Селянинът и дяволът

Имало едно време един умен и хитър селянин. За неговите лудории може много да се разказва, но най-интересната история е за това как той срещнал дявола и го надхитрил.
Веднъж селянинът отишъл на нивата да оре. Цял ден орал и когато започнало да се смрачава, решил да се прибере у дома. Ненадейно видял сред полето купчинка горящи въглени. Приближил се, и какво да види — върху въглените седяло малко дяволче.
— Ти май седиш върху огъня — казал селянинът.
— Така е — отговорило дяволчето, — седя върху огъня. След това тук ще има толкова злато и сребро, колкото не си виждал през целия си живот.
— Огънят е на моята нива, а това значи, че е мой.
— Ще бъде твой, ако се съгласиш две години да ми даваш половината от това, което ще порасне на нивата — отговорило дяволчето.
— Добре — казал с готовност селянинът. — Но за да не спорим при подялбата, ще се разберем така: ти ще вземеш това, което ще израсте над земята, а аз — това, което ще остане под земята.
Това много се харесало на дяволчето. Тогава хитрият селянин посадил ряпа. Дошло време да се прибира реколтата. Дяволчето пристигнало да вземе това, което му се полагало, но намерило само пожълтели листа и стебла. А селянинът извадил ряпата и останал много доволен.
— Ти ме измами — казало дяволчето, — но така няма да продължава. Сега аз ще взема това, което ще остане под земята, а ти ще вземеш това, което ще порасне над земята.
— Съгласен съм — казал селянинът.
Дошло време за сеитба. Този път селянинът посял пшеница. Когато пшеницата узряла, той отишъл на полето и събрал пълните класове. Дяволчето дошло, видяло голото стърнище и от яд се заклещило в една цепнатина.
— Така ви се пада на вас, дяволите! — казал хитрият селянин, взел съкровището и се прибрал у дома.

Тримата калфи

Живели някога трима калфи. Споразумели се, че където и да отидат, ще работят винаги заедно. Но дошли лоши времена и те останали без работа. Тогава решили да тръгнат по градове и села, за да си изкарват прехраната.
— Ако в първия град, в който пристигнем — казал единият от тях, — не успеем да си намерим работа, ще отидем в страноприемницата и ще се уговорим със стопанина, че ще му пишем кой от нас къде се намира и така всеки ще може да получи вест от другите. После ще се разделим.
По пътя срещнали един богат човек, който ги попитал кои са и откъде идват.
— Ние сме занаятчии и си търсим работа. Досега живяхме заедно, но ако не намерим работа, ще трябва да се разделим.
— Няма нужда да се разделяте — казал човекът. — Ако сте съгласни да вършите онова, което ще ви кажа, ще станете богати хора.
— Съгласни сме — казал единият калфа. — Стига да не си сложим грях на душата и да останем почтени хора.
— Не — отговорил пътникът, — нямам такива намерения.
В този миг вторият калфа погледнал краката на пътника и видял, че единият му крак е човешки, а другият е с конско копито. Разбрал, че това е дяволът и отказал да работи за него. Ала дяволът казал:
— Не се тревожете. Не става дума за вас, а за душата на друг човек, който наполовина ми принадлежи и скоро ще настъпи неговият час.
Калфите му повярвали и той им обяснил какво трябва да правят. На всеки въпрос единият трябвало да отговаря: „И тримата“, вторият — „За пари“, а третият — „Така трябва“. В замяна на това дяволът щял да ги възнагради богато, но при едно условие — да не казват нито дума повече. Иначе парите веднага щели да изчезнат.
Дяволът дал на калфите пари колкото можели да носят и им заповядал да отидат в една страноприемница. Когато пристигнали, стопанинът ги посрещнал и ги попитал:
— Ще хапнете ли нещо?
Първият калфа отговорил:
— И тримата.
— Разбира се — казал стопанинът, — така и предполагах.
Вторият калфа казал:
— За пари.
— Това е ясно от само себе си — отговорил стопанинът.
Тогава третият калфа казал:
— Така трябва.
Дали на тримата калфи вкусни ястия и хубаво вино. Те хапнали, пийнали и поискали да платят. Стопанинът им дал сметката, а първият калфа казал:
— И тримата.
Вторият казал:
— За пари.
Третият казал:
— Така трябва.
— Вярно е — обадил се стопанинът. — Ще платите и тримата, а без пари не бих ви дал нищо.
Тримата калфи платили повече отколкото трябвало.
Като разбрали това, другите гости казали:
— Тези са се побъркали.
— Сякаш наистина са полудели — отговорил стопанинът.
Тримата калфи поживели известно време в страноприемницата и винаги повтаряли едно и също: „И тримата“, „За пари“, „Така трябва“.
Веднъж в страноприемницата пристигнал богат търговец, който имал много пари. Той отишъл при стопанина и му казал:
— Вземи парите да ги пазиш, че току-виж тези калфи ги откраднали.
Стопанинът взел парите, но когато ги занесъл в стаята си, видял, че торбата е пълна с чисто злато. В полунощ той и жена му взели една секира, промъкнали се в стаята на търговеца и го убили. След това си легнали да спят.
На сутринта настанала голяма суматоха. Търговецът лежал мъртъв, потънал в кръв. Гостите се разбягали, а стопанинът казал:
— Сигурно тримата побъркани калфи са го убили.
— Те, ами, кой друг — съгласили се гостите.
Тогава стопанинът извикал калфите и им казал:
— Вие ли убихте търговеца?
— И тримата — отговорил първият.
— За пари — добавил вторият.
— Така трябва — потвърдил третият.
— Чухте ли? — извикал стопанинът. — Те сами си признаха.
Отвели тримата калфи в тъмницата. Като разбрали, че работата става сериозна, те се изплашили. Ала през нощта дошъл дяволът и казал:
— Потърпете още малко. Нито косъм няма да падне от главите ви.
На следващия ден завели тримата калфи при съдията. Той ги попитал:
— Вие убийци ли сте?
— И тримата — отговорил първият.
— А защо убихте търговеца?
— За пари — отговорил вторият.
— Ах, вие, злодеи такива! — викнал съдията. — Не ви ли е грях?
— Така трябва — казал третият калфа.
— На всичко отгоре сте закоравели престъпници. Отведете ги веднага да им отсекат главите.
Извели тримата калфи на площада. Сред тълпата бил и стопанинът на страноприемницата. После стражите им завързали ръцете и ги качили на дървената площадка, където стоял палачът с меч в ръка.
Изведнъж се появила каляска с четири огненочервени коня отпред. От прозорчето на каляската някой махал с бяла кърпичка.
— Ще ги помилват — казал палачът.
— Да се помилват! Да се помилват! — разнесъл се глас от каляската. После от нея излязъл дяволът, облечен като богат господин и казал:
— Вие тримата сте невинни. Сега можете да кажете какво сте видели и чули.
Най-старият калфа казал:
— Ние не сме убили търговеца. Убиецът е там, долу, сред тълпата.
И показал стопанина на страноприемницата.
— А за да се уверите в това — продължил калфата, — отидете в неговата изба. Там е пълно с трупове.
Съдията изпратил помощниците си в избата. Те видели, че това, което казва калфата, е вярно и съобщили на съдията. Той заповядал да заловят стопанина на страноприемницата и да му отсекат главата.
Тогава дяволът казал на тримата калфи:
— Ето че взех душата, която ми трябваше. От днес вие сте свободни и ще имате пари до края на живота си.

Вилем и Гертруд

Преди много, много години, когато птиците и животните умеели да говорят, а розите били омагьосани девойки, живеел един сиромах. Той имал син на име Вилем и когато разбрал, че краят му наближава, повикал го и му казал:
— Синко, нямам нито злато, нито сребро, нито скъпоценности. Мога да ти оставя само тази схлупена колиба и мотиката. Ако работиш усърдно, ще бъдеш щастлив. Когато умра, погреби с мен и това ковчеже. Не бива да го отваряш, защото ще те сполети голямо нещастие.
Сиромахът умрял, синът му го погребал, но не изпълнил волята му и отворил ковчежето. Там намерил едно огледалце. Погледнал в него и видял една поляна, обсипана с цветя, а по нея се разхождала такава красавица, че на Вилем му се завил свят и той паднал на земята в несвяст. Когато дошъл на себе си, решил веднага да тръгне да търси красавицата.
Преминал през много планини, градове и села, докато един ден спрял пред високи градски стени. От градската порта излизали много хора с мотики и железни лостове в ръце. Всички били слаби и бледи, сякаш били съсипани от тежък, непосилен труд. Момъкът се огледал наоколо и видял, че и природата била тъжна и унила — дърветата били сухи, а цветята увехнали. Тогава той спрял един човек и го попитал защо всичко е толкова грозно и изсъхнало, а той отвърнал:
— От три години копаем дупка в една скала в планините, които заобикалят града. Ако успеем да съборим скалата, ще бликне вода и градът ще оцелее, но както виждаш, досега не сме направили нищо. С пот и сълзи поливаме земята си.
Като чул тъжния разказ на човека, сърцето на Вилем се свило от мъка. Тогава той решил да тръгне с хората и да им помогне. Скоро стигнали до скалата и Вилем видял колко малка е дупката въпреки неспирния труд на хората. Гневно ударил с мотиката по камъка и пред очите на всички дупката се разширила. Вилем разбрал, че мотиката, която му завещал баща му, е вълшебна. Започнал да удря скалата с нея, че чак планината затреперела. В това време принцеса Гертруд видяла всичко от една кула в двореца и бързо отишла при баща си.
— Скъпи татко — казала тя, — дала съм клетва, че ще се омъжа за този, който успее да освободи водата от планината. Искам да отида да видя този юнак, който работи с хората.
А Вилем бил така унесен в работата, че не усетил кога принцесата е пристигнала. Когато се изправил и посегнал да избърше лицето си, видял скупчените около него хора, а в средата стояла принцеса Гертруд. В същия миг паднал в несвяст на земята. Това била същата красавица, която видял в огледалцето. Като дошъл на себе си, погледнал принцесата още веднъж, а после свел глава и тръгнал по пътя.
На другия ден Вилем не отишъл с хората при скалата. Така било и на втория, и на третия ден. А в двореца принцеса Гертруд плачела безутешно, затворена във високата кула. Царят се досетил каква е работата и заповядал на своите глашатаи и войници да намерят момъка. Търсели го дълго и накрая го намерили далеч извън града, седнал на един камък, да си мисли: „Нима може такава красавица да хареса такъв беден каменоделец като мен?“ Един войник го хванал за рамото, разтърсил го и му казал, че трябва да се яви пред царя. Когато стигнали в двореца, царят му благодарил за помощта и го помолил да не ги изоставя в тежък момент. Вилем слушал, кимал мълчаливо с глава, без да откъсва поглед от принцеса Гертруд. А и тя не пропускала да го удостои с приветливата си усмивка.
Внезапно пристигнал вестоносец и съобщил, че са дошли пратеници на царя от съседното царство. Царят помръкнал, защото знаел, че пратениците идват, за да отведат принцеса Гертруд. Трябвало да се омъжи за съседния цар, за да има мир между двете царства и занапред. Той помолил пратениците да предадат на своя господар да почака още малко, тъй като принцесата не била още за женене. Като научил това, съседният цар се разгневил, събрал войските си, решен да вземе принцесата насила. В това време всички в царството трескаво се готвели за отбрана. Вилем отишъл в планината, откъдето се виждал пътят, по който щяла да дойде вражеската войска. След два дни той видял първите конници да се приближават. Тогава замахнал с мотиката си и изкъртил една скала. Тя се понесла страховито надолу и смазала войниците. После Вилем изкъртил още една скала и още една. Войниците падали като покосени. Като видял, че войската му застрашително намалява, съветникът на царя се приближил до него и казал:
— Царю, ясно е, че не можем да вземем принцесата със сила, и затова ти предлагам да опитаме с хитрост. Ти знаеш обещанието на принцесата да се омъжи за онзи, който успее да докара вода до града. Прати послание, че тази нощ водата ще потече, после ще ти кажа какво ще правим.
Така и сторили. Стражите отворили градските порти и пуснали царя и неговата свита в двореца, а глашатаи разнесли вестта, че който тази нощ докара водата в града, ще получи принцеса Гертруд за жена. Вилем също чул вестта и обнадежден, заудрял с мотиката си по скалата. В същото време празненството в двореца било в разгара си. Точно в полунощ съветникът на съседния цар му пошушнал нещо на ухото и той казал:
— Мила принцесо, твоето желание е изпълнено. В полето вече тече вода.
Всички се струпали на градските стени и какво да видят — далече в полето, под сребърните лъчи на луната, проблясвала вода. Радостта на хората била безкрайна. Започнала сватбена гощавка. Докато придворните приготвяли принцесата за сватбената церемония, тя плачела, зовяла Вилем и искала да се хвърли от градските стени. Ала нищо не можело да й помогне. Откажела ли да се омъжи, злият цар щял да погуби бащиното й царство. И тя станала жена на омразния цар.
В това време Вилем не спирал да удря по скалата. Още малко и водата щяла да потече към полето. Момъкът помолил хората да доведат принцесата, за да види водата, но никой не помръдвал. Най-накрая един се осмелил и казал, че царската дъщеря вече се е омъжила. С мъка на сърцето Вилем полетял като вихър към града. На градската стена стояла Гертруд и плачела безутешно — вече било утро и всички видели, че това в полето не е вода, а щитовете на войниците, които през нощта проблясвали на лунната светлина. Принцесата и баща й разбрали измамата, но нищо не можели да сторят. Когато Вилем видял своята любима, затичал още по-бързо, но в това време освободената вода с грохот се спуснала надолу и напълнила рововете, пресичайки пътя на момъка. С протегнати от мъка и копнеж ръце той се вкаменил, а Гертруд се превърнала в бистро поточе от сълзи, което и до днес тече край порутени градски стени в подножието на огромна скала.

Който не работи, не бива да яде

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е на учена да работи. Пазете ми я! Не и давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си изпраши очите. Не и давайте менци вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата и пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазето и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук“.
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотика ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотика — обади се свекърът.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — попита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата не разтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали не нахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо при готви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде, сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я раз чупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краешник от сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекър вата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Донесе вода от чешмата, накладе огън и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите, изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата, очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Галената щерка

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре и. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха но-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:
— Отмък!
И старците я дърпаха назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха. Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената щерка за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с кирясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчената премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. До сети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът и щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.
— Примък! — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му остана да си лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме по слуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш по стелката, а пък мене боли.
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нещо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се на храниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се завъртя край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърба. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч: — Дойдох, дъще, за да видя как си поминувате. Добре ли те носи твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да раз правя невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си:
Майката кипна:
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.
— Къде ще идем, майко? — попита дъщерята.
— У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.
Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.
— Къде я водиш? — изправи се той срещу старата жена.
— Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.
— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм достигнал тоягата! — извика орачът и накара двете жени да се върнат назад.
Влязоха в къщи.
— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърна се младият мъж към жена си.
— Сипи яденето в две паници и дай погачата.
Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:
— Яж!
— А на мене!
— На тебе ли? — обърна се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.
И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:
— Яж! — Няма да стъпя вече! Тъй да го знаете! — блъсна вратата майката и се втурна тичешком към своето село.
Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:
— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По скоро тръгвай!
Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:
— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти започнахме вече да стареем, скоро ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?
— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.
— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, докато разпрегне воловете и ги настани в обора.
Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учудено попита:
— Кой те научи да правиш тъй! Досега не си го правила.
— Баща ми — отвърна невестата, — той ни дойде на гости.
Орачът влезе в къщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавницата да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.
Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка:
— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!