при мен да те науча голяма наука. Ще станеш лекар — прочут навред.
Бартек и казал, че е съгласен, защото откак бил навършил петнадесет години все си мислел какъв занаят да залови, та да помага на майка си. Ала макар да е вече доста голям — почти годен за войник — искал и нея да попита. Непознатата му казала, че учението ще трае пет години и за това Бартек няма да плаща нищо. Ако и майка му е съгласна, да дойде той довечера на края на гората — там ще се на мерят.
С това се и разделили. Бабичката закретала и скоро се изгубила из гъсталака, а момчето насекло един товар дърва и се върнало в къщи. Разправил Бартек на майка си за утринната среща и какво му предложила непознатата жена, а вдовицата хем се зарадвала, че синът й ще стане учен човек, хем се омъчнила, защото оставала сама-саменичка: да легне болна, няма кой водица да и подаде. Ала майчината обич надделяла; съгласила се вдовицата да отиде чедото и да се учи.
Като се мръкнало, Бартек се стегнал за път, целунал ръка на майка си и тръгнал към гората. А там вече бабичката го чакала, взела го за ръка и го повела в мрачината. Вървели, вървели — един бог знае колко дълго. Непознатата крачела толкова бърже, че ако не било тъмно, момчето щяло да се изуми колко бърже вървят. То само усещало, че сякаш на земята не стъпва. На разденяване се изкачили на върха на една висока планина — комай най-високата на света. От там цялата земя се виждала като на длан; тъмни гори и златни поля, буйни реки и сини езера, градове с островърхи кули и селца с китни градини. И всичко било така ясно, като че ли е на един хвърлей камък.
— Тука, момче, е моята къща — показала му старицата една тъмна пещера. — Много неща ще видиш и ще научиш — от нищо се не бой, на нищо не се учудвай! Аз съм смъртта — за някои страшна-ужасна, за други — утешителка-избавителка.
Трепнал Бартек, ала късно било да се връща; тръгнал със свито сърце към пещерата. Тя била тъмна и ниска, трябвало да седи с кръстосани нозе и прегърбен, за да не си блъсне главата в потона. През отвора и денем се виждала земята, огряна от слънце, а нощем — небето, осеяно с едри като круши звезди.
Останал Бартек при смъртта. Тя му показвала различни билки, учела го с коя какви болки да лекува, открила му тайни, които никой човек не знаел. А момчето било умно и паметливо — всичко разбрало и запомнило. Така, без да усети, се изтърколили петте години. Дошло време да си тръгва. На раздяла смъртта му рекла:
— Сега внимавай и добре помни това, що ще ти кажа! Само на теб едничък аз ще се показвам. Когато идеш при някой болен и ме видиш, че стоя при нозете му, лекувай го, както съм те учила, и той ще оздравее. Стоя ли край главата му, да знаеш, че той е мой и ме остави спокойно да си свърша работата. Не ме ли послушаш — с живота си ще отговаряш.
Бартек дал дума, че няма да престъпи волята на своята учителка, поклонил и се и тръгнал по света, на хората да помага. Пребродил той много земи, минал през многолюдни градове и тихи селища — навред, където имало болни; лекувал ги, ако смъртта стояла при краката им, а когато била край главите им — оставял ги да си угаснат. По стъпките му мълвата разнасяла неговата слава на голям, ненадминат лечител. И макар че не бил учил в университет, хората били убедени, че той знае повече от всички лекари, затова го наричали доктор Бартек.
Подир няколко години докторът си пристигнал дома с пълна кесия пари, ала толкова променен, че дори родната му майка едвам го познала. Времето, което преживял в пещерата, изсушило тялото му, лицето му станало бледо и строго като на смъртник, безкръвните устни свивала някаква незнайна печал, само в очите горял пламък и оживявал образа му. Когато минавал по улицата прегърбен — сякаш понесъл на плещите си цялата човешка мъка — и стари, и млади му ставали на крака и сваляли шапки със страхопочитание, ала избягвали да се приближават до него.
Построил си Бартек нова спретната къща с червени керемиди, които отдалеч се виждали, наел прислужница да помага на старата му майка, купил си коне и файтонче, с което да обхожда болните, че някои живеели много далеч. Намислил дори да се задоми, да заживее и той като всички хора, ала време не му оставало да се върти около момите, както правят всички ергени. Защото пред къщата му имало винаги по няколко носилки, каруци, дори графски карети със златни гербове — доктор Бартек лекувал с еднаква грижа и бедни, и богати, които идвали от близо и далеч. Много болки и страдания виждал той наоколо си и сърцето му се свивало от мъка, когато намирал своята учителка край възглавето на болния и не можел да помогне.
Една зимна вечер го повикали при леглото на бедна тежко болна вдовица. В голата стая около студената печка се търкаляли пет дрипави дечица, кое от кое по-дребно. А на това отгоре край главата на майката се била изправила смъртта. Докторът я погледнал с укор, ала тя само поклатила глава. Закършил Бартек ръце: какво да стори, как може да остави тия дечица от глад да загинат? Нямало много време за мислене, защото болната вече хъркала и след миг смъртта щяла да сложи ръка на челото й — тогава край! — никой нямало да може да помогне. Без да се двоуми, докторът грабнал тялото на жената и го обърнал с краката към не умолимата. Смъртта изтичала към вратата и така я за тръшнала, че без малко колибата да се срути. Болната се стреснала, поотворила очи, съвзела се. Бартек и дал лекарства, успокоил я, че скоро ще оздравее и на тръгване и оставил няколко жълтици — да има на първо време с какво да нахрани децата си.
Навън в студената нощ го чакала неговата учителка.
— Защо престъпи моята повеля, Бартек? — прошепнала тя и в очите и проблеснали ледени искрици.
— Сърце не ми даде да оставя тия дечица без майка — заоправдавал се ученикът на смъртта.
— Ти не виждаш по-далеч от носа си, макар че те оставих да проникнеш във всички тайни — мои и на живота. Сега ще ти простя, защото го стори от добри помисли, ама друг път внимавай! — рекла смъртта и се стопила в мрака.
Минало доста време. Една нощ доктор Бартек се върнал дома от далечен град, където бил ходил при някакъв болен. Заварил майка си на легло, а до главата и — смъртта. Синът се хвърлил върху леглото и заплакал, а майка му прошепнала:
— Излекувай ме, синко, помогни ми! Толкова ми се ще да поживея още, да те видя задомен и на внучета да се порадвам. Че аз само мъка съм видяла в тоя живот.
Бартек погледнал през сълзи учителката си така умолително, че ако тя имала сърце, сигурно щяла да отстъпи. Ала смъртта няма сърце; тя поклатила глава и вдигнала пръст в закона. „Не смей!“ — сякаш искала да му каже.
Синът горещо обичал майка си, а сега, когато трябвало да я загуби, тя му станала още по-свидна. Припомнил си той колко грижовна е била тя към него и наистина колко малко радости е имала през своя вдовишки живот.
„Каквото ще да става!“ — решил Бартек, вдигнал майка си на ръце и я обърнал с крака към нежеланата гостенка. Смъртта изфучала ядосано, изхвръкнала през прозореца и така го затръшнала, че всички стъкла се изпочупили.
Бартек дал лекарства на майка си. Тя се ободрила и усмихнала:
— Олекна ми, синко.
А той я целунал по челото и държал дълго-дълго ръката и — като завинаги да се прощава. Знаел Бартек какво го чака навън, ала излязъл, готов да изкупи вината си.
— Ти пак престъпи моята повеля! — задрусала го за дрехата смъртта.
— Жалко за петте изгубени години! Не си научил добре великите тайни!
— Ти не си имала никога родители и деца — не можеш да ме разбереш — заоправдавал се докторът. — Аз драговолно ти давам моя живот за тоя на майка ми, ако ти не искаш и сега да ми простиш.
— Ами къде остана твоят дълг към страдащите хора? Ти принадлежиш на тях, а не на себе си! Не! Ще ти простя и тоя път, ала трябва да разбереш веднъж завинаги, че не бива да се бъркаш в работи, които не проумяваш. Знай, Бартек, че за последен път ти прощавам!
А не минало много време и Бартек за трети път нарушил заповедта на своята учителка. Нахлули в страната несметни вражи пълчища: колят, палят, пленяват. Писнало дете в майка, потекли реки от кръв и ранените били толкова много, че дори хиляда лечители като доктор Бартек не биха могли да помогнат и на половината от тях.
Кралят и придворните избягали и се скрили в една непристъпна крепост, а поданиците си изоставили. Тогава из между народа се намерил един юначен човек. Той събрал около себе си всички мъже, годни да носят оръжие, и се хвърлил срещу вражите пълчища. Сблъскали се на живот и смърт човек с човек, кон с кон, желязо с желязо; вдигнали се вопли и стонове до възбог. В разгара на битката паднал юнакът, поразен от отровна стрела. Изплашили се останалите без водач бойци, огънали се, готови да хукнат да се спасяват, родината на врага да изоставят. Изтичал веднага доктор Бартек при умиращия юнак. А до възглавето му — оная същата, що не знае милост. Какво да направи Бар тек? Да го остави да умре, плен и пожар ще помете цялата страна, народът ще загине!
„По-добре един, отколкото цял народ!“ — рекъл си той и бърже обърнал леглото така, че смъртта останала при краката на ранения. Размахала смъртта ръце в закана, из крещяла и излитнала. А доктор Бартек дал на юнака чудодейни лекове и не само го върнал към живот, ами веднага го изправил на крака бодър и силен. Като го видели, войниците събрали смелост, престрашили се, отблъснали врага и го прогонили завинаги от земята си.
Вечерта, когато стихнала битката, доктор Бартек тръгнал по бойното поле да помага на ранените. Както се бил привел над едного, някой го потупал по рамото. Напреде му стояла смъртта намръщена и гневна — нищо добро не предвещавал нейният поглед:
— Вече няма прошка. Тръгвай с мен!
Прегрешилият ученик навел глава и покорно се оставил учителката му да го води. Нямало какво да прави — от нея никой не можел да избяга. Вървели, вървели — цяла нощ. На разденяване стигнали върха на планината.
— Дойде време да платиш за своето непослушание, доктор Бартек. Жалко! Чакаха те големи почести, слава и охо лен живот — поклатила глава смъртта.
— Аз изпълних само своя дълг — отвърнал докторът. — Ако не бях спасил юнака, народът без водач щеше да погине под вражия меч. По-добре един да се пожертвува, щом може да спаси цял народ от гибел. Ти си безродна и не разбираш тия човешки работи.
— Да не спорим повече! Ела! — И смъртта докоснала една канара, а тя без шум се разтворила.
Пред очите на Бартек се открила безкрайна пещера, осеяна с малки кандилца, чиито пламъчета се борели с полумрака. Едни горели буйно и пръскали лъчи наоколо си, други едва мъждукали. Смъртта посочила с костеливия си пръст:
— В тези кандила гори животът на хората. На онези, които имат още много дни, пламъкът е силен, а онези, на които е вече на угасване, скоро ще прибера.
— Хъм! Интересно! А къде е моето кандилце? — попитал доктор Бартек, без да се самозалъгва какво ще види, а само ей-тъй, да се намери на приказка и да отдалечи за малко неизбежната си участ.
Смъртта го отвела до едно кандилце, чието пламъче едва-едва потрепвало, сякаш се гърчело от липса на въздух. Около него имало още три кандилца: техните пламъчета горели спокойно, равно.
— Тези край теб са на вдовицата, на майка ти и на юнака. Силата на своя живот ти драговолно отдаде тям. И ето, сега за тебе нищо не остана. Ала аз помня услугата, която ми направи, знам доброто ти сърце и съм готова и тоя път да ти простя. Можеш да продължиш пламъчето на своя живот, ако прелееш маслото от тия три кандила в твоето. Така само ще изкупиш трите си грешки.
— А какво ще стане с вдовицата, майка ми и юнака?
— Ще умрат начаса!
— Не! Това не мога да сторя! Нали и ти не би искала твоят ученик да се покаже толкова безчестен?
— Не знам аз какво е това безчестие. Знам само, че много ти се живее.
— Има нещо по-скъпо от живота — отвърнал доктор Бартек. — Ала ти не разбираш. Това са човешки работи. Аз изживях един богат живот благодарение на теб. За нищо не съжалявам. И ако още веднъж се родя, бих тръгнал пак по същия път, без да се колебая.
— Ти си непоправим, мили Бартек! — прошепнала смърт та, докоснала леко очите му и ги затворила навеки.
Наистина, това се е случило отдавна, много отдавна. Ала хората и досега помнят доктор Бартек с почит и признателност, защото за неговите дела те съдят по човешки. А пък смъртта на разбира тия работи, тя мери нещата с други везни.

Силач Янко

Преди много, много години живял един беден селянин. Имал той осем сина, които едва можел да изхрани. А ето че му се родил и девети. Кръстили го Янко. Детенцето се родило мъничко, ала яко и пъргаво. То започнало да расте толкова бързо, че на дванадесетия ден имало вече сила за деветима мъже и изглеждало като двадесетгодишен момък. Ето защо го нарекли Силач Янко.
Поживял Янко дома, пък един ден рекъл на баща си:
— Тясно стана вече за мен под тая стряха. Ще ида по света — хората да видя, силата си да покажа.
Сбогувал се с домашните си, метнал торбичката на рамо и тръгнал, накъдето му видят очите. Върви Янко — гледа: насред пътя затънали в калта коли, натоварени с желязо. Щурат се около тях коларите, не могат да ги помръднат от мястото. Помолили те Янко да им помогне.
— Харно — рекъл нашият момък, — ама да ми дадете толкова желязо колкото мога да нося.
Коларите се съгласили.
Запретнал ръкави Силач Янко, напънал се и самичък извадил колите на сухо място. Метнал един товар желязо на рамо:
— Ще стане от него добра тояжка за мен — рекъл той на учудените колари и продължил по пътя, като си подсвирквал.
Вървял, вървял, стигнал до една ковачница.
— Хей, ковачо! — провикнал се Янко. — Можеш пи да ми изковеш от това желязо една тояжка. Ама да не ме измамиш — от всичкото желязо да я направиш!
— Не бой се, няма да те измамя — отговорил ковачът.
Изковал той тежка тояга, само че половината желязо укрил. Подхвърлил Янко тоягата към небето. Паднала тя след един час и се строшила.
— Измами ме ти! — изръмжал Силач Янко и погледнал ковача страшно. — Пази се! С мене шега не бива, че зле ще си изпатиш.
Уплашил се ковачът, направил му тояга от цялото желязо Подхвърлил я Силач Янко към небето, върнала се тя подир два часа, разтрошила една канара, ала тя си останала цяла.
— Добра е сега! — рекъл момъкът, платил на ковача, нарамил тоягата и си тръгнал.
Вървял, вървял, стигнал до една гора. А насред гората — един мъж изтръгва из корен яки дъбаци, сякаш вади ряпа.
— Хей, Скубидъб! — викнал Силач Янко. — Хайде ела с мен да поскитаме по света!
— Да дойда! Само че първом да се преборим, да видим кой е по-силен.
Почнали да се борят. Силач Янко така ударил о земята Скубидъб, че той чак подир един час дошъл на себе си.
Побратимили се и тръгнали. Вървели, вървели, гледат седи един човек на камара железни греди и ги чупи като сламки.
— Хей, Чупижелязо! — викнал Силач Янко. — Хайде ела с нас да поскитаме по света!
— Да дойда. Само че първом да се преборим, да видим кой е по-силен.
Почнали да се борят. Силач Янко така тръшнал о земята Чупижелязо, че той видял всички звезди по небето посред бял ден.
Побратимили се тримата и тръгнали. Вървели, вървели, стигнали до столичния град. Отбили се в един хан да починат. Гледат — хората омърлушени, шепнат си нещо с наведени глави. Поразпитали нашите юнаци ханджията какво ново-вехто има из града.
— Нищо добро — отвърнал ханджията. — Змейове отвлякоха и трите дъщери на нашия крал. Той обещава, който му върне децата, зет да го направи и половината кралство зестра да му даде.
— Ама накъде отидоха тия змейове? — пита Силач Янко.
— Никой не знае. В далечната планина има една стара-престара гора, там трябва да живеят поразниците — отвърнал ханджията.
— Хайде да си опитаме късмета — рекъл Силач Янко на побратимите си.
Съгласили се те и на другия ден натъпкали торбите с храна, па тръгнали да дирят змейовете. Вървели, що вървели, стигнали най-сетне до оная вековна гора, тъмна и страшна — тъкмо леговище на змейове.
Построили си юнаците една колиба и се сговорили всеки ден двамина да преброждат гората, да дирят змейовете, а третият да стои в колибата да готви вечеря.
Първия ден Янко и Чупижелязо тръгнали из гората, а Скубидъб останал дома. Заловил се той да вари каша. По едно време чува, че някои вика през комина:
— Каша вариш, ама няма да ядеш!
— Аз вече сварих кашата — отговорил Скубидъб — и ще си я изям с побратимите. А ти кой си и какво искаш?
Изведнъж из огнището изскочило едно джудже — педя човек, лакът брада. Тръшнало то Скубидъб на земята, изяло всичката каша и избягало през комина.
Дошли си вечерта Янко и Чупижелязо гладни, изморени.
— Какво си ни сготвил за вечеря? — питат те.
Разправил им Скубидъб своето приключение. Легнали си юнаците гладни.
На другия ден останал дома Чупижелязо. Както варял кашата, чул през комина, че някой се провиква:
— Каша вариш, ама няма да ядеш!
— Ти няма да ядеш — отвърнал Чупижелязо, — защото аз с другарите си ще я изям.
Из комина изскочило пак същото джудже, наложило здравата Чупижелязо и след като излапало всичката каша, избягало през комина. Върнали се на мръкване другите двама гладни, изморени. Чупижелязо им разправил как и той пострадал.
На третия ден в колибата останал Силач Янко. Както варял кашата, чул през комина:
— Каша вариш, ама няма да ядеш!
— Каша варя и ще си я изям с другарите — отговорил нашият момък. — А пък ти ни омръзна с твоите пакости.
Я излез, аз да те науча как се яде чужда коша!
Мигом из огнището изскочило джуджето. Сграбчил го Силач Янко за брадата и започнал да го друса така, че главата на пакостника се удряла ту о едната стена, ту о другата. Запищяло, замолило се джуджето:
— Олеле, бате, пусни ме. Няма вече…
— Няма да те пусна, докато не ми кажеш къде се крият змейовете.
— Не знам, бате. Пусни ме, ще ти дам злато и сребро, колкото искаш…
— Не ми трябва твоето злато и сребро. Кажи ми къде са змейовете или ще ти оскубя брадата косъм по косъм — вика Янко и друса джуджето.
— Ще ти кажа. Всичко ще ти кажа…
Пуснал момъкът джуджето. То го повело към един дълбок дол и му показало голяма черна дупка.
— Оттук се слиза на долната земя. Там живеят змейовете. — Като изрекло тия думи, джуджето се хванало за брадата и — дим да го няма.
Надзърнал Янко в дупката: дълбока, дъното и се не вижда. Върнал се в колибата и започнал да плете въже.
Вечерта тримата юнаци се наяли до насита и продължили заедно да плетат въжето. Такова въже изплели, че три дни трябва да ходиш, за да стигнеш от единия до другия край.
На ранина, преди още слънцето да се покаже, Силач Янко повел побратимите си към дола и им показал дупката — входа за долната земя. Наел се Скубидъб пръв да влезе. Спуснал се той по една трета от въжето. Ама като почнали да налитат върху него змии, жаби и всякакви нечисти гадини — уплашил се и разлюлял въжето да го изтеглят.
Влезнал подир него Чупижелязо. Спуснал се до половината на въжето — уплашил се и той, изтеглили го.
Сега бил ред на Силач Янко. Спуснал се той до самото дъно. Гледа — път се вие още надолу. Повървял по него, стигнал до един замък — целият от червена мед направен, на сврачи крак стои и се върти. Тропнал нашият юнак три пъти с тоягата си и замъкът послушно се спрял. Влезнал Силач Янко, гледа — една мома с чудна хубост седи и шие, а от очите и едри сълзи бликат.
— Добър ден, девойко! — поздравил я Силач Янко.
— Добър ден, юначе! — отговорила уплашена момата. — Как можа да дойдеш тука, гдето птичка не долита и човешки крак не стъпва? Аз съм най-голямата дъщеря на краля. Един триглав змей ме открадна и ме затвори. Бягай, че скоро ще се върне и ако те завари, ще те направи на парчета.
— Не се боя из от него — отговорил Силач Янко. — Дошъл съм да те отърва. Ами ти, кажи ми, как познаваш кога си идва змеят?
— Щом наближи, хвърля в двора тоягата си, която тежи сто кила.
В това време профучала тоягата на змея и паднала на двора. А той бил постлан с медни плочи, та тя издумкала като сто тъпана. Изтичал Янко на двора, грабнал я и я запокитил далеч-далеч. Разбрал змеят, че чужденец е дошъл в дома му и побързал да се върне. А принцесата надянала на Янковия пръст меден пръстен, що дава сили за триста души. Ударил се Силач Янко в юнашките гърди и викнал:
— Дошъл съм, змейо, тебе да бия, невестата ти да взема. Излез ми само насреща!
Разлютил се змеят, разфучал се, от очите му искри хвърчат, огнени пламъци устата му бълват.
Били се, били се до пладне. Силач Янко вдигнал змея, па като го храснал — побил го в медните плочи до гуша, само трите му глави още стърчат, блещят се и пламъци бълват. Грабнал си Янко тоягата — прас! прас! — на пита му направил главите.
Затичала се принцесата, запрегръщала юнака, а той и рекъл:
— Сега ще те пратя при баща ти. Ама първо ми кажи къде живее онзи змей, гдето отвлече по-малката ти сестра.
Принцесата взела една медна пръчица, замахнала с нея и мигом замъкът се превърнал в червена ябълка. Скрила я тя в пазвата си, а после му показала пътя за другия змей. Тогава Янко я отвел при дупката, привързал я с въжето и го разлюлял. Скубидъб и Чупижелязо измъкнали принцесата на горната земя, а Силач Янко тръгнал да дири средната кралска дъщеря. Повървял, повървял, стигнал до един замък — целият от сребро, стои на сврачи крак и се върти. Тропнал пак Янко с тоягата си — замъкът се спрял. Влезнал юнакът в замъка, гледа — втората кралска дъщеря, още по-хубава от сестра си. Седи, шие и сълзи рони. Уплашила се тя като видяла непознатия:
— Бягай, докато не се е върнал шестоглавият змей, че ще те направи на парчета.
— Не бой се, принцесо! Аз освободих по-голямата ти сестра, дошъл съм и теб да отърва.
В това време на двора, постлан със сребърни плочи, изгърмяла като сто топа тоягата на шестоглавия змей, която била тежка двеста кила. Грабнал я Силач Янко, запратил я далеч-далеч. А принцесата надянала на пръста на юнака сребърен пръстен, що давал сила за шестстотин души. Ударил се в гърдите Янко и викнал срещу змея:
— Дошъл съм, змейо, тебе да бия, невестата ти да взема. Излез ми само насреща!
Разлютил се змеят, хвърлил се срещу юнака. Били се, били — чак до вечерта. Грабнал Силач Янко змея, та като го храснал на плочите, побил го до гуша в среброто, само шестте му глави стърчат, блещят се и огън бълват. Размахал тоягата си момъкът — на пита направил и шестте глави на змея.
А принцесата от радост не знае какво да прави, само си бърше очите.
— Хайде, сега ще те пратя при баща ти — рекъл и Силач Янко. — Ама първом ми покажи пътя за онзи змей, който отвлече най-малката ти сестра.
Принцесата взела една сребърна пръчица, замахнала с нея и мигом замъкът се превърнал в сребърна ябълка. Скрила я в пазвата си, а после му показала пътя. Янко я отвел при дупката, вързал и нея, а побратимите му я изтеглили на горната земя.
Легнал юнакът да поспи, сили да събере. На сутринта, още неразвиделило се, тръгнал и достигнал до един златен замък, който се въртял на сврачи крак. Спрял го Силач Янко, влезнал и намерил най-малката дъщеря на краля — шие и сълзи рони. А била толкова красива — да и се ненагледаш! След като разбрала кой е и защо идва, тя много се зарадвала, надянала на пръста на момъка златен пръстен, що дава сила за хиляда и двеста души.
Ето ти, че в това време профучала тояга, четиристотин кила тежка. Паднала на златните плочи и изтрещяла като гръмотевица. Запратил я Силач Янко нанякъде си и извикал на бой змея. А той имал дванадесет глави и от всички змейове бил най-силен. Сграбчили се да се бият. Ударил Силач Янко змея о земята — побил го до колене. Изскочил веднага змеят, грабнал юнака — до пояс го натикал в златните плочи. Янко едва се измъкнал. Били се, били се — до среднощ. Най-сетне Силач Янко се ядосал, че като го храснал — потънал змеят до гуша в златото, само главите му стърчат отгоре, блещят се и пламък бълват. Взел нашият момък тоягата си, та направил главите му на пух и прах.
А младата принцеса се затичала, прегърнала юнака и нищо не му рекла, само горещо го целунала в устата. После превърнала замъка в златна ябълка и двамата отишли при дупката. Там Янко завързал принцесата и побратимите му я изтеглили, а после спуснали и нему въжето. Понечил момъкът да се върже и той, пък му хрумнало да изпита верни ли са другарите му. Затова завързал един тежък камък и се отдръпнал настрани да види какво ще стане. В това време Скубидъб и Чупижелязо се сговаряли:
— Я да оставим Силач Янко долу. Защото иначе той ще се ожени за някоя от кралските дъщери и ще получи половината кралство, а ние ще останем с празни ръце. Потеглили те малко въжето и го прерязали. Паднал камъкът с грохот в краката на Янко.
Разбрал той, че другарите му го измамили, и тръгнал да броди по долната земя. Уморил се и полегнал да дремне под едно голямо дърво. Изведнъж през сън чува писък. Скочил и погледнал нагоре: по дървото голяма змия се вие към едно гнездо, иска да излапа пиленцата в гнездото, а те у плашено пищят. Замахнал Янко с тоягата си и убил змията. В това време се засенчило небето, сякаш слънцето се е скрило зад облак. А то било птицата Нога, майката на пиленцата. Щом видяла момъка под дървото, изкрещяла:
— Ах ти, злосторнико, дето искаш да убиеш децата ми! Ей сега ще те изям…
— Не го изяждай, майко! — записукали пиленцата, — Той уби змията и ни спаси живота.
— А, такава ли била работата? — рекла птицата Нога. — Благодаря ти, юначе. Кажи какво мога да направя за тебе, да ти се отплатя?
— Изнеси ме на горната земя — примолил се Силач Янко.
— Харно! Само че първом иди край оная река. Там пасат много говеда. Убий сто бика, одери ги, очисти месото от кокалите и от кожите направи сто меха. Петдесет напълни с месо, петдесет с вода.
Янко направил това, що му заръчала птицата Нога. Натоварил меховете на гърба и, метнал се върху тях. Тогава тя му рекла:
— Щом видиш, че от клюна ми заизлиза дим — подай ми вода; ако видиш пламък — подай ми месо. Иначе няма да можем да стигнем до горната земя.
Полетели, През цялото време Янко давал на птицата Нога ту вода, ту месо. Ето вече се провидяла горната земя, а от птицата Нога заизлизал пламък. Бърка Янко в последния мех, а той празен. Що да стори? Без много да му мисли, отрязал от крака си парче месо и го дал на птицата Нога. След малко достигнали горната земя и кацнали в същата гора, където била колибата на побратимите.
— Силач Янко — запитала птицата Нога — какво месо ми даде последния път? Такова никога не съм вкусвала.
— Срам не срам, ще ти кажа — отвърнал момъкът. — Отрязах си парче месо от крака.
— Значи вярно е, дето казват, че човешкото месо било много сладко — рекла птицата Нога, изплюла месото и го залепила с плюнката си на янковия крак. Месото веднага зараснало, сякаш нищо не е било.
Благодарил юнакът на своята спасителка и се спуснал да догони побратимите си. Настигнал ги. Щом го видели, те се уплашили много, паднали на колене и се замолили да им прости.
Ударил им Силач Янко по десет железни тояги, та да им дойде умът в главата, и им простил, защото бил много радостен, че всичко св1ршило благополучно. Скоро се измъкнали от голямата гора и достигнали престолния град.
Кралят се зарадвал до немай-къде. Дал най-голямата си дъщеря на Скубидъб, средната — на Чупижелязо, а най-малката омъжил за Силач Янко и половината кралство за зестра му дал. Вдигнали се три сватби в един ден. От 5лизки и далечни страни надошли най-отбрани гости. Три седмици траяли сватбените гощавки.
А после младоженците се преселили по своите замъци: Скубидъб с жена си в медния, Чупижелязо — в сребърния, Силач Янко — в златния. Заживели там щастливи и доволни и често се спохождали да си припомнят миналото юначество. И може още да живеят така, ако вече не са умрели.

Палечко

Живял някога беден селянин. Една вечер той си седял пред огнището и разравял жаравата с ръжена, а жена му до него предяла. По едно време той рекъл:
— Жалко, че си нямаме деца. У дома е глухо, а по другите къщи е глъчно и весело.
— Така е — въздъхнала жена му. — Да си имахме поне едничко, дори ей такова мъничко като палец, пак щях да бъда благодарна. И щяхме да си го обичаме от сърце.
Минало време и след няколко месеца жената си родила дете. На вид било като всяко друго дете, само че било не по-голямо от палец. И те си казали:
— Както си пожелахме, така стана. Ние ще си го обичаме.
И тъй като било толкова дребно, нарекли го Палечко.
Хранели го добре, не го лишавали от нищо, но детето не пораснало ни на косъм, а останало такова, каквото се родило; но имало умни очи, било разсъдливо, пъргаво и сръчно.
Един ден селянинът се наканил да отиде в гората да сече дърва и си казал:
— Да имаше някой да докара после колата…
— Аз ще я докарам, татко — викнал Палечко. — Бъди спокоен, ще пристигна навреме в гората.
Засмял се селянинът и рекъл:
— Как ще я докараш, като си толкова малък, че юздата на коня не можеш да държиш!
— Това не пречи, татко, стига мама да впрегне. Аз ще седна в едното ухо на коня и ще му подвиквам накъде да върви.
— Добре — отвърнал баща му, — поне да опитаме веднъж.
Дошло време Палечко да тръгне. Впрегнала майка му, вдигнала момченцето и го сложила в едното ухо на коня. И Палечко подвикнал:
— Хайде, дий! Дий, коньо!
Тръгнал конят, като че го подкарал същински колар, и колата се понесла по най-прекия път към гората.
Не щеш ли, на един завой, тъкмо когато Палечко пак подвикнал на коня „Дий, дий“, насреща се задали двама непознати мъже.
— Я, и таз добра! — рекъл единият. — По пътя върви кола и колар подвиква на коня, пък не се вижда никакъв.
— Не е чиста тази работа — добавил вторият. — Я да тръгнем след колата и да видим къде ще спре.
А колата навлязла дълбоко в гората и спряла на сечището. Като съзрял баща си, Палечко викнал:
— Видя ли, татко, докарах колата! Свали ме сега!
Хванал бащата юздата на коня с лявата ръка, а с дясната извадил от ухото му синчето си и то седнало засмяно на една сламка. А двамата непознати мъже, като видели Палечко, загубили ума и дума от почуда. После единият дръпнал другия настрана и му пошушнал:
— Слушай, може да ни проработи късметът с тоя малчуган, ако го заведем в някой голям град и го показваме на хората за пари. Хайде да го купим!
Отишли при селянина и му рекли:
— Продай ни това човече, ще го гледаме добре.
— Не — отвърнал бащата, — нямам нищо по-свидно от него. Не го продавам и за всичкото злато на света.
Но Палечко, като чул за какво се пазарят, покатерил се по една гънка на бащината си дреха, застанал на рамото му и му пошушнал:
— Дай ме татко, дай ме! Аз пак ще се върна.
Тогава бащата го дал на двамата мъже за много пари.
— Къде искаш да седнеш? — попитал единият момчето.
— Сложи ме върху полите на шапката си. Там хем ще мога да се разхождам и да се любувам на природата, хем няма да падна.
Изпълнили волята му. Сбогувал се Палечко с баща си и двамата мъже поели с него по пътя.
Вървели, вървели, докато почнало да се здрачава; тогава момчето се обадило:
— Свали ме, ходи ми се по нужда.
— Стой си горе — рекъл мъжът, на чиято шапка то седяло. — Не се боя от такова нещо; и птиците сегиз-тогиз цвъкват по мене.
— Не — рекъл Палечко, — аз не мога да върша неприлични работи. Свали ме веднага на земята!
Мъжът свалил шапката си и сложил момчето в една нива край пътя. То заподскачало и се запровирало насам-натам между буците пръст, после зърнало една миша дупка и — хоп! — мушнало се в нея.
— Много ви здраве, байновци, вървете без мене! — викнал им Палечко и се разсмял.
Мъжете се спуснали към него и започнали да бъркат с тоягите си в мишата дупка, но всичките им усилия отишли напразно — Палечко пълзял все по-навътре и по-навътре. И тъй като скоро се стъмнило съвсем, двамата си тръгнали ядосани и с празни джобове.
— Опасно е да се върви по нивата в тъмното — казал си Палечко, като разбрал, че те са си отишли, и изпълзял отново от подземното си скривалище. — Човек лесно може да си счупи я крак, я главата.
За щастие намерил една куха черупка на охлюв.
— Чудесно — решил той. — Ще прекарам нощта на сигурно място.
И влязъл в черупката.
Не минало дълго време, тъкмо се канел да заспи, чул да минават други двама мъже. Единият рекъл на другия:
— Попът е богат. Какво да направим, че да му вземем парите и сребърните съдове?
— Аз зная как — обадил се Палечко.
— Какво беше това? — рекъл уплашено единият крадец. — Чух да говори някой.
Спрели се, наострили уши и Палечко пак се обадил:
— Вземете ме с вас и ще ви помогна.
— Ами къде си?
— Търсете по земята и внимавайте откъде идва гласът — рекъл той.
Най-сетне крадците го намерили, вдигнали го нависоко и попитали:
— Как ще ни помогнеш, бе малчуган такъв?
— Вижте — отвърнал Палечко, — аз ще се промъкна между железните пръчки на прозореца в стаята на попа и ще ви подавам каквото поискате.
— Добре — съгласили се те. — Ще видим за какво те бива.
Като стигнали до поповата къща Палечко се вмъкнал в стаята, но веднага викнал, колкото му глас държи:
— Да ви дам ли всичко, каквото намеря?
Крадците се уплашили и му рекли:
— Говори тихо, ще разбудиш хората!
Но Палечко се престорил, че не ги разбира и повторно викнал:
— Какво да ви дам? Да ви дам ли всичко, каквото намеря?
В съседната стая спяла готвачката. Чула го тя, поизправила се в леглото и се ослушала. Но от страх крадците били побягнали. После отново се престрашили и си помислили: „Този малчуган просто се подиграва с нас“. Върнали се и му пошушнали:
— Хайде, не се шегувай и ни подай нещо!
Палечко отново викнал, колкото му глас държи:
— Всичко ще ви дам, само си проврете ръцете.
Този път готвачката, която все още слухтяла, чула ясно думите му, скочила от леглото, блъснала вратата и се втурнала в стаята. Крадците веднага побягнали и тичали така, като че ли ги гонел таласъм, а готвачката, като не могла да види нищо в тъмнината, отишла да запали свещ. Върнала се после с нея в стаята, но Палечко незабелязано се измъкнал на двора и се скрил в плевника. Готвачката претърсила всички кътчета, но не забелязала нищо особено. Легнала си пак и си помислила, че сигурно е сънувала с отворени очи и наострени уши.
Палечко се покатерил на сеното и си намерил хубаво местенце за спане; искал да си отдъхне, докато съмне, и после да тръгне на път, за да се прибере при родителите си. Но му било писано да го сполетят и други беди. Така е, много мъка и тегло има по света!
Щом съмнало, готвачката станала от леглото да нахрани добитъка. Отишла право в плевника и загребала сено — точно онова, на което лежал и спял клетият Палечко. Той спял толкова дълбоко, че не усетил нищо и се събудил чак в устата на кравата, която го лапнала заедно със сеното.
— Олеле! — викнал той. — Как попаднах в тая тепавица?
Но скоро разбрал къде се намира и трябвало много да внимава кравата да не го смаже със зъбите си. Най-накрая се плъзнал надолу заедно със сдъвканото сено и се намерил в стомаха на кравата.
— Забравили са да сложат прозорци на тази стая — рекъл си той — и затова слънце не я вижда. Пък няма и кой свещ да донесе.
Помещението никак не му харесало, а най-лошото било, че през вратата непрекъснато влизало все повече сдъвкано сено и за Палечко нямало да остане място. Най-сетне страхът съвсем го надвил и той викнал, колкото му глас държи:
— Стига сено, стига сено!
Точно тогава готвачката дояла кравата. Като чула, че някой говори, а не видяла никого, и като познала, че гласът е същият, който доловила и през нощта, тя толкова се уплашила, че паднала заедно със столчето и разляла млякото. После скочила пак на крака, изтичала при господаря си и викнала:
— Дядо попе, кравата проговори.
— Ти май си полудяла — казал попът.
Но все пак отишъл в обора да провери какво става. И щом прекрачил прага, Палечко отново викнал:
— Стига сено, стига сено!
Тогава и попът се уплашил. Помислил, че в кравата се е вселил зъл дух и заповядал да я заколят. Заколили я и хвърлили на бунището стомаха, където се намирал Палечко.
Палечко дълго се мъчил да си пробие път и накрая успял. Но тъкмо понечил да си подаде главата навън, сполетяла го нова беда: дошъл един гладен вълк и нагълтал наведнъж целия стомах.
Палечко не загубил смелост.
— Може би ще се спогодим с вълка — казал си той и му заговорил от стомаха:
— Кумчо Вълчо, знам на едно място чудесни гозби за тебе.
— Къде? — попитал вълкът.
— В тази и тази къща. Ще се промъкнеш през вадата на помийната яма и ще намериш вътре козунаци, сланина и наденици; можеш да ядеш до насита.
И му описал подробно бащината си къща.
Вълкът не чакал да му повторят. Щом дошла нощта, се промъкнал през вадата на помийната яма, нахълтал в килера с храната и започнал да яде. После, като се наял хубаво решил да си върви, но толкова се бил надул, че не можел да се измъкне по същия път.
Тъкмо на това се надявал Палечко и почнал да вдига страшен шум, да буйства и да крещи с всички сили.
— Мирувай, че ще събудиш хората — рекъл вълкът.
— Какво от това? — отвърнал Палечко. — Ти се налапа до насита, сега и аз искам да се повеселя.
И отново почнал да крещи, колкото му глас държи. Най-сетне баща му и майка му се събудили, изтичали до килера и надникнали през пролуката. Като видели, че има вълк, мъжът грабнал брадвата, а жената косата.
— Ти стой по-назад! — рекъл мъжът, като влезли в килера. — Ще го ударя с брадвата и ако не падне мъртъв, ти ще го праснеш с косата и ще му разпориш търбуха.
Щом чул гласа на баща си, Палечко викнал:
— Татко, аз съм тук, затворен съм в търбуха на вълка.
Бащата безкрайно се зарадвал и рекъл:
— Слава Богу, намери се пак милото ни чедо!
Накарал жена си да остави настрана косата, за да не нарани с нея Палечко, замахнал с брадвата и ударил така силно вълка по главата, че го прострял мъртъв на земята. После донесли нож и ножица, разпрали му търбуха и извадили момченцето.
— Ох, — въздъхнал бащата, — колко се тревожихме за тебе!
— Къде се губи толкова време?
— Ех, татко, бях в миша дупка, в кравешки стомах и във вълчи търбух, но занапред няма да се отделям от вас.
— И ние няма да те продадем втори път дори за всичките богатства на света — рекли родителите и почнали да галят и целуват милия си Палечко.
После му дали да хапне и да пийне и му поръчали нови дрехи, защото старите се били скъсали съвсем.

Вълкът и седемте козлета

Живяла някога една стара коза. Тя имала седем козлета и ги обичала, както майка обича децата си. Веднъж решила да отиде в гората за храна. Повикала козлетата край себе си и им рекла:
— Мили деца, аз отивам в гората. Пазете се от вълка! Влезе ли тук, ще изяде всички ви заедно с кожата и костите. Този злодей често се преобразява, но пак веднага ще го познаете по дрезгавия глас и по черните му крака.
Козлетата отвърнали:
— Върви в гората, мила майко, и не се тревожи; ние ще се пазим.
И старата коза тръгнала спокойно към гората.
Не минало много време, някой почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Козлетата познали вълка по дрезгавия глас и викнали:
— Няма да отворим, ти не си нашата майка. Тя има тънък и приятен глас, а твоят глас е дрезгав. Ти си вълкът.
Тогава вълкът отишъл при един бакалин и си купил голям тебешир. Изял го и гласът му станал тънък. После се върнал, почукал на вратата и рекъл:
— Отворете, мили деца! Аз съм майка ви. Върнах се и донесох на всяко по нещо.
Но вълкът бил сложил черната си лапа на прозореца. Козлетата я видели и викнали:
— Няма да отворим. Нашата майка няма черни крака като твоите. Ти си вълкът.
Изтичал вълкът при един хлебар и му рекъл:
— Ударих си крака, намажи го с тесто.
Хлебарят намазал лапата му с тесто. После вълкът отишъл при воденичаря и му рекъл:
— Посипи ми лапата с бяло брашно.
Досетил се воденичарят, че вълкът иска да измами някого и му отказал, но вълкът ревнал:
— Не сториш ли каквото ти казах, ще те изям.
Воденичарят се уплашил и посипал лапата му с бяло брашно. Да, такива са хората.
Вълкът отишъл за трети път пред къщичката на козата, почукал на вратата и казал:
— Отворете, деца! Аз съм милата ви майчица. Върнах се от гората и нося на всяко по нещо.
Козлетата викнали:
— Покажи ни първо лапата си, та да се уверим, че си нашата мила майчица.
Вълкът сложил лапата си на прозореца и козлетата като видели, че е бяла, повярвали и отворили вратата. Ала кой влязъл при тях? Вълкът. Изплашили се козлетата и бързо се изпокрили: едното под масата, второто в леглото, третото в печката, четвъртото в кухнята, петото в сандъка, шестото под мивката, седмото в кутията на огромния стенен часовник. Ала вълкът намерил едно по едно всичките и ги нагълтал цели-целенички; не намерил само най-малкото, което се било скрило в кутията на стенния часовник. Като се нахранил, потътрил се едва навън, легнал под едно дърво на зелената поляна и заспал.
Не минало много време и ето, че старата коза се върнала от гората. Ах, какво заварила! Вратата на къщичката зеела широко отворена, масата, столовете и пейките били прекатурени, мивката се търкаляла строшена на пода, а завивките и възглавниците били свлечени от леглото. Потърсила децата си, но не ги намерила никъде. Почнала да ги вика едно след друго по име, но нито едно не се обадило, Най-сетне, когато повикала най-малкото, чуло се тънко гласче:
— Мила майчице, аз съм в кутията на часовника.
Извадила го тя и то й разказало, че дошъл вълкът и изял другите шест. Можете да си представите колко плакала козата за клетите си рожби.
Накрая, сломена от скръб, старата коза излязла навън, а най-малкото козле подскачало край нея, Като стигнали до поляната, видели под дървото заспалия вълк. Той хъркал тъй силно, че клоните над него треперели. Старата коза го огледала от всички страни и видяла, че в издутия му корем нещо мърда. „Ох, помислила си тя, нима клетите ми рожби, които той е нагълтал за вечеря, още са живи?“
Тогава тя накарала козлето да изтича до къщи и да донесе ножицата, игла и конец, а после започнала да разпаря търбуха на звяра. Рязнала малко и веднага едно козле подало глава от дупката. Продължила да реже и шестте козлета изскочили едно след друго живи и здрави, понеже вълкът в лакомията си ги бил нагълтал цели. Ех, че се радвали всички! Почнали да галят милата си майчица и се разиграли като на сватба. Но старата коза рекла:
— Сега отидете да намерите големи камъни; ще напълним с тях корема на свирепия звяр, докато още спи.
Разтичали се седемте козлета, домъкнали камъни и почнали да ги пъхат в корема на вълка. Напъхали толкова, колкото можал да побере. После старата коза го зашила пак. И всичко станало толкова бързо, че той не усетил нищо и дори не помръднал.
Когато най-сетне се наспал, вълкът се изправил на нозете си. И тъй като бил ожаднял, решил да отиде до кладенеца да пие вода. Но щом тръгнал и се заклатушкал наляво-надясно, камъните в корема му почнали да се удрят един в друг и да тропат. И той ревнал:
P>
Какво ли тропа и се мята
в корема ми и по червата?
Не съм изял май шест козлета,
а едри камъни проклети.
P$
Като стигнал до кладенеца и се навел да пие вода, тежките камъни го повлекли надолу и той се удавил. Седемте козлета видели какво се случило, изтичали към кладенеца и се развикали:
— Вълкът умря! Вълкът умря!
Хванали се за ръце с майка си и заиграли весело хоро.

Бедният мелничарски чирак и котенцето

Живял някога в мелницата си беден мелничар. Нямал жена и деца, та му помагали трима чираци. Работили те няколко години при него и един ден той им казал:
— Остарях вече и ми се иска да си поотдъхна. Тръгнете по света и който ми доведе най-хубавия кон, ще му дам мелницата, а той в замяна ще ме гледа, докато умра.
Третият чирак, който се казвал Ханс, бил най-млад. Другите двама го смятали за глупак и през ум не им минавало дори, че може да вземе мелницата; пък и той самият не я искал. Тримата тръгнали заедно на път и когато излезли от селото, двамата рекли на глупавия Ханс:
— Я си стой тука! Докато си жив, кон няма да спечелиш.
Но Ханс тръгнал с тях. Като се стъмнило, стигнали до една пещера, влезли и легнали да спят. Двамата умници почакали, докато Ханс заспи, и се измъкнали. Оставили го сам, като мислели, че са постъпили хитро. Ех, мислете си така, но все пак добро няма да видите!
Призори слънцето изгряло и Ханс се събудил. Като разбрал, че лежи в дълбока пещера, огледал се на всички страни и викнал:
— Ей, къде съм попаднал?
После станал, измъкнал се от пещерата и си помислил: „Тук съм сам-самичък и съм изоставен, как ще спечеля кон?“
И както вървял замислен по пътя, срещнало го едно малко пъстро котенце и дружелюбно го попитало:
— Накъде си се запътил, Ханс?
— Ох, и да ти кажа, не можеш да ми помогнеш.
— Зная за какво си мислиш — казало котенцето. — Искаш да спечелиш хубав кон. Ако се съгласиш да дойдеш с мене и да ми служиш вярно седем години, аз ще ти дам такъв хубав кон, какъвто не си виждал през живота си.
„Гледай ти каква чудновата котка — помислил си Ханс. — Но ще видим дали говори истината.“
Котката завела Ханс в омагьосания си дворец. Той бил пълен с котенца, които й прислужвали. Те били много весели и тичали пъргаво нагоре-надолу по стълбата. Вечерта, когато седнали на трапезата, три от тях засвирили: едното на контрабас, второто на цигулка, а третото надувало тъй силно тромпета, че щели да му се пукнат бузките. А след като се навечеряли, котката казала:
— Ханс, хайде да потанцуваме!
— Не — отвърнал той, — никога не съм танцувал с котка, няма да танцувам и сега.
— Заведете го тогава да си легне — казала котката на котенцата.
Така и направили: едното котенце му светило със свещ до спалнята, другото му събуло обувките, третото чорапите, а четвъртото духнало свещта.
На другата сутрин котенцата дошли пак и му помогнали да стане от леглото. Едното му обуло чорапите, другото му вързало връзките на чорапите, третото донесло обувките, четвъртото го измило, а петото му изтрило лицето с опашката си.
— То било много приятно — рекъл Ханс.
Но и той трябвало да прислужва на котката — цепел дърва всеки ден. За тази работа му дали една сребърна брадва, сребърни клинове, сребърен трион и меден чук.
И така, Ханс цепел дърва, живеел в двореца, ядял и пиел, но не виждал никого освен пъстрата котка и нейната прислуга. Един ден котката му рекла:
— Върви да окосиш ливадата и да изсушиш сеното!
Тя му дала сребърна коса и златен брус, ала му заповядала да ги върне после на мястото им.
Отишъл Ханс, свършил си работата, докарал сеното, върнал косата и бруса и попитал котката дали няма вече да му даде обещаната награда.
— Не — отговорила тя. — Трябва да посвършиш още някоя и друга работа. Ето ти сребърни греди, дърводелска брадва и други необходими сечива. Всичките са от сребро. Искам да ми построиш къщичка.
Заловил се Ханс за работа и построил къщичката. После пак отишъл при котката и попитал дали няма да му даде обещания кон. А и седемте години били изтекли като една.
Тогава котката го попитала иска ли да види конете й.
— Да — рекъл Ханс.
Завела го тя пред новата къщичка, отворила вратата и той видял вътре дванайсет коня с горда стойка и лъскав, гладък косъм. От радост сърцето му подскочило в гърдите. После тя му дала да хапне и да пийне и му казала:
— Върни се у дома. Обещания кон няма да ти дам сега; след три дни ще дойда сама при тебе и ще ти го доведа.
Приготвил се Ханс и тя му показала пътя към мелницата. Но не му дала дори нови дрехи и той тръгнал със старото си дрипаво палтенце, с което бил дошъл; а през седемте години то съвсем му било окъсяло и утесняло.
Когато се върнал в мелницата, заварил там и другите двама чираци. Всеки от тях бил довел кон, но конят на единия бил сляп, а на другия куц.
— Ханс, къде ти е конят? — попитали го те.
— Ще дойде след три дни.
Те се изсмели и казали:
— Откъде ще дойде този кон? Трябва да е някой особен.
Влязъл Ханс в стаята, но мелничарят не му разрешил да седне на трапезата, защото бил много окъсан и прашен — щял да се срамува, ако случайно дойдел гост. Дали му малко храна и го пратили да яде на двора. А вечерта, като си лягали да спят, другите двама чираци не го пуснали да припари до леглото. Накрая — ще не ще — влязъл в гъсарника; постлал си малко твърда слама и легнал.
Като се събудил, трите дни били вече изтекли и ето, че пристигнала каляска с шест коня — лъскави, хубави, да ти е драго да ги гледаш. А един слуга водел отделно друг кон, седмия — той бил за бедния мелничарски чирак.
Спряла каляската, а от нея слязла прекрасна принцеса и влязла право в мелницата. Тази принцеса била малкото пъстро котенце, на което бедният Ханс служил седем години. Попитала мелничаря къде е най-малкият му чирак.
А мелничарят отвърнал:
— Не можем да го държим такъв окъсан в мелницата, та лежи в гъсарника.
Княгинята наредила веднага да го доведат.
Измъкнали го от гъсарника, а той си взел палтенцето, за да покрие дрипите си. Но слугата развързал един голям вързоп и извадил прекрасни дрехи; измил го най-напред, облякъл го и когато Ханс се явил пред другите, изглеждал като същински цар.
После девойката поискала да види конете, доведени от другите двама чираци: единият бил сляп, другият куц. Тогава тя заповядала на слугата да доведе седмия кон. Като го видял, мелничарят рекъл, че откак се помни, такъв кон не е виждал.
— Той е за третия ти чирак — казала принцесата.
— Тогава на него ще дам мелницата — отвърнал мелничарят.
Но принцесата му казала да задържи мелницата за себе си и му подарила коня. После хванала за ръка верния си Ханс, седнала с него в каляската и двамата заминали.
Спрели право пред малката къщичка, която Ханс построил със сребърните сечива. А тя се била превърнала в голям дворец и всичко в него било от сребро и злато. После вдигнали сватба и Ханс забогатял, толкова забогатял, че имал за цял живот.
Затова никога не бива да се говори, че щом някой изглежда глупав, от него няма да стане човек.

Баба Хола

Една вдовица имала две дъщери; едната била хубава и работлива, а другата грозна и мързелива. Но вдовицата обичала много повече грозната и мързеливата, защото й била истинска дъщеря; втората била завареница и трябвало да върши цялата домашна работа. Клетото момиче било длъжно всеки ден да седи до кладенеца край широкия път и да преде, да преде, докато от пръстите му потече кръв.
Веднъж цялото вретено се изцапало с кръв. Девойката се навела над кладенеца да го измие, но го изпуснала във водата.
Разплакало се момичето, изтичало при мащехата и й казало каква беда се случила. Вдовицата страшно му се скарала и тъй като била безсърдечна, казала:
— Щом си изпуснала вретеното в кладенеца, ще слезеш да го извадиш.
Върнало се момичето при кладенеца, постояло, постояло и не знаело какво да прави. Но тъй като много се страхувало от мащехата, скочило в кладенеца да извади вретеното. От падането загубило съзнание, но когато дошло на себе си и отворило очи, видяло, че се намира на една прекрасна поляна, където греело слънце и имало хиляди и хиляди цветя.
Тръгнало момичето по поляната и скоро дошло до една пещ, пълна с хляб. А хлябът викнал:
— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.
Приближило се момичето, взело дървената лопата и извадило един по един всичките хлябове.
После продължило пътя си и стигнало до едно дърво, отрупано с ябълки. А дървото викнало:
— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.
Разклатило момичето дървото и ябълките започнали да падат, сякаш падала градушка, и клатило, клатило, докато по клоните не останала нито една ябълка. После ги събрало на купчина и продължило пътя си.
Стигнало до една малка къща. От прозореца гледала стара жена с такива големи зъби, че момичето се уплашило и понечило да побегне. Ала старицата викнала след него:
— От какво се страхуваш, мило дете? Остани при мене и ако вършиш домашната работа както трябва, ще те възнаградя богато. Особено трябва да внимаваш, когато оправяш леглото ми: ще изтърсваш старателно дюшека, така че пухът да се разхвърчи и тогава над света ще вали сняг, защото аз съм баба Хола.
Тъй като старицата увещавала момичето много дружелюбно, то се престрашило и се съгласило да остане при нея. Вършело с голямо усърдие цялата домашна работа и старицата била много доволна; изтърсвало дюшека всеки път тъй силно, че пухът се разхвърчавал на всички страни като неизброими снежинки. Ето защо момичето живеело добре, не чуло нито веднъж лоша дума от старицата и ядяло всеки ден печено месо.
Ала след като постояло известно време при баба Хола, станало му тъжно. Отначало не знаело какво му е; най-сетне разбрало, че го мъчи тъга по родния край. Макар тук да живеело хиляди пъти по-добре, отколкото вкъщи, копнеело да се върне там. И накрая казало на старицата.
— Мъчно ми е за дома; и макар че тука животът ми е много по-хубав, не мога да остана по-дълго, трябва да се върна вкъщи.
Баба Хола рекла:
— Драго ми е, че искаш да се върнеш у дома. И тъй като ти ми служи вярно, аз ще те изведа.
Хванала го за ръка и го довела до една голяма порта. Портата се отворила и тъкмо когато момичето прекрачвало прага, завалял силен златен дъжд; златото се изсипало върху него и го покрило от главата до петите.
— Това злато е за тебе, тъй като беше много работлива — казала баба Хола.
Върнала му и вретеното, което момичето изпуснало в кладенеца. После портата се затворила и момичето отново се намерило на горния свят, недалеч от къщата на мащехата си. А щом влязло в двора, петелът, който бил кацнал на кладенеца викнал:
— Кукуригу, кукуригу!
Златната мома пристига.
Влязло момичето в къщата и понеже цялото било покрито със злато, мащехата и сестра му го посрещнали с радост. Разказало им то всичко, което му се случило, и щом мащехата чула как то се сдобило с това голямо богатство, решила да изпрати на кладенеца и своята грозна и мързелива дъщеря.
На другия ден я накарала да седне на кладенеца и да преде, а за да окървави вретеното, й казала да мушне ръката си в бодливите тръни. После грозната и мързелива дъщеря хвърлила вретеното в кладенеца и скочила в него. И тя като сестра си попаднала на прекрасната поляна и поела по същата пътека.
Щом стигнала до пещта, хлябът пак викнал:
— Ох, извади ме, извади ме! Ако не ме извадиш, ще изгоря; отдавна се опекох.
Но мързеланата му се сопнала:
— Не ми е приятно да се цапам.
И отминала.
Скоро стигнала до ябълковото дърво; и то викнало:
— Ох, разклати ме, разклати ме! Всичките ми ябълки са узрели.
Но тя отвърнала:
— Ама че го каза! Може някоя ябълка да ме удари по главата.
И отминала.
Като стигнала пред къщата на баба Хола, не се уплашила, защото знаела вече за големите й зъби и веднага се съгласила да й върши домашната работа.
Първия ден се насилила, показала се работлива и слушала, когато баба Хола й поръчвала нещо, защото все си мислела за златото, което щяла да получи като подарък. Но на втория ден започнала да мързелува, на третия още повече — сутринта не искала дори да стане от леглото. Не оправила както трябва и леглото на баба Хола, не изтърсила дюшека, та пухът да се разхвърчи.
Всичко това омръзнало скоро на баба Хола и тя казала на момичето, че не желае вече да й прислужва. Мързеланата се зарадвала и си мислела, че сега идва ред на златния дъжд. И баба Хола наистина я завела до портата, но там върху мързеланата се изсипало не злато, а един голям котел, пълен с катран.
— Ето ти наградата за твоята служба при мене — й казала баба Хола и затворила портата.
Върнала се мързеланата у дома, цялата покрита с катран. Видял я петелът на кладенеца и викнал:
— Кукуригу, кукуригу!
Черната мома пристига.
А катранът бил залепнал толкова здраво по нея, че не могли да го изчистят до края на живота й.

Синя дреха, наопаки шита

Живял един цар, който бил голям познавач. Проводил той веднъж да ударят барабана по цялото царство:
— Слушайте, хора — викал глашатаят. — Който съумее да избяга от царя и да се скрие — царят ще му даде половината царство!
Намерил се между народа един такъв човек. Той се наричал Синя дреха, наопаки шита. Явил се в двореца пред царя и рекъл:
— Аз, царю, мога тъй да се скрия, че ти да не можеш да ме намериш.
— Добре — изгледал го царят, — ако смогнеш да се скриеш от окото ми — половината царство ще бъде твое. Не успееш ли — ще накарам палача да ти отсече главата. Приемаш ли?
— Приемам.
— Подпиши се! — викнал царят.
Подписал се Синя дреха, наопаки пита и захванал да се укрива. Докато стоял пред царя, той бил напет юначага, но щом се втурнал по двора, неусетно се превърнал на черна катеричка, додето се промъкне под пътната врата, мигом станал бял хермелин и щом излязъл на полето, полетял стремително, превърнал се на заек.
Бягал, бягал, бягал, преминал границата на девет държави и се намерил в десетата. Там напреде му се ширнала една безкрайна ливада. Нагазил заекът в ливадата и се преобразил на три шарени цветенца.
Царят не проводил никого да го гони и да го търси, а на другия ден бръкнал в едно чекмедже, където държал вълшебната си книга, разтворил я и заговорил:
— Докато беше напреде ми, той стоеше като напет юначага, докато тичаше по двора, той се превърна на черна катеричка, докато мина под пътната врата, мигом стана бял хермелин, а щом излезе на полето, видях го вече превърнат на заек. Отмина девет държави и се намери в десетата. Там се изправи сред една безкрайна ливада, нагази в нея и неусетно се преобрази на три мънички цветенца. Ратаи мои, по-скоро идете в десетата държава, намерете ливадата, откъснете цветенцата и ми ги донесете!
Дигнали се царските хора, полетели с коне, прехвърлили девет граници и се намерили в широката ливада на десетата държава. Там видели мъничките цветенца, откъснали ги, скътали ги в една кърпичка и бързо се върнали назад при своя цар. Щом царят разгънал кърпичката, пред него се изправил напетият юначага.
— Е, Синя дреха, можа ли да се укриеш от мене? — попитал го царят.
Първия път не можах. Позволи ми, царю, още веднъж да се скрия.
Царят кимнал с глава:
— Може! — рекъл той.
Синя дреха, наопаки шита, докато стоял пред царя, бил напет юначага, щом се втурнал по двора, мигом се превърнал на черна катеричка, додето се промъкне под вратата, станал бял хермелин и щом хукнал през нивите — само ушите му стърчали, той бил вече заек. Бягал, що бягал, преминал границите на девет държави, прехвърлил се в десетата и там се спрял пред едно езеро, което било покрито с мъх. Отгоре мъх, а отдолу вода. Скочил във водата и за един миг се преобразил на риба костур. Добрал се до самото дъно на езерото и там останал.
На другата сутрин царят отново бръкнал в чекмеджето, извадил вълшебната книга и започнал да мърмори:
— Докато беше напреде ми, той стоеше като напет юначага, по двора изтича като черна катеричка, под вратата се провря като бял хермелин и из нивите видях само заешките му уши. Потъна през девет царства в десето, там се преобрази на риба костур и се потули в дъното на езерото, покрито с мъх.
— Хей, мои ратаи, по-скоро идете през девет царства в десетото. Почистете мъха от езерото — хванете рибата!
Както заповядал царят, тъй направили царските слуги. Прехвърлили девет граници, отишли в десетата държава. Намерили езерото, почистили всичкия мъх, хвърлили мрежа и дълбоките му води, измъкнали рибата костур, загънали я в една кърпичка и бързо я отнесли на своя цар.
— А бе, Синя дреха, наопаки шита, май че и втория път не можа да се скриеш от мене! — извикал царят, когато младият мъж от риба се превърнал пак на човек и се изправил пред царските очи.
— Господарю, позволи ми да се скрия още веднъж.
Царят бил в добро разположение и махнал с ръка:
— От мене да мине! — викнал той.
Момъкът, докато стоял пред царя, бил напет юначага, изтичал по двора като черна катеричка, промъкнал се под вратата като бял хермелин, хукнал през полето като заек, преминал девет царства, отишъл в десетото и спрял прел един много стар дъб, който с корените си навлизал в земята, а върховете му стигали до небето. Заекът чевръсто се метнал нагоре по върховете на дъба. Там той се превърнал на игла, забил се под кората на клона и затихнал. Тъкмо в туй време отнякъде долетяла птицата Нога и с дъха си усетила, че под кората на дървото има човек.
— Кой се е потулил тука? — попитала тя.
— Аз! — отвърнал Синята дреха.
— Защо си се наврял под кората?
— Крия се.
— От кого?
— Ние с царя-познавач играем на криеница. Аз бягам, а той ме търси и намира. Ако и този път ме намери, ще ми отреже главата.
— Аз мога да ти помогна, — рекла птицата.
— Скрий ме, добра птичко! До края на живота си ще ти бъда благодарен.
Тогава птицата Нога го превърнала на мъничка бълха, прибрала го под крилото си и отлетяла към двореца на царя-познавач. Влязла през отворения прозорец, затрепкала с крила и изтърсила бълхата в пазвата на царя, който още спял. Щом се събудил и си измил очите, царят разтворил вълшебната книга и започнал да говори:
— Напреде ми той беше напет юначага, по двора тичаше като черна катеричка, под вратата се промъкна като бял хермелин, хукна през полето вече превърнат на заек, отиде през девет царства в десетото, стигна големия дъб, който е пуснал корените си в земята, а с върховете си стига небето. Там заекът се изкачи нагоре, превърна се на игла и се навря под кората на най-горното клонче. Идете по-скоро, мои ратаи, отсечете дъба, който е пораснал през девет царства в десетото, изгорете го и намерете игличката!
Втурнали се царските слуги, намерили дъба, отсекли го, всичките му клони превърнали на пепел, но никаква игла не намерили. Върнали се при царя с наведени глави:
— Не намерихме Синя дреха, наопаки шита!
— Как тъй може ла го няма! — гневно извикал царят.
— Няма го и туй то!
Царят излязъл ядосан на прозореца и се провикнал:
— Хей, Синя дреха, наопаки шита! Заповядвам ти, яви се пред очите ми!
А бълхата отговорила с тънко гласче под царската брада:
— Ще се явя, но по-напред събери генералите си!
Царят, като чул гласчето, захванал да се оглежда. Въртял се насам, нататък, но Синя дреха никъде не се виждал. Отново погледнал големият познавач през прозореца и пак се провикнал:
— Синя дреха, излез напреде ми!
— Ще изляза — отговорила бълхата, — но искам най-напред да събереш генералите си и пред тях да ми препишеш половината си царство, защото те познавам и не ти вярвам. Ти можеш да ме измамиш, ако няма свидетели!
Царят отстъпил, защото нямало какво да прави. Повикал генералите си и пред тях написал царски указ, с който отстъпил половината си царство на Синя дреха.
— Сложи му печат! — извикало гласчето изпод брадата.
Щом царят ударил печата, изневиделица бълхата скочила на земята и се превърнала в напет юначага.
— Ей ме и мене! — извикал Синя дреха, наопаки шита, посегнал с десницата си и прибрал царския указ. Прибрал си го в джоба и си тръгнал.
От този ден царят престанал да играе на криеница със своите поданици.

Птица щастие

Живели в старо време в една порутена къщурка Ясек и жена му Марися. Селяни били, ден и нощ се трудели по полето и пак едва свързвали двата края — колкото да се изхранят и да платят на богатия пан наема за къщурката и земята.
Една нощ и на двамата се присънил един и същи сън: уж че някой ги пита: „Кога искате да живеете добре — на младини или на старини?“ И видели те тоя сън три нощи подред. На заранта Ясек запитал жена си: — Е Марися, какво ще речеш?
— Ще река, че на младини теглото по леко се носи. — Що си е право — право е! — съгласил се Ясек. — На младини и на гола земя да легнеш — меко е, а на старини и от дюшека гърбът те боли.
— Ако ще има да се пати, то по-добре сега, докато сме яки, пък на старост да поживеем по-спокойно — решили те.
Същата нощ къщурката им изгоряла до основи — нищичко не останало. Научил се панът, разсърдил се, вика им: — Нарочно подпалихте къщата! Такива като вас не ми трябват — пръждосвайте се от моята земя!
— Що думаш, милостиви пане? Та каква полза за нас, че останахме без стряха и цялата ни покъщнина погина в огъня — изплакала Марися.
— Къде да се денем? — добавил Ясек. — На тази земя от памтивека нашите деди и прадеди са живели и умирали.
— Е, харно, останете! — махнал с ръка панът, досрамяло го от хората да прогони клетите сиромаси. — Само че сега трябва да построите къща, по-хубава от прежната!
Нямало що да се прави! Добре, че жената успяла да спаси малкото пари, които си били спестили, за да откупят от пана земята. Не година, не две Ясек и Марися строили новата къщичка. На двора яли, в плевнята спали, накрая покрили къщурката и се пренесли в новия си дом. Но още същата нощ къщичката пламнала от всички страни, та Ясек и Марися едва успели из огъня да изскочат.
Научил се панът, още повече се разсърдил: — Да се махате от земята ми, негодници такива! — крещи той с цяло гърло. — Нарочно къщата ми подпалихте!
— Как така нарочно, милостиви пане? — плаче Марися. — Та не видиш ли ни: останахме голи като соколи. Срам ни е носа си да покажем навън от двора. Всичките си пари изхарчихме, та и задлъжняхме на това отгоре.
— Е, харно, останете! — съгласил се пак панът. — Само че да ми построите къща, още по-хубава от прежната! Продал Ясек кравата и коня, свинята и козата. Много години минали, докато Ясек и Марися успеят нов дом да вдигнат. Задлъжнели, дето се вика, и на куците кучета. Не си дояждали, не си доспивали; грохнали от работа и не забелязали кога косите им побелели, лицата им се замрежили от бръчки. И парите им се свършили — нямали вече ни пукнат грош за керемиди, къщата да покрият. А къща без покрив — къща ли е? Какво да правят? Решили клетите да я покрият със слама. Така и сторили. Легнали най-сетне Ясек и Марися под стряха. А същата нощ някой отнесъл всичката слама.
Събудили се заранта — зорницата над главата им свети. Виж ти каква беда! Пак покрил Ясек къщата със слама и седнал през нощта да пази. Гледа — среднощ долетяла някаква незнайна птичка и започнала да гълта сламата като ламя.
— Къш мари, крадло безсрамна! Къш мари, лакомия ненаситна! И къде го побираш всичко това? Такава мъничка, пък търбух — без дъно! — вика по нея Ясек, а тя нехае. Опитал се да я улови — къде ти! Изяла птичката сламата до шушка и отлетяла.
— Чакай, ще ти дам да се разбереш! — разсърдил се Ясек не на шега. — Ще те хвана аз тебе!
Покрил за трети път къщата и към всяко снопче слама прикрепил примка. Точно посред нощ долетяла птичката, започнала да яде и се уловила в примката. Сложил я Ясек в кафез, а кафезът окачил над прозореца.
Заживяла птичката в сиромашката къщичка. А така хубаво пеела, че който я слушал, мъката си забравял, на сърцето му олеквало. Заприказвали хората навред за чудната птичка. В празник не отивали вече на черква да се молят, а при Ясек — птичката да ги разтуши. И нарекли я птица-щастие.
Дочул панът, че у Ясекови има такава птичка и си мисли:
„Не е редно простият селяк да има такова дивно чудо, каквото аз, богатият пан, нямам!“
Отишъл той при Ясек, послушал птичата песен и казал:
— Продай ми тая птичка! За нея сто злоти ще ти броя.
„Ехе! — досетил се Ясек. — Щом този скъперник сто злоти дава, кралят и хиляди няма да пожали.“
— Не, милостиви пане, няма да ти продам моята птичка! — отговорил той.
— Чакай ти, селяко-простако? За тази ти непочтителност така ще те наредя, че има да ме помниш! — разсърдил се панът и си отишъл.
А Ясек се стегнал и тръгнал да иде при краля. Както си вървял през гората, изведнъж птичката му заприказвала с човешки глас:
— Кралят много пари ще ти дава за мен, ама ти не взимай. Поискай да ти даде само оня пън, дето се валя в неговата кухня зад вратата.
Почудил се Ясек каква е тая птичка, дето говори по човешки, и я попитал: — А защо ми е оня пън?
— Вземи го и няма да съжаляваш! — отговорила птичката.
Отишъл Ясек при краля. Послушал той дивната песен и рекъл на селянина:
— Колко злоти искаш за това чудо? Ако щеш и хиляда ще ти дам!
— Светли кралю-господарю! — поклонил се Ясек. — Никакви хиляди не ща. В кухнята ти зад вратата се валя един стар пън — дай ми го и ще ти отстъпя птичката.
— Вземи този пън, от дядо ми останал. Не ми е жал — засмял се кралят и тихичко прошепнал на ухото на кралицата: — Вместо злато да вземе, той иска някакъв прояден от червей пън. Такъв глупак на сто години веднъж се ражда!
Метнал Ясек пъна на рамо и си тръгнал за дома. Върви през гората — жажда го мори, от глад коремът го боли. Уморил се, па седнал на земята, удря си главата и се ядосва:
— Главо, главо! Що си толкоз проста? Да се поведеш по пилешки ум и наместо злато тоя пън да вземеш! — и Ясек сърдито ударил с ръка по пъна.
Изведнъж върху пъна се появила богата гощавка. Гледа селянин от стария пън и чудом се чуди, на очите си не вярва. Такова ядене и пиене и на пановата трапеза не е виждал.
— Брей че птица! Брей че умница! — вика Ясек. — Тоя пън цена няма! Е, край на мъките и теглата! Винаги ще бъдем сити-пресити, та ще остане и сиромасите да нагостим!…
— Почвай с мене! — неочаквано се чул нечий глас. Озърнал се Ясек и вижда: приближава някакъв червенокос войник.
— Заповядай, войниче, на моята трапеза! Яж и поменувай!
Седнал войникът, яде за трима, пие за петима, а гощавката не се свършва. Пресегнал се той да си налее още чаша вино и прекатурил пъна. Мигом всичко изчезнало, а войникът останал със зяпнала уста.
— Затвори си устата, войниче! Някоя гарга ще влезе — засмял се Ясек, изправил пъна и потропал по него. Веднага пак се появили гозби и вино.
— Брей, какво чудо! — замаял се войникът и дори с език изцъкал от доволство. Слушай, селяко! Хайде да се меним! Ще ти дам аз моята кесийка, пък ти ми дай твоя пън!
— Я покажи що за кесийка имаш! Измъкнал из джоба си войникът една стара кесийка. Отворил я Ясек, надзърнал в нея — вътре три сухи грахови зърна.
— Ти какво, подиграваш ли се с мене? — почервенял от яд Ясек. — За какъв дявол ми е тази охлузена кесийка с три грахчета в нея?
— Стой, почакай! — засмял се войникът. — Това не са прости грахчета, а вълшебни! Хвърли ги на земята и кажи: „Станете грахчета, на войници!“ Мигом грахчетата ще почнат да се двоят дотогава, докато не речеш: „Станете войници, на грахчета!“
Седи Ясек и си мисли: „Да се меним ли или да не се меним?“ А слуша в ухото му някой тихичко шепне: „Мени се, мени се!“
Озърнал се той, гледа: на рамото му кацнала същата птичка, която бил продал на краля.
Ясек толкова се зарадвал, че забравил и за червенокосия войник, и за кесийката му, и за пъна. Милва той птицата-щастие, въздиша и пита, разпитва я защо и как. А лукавият войник гледа, че селянинът се е заплеснал, грабнал пъна — и дим да го няма! Когато Ясек се опомнил — от войника нито следа.
Заплакал ограбеният, заахкал и заохкал, а чудната птица го утешава:
— Не плачи, не тъжи, Ясек! От краденото полза няма! Ясек изтрил сълзите си, пътя си продължил. Вървял, вървял — замръкнал в гората. „Види се тук ще се нощува“ — рекъл си той. Запалил огън и легнал край него.
Ето ти подир малко до огъня приближил пътник с тояга в ръка.
— Може ли да се посгрея? — пита той. — Седни, дружина да ми бъдеш — поканил го Ясек. — Да бяхме се срещнали преди няколко часа, гостил те бих за чест и слава. Ама сега… — И Ясек му разправил за птицата-щастие и как червенокосият измамник му откраднал вълшебния пън.
— За тая болка има лек — засмял се странникът и мушнал тоягата в земята.
Мигом пред тях се изправили трима яки слуги. — Намерете в гората червенокосия войник, хвърлете му един здрав пердах и вземете вълшебния пън! — заповядал непознатият на слугите. — А пък загдето краде чуждо, вземете му и неговата вълшебна кесийка!
— Слушаме и се повинуваме! — отговорили слугите и начаса изчезнали в нощния мрак. Не минало много време и слугите се завърнали, след като изпълнили заповедта.
— Нали ти рекох, че от краденото полза няма! — зачуруликала радостно чудната птичка.
Пътникът толкова се прехласнал в хубавата песен, че дори тоягата си изтървал. А птицата-щастие продължавала да пее, да пее…
— Дай ми тая чудна птичка! — помолил се той. Замислил се Ясек: жал му е да се раздели с птичката, а как да се отплати на странника за сторената добрина?
— Моля ти се, дай ми тая птичка, пък аз ще ти дам моята вълшебна тояга — настоявал пътникът.
Не знае Ясек какво да прави — почесва се по врата. А птичката му рекла:
— Съгласи се, Ясек! Дай ме на този добър човек и нему да донеса щастие! Аз ще те спохождам и ще ти пея, както преди.
Помислил Ясек, помислил и се съгласил — дал му птицата, взел тоягата. На заранта се сбогувал с пътника и си тръгнал за дома. Щом скръцнала портата на двора, жена му изтичала насреща и пита:
— Е, казвай по-скоро, какво ти даде кралят-господарят за нашата птичка-щастие?
— Ами че ето на, тоя пън!
— Ах ти, старо-харо! Биваше ли да носиш тоя пън от толкова далеко? Я виж колко такива пънове на двора се търкалят! — разсърдила се Марися.
— Не викай, жено! Я по-добре ми дай нещо да похапна!
— Нямам нищо за тебе, дърти пъно! Гледай ти, къде му бил умът да си даде чудната птичка за един прост дънер! Веднага носи го назад и без птичката не се връщаш! — продължавала да се гневи Марися.
— Ех, щом не щеш да ми дадеш да ям, няма какво пък, и тъй ще помина — усмихнал се хитро Ясек и почукал пъна.
Начаса в бедната къщичка се наредила богата гощавка.
— Щом ти, жено, нямаш нищо за ядене, седни — аз пък да те нагостя! — смее се Ясек. Марися плеснала ръце и прегърнала мъжа си:
— Ох ти, Ясек! Ох, добричкият ми! Че как доби това чудно чудо?
— Само това да е…
Тъкмо почнал Ясек да разправя — влезнал в двора един от слугите на пана и рекъл:
— Милостивият пан много ти се сърди, че не си му продал птичката. Решил е да те изгони от къщата и заповяда веднага да се явиш при него в замъка.
— Кажи на твоя пан, че от неговия замък до моята къща е толкова път, колкото от моята къща до неговия замък. Ако този милостив пан иска да ме види, той да дойде — отвърнал Ясек.
Слугата си отишъл и предал на пана какво Ясек е казал.
— Оседлайте ми коня веднага! — развикал се панът. — Аз този мръсен селяк така ще го науча, че ще си глътне нечестивия език! И ще го изгоня още днес!
Довтасал панът пред селската къщичка и се нахвърлил върху Ясек с камшика.
Мушнал Ясек тоягата в земята и на часа застанали пред него тримата слуги:
— Какво ще заповядаш, господарю? — попитали те. — Хванете този пан, хвърлете му добър пердах и го изпратете да върви в замъка си! Слугите изпълнили заповедта.
Натупаният пан написал жалба до самия крал и го помолил да накаже непокорния селянин. Прочел кралят молбата и се разкрещял:
— Каква е тая работа? Селяндурите почнаха да бият пановете! Веднага пратете на помощ на пана един полк войници!
Застанал панът начело на кралския полк и тръгнал към къщата на Ясек. Обградили я войниците от всички страни и панът се провикнал:
— Предай се, селяндурино въшкав! Иначе — по-лошо ще стане!
Пък Ясек хвърлил на земята граховите зърна и заповядал:
— Станете, грахчета, на войници! Веднага грахчетата започнали да се двоят — от всяка половинка изскача войник; а половинката пак се двои и от всяка излиза още по един войник. Двоили се, двоили се — много пъти, събрала се в Ясековия двор голяма войска и пламнала битка.
Кралските войници падат като гнили круши, а от Ясековите — един като падне, на негово място двама се изправят. Накрая от полка на краля останал жив само един войник и той хукнал да бяга. А пък панът, още като почнала битката, така се изплашил, че не успял да си извади сабята — от страх му се пукнало сърцето и начаса умрял.
Видял Ясек, че е победил, и наредил:
— Станете, войници, на грахчета! Войниците пак се превърнали на грахови зрънца и Ясек ги прибрал в кесийката.
А оцелелият кралски войник едва се довлякъл до двореца.
— Ваше кралско величество! — заразправял той. — От целия полк едничък аз се отървах! Онзи Ясек има безброй войници. Къде ти с него ще се мерим!
Уплашил се кралят-господарят, замислил се и накрай рекъл:
— Я по-добре да не закачам тоя селяк, че може и на мене да налети.
Заживели си Ясек и Марися на старини охолно и доволно за своя радост и за радост на всички съседи, които често ги спохождали, за да се насладят от песните на птицата-щастие и от гозбите на вълшебния пън. А след като двамата умрели, какво е станало с техните вълшебни неща — никой нищичко не знае, а които пък знае — си трае.