Глупавият Шишо

Запяха агънцата в кошарата, запяха насреща в градината малките работни пчели, обадиха се жълтите патенца в кринчето под ябълката. Засмяната глава на слънцето тръгна над нивите. Наведе се Шишовата баба над заспалото момче, отви го, бутна го по рамото и тихо му захортува:
— Хайде, чедо, стига си спал! Нали щеше на нивата да ходиш? Хайде тръгвай, че дядо ти е премалял от глад! Шишо, ставай, Шишо!
Скочи Шишко. Потри с юмруци сънливите си очи, нахлу бърже калчищените си гащи, излезе да си умие очите на двора и като се наплиска със студена вода, бръкна в кринчето да помилва едно от патенцата. Старата патка засъска, разтвори човка и го подгони. Побягна страхливият Шишо в пещника при баба си, преметна през рамо торбичката с топлата ръжена пита, взе в ръка писаното менче с копривена чорба и тръгна.
На Мержановия хълм ще върви. Там дядо му оре с биволите и на края на всяка брезна се обръща към село да види дали не се е задало внучето му с топла чорбица и прясна пита. Мина Шишо кръстопътя, стигна големия мост и се спря. Сложи на земята менчето, наведе се и погледна надоле. Реката гори огряна от слънцето като запалена. Тя бърза надоле, шуми, пръска искри, пърли върбалака. Сребърни рибки подскачат нагоре.
Огледа се Шишо и видя доле във водата едно малко черно момченце като него, с дълги уши и торба през рамото. Кое ли е туй момченце, дето ходи под водата? Стана му драго. Засмя се. И долното момче се засмя.
— Хей, защо ми се смееш?
Шишо се наведе, взе от земята едно камъче и го пусна от моста. Камъчето цамбурна и черното момченце се потули. А когато водата утихна, то пак си показа главата с големите уши.
— Ха де, ако си юнак, съблечи се и ела да ме уловиш под водата! — сякаш думаше долньото. Но Шишо си спомни, че дядо му оре на нивата гладен, наведе се, взе менчето и тръгна нагоре. Навлезе във високите позлатени от слънцето жита. Изгуби се по една тясна пътека. Бърза, бърза, умори се и спря под една круша да си почине. Дребни мравки напълзяха босите му крака и той почна да тича напред. Изведнъж насреща му изскочи един пъдпъдък.
— Пъдпъдък — джау! джау! — изкрещя той и кацна на един клон над Шишовата глава.
На Шиша му се стори, че пъдпъдъкът вика:
— Питката — дай! дай!
— Не може — рече Шишо, — за дяда е.
Пъдпъдъкът се разсърди и хвръкна. Полетя надоле към блатото, да се оплаче на щъркела. Щъркелът беше цар на всичките птици, които живееха по нивите и горите край Шишовото село. Като истински цар, той искаше и сънят му да бъде царски. Но през нощта жабите от блатото до зори врякаха и не му дадоха да мигне. Затуй беше отишъл да ги накаже. Тъкмо дългокракият цар беше хванал една кекава жаба за крака и я питаше ще кряка ли още, или няма да кряка, когато отпреде му кацна пъдпъдъкът и почна да се оплаква:
— Не дава питката — каза той.
— Кой?
— Шишо.
— Я кажи на гарваните да ми го доведат!
Пъдпъдъкът полетя към една суха върба, където стояха важно два черни гарвана и се озъртаха наоколо.
— Видите ли онуй момче — викна им пъдпъдъкът, — дето отива към Мержановия хълм. Царят заповяда да му го заведете, бърже!
Гарваните разтвориха човките си, грабнаха сабите си и се втурнаха. Превариха Шишо.
— Стой, не мърдай!
Шишо спря.
— Хайде тръгвай напреде ни да те водим при царя! — заграцаха те и почнаха да махат сабите си.
Шишо не им отвърна нищо, ами се наведе, грабна като камъче и го хвърли срещу царските войводи. Гарваните се дигнаха и побягнаха по-бърже от вятър, като изтърваха от страх сабите си. Шишо се наведе и що да види: то не било саби, а пачи пера.
Като чу щъркелът как са я свършили юначните му войводи, мигом полетя към синята гора. Намери кълвача и му заповяда да удари барабана и да събере на съвет болярите му. Кълвачът забарабани:
— Дето да са болярите, тука да дойдат!
Зашумя тъмната гора. Чу се тропот на коне, рев на автомобили и шум на самолети. От всички краища се втурнаха болярите към царския дворец. Най-напред пристигна един стар очилат бухал на файтон с бели коне. Подир него стърчиопашката слезе от самолет. Стърчиопашката пристигна от чужбина. Тя беше министър на външните работи. Подир нея на син автомобил пристигнаха два надути пауна със зелени пера и влязоха важно в двореца. Най-подир се явиха три пуяка и едно орехче. А до прозореца на един клон клекна катеричката да ги подслушва.
Насядаха царските боляри в тронната зала и почнаха да се прозяват в шъпите си. Тогава щъркелът стана прав и им разправи за ръжената питка на Шиша и копривената чорба. Попита и чорбата.
Пръв се дигна единият пуяк и рече:
— Да го излъжем, като му дадем едно перо от пауновите. Паунът изкрещя:
— Не може, не си давам перата! Днес перо, утре перо, додето ме оскубете. Какъв болярин ще бъда аз, когато ме оскубете? Втори се дигна бухалът и избухна:
— Аз ще го уплаша!
— Не можеш го уплаши, защото е голям като мене — намеси се дребното орехче.
Всички боляри се засмяха. Стърчиопашката предложи:
— Да му дадем орехчето. То и без туй е мъничко, не го бива за болярин.
Щъркелът я удари с крило.
— Да мълчиш! Аз не си давам болярите. Орехчето ми е малко, голяма работа върши. То ме пощи и кълве бълхите ми.
Най-подир се обади нетърпеливата катеричка:
— Яде ли ви се ръжена пита? Ще ли ви се копривена чорба?
— Иска ли питане!
— Тогава кажете ми колко ореха ще ми дадете, ако залъжа Шишо, додето му вземете торбата и менчето.
Щъркелът погледна към прозореца:
— Ти нямаш криле, как ще го превариш?
— Лесна работа. Колко орехи давате?
— Един чувал, ако го подмамиш — отговориха болярите и погледнаха щъркела.
Щъркелът клюмна с глава.
Подскочи хитрата катеричка от клон на клон, от дърво на дърво, превари Шиша. Скочи на едно сухо крушево клонче над пътя.
— Шишчо, какво носиш? — попита тя.
— Питка за дяда.
— Ами знаеш ли новото?
— Кое?
— Ей сега, хе на онуй дърво, дето е на синора, аз ще обеся един паяк.
Очите на Шиша светнаха.
— Че защо ще го бесиш? Какво зло ти е направил?
— Какво ли — изплел мрежа и замрежил на една мравка слънцето. Ти искаш ли да гледаш как ще го беся?
— Искам — отвърна Шишо, — ама трябва да занеса на дяда питката, че е много гладен.
— Ууу, че то е най-лесното нещо, дай я на гарваните да я занесат! Хайде де, ела да видиш какъв голям паяк, на гърба му има чер кръст.
Шишо сложи на земята менчето, сне торбата и тръгна подир катеричката. В туй време двата царски гарвана грабнаха сладкия дядов обед и го отнесоха към щъркеловия дворец. А Шишо и катеричката отидоха да бесят паяка. Бесиха го, що го бесиха, не можаха да го обесят. Паяк беси ли се? Върна се Шишо назад за питката и менчето и като разбра, че са го ограбили, писна да плаче и се спусна към къщи. Когато стигна големия мост и погледна във водата, видя пак черното момче с големите уши — и то плаче.
А в туй време насред гората, в царската градина, под една дебела сянка, цар Щъркел и болярите му кълвяха дядовия обед и пееха песни. Катеричката си броеше орехите.

Гюро с дългите мустаци

Гюро беше малък човек с дълги мустаци и с писани чорапи. Като всеки човек и той си имаше късмет. Само че неговият късмет беше много ленив и затуй на Гюра не му вървеше. Когато играеше на карти в кръчмата, късметът му стоеше вън на пейката и си клатеше краката, а Гюро губеше. Когато човекът с дългите мустаци закрачеше подир ралото на нивата, късметът се изтягаше на сянка под крушата и си чоплеше носа. Затуй Гюро не можа никога през живота си да изрови някое гърне с имане. Веднъж претоварената със снопи Гюрова кола се пракатури и храната отиде по дяволите. Гюро се почеса по тила и почна да скърца със зъби.
— Ах, де го този мой късмет — аз да го пипна, че да го натикам в кози рог!
Късметът тъкмо береше черни къпини от синора и ги лапаше. Като чу Гюровата закана, той се уплаши много, плю си на петите и побягна към село. Дълго тича по безлюдните улици и търси място да се скрие, най-сетне влезе в отворената врата на кооперацията и се намъкна в един лотариен билет.
Случи се тъй, че този същият билет влезе в ръцете на Гюра. (Нали случайните случки случайно се случват.) В събота Гюро купи билета, а в неделя от вестника разбра, че печели 100 000 лева. Толкова много се зарадва, че не можа нито да яде, нито да спи. Рано сутринта в понеделник Гюро си стегна цървулите, засука си дългите мустаци и потегли към града.
— Бай Гюро — обади се подире му Радул кръчмаринът, — да беше си оставил тука мустаците да ти не тежат по пътя.
В туй време от окъртената сиромашка къщурка насреща се подаде като лалугер Беленката.
— Къде отиваш, Гюро? — попита той.
— За хилядарките.
— Приемаш ли ме да ти правя дружина?
— Защо не, тръгвай с мен.
По пътя двамата съседи поведоха разговор и не усетиха как пристигнаха.
Когато в града начетоха на Гюро хилядарките, Беленката си глътна езика. Подир дълго мълчание той попита тихо:
— Къде ще ги денеш тези пари?
— Ще си купя един кон и една двуколка. Няма вече Гюро да бъхти планината пеш. Само че искам колелата да бъдат гумени. Не сядам аз на двуколка с железни шини! И тебе ще повозя някога — великодушно обеща Гюро.
— Ами моята бабичка не може ли за малко да седне в двуколката на крайчеца?
— Не може. А бе ти да не искаш целия ти род да возя? Този кон пари струва. Ако почна всекиго да возя — ще смъкна кожата му. Ела сега да те почерпя една ракия.
Излязоха на градския пазар. Завариха голяма навалица. Беленката спря пред една каручка, пълна с портокали.
— Слушай, Гюро, купи ми един портокал, не ща аз ракия.
— Че защо ти е портокал?
— Ще го занеса на баба Танаска. Много ще се зарадва горката! Тя нали е болна — да си разкваси устата.
— Не може. Не давам аз пет лева за един портокал. Ако искаш, готов съм да те черпя шише ракия, то струва само един лев.
— Не ща. Иди сам се почерпи, а пък аз ще походя из пазара — рече Беленката и сърцето му се сви от мъка.
Гюро тръгна към кръчмата. Дръпна пет-шест шишенца ракия на крак, купи от ловния магазин един жив заек, хвана го за задните крака, главата му се люшкаше и от време на време бъркаше в пазвата си да провери там ли е кърпата с хилядарките.
Не щеш ли, тъкмо в гората му се развърза връвта на левия цървул. Как да я стегне с една ръка? Пусне ли заека, за да освободи и другата си ръка — дългоухият ще побегне. Замисли се Гюро какво да стори, напрегна ума си и най-сетне реши да върже с кърпата си задните крака на заека, да го положи на земята и тогава да си престегне цървула. Извади от пазвата си кърпата с хилядарките — във възел стегнали — и полека замота задните крака на заека. Сложи го на земята, поръча му да кротува и се наведе над цървула. Почна да пъшка.
Заекът, като усети, че вече не го стиска коравата Гюрова ръка, полекичка ритна два-три пъти, изкара си единия крак и разбра, че е свободен. Скочи… Втурна се като стрела между дърветата и отнесе възела с хилядарките.
Гюро се изправи втрещен. Премигна няколко пъти, изрева като звяр и почна да си скубе дългите мустаци.
— Ах, де го този мой късмет — да го натикам в кози рог!
Късметът му, който вървеше след него, уплашен се стъписа назад, хукна направо през нивите, слезе в село и се навря в едно захвърлено пукнато гърне.
— Пак аз излязох виновен! — продума той и започна да трепери.

Главата и опашката

Тръгна магарешката глава на път. Навърви се подире и опашката.
— Къде отиваме? — попита опашката.
— Бягаме — отвърна главата.
— Защо бягаме?
— Бягаме от циганина, нашия господар. Снощи, като се върнахме в къщи от пазар, чух циганката.
— Манго — рече тя, — кога родя три циганчета, на какъв занаят ще ги дадеме?
— Ще ги направиме свирачи, да свирят по хората и сватбите.
— Ами кой ще носи тъпана?
— Най-малкото ще го носи и ще удря с една бухалка.
— Лесна работа. Ти не бери грижа. Като родиш циганчетата, аз ще одера кожата на магарето и ще направя от нея тъпан.
— Не коли магарето! — викна циганката. — Кой ще пренася яйцата на пазара?
— Аз ще ги нося! — отговори циганинът. — А магарето ще заколя, защото нощем очите му не виждат. Като минава по моста, може да падне в реката и да се удави. Ще иде и кожата му туй за туй.
— Ето защо, като чух тоя разговор, реших да бягам — каза магарешката глава.
Опашката, която цял живот беше пъдила мухите и мислеше, че това е най-важната работа в живота, избухна.
— Ох ти, главо магарешка! Ето докъде ме доведе с твоята слепота! Цял живот съм вървяла подире ти, хиляди мухи съм избила, за да те пазя от тях, а ти какво направи? Ослепя на старини. Не съм съгласна повече да вървя подире ти. Отсега нататък аз ще те водя!
— Добре — рече главата, — ти ме води!
Тръгна опашката напред. Отби се от утъпкания път, удари през ниви, през ливади, през трънливи поляни, слепешката право към дълбоката река.
И нали нямаше очи — удави магарето.

Фридер и Катерлизхен

Живели някога един мъж и една жена. Мъжът се казвал Фридер, а жената — Катерлизхен.
Веднъж Фридер казал:
— Ще отида на полето, а ти, Катерлизхен, приготви за обяд нещо вкусно и налей вино, за да хапна и да пийна като се върна.
— Върви, Фридер — отговорила Катерлизхен, — върви, аз ще приготвя каквото трябва.
Като дошло време за обяд, тя взела пушено месо и сложила тигана на огъня. „Докато месото се пържи — помислила си тя, — ще сляза в избата да налея вино.“
Отишла в избата и започнала да налива вино в една голяма кана. Изведнъж се сетила, че кучето не е вързано и може да отмъкне месото от тигана. „Добре, че се сетих навреме“ — казала си Катерлизхен и хукнала навън.
Ала кучето вече било захапало месото и тичало с него из двора. Като го видяла, Катерлизхен го подгонила, но не могла да го настигне.
— Е, каквото е изгубено, изгубено е — казала тя и тръгнала едва-едва към къщи, защото била много изморена.
В това време каната се била напълнила и виното било изтекло на пода. Като видяла какво е станало, Катерлизхен се завайкала:
— Какво ще правя сега? Ще трябва да измисля нещо, за да не забележи Фридер.
Помислила малко и си спомнила, че в килера има една торба с хубаво пшеничено брашно. Взела го и го посипала по пода на избата. Щом — свършила тази работа, огледала наоколо и останала много доволна.
— Всичко е наред — казала тя. — Избата е суха и чиста.
На обяд Фридер се върнал вкъщи.
— Е, какво си ми приготвила за ядене? — попитал той жена си.
— Ах, Фридер, исках да ти опържа месо, но кучето го отмъкна от тигана. И докато тичах след него, виното изтече от бъчвата. Но аз посипах по пода брашно и сега навсякъде е чисто и сухо.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила?! Как можа да оставиш кучето да отмъкне месото и виното да изтече от бъчвата? И на всичкото отгоре да изсипеш хубавото пшеничено брашно!
— Но аз не знаех, Фридер — отговорила Катерлизхен. — Трябваше да ми кажеш по-рано.
„Ако жена ми ще прави все така — казал си Фридер, — ще трябва добре да си помисля.“
Веднъж той спечелил доста пари и ги сменил срещу злато. Върнал се вкъщи и казал на жена си:
— Виждаш ли тези жълти кръгчета? Ще ги скрия в едно гърне и ще заровя гърнето в земята под яслата на кравата. Но внимавай да не ги докоснеш, защото лошо ще си изпатиш!
— Не, Фридер, няма да се докосна до тях — отговорила Катерлизхен.
Един ден, когато Фридер го нямало вкъщи, дошли търговци, които продавали грънци и всякакви други съдове. Попитали Катерлизхен дали няма да си купи от стоката им.
— Аз нямам пари — казала Катерлизхен — и затова не мога нищо да купя. Има само едни жълти кръгчета, но не зная дали ще ви свършат работа.
— Жълтите кръгчета може и да ни свършат работа. Я ги покажи!
— Отидете в обора — казала Катерлизхен. — Заровени са под яслата на кравата. Извадете ги вие, аз не бива да се докосвам до тях.
Търговците отишли в обора. Разровили под яслата, извадили гърнето и видели, че в него има злато. Взели го и избягали. А стоката останала в къщата. Понеже в кухнята имало достатъчно съдове, Катерлизхен решила да посади цветя в глинените гърнета и да ги нареди покрай оградата.
Вечерта Фридер се прибрал, видял грънците и попитал:
— Катерлизхен, ти ли подреди тези гърнета?
— Да — отговорила тя. — Купих ги за жълтите кръгчета, които беше заровил в обора. Но аз не ги докоснах. Търговците сами ги взеха.
— Ах, Катерлизхен, какво си направила? Та това беше чисто злато — всичкото ни богатство. Защо го направи?
— Но аз не знаех, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
После Катерлизхен се замислила и казала:
— Слушай, Фридер, хайде да догоним крадците и да си вземем златото.
— Добре — съгласил се Фридер. — Ще опитаме, но ти вземи хляб, масло и малко сирене, за да хапнем по пътя.
Двамата тръгнали да търсят крадците. Фридер вървял напред, защото ходел по-бързо, а Катерлизхен изоставала. „По-добре е да не бързам толкова. Като се връщаме обратно, аз ще бъда отпред.“ — помислила си тя.
Стигнали до планината. Като започнала да се изкачва по склона, Катерлизхен видяла, че земята е дълбоко набраздена. И понеже била милостива, намазала пукнатината с маслото. Но като се навела, едно парче сирене паднало от кошницата и се търкулнало надолу по склона.
„Един път вече се изкачих по склона — казала си тя. — За едно парче сирене няма да сляза до долу. Ще пусна друго парче, и то ще го върне обратно.“ — Извадила още сирене и го хвърлила надолу. Но сиренето не се върнало. Тогава тя хвърлила трето парче. „Може би двете парчета чакат третото и затова не искат да се върнат.“ — помислила си тя. Ала и трите парчета не се върнали. „Трябва да помисля — казала си Катерлизхен. — Може би третото парче не е намерило пътя и се е загубило. Значи трябва да изпратя четвърто парче, за да извика останалите.“ Но и с четвъртото парче се случило същото. Тогава Катерлизхен се ядосала и хвърлила надолу по склона всичкото сирене. Почакала малко, за да види какво ще стане, но сиренето не се върнало.
— Е, аз си тръгвам — казала тя. — После вие ще ме гоните!
Продължила по пътя и настигнала Фридер.
— Дай ми сега нещо да похапна — казал той.
Катерлизхен му дала само сух хляб.
— А къде са маслото и сиренето? — попитал Фридер.
— Ах, Фридер — казала Катерлизхен, — с маслото намазах пукнатините по земята, а сиренето… сиренето скоро ще се върне. Едно парче падна от кошницата и аз изпратих след него останалите, за да го върнат обратно.
— Не трябваше да правиш това, Катерлизхен! — извикал Фридер.
— Вярно е — отговорила тя, — но да ми беше казал по-рано.
Двамата изяли сухия хляб и Фридер попитал:
— Заключи ли къщата, когато излезе?
— Не, Фридер. Трябваше да ми кажеш по-рано.
— Тогава се върни вкъщи да заключиш и после ще продължим. Ще донесеш и още нещо за ядене. Аз ще те почакам тук.
Катерлизхен тръгнала и си помислила: „Фридер не обича масло и сирене. Затова ще му занеса сушени круши.“
Щом пристигнала вкъщи, заключила вратата на горния етаж с катинар, а долната свалила от пантите и я взела със себе си, защото мислела, че щом няма врата, никой не може да влезе в къщата.
Катерлизхен тръгнала бавно по обратния път и си мислела: „Нека Фридер да си почине добре.“ Като го видяла, казала:
— Ето, нося вратата на къщата, за да я пазиш.
— Боже мой! — извикал Фридер. — Колко умна жена имам! Свалила долната врата, та всеки да може да влезе, а заключила горната с катинар. Вече е късно да се връщаме у дома. Така и така си донесла вратата, ще я носиш по пътя.
— Добре — съгласила се Катерлизхен, — ще нося вратата, но торбата с крушите ми тежи. Затова ще я закача на вратата, нека тя да я носи.
Двамата отишли в гората и започнали да търсят крадците, но не ги намерили. И понеже се стъмнило, качили се на едно високо дърво, за да пренощуват. Тъкмо се настанили сред клоните, под дървото дошли крадци и седнали, за да си поделят плячката. Фридер слязъл тихо от дървото, събрал камъни и отново се качил. После започнал да хвърля камъните върху крадците, но не можал да ги улучи.
— Сигурно вятърът брули шишарки — казали крадците.
В това време Катерлизхен държала вратата на гърба си. Станало й много тежко, но тя си мислела, че й тежат крушите и казала:
— Фридер, ще хвърля крушите!
— Недей, Катерлизхен — казал той. — Крадците ще ни забележат и тогава е свършено с нас!
— Не мога повече, много ми тежат — изплакала тя.
— Хвърли ги, дявол да те вземе!
И крушите се посипали между клоните.
— Сигурно птиците хвърлят тор отгоре — казали крадците.
Но вратата толкова много натежала на Катерлизхен, че тя казала:
— Ще хвърля вратата долу.
— Недей, Катерлизхен — прошепнал Фридер, — крадците веднага ще ни забележат.
— Но, скъпи Фридер, не издържам повече! Много ми тежи!
— Хвърли я, пък каквото ще да става!
Вратата паднала на земята с гръм и трясък. Крадците скочили и се развикали:
— Дяволът слиза от дървото!
Хукнали да бягат и оставили плячката си. На разсъмване Фридер и Катерлизхен слезли от дървото и намерили златото. Зарадвали се много и доволни се прибрали вкъщи.
— Сега трябва да бъдеш по-разумна, Катерлизхен — казал той на жена си, — и трябва да ми помагаш в работата.
— Добре, Фридер, обещавам. Ще отида на полето и ще ожъна.
Отишла тя на полето, но решила най-напред да похапне. Но като се нахранила, й се доспало. Започнала да жъне, ала нали била сънена, без да иска си срязала роклята със сърпа. После легнала и заспала. Като се събудила и видяла, че е полугола, си казала. „Аз ли съм или не съм аз?“ Вече било тъмно и Катерлизхен хукнала към дома си. Почукала на вратата и извикала:
— Фридер!
— Какво има? — обадил се мъжът й.
— Вкъщи ли е Катерлизхен?
— Да — отговорил Фридер, — вкъщи е.
Катерлизхен се изплашила и изтичала навън. На пътя срещнала разбойници. Отишла при тях и им казала:
— Ако сте тръгнали да крадете, ще ви помогна.
Разбойниците помислили, че тя добре познава околността и се съгласили. Катерлизхен се приближила до една от къщите и извикала:
— Хей, добри хора, имате ли нещо за крадене? Дошли сме да крадем!
Тогава разбойниците решили да се отърват от нея и й казали:
— На края на селото е къщата на попа. В градината расте ряпа. Извади ряпата и ни я донеси.
Катерлизхен отишла в градината и започнала да тегли ряпата, но се изморила и седнала да си почине. В това време покрай къщата минал някакъв пътник и като погледнал в градината, помислил, че самият дявол тегли ряпата. Изтичал при попа и казал:
— Дядо попе, дяволът тегли ряпата в градината. Трябва да отидеш и да го прогониш!
— Не мога, синко — отговорил попът. — Куц съм и не мога да ходя.
— Аз ще те подпирам вместо патерица — казал пътникът.
Двамата отишли в градината, а Катерлизхен тъкмо била станала, за да тегли ряпата.
— О! — извикал попът. — Това е самият дявол! — От страх забравил, че е куц и хукнал да бяга с всички сили.

Дванадесетте братя

Живели някога цар и царица; имали дванадесет деца, но всичките били момчета. Веднъж царят казал на жена си:
— Ако тринадесетото дете, което ще родиш, бъде момиче, ще трябва да убием дванадесетте момчета, за да може цялото богатство и царството да останат за него.
После царят заповядал да направят дванадесет ковчега, които заключил в една тайна стая, дал ключа на царицата и й заповядал да не казва на никого за това.
Оттогава царицата станала тъжна. Един ден най-малкият й син, когото тя наричала по библейски Вениамин и който бил до нея неотлъчно, я попитал:
— Мила майко, защо си толкова тъжна?
— Скъпи синко — отговорила тя, — не мога да ти кажа това.
Ала той не й давал покой и накрая тя отключила тайната стая, показала му дванадесетте ковчега и със сълзи на очи му разказала какво е заповядал царят.
Синът й я утешил и казал:
— Не плачи, мила майчице, все ще измислим нещо.
— Най-добре е да напуснете двореца и да отидете в гората — казала царицата. — Нека някой от вас да се качи на най-високото дърво и да наблюдава кулата на двореца. Ако ми се роди син, ще издигна бял флаг — тогава ще можете да се върнете, а ако ми се роди момиче, ще издигна червен флаг — тогава трябва да бягате надалеч и Бог да ви пази!
После майката благословила синовете си и те отишли в гората. Изминали единадесет дни и дошъл редът на Вениамин да стои на стража. Като се изкачил на дървото, той видял на кулата да се развява червен флаг, а това било знак, че всички братя трябва да бъдат убити. Като чули това, останалите братя се разгневили и казали:
— Нима трябва да умрем заради някаква си девойка! Заклеваме се да отмъстим за това. Където и да срещнем девойка, ще пролеем кръвта й!
След това те се отправили към най-тъмната част на гората, където намерили изоставена колиба, и решили да живеят там. Оставили най-малкия брат да се грижи за домакинството, а те ходели на лов за зайци, птици и всякакви животни, които ставали за храна. Така отминали десет години.
В същото време момиченцето, което родила царицата, пораснало и станало красива и добра девойка със златна звезда на челото. Веднъж, когато в двореца перели бельото, тя видяла дванадесет мъжки ризи и попитала на кого са. Майка й отговорила с мъка на сърцето:
— Това са ризите на дванадесетте ти братя.
— А къде са моите братя? — попитала девойката.
— Бог знае къде са сега — отговорила майката, завела дъщеря си в тайната стая и й показала дванадесетте ковчега. — Тези ковчези бяха приготвени за твоите братя — казала тя, — но те тайно избягаха от двореца, когато се роди ти.
— Не плачи, мамо — казала девойката, — аз ще отида да ги потърся.
Взела дванадесетте ризи и тръгнала на път. Вървяла, вървяла и стигнала до същата тъмна гора. Видяла изоставената колиба и влязла вътре, край огнището седяло едно момче.
— Коя си ти и откъде идваш? — попитало то.
— Аз съм принцеса — отговорила тя — и търся дванадесетте си братя.
Показала дванадесетте ризи и тогава Вениамин разбрал, че това е неговата сестра.
— Аз съм твоят най-малък брат — казал той. — Ала трябва да те предупредя, че ние с моите братя се заклехме да убиваме всяка девойка, която срещнем, защото заради девойка бяхме принудени да напуснем двореца.
— И какво от това? Аз съм готова да умра заради братята си — казала девойката.
— Но аз не искам да умираш — отговорил Вениамин. — Затова сега ще се скриеш в едно празно буре, докато се върнат братята ми, а аз ще измисля какво да им кажа.
Когато се стъмнило, братята се върнали от лов и скоро вечерята била готова. Седнали на масата и започнали да разпитват Вениамин какво ново се е случило през деня.
— Нима не знаете? — попитал Вениамин.
— Не, не знаем — отвърнали те.
— Вие бяхте в гората, а аз си останах у дома и зная повече от вас — казал Вениамин.
— Тогава ни разкажи.
— Добре — казал той, — но първо ми обещайте, че няма да убием първата девойка, която срещнем.
— Да — извикали те в един глас, — обещаваме, само ни разкажи какво се е случило.
— Нашата сестра е тук — казал Вениамин и помогнал на девойката да излезе от бурето.
Тя била толкова прекрасна, мила и нежна, че всички се зарадвали и я обикнали от сърце. Останала да живее с тях и помагала на Вениамин в домакинството. Готвела, поддържала ред и чистота, а братята й винаги били доволни.
Веднъж Вениамин заедно със сестра си приготвил прекрасен обяд и когато всички се събрали, седнали на масата, яли, пили и били радостни и весели.
Зад колибата имало малка градина, в която растели дванадесет крина. Принцесата искала да зарадва братята си, като им поднесе по един крин след обяда. Ала в мига, в който ги откъснала, братята й се превърнали във врани. Те се издигнали над гората и отлетели. А заедно с тях изчезнала и колибата, и градинката. Клетата девойка останала сам-сама в дивата гора. Огледала се наоколо и видяла, че пред нея стои старица.
— Какво направи, детенце мое? — попитала старицата. — Защо откъсна дванадесетте крина? Сега братята ти завинаги ще останат врани.
Девойката се разплакала и казала:
— Нима няма никакъв начин да ги спася?
— Има — отвърнала старицата, — но той е толкова труден, че няма да успееш да ги спасиш — трябва да мълчиш цели седем години: нито да говориш, нито да се смееш; кажеш ли една дума само, братята ти ще умрат.
Девойката се замислила, а след минута-две решила, че ще направи всичко, но ще спаси братята си. Качила се на едно високо дърво и започнала да преде прежда.
Един ден царят отишъл на лов в гората. Изведнъж кучето му залаяло и изтичало към дървото. Той спрял при дървото и видял в клоните му девойката. Толкова бил възхитен от красотата й, че я попитал дали е съгласна да се омъжи за него. Но тя не продумала нито дума. Тогава царят се качил на дървото, взел я на ръце и я отвел в двореца. После отпразнували разкошна сватба. Ала девойката нито говорела, нито се смеела.
Така минали две години в радост и щастие. Майката на царя обаче била много зла жена и започнала да клевети младата царица.
— Каква е тази жена, която си довел в двореца? — попитала тя царя. — Ако е няма, то поне може да се засмее. Кой знае с какви лоши неща се занимава тайно в себе си.
Отначало царят не вярвал на думите й, но майка му държала на своето, обвинявайки царицата във всевъзможни грехове, докато накрая убедила царя да я осъди на смърт.
Тогава издигнали огромна клада на двора, извели царицата навън, завързали я за стълба и скоро огнените пламъци започнали да обгарят дрехата й. Царят гледал от прозореца на кулата и сълзи се стичали от очите му — той все още силно обичал своята съпруга. Но изведнъж се разнесъл шум от криле и дванадесет врани кацнали на земята. В същия миг те се превърнали в дванадесет красиви мъже. Те бързо потушили пламъците, освободили любимата си сестра и започнали да я целуват и притискат до сърцето си.
Девойката вече можела да говори и разказала на царя защо през цялото време мълчала и не се смеела. Като разбрал, че е невинна, царят се зарадвал и двамата заживели в мир и сговор до смъртта си. А злата майка на царя затворили в бъчва с горещо масло и отровни змии; мъките й, преди да умре, били страшни.

Двамата странници

Веднъж, преди много, много години, на пътя се срещнали шивач и обущар. Шивачът бил весел и добродушен човек. Той веднага познал по торбата занаята на своя спътник и му изпял весела песничка:

Хей, обущарю, не тъгувай,
бързо ти обувките уший!
Че на всички балове в захлас
с тез обувки ще танцувам аз!

Но обущарят не обичал шегите. Той направил кисела физиономия, сякаш е пил оцет, и дори бил готов да удари шивача заради неуместната му шега. Ала веселият шивач се засмял, подал му манерката си с вино и рекъл:
— Стига си се сърдил, приятелю, ами я по-добре си намокри гърлото с глътка вино.
Обущарят така и направил. Силното вино бързо разсеяло обидата, той върнал манерката на шивача и рекъл:
— Слушай, не искаш ли да тръгнеш с мен?
— Че какво пък — отвърнал шивачът, — ако отиваш в някой град, където се намира повече работа, аз с удоволствие ще дойда с теб.
— Точно там отивам — казал обущарят. — Нали знаеш, в малките градчета не можеш да припечелиш кой знае колко, а в селата хората често ходят боси.
И така двамата тръгнали заедно.
По пътя имали достатъчно време, нямало закъде да бързат, а колкото до храната и напитките, често изпадали в затруднено положение.
Накрая стигнали до големия град и тръгнали по площади и пазари да предлагат своя труд.
Шивачът се харесвал на гражданите със своето хубаво лице и весел смях. Всеки с удоволствие му давал работа. Понякога се случвало и така, че освен възнаграждението за свършената работа някоя хубава девойка го дарявала и с целувка. Торбата му винаги била пълна с по-вкусни неща, отколкото тази на обущаря.
Ала шивачът не бил хитър човек. Той винаги се смеел или пеел и разделял всичко, което имал, със своя мрачен другар. Дори в джоба му да звънтели само две монети, той веднага ги похарчвал за гощавка и тогава на тяхната маса ставало толкова весело, че бутилките, чиниите, ножовете и вилиците започвали да танцуват. Шивачът пеел, почуквал по масата с лъжицата и повтарял:
— Лесно печеля, лесно и харча.
Минало време и двамата напуснали града. Пътят ги отвел в гъста гора, а зад гората се намирала столицата на тази страна. Там живеел царят. През гората водели две пътеки. Ако се минело по едната, до града се стигало за седем дни, а ако се минело по другата — само за два дни. Шивачът и обущарят обаче не знаели коя пътека е по-кратка. Тогава двамата седнали под един бор и започнали да обсъждат за колко дни да си вземат хляб.
— Трябва да сме готови за най-лошото — казал обущарят. — Мисля да вземем хляб за седем дни.
— Как ли пък не! — отвърнал шивачът. — Да вземем хляб за седем дни, означава да натъпчем цял чувал и да го носим на гръб. Не, аз вярвам в късмета си. Имам достатъчно пари, а хлябът само ще изсъхне в горещината. Аз и дрехи не си шия в запас. А защо мислиш, че няма да разберем коя пътека е по-кратка? Не, братко, не можеш да ме убедиш, ще взема хляб само за два дни.
Те купили хляб толкова, колкото всеки искал, и тръгнали през гората.
В гората било тихо. Не се чувало нищо — нито пеене на птици, нито шум от вятър, нито ромон на ручей. През гъстите клони на дърветата не прониквал и лъч слънчева светлина. Обущарят се изморил, защото носел пълен чувал с хляб, пот на струйки се стичала по мрачното му и сърдито лице. А шивачът вървял от весел по-весел. Той скачал през вадички, късал листа от дърветата и си пеел весели песнички. Два дни вървели те през гората, ала краят й не се виждал. Шивачът изял всичкия си хляб, огладнял и започнал да пада духом. Една вечер той си легнал гладен, а на сутринта стомахът вече го болял от глад.
Когато обущарят сядал на някой пън да похапне, клетият шивач го гледал в устата със завист. А когато шивачът молел своя другар за парченце хляб, той му се присмивал и казвал:
— Ти винаги си весел и щастлив. Сега виждаш, че не винаги можеш да разчиташ на късмета си.
На петия ден бедният шивач не можал даже да стане. От глад едва говорел. Изчезнала и неговата руменина, очите му изгубили блясъка си.
Тогава обущарят му рекъл:
— Ако искаш, ще ти дам парче хляб, но в замяна на това ще взема дясното ти око.
Клетият шивач, комуто много се искало да живее, трябвало да се съгласи. За последен път му потекли сълзи и от двете очи, а после дал на безсърдечния обущар да му извади окото с острия си нож. Тогава шивачът си спомнил какво му казвала майка му, когато като дете си похапвал сладко-сладко: „Яж колкото искаш, мили синко, но после трябва всичко да изтърпиш“. И той изял хляба, който получил на такава висока цена, скочил на крака и бързо забравил за своето нещастие. Отново запял весела песничка, като се утешавал, че вижда добре и с едно око.
На шестия ден гладът отново започнал да мъчи шивача, а на седмия ден той не можел да се изправи на краката си. Тогава обущарят му казал:
— Готов съм да те съжаля и да ти дам още едно парче хляб, но за това ще ти взема и другото око.
Замислил се шивачът и разбрал колко нехаен е бил, като е разчитал само на късмета си, и казал на обущаря:
— Прави с мен каквото искаш, ала помисли и за това, че някой ден и ти можеш да изпаднеш в беда. Аз винаги делях с теб всичко, което имах, а ти искаш да ми вземеш единственото око. Ти знаеш, че тогава ще трябва да изоставя занаята си и да тръгна по пътищата, за да прося милостиня. Моля те, съжали се над мен!
Обущарят го изслушал, но нищо не отговорил. Извадил ножа си и избол лявото му око.
После му дал парче хляб, подал му края на една пръчка и го повел след себе си.
На залез-слънце двамата стигнали края на гората. Там се издигала бесилка. Обущарят оставил шивача под бесилката и продължил нататък сам. Измъчен от болка, глад и умора, нещастният шивач заспал под бесилката и спал там чак до сутринта. На разсъмване се събудил от студ и тъй като бил сляп, дълго не можал да разбере къде се намира.
На бесилката висели двама разбойници, а на главата на всеки от тях била кацнала врана. Единият обесен казал на другия:
— Спиш ли, братко?
— Не, не мога да заспя — отвърнал другият.
— Искам да ти кажа — продължил първият, — че росата, която през нощта се стичаше от напречната греда на бесилката, има чудесно свойство — възвръща зрението на слепите, трябва само да си умият очите с нея. За съжаление на никого от слепите това дори не му минава през ум.
Щом чул за чудодейната роса, шивачът извадил кърпичка от джоба си, напоил я с роса и си изтрил очите. В същия миг той видял как слънцето се показало иззад планината, как осветило в далечината огромния царски град със здрави порти и стотици кули, как заблестели на островръхите покриви златни шпилове и златни ябълки. Шивачът извадил от джоба си игла и се опитал да вдене конец в ушенцето й. Успял и сърцето му заподскачало от радост. После той метнал през рамо празния си чувал и продължил по пътя, като весело си подсвирквал.
Скоро шивачът видял младо жребче, което тичало из полето. Хванал го за гривата и понечил да го възседне, за да стигне по-бързо до града.
— Мили шивачо — казало жребчето, — пусни ме, аз съм още младо. Даже и толкова слаб човек като теб може да ми прекърши гърба. Пусни ме да потичам още на свобода. Един ден ще те възнаградя за това.
— Е, добре — отвърнал шивачът, — ще те пусна. Ти наистина още не си събрало сили.
Шивачът го шибнал леко със сухата си пръчка за довиждане, а жребчето весело се понесло из полето.
А да знаете на шивача колко му се искало да похапне. От предишния ден не бил ял нищо. Видял слънцето, видял тревата, а в устата си нямал и трошица хляб.
— Ще изям първото нещо, което видя и става за ядене — казал си той.
И ето че видял един щъркел, който крачел важно по ливадата.
— Стой! — извикал шивачът и го хванал за единия крак. — Не знам дали месото ти е вкусно или не, но съм толкова гладен, че ей сега ще ти откъсна главата, ще те изпека на огън и ще те изям!
— Не ме убивай — казал щъркелът. — Ако ме пощадиш, един ден ще ти се отплатя за това.
Шивачът помислил малко и рекъл:
— Е, добре, дългокраки приятелю, ще те пощадя.
Щъркелът подвил дългите си нозе, издигнал се нагоре и отлетял.
„И все пак какво да правя — помислил си шивачът. — Все повече и повече ми се иска да ям. Но ако срещна по пътя нещо подходящо, непременно ще го изям.“
Изведнъж той съзрял едно езеро. В езерото плували две патета.
— Точно вие ми трябвате — казал шивачът и уловил едното. Тъкмо се канел да му пререже шията, когато иззад камъша излетяла старата патица със силни крясъци и започнала да се моли на шивача да се смили над бедните й дечица.
— Ах — казала тя, — помисли си колко тежко щеше да й бъде на майка ти, ако някой ти прережеше гърлото пред очите й!
— Добре, няма да докосна децата ти — рекъл добродушният шивач и пуснал патето във водата.
Накрая той видял край пътя старо хралупато дърво. От хралупите от време на време излитали диви пчели.
— А ето и награда за добрината ми! — зарадвал се шивачът. — Сега ще си похапна мед.
Ала в този миг от кошера излетяла пчелата майка, зажужала страшно и проговорила:
— Ако само докоснеш рояка и разрушиш кошера, ще забием в тялото ти десетки хиляди остри жила — все едно че ще те бодат с нагорещени игли. По-добре ни остави на мира и си върви по пътя, а когато дойде време, ние също ще ти сторим добро за това.
Разбрал шивачът, че и с пчелите не му провървяло. Едва-едва се довлякъл до града с празен стомах, но понеже вече било пладне и обядът в гостилницата бил готов, той можал веднага да седне на масата. Като се нахранил, шивачът рекъл:
— Е, сега вече мога да се заловя за работа.
Скоро си намерил работа и от ден на ден всичко вървяло от добре по-добре. Станал известен в целия град и не след дълго славата му на изкусен майстор стигнала до царя. Той го поканил в двореца и го назначил за придворен шивач. Ала в същия ден, когато го назначили, бил назначен за придворен обущар и неговият коварен другар.
Когато обущарят видял, че шивачът отново има очи, отишъл при царя и казал:
— Царю, този шивач е горделивец и самохвалко. Разправя, че щял да намери златната корона, която отдавна е изчезнала от твоето съкровище.
— Какво пък — отговорил царят, — много хубаво, това би ми доставило голямо удоволствие. — И заповядал да извикат шивача.
— Ето какво, приятелю, искам да намериш златната корона, която много, много отдавна изчезна от съкровището ми. Ако не успееш, ще те прогоня от града завинаги.
„Е, щом царят си е наумил да ме изгони от града, като иска от мен невъзможното, по-добре сам да се махна оттук, докато съм жив“ — помислил си шивачът, събрал си вещите и излязъл от градската порта.
Мъчно му било, че напуснал града, където всичко се подреждало така добре. Скоро той стигнал до езерото и видял на брега старата патица, която го била помолила да пощади живота на децата й. Тя го попитала защо е така тъжен и той й разказал в каква беда е изпаднал.
— Това е проста работа — отговорила патицата. — Короната е на дъното на нашето езеро. Ей сега ще я извадим, само че трябва да разстелеш кърпата си на брега.
Патицата се гмурнала и след няколко мига изплувала заедно със скъпоценната корона. Шивачът се зарадвал и бързо се отправил към царския дворец. Царят останал много доволен и за награда му подарил златна верижка. Като видял това, обущарят щял да се пръсне от яд и започнал да замисля още по-трудна задача, за да погуби шивача. На другия ден той отишъл при царя и казал:
— Царю, твоят шивач отново взе да се хвали. Казва, че може да направи от восък малък дворец също като твоя, с всички мебели, които се намират в него.
— Чудесно! — казал царят и заповядал да извикат шивача. Наредил му да направи дворец от восък и го заплашил, че ако пропусне макар и един пирон, до края на живота си ще бъде затворен в подземието.
„Ама че работа — помислил си шивачът, — всичко върви от лошо по-лошо. Такава задача никой не може да изпълни.“ Събрал си отново вещите и побързал да излезе от града. Скоро стигнал до старото дърво с хралупите и седнал да си отдъхне. В това време от кошера излетяла пчелата майка и го попитала:
— Ей, шивачо, защо си провесил така нос?
— Ах — отвърнал той, — не знаеш каква мъка имам на сърцето!
И й разказал какво му заповядал царят.
— Не се безпокой — казала пчелата майка. — Ние ще се погрижим за всичко. А сега се върни у дома и утре ела отново тук.
Шивачът се върнал вкъщи, а пчелите полетели към двореца. Влетели вътре през отворените прозорци, обиколили всяко ъгълче и запомнили точно какво къде стои и къде е закован всеки пирон.
После се върнали обратно в кошера и до вечерта завършили своята работа. Когато на сутринта шивачът дошъл, видял пред себе си прекрасен дворец от восък. Той бил направен така точно и майсторски, че и най-малкото пиронче, което се намирало в царския дворец, го имало и тук.
Шивачът внимателно завил двореца в кърпата си и го отнесъл на царя. Старият цар не можел да му се нарадва, поставил го в най-голямата зала и за награда дал на шивача хубава каменна къща.
Като видял това, обущарят се ядосал още повече, той не преставал да мисли как да се отърве от шивача. Отишъл отново при царя и казал:
— Царю, някой казал на шивача, че фонтанът в градината на твоя дворец е престанал да тече, и той се хвали, че може да го накара да потече, и то със струя, по-висока от човешки ръст. Казва още, че струята щяла да бъде по-чиста от кристал.
Царят отново извикал шивача и му казал, че ако до другия ден сутринта не направи така, че от фонтана да потече вода, палачът ще му скъси тялото с една глава.
Клетият шивач не чакал до другия ден и веднага побързал да напусне града. Както си вървял по пътя, към него изтичало жребчето, което някога бил пуснал на свобода. Сега то било вече красив кон.
— Е, сега мога да ти се отблагодаря — казал конят. — Знам какво ти тежи на сърцето. Седни бързо на гърба ми, имам толкова сили, че мога да нося двама като теб.
Шивачът възседнал коня и той полетял като вихър към двореца. Като пристигнал в градината, бързо обиколил три пъти фонтана, а после паднал на земята. Разнесъл се страхотен трясък. В същата минута от фонтана избликнала струя вода, висока колкото човек върху кон и чиста като кристал. Когато царят видял от прозореца, че от фонтана отново тече вода, подскочил от учудване. После изтичал в градината и започнал да прегръща и целува шивача в присъствие на всички придворни.
Ала щастието никога не продължава дълго.
Царят имал много дъщери — коя от коя по-красива, но си нямал син, а много искал да има наследник.
И ето че злият обущар отишъл при царя за четвърти път и казал:
— Царю, твоят шивач продължава да се хвали. Сега пък казва, че само да поиска и щъркелът веднага ще ти донесе син.
Царят повикал шивача и му казал, че ако направи така, че след девет дни щъркелът да му донесе син, ще му даде най-голямата си дъщеря за жена.
„Е, наградата е голяма — помислил си шивачът — и като че ли съм готов на всичко, за да я заслужа. Само че задачата е много трудна.“
Прибрал се у дома и започнал да мисли как да се измъкне от бедата. Мислил, мислил и накрая си казал: „Виждам, че ще трябва да си отида от този град. Хубаво е тук, но спокойствие май няма да дочакам.“
Отново си прибрал вещите и излязъл от града. Когато стигнал до поляната, видял там своя с стар приятел щъркела. Щъркелът се приближил, поздравил шивача и рекъл:
— Виждам, че пак си тръгнал на път. Защо напусна града?
Шивачът започнал да се оплаква от царя и от тежката си участ.
— Не се натъжавай, шивачо — рекъл щъркелът. — Аз ще ти помогна в бедата. Иди си вкъщи и за нищо не се грижи. А след девет дни отиди отново в двореца. Там ще се срещнем.
Минали девет дни и шивачът отишъл в двореца.
— Е, какво — попитал царят, — изпълни ли моята задача?
— Да — отвърнал шивачът, — изпълних я.
В този миг някой почукал на прозореца. Шивачът го отворил и дългоногият щъркел бавно пристъпил по мраморния под в стаята. В дългия си клюн носел малко хубаво момченце, което протягало ръчичките си към царя и се усмихвало.
Царят бил безкрайно щастлив и заповядал веднага да вдигнат сватба.
— Е — казал шивачът, — ето че получих и голямата си награда.
А какво станало с обущаря?
Трябвало да направи обувки за веселия шивач, с които той танцувал на своята сватба. После прогонили обущаря от града.
Тръгнал обущарят, мрачен и зъл, по пътя в гората и скоро стигнал до бесилката. Уморен от горещината, измъчван от злоба и завист, той се строполил на земята под бесилката. Тъкмо се канел да заспи, когато враните се спуснали от бесилката и му изкълвали очите. Обезумял от болка и ужас, злият обущар избягал в гората. Оттогава до днес никой повече не го е виждал.