Гъсарката

Живяла някога една царица. Мъжът й бил умрял преди много години, но тя имала хубава дъщеря. Когато пораснала, обещали я за жена на един царски син отвъд равнината.
Дошло уреченото време за сватбата и приготвили девойката за дългия път до чуждото царство. Старата царица й дала скъпи съдове и накити, злато и сребро и красиви украшения — с една дума, всичко каквото подобавало за царски невестини дарове, защото тя от все сърце обичала чедото си. Дала й и една придружителка, която трябвало да пътува заедно с невестата и да я предаде в ръцете на принца. Дали на всяка и по един кон за пътуването, но конят на принцесата можел да говори и се наричал Фалада.
Като ударил часът на раздялата, царицата отишла в спалнята си, взела едно ножче, порязала си с него пръстите на едната ръка, от които потекла кръв; взела с другата си ръка една бяла кърпичка, подържала я отдолу и оставила да капнат върху нея три капки кръв. Дала кърпичката на дъщеря си и й рекла:
— Мила дъще, пази добре тези три капки кръв, те ще ти послужат из пътя.
Тъжни били и двете, но си казали сбогом. Принцесата пъхнала кърпичката в пазвата си, възседнала коня и поела към новия си дом.
След като яздили непрекъснато цял час, тя усетила голяма жажда и рекла на придружителката си:
— Слез от коня и гребни с моята чаша малко вода от поточето — много съм жадна.
— Ако сте жадна — рекла придружителката, слезте, наведете се над водата и пийте. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била наистина много жадна, слязла от коня, навела се над поточето и пила направо, без да гребне със златната чаша. После рекла:
— Горко ми!
А трите капки кръв се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но принцесата била хрисима, замълчала и отново възседнала коня. Яздили още известно време, но денят бил топъл, слънцето припичало и тя скоро пак ожадняла. Наближили един водопад и понеже отдавна била забравила лошите думи на придружителката пак й рекла:
— Слез от коня и ми донеси малко вода във златната чаша.
Но придружителката отвърнала още по-високомерно:
— Ако искате да пиете, пийте сама. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била много жадна, слязла от коня, навела се над бързоструйната вода, заплакала и казала:
— Горко ми!
А трите капки кръв пак се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но както пиела, навела се много напред, бялата кърпичка с трите капки кръв паднала от пазвата й и водата я отнесла. В страха си принцесата не забелязала нищо.
Ала придружителката видяла и се зарадвала, че сега добивала власт над невестата, защото след като тя загубила трите капки кръв, ставала слаба и беззащитна. Когато принцесата се наканила да възседне отново коня си, наречен Фалада, придружителката казала:
— На Фалада ще се кача аз, а ти ще яздиш моя кон.
Примирила се принцесата и с това. Но после придружителката й заповядала да съблече царската си рокля и да облече нейната обикновена, а накрая я заставила да даде клетва, че няма да каже за това никому в царския дворец; заплашила я, че ако не даде такава клетва, ще я убие.
Но Фалада видял и запомнил всичко.
Скоро стигнали в двореца.
Посрещнали ги с голяма радост. Царският син изтичал насреща им, помислил придружителката за своята невеста и й помогнал да слезе от коня: после я повел по стълбата на двореца, а истинската принцеса останала долу.
От прозореца гледал стария цар. Видял я, че стои на двора, видял също, че била много изящна, нежна и извънредно хубава. Отишъл незабавно в царските покои и попитал невестата на сина си коя е онази, която пристигнала заедно с нея и сега стояла долу на двора.
— Взех я да ме придружава по пътя. Дайте й да върши нещо, слугиня не бива да стои без работа.
В двореца нямало работа за нея и старият цар не знаел какво да й нареди и казал:
— Има едно момче, което пасе гъските, тя ще му помага.
Момчето се казвало Кюрдхен и на него истинската невеста трябвало да помага да пасе гъските.
А скоро фалшивата невеста казала на младия цар:
— Скъпи съпруже, ще те помоля да изпълниш едно мое желание.
Той отвърнал:
— Ще го изпълня на драго сърце.
— Заповядай да повикат някой слуга и го накарай да отсече главата на коня, който яздех насам, защото ме ядоса по пътя.
А в действителност се страхувала, че конят може да издаде как е постъпила с принцесата.
Когато верният Фалада вече трябвало да умре, истинската принцеса узнала и тайно обещала на слугата, че ще му даде пари, ако й направи дребна услуга. Имало една голяма градска порта, през която тя минавала сутрин и вечер с гъските; помолила го да закове под портата главата на Фалада, за да може пак да я вижда. Слугата й обещал; отсякъл главата на коня и я заковал под портата.
Рано сутринта, като минавали с Кюрдхен през портата, за да заведат гъските на полето, принцесата казала:
— Фалада, скъпи де висиш!
А главата отговорила:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

Продължила тя пътя си, излезли от града и повели гъските към полето. Стигнали до ливадата, принцесата пуснала косите си, а те били същинско злато. Гледал ги Кюрдхен, радвал се на блясъка им и протегнал ръка да отскубне няколко косъма. Но царската дъщеря казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал силен вятър, отнесъл далече шапчицата на Кюрдхен и той хукнал да я гони. Когато се върнал при принцесата, тя била сплела косите си и той не могъл да си вземе нито един косъм. Разсърдил се Кюрдхен и не й продумал вече. Пасли гъските, докато се мръкнало, и се прибрали.
На другата сутрин, като минавали през портата, девойката пак рекла:
— Фалада, скъпи де висиш!
Фалада отговорил:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

На полето тя пак седнала в тревата и започнала да реши косите си. Дотичал Кюрдхен и посегнал към тях, но тя бързо казала:

— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Тозчас духнал вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен; той хукнал да я гони, но докато се върне, принцесата отдавна била нагласила косите си и той не можал да си вземе нито един косъм. Пасли гъските, докато се мръкнало.
Вечерта, като се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:
— Не искам вече да паса гъските с тази девойка.
— Защо? — попитал старият цар.
— Защото цял ден ме ядосва.
Старият цар му заповядал да разкаже какво му се е случило.
И Кюрдхен разказал:
— Сутрин, като минаваме с гъските през портата, там виси една конска глава и девойката й казва:
— Фалада, скъпи, де висиш —
а главата отговаря:

— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.

Така Кюрдхен разказал докрая какво се случвало на ливадата и как той трябвало да гони шапчицата си.
Старият цар му заповядал да изведат и на другия ден гъските на полето, а той, щом се съмнало, застанал зад портата и чул как девойката приказва с главата на Фалада, после ги изпреварил и се скрил зад един храст.
Скоро видял със собствените си очи как гъсарката и гъсарчето довели гъските и как след малко тя разплела косите си, които блестели като злато и казала:

— Духни, ей, ветре, отнеси, ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.

Духнал силен вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен, който хукнал да я гони, а девойката започнала спокойно да реши и сплита къдравите си коси.
Видял старият цар всичко и се върнал незабелязано в двореца. Вечерта се прибрала и гъсарката; повикал я той и я попитал защо върши всичко това.
— Не бива да казвам и не мога да изплача пред жив човек мъката си, защото дадох клетва — иначе щях да бъда убита.
Дълго я придумвал старият цар, но не успял нищо да научи. Накрая казал:
Щом не искаш нищо да говориш, изплачи мъката си на тази желязна печка!
И си отишъл.
Влязла тя в огромната желязна печка, заплакала и занареждала:
— Седя сега тук изоставена от всички, а все пак съм царска дъщеря. Коварната придружителка ме застави да съблека царската си роля и се омъжи вместо мен, а пък аз трябва да паса гъски. Да знае моята майчица клета, ще й попари жал сърцето.
Старият цар стоял отвън до печката, чул всичко и я накарал да излезе. После наредил да й донесат царска рокля и хубостта й се сторила на всички чудо невиждано.
Повикал царят сина си и му разкрил коя е истинската принцеса.
Зарадвал се от сърце младият цар, като видял хубостта й и разбрал колко добродетелна била.
Направили голямо пиршество, на което поканили много хора. На трапезата седял принцът, от едната му страна била принцесата, а от другата — придружителката. Но тя била толкова заслепена, че вече не могла да познае принцесата в прекрасните й одежди.
След като хапнали, пийнали и се развеселили, старият цар задал на придружителката една гатанка:
— Една придружителка измамила по такъв и такъв начин господаря си. Каква присъда заслужава тази жена?
Неистинската невеста отвърнала:
— Нищо друго, освен да бъде изгонена от царството.
— Ти си тази жена — рекъл старият цар. — Ти сама произнесе присъдата си и така ще постъпим с теб.
Изгонили я и отпразнували сватбата на младия цар с истинската му невеста. Двамата управлявали мирно и честито царството си.

Радуленко

В едно село живееха трима братя: Ненко, Генко и Радуленко. Ненко и Генко бяха хитри мъже, а Радуленко имаше само голяма уста: ядеше за трима. Веднъж Ненко рече на Генка:
— Хайде да махнем Радуленка. Каквато уста е отворил — ще излапа имането ни.
— Хайде, но как? — попита Генко.
— Ще му напълним един чувал с мъх. Най-отгоре ще сложим една къделя вълна и ще го проводим на пазара. Пътят води през гората, където върлуват разбойници. Те ще го погубят. Напълниха чувала с мъх, сложиха отгоре малко вълница и повикаха Радуленка.
— Чувай, брате Радуленко — рече му Ненко. — тръгвай на пазара да продадеш тази вълна. С получените пари ще купиш един катраник. Жетва иде. Като подкараме снопите — ще трябва катран за колата.
— Ами като продам вълната, да си купя ли един самун пазарски хляб? — попита Радуленко.
— То се знае — отвърна Ненко.
Тръгна Радуленко. Вървя, що вървя, посред пътя срещна друг човек като него с чувал на гърба.
— Добра среща, побратиме! — провикна се Радуленко. Какво носиш в чувала?
— Орехи нося. А ти?
— Аз пък вълна. Ще я продавам на пазара.
— Слушай — рече непознатият, — я да направим една смяна. Аз ще ти дам орехите, а пък ти ми дай вълната. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отвърна Радуленко.
Смениха чувалите, ръкуваха се и всеки пое своя път.
— Добре го наредих — рече си непознатият. — Наместо орехи дадох на този глупец един чувал шикалки. Само най-отгоре има една шапка орехи. Другото е шикалки. Ще ми да се радват децата му!
Радуленко закрачи по-нататък. Вечерта замръкна в разбойнишката гора. Като навлезе навътре, той спря под едно старо дърво. Легна на тревата, но преди да заспи, се досети, че през нощта може да мине някой и да му задигне орехите, затуй се покачи на дървото. С голяма мъка измъкна и чувала. Намести го между клоните, яхна един клон и заспа. В полунощ под дървото пристигнаха девет души разбойници. Главатарят им изтърси на земята цяла торба жълтици и рече:
— Сядайте да си ги разделиме! Днес пазарът беше добър.
— Пазарът беше добър, но кожите ни отидоха! — обади се един от разбойниците.
Грееше месечина. Раздуленко се събуди. Като видя златото, което светеше като купчина жар, той зяпна от удивление и изтърва чувала Шикалките се сринаха надолу през клоните. Затракаха като градушка.
— Бягайте, че загинахме! — ревна главатарят и деветимата разбойници изчезнаха като зайци.
Радуленко слезе, прибра жълтиците и като рече: ритам ти орехите! — търти назад към село.
Ненко и Генко се слисаха, когато видяха жълтиците. Попитаха Радуленка:
— А бе ти откъде взе туй имане?
— Не ме питайте — отговори Радуленко, — ами тръгвайте по-скоро на пазар. Продавайте кожи. Тази година кожите струват злато. Моите жълтици са спечелени от кожи.
На другия ден хитрите братя Генко и Ненко помъкнаха към пазара две волски кожи. Бяха заклали воловете. Минаха три дни. На четвъртия Ненко и Генко се върнаха люти като оси.
— Защо ни излъга? — извика Ненко. — Волските кожи не струват лула орехи. Какво да те правим сега? С катран ли да те намажем, че да те запалим, или да те натикаме в една бъчва и да те търкулнем в морето?
— За мене е по-добре да ме търкулнете в морето? — рече Радуленко и гащите му затрепераха.
Натикаха го в една бъчва. Подкараха бъчвата към морския бряг. Като вървяха, на една поляна видяха овчар — пасе голямо стадо. Генко и Ненко попитаха овчаря къде има вода за пиене.
— Ехе там под онова дърво извира студен кладенец. Ожъднелите братя оставиха колата с бъчвата и отидоха да се напият. В туй време овчарят надникна в дупката на бъчвата и видя Радуленка — седи вътре, а сълзите му текат.
— А бе ти защо плачеш в бъчвата? — попита овчарят.
— Как да не плача — отговори Радуленко, — когато тия проклетници ме карат в града да ме женят за царската дъщеря!
— Ожени се бе! — извика овчарят и очите му почнаха да светят като на котарак.
— Не ща, аз съм женен — отвърна Радуленко.
— А бе и аз съм женен, но ако ми се падне такъв случай — ще се оженя още веднъж със затворени очи.
— Тогава влизай в бъчвата наместо мене! — предложи Радуленко.
— Да вляза, защо да не вляза — съгласи се овчарят.
Радуленко изскочи от бъчвата, грабна овчарската тояга и подкара овцете, а пък овчарят се окуми на неговото място.
Ненко и Генко, като се разхладиха, продължиха пътя си с бъчвата до морския бряг, търкулнаха я в морето, снеха си калпаците, размахаха ги за сбогом и си тръгнаха. Като влязоха в бащиния си двор — що да видят! Целият двор пълен с овце, а Радуленко наредил менците — дои мляко!
— Бре, дяволе, нали те търкулнахме в морето, що щеш тук с тия овце?
— Вярно е, вие ме търкулнахте, но морето, братя мои, излезе пълно със стада: овце ли искаш, коне ли, волове ли — каквото искаш — подбирай!
— Ах ти, глупако! Защо не насмете едно стадо коне!
— Конете ги оставих за вас! Идете вие за морски коне.
— Ще идем! — извикаха Генко и Ненко и влязоха в избата. Изкараха две нови бъчви, натовариха ги на колата и заминаха. Когато стигнаха на морския бряг — влязоха в бъчвите. Тогава Ненко блъсна бъчвата на Генка, а Генко блъсна бъчвата на Ненка. Бъчвите затрополяха и се търкулнаха в морето. Вълните ги грабнаха и понесоха навътре.

Има ли правда

Един шоп с кривната капа, пробита отгоре, яхаше едно магаре и свирукаше весело. Цялата пролет шопът чакаше своите пет кокошчици да му снесат яйца. И когато напълни една кошница, той се метна на мулето си и потегли към града да ги продаде. Затуй му беше драго и свирукаше.
— Колко ли ще ми дадат за яйцата — си рече шопът, — я чакай да ги преброя имат ли сто.
И той сне пробитата капа. Едно по едно взе да вади яйцата от кошницата, едно по едно ги спущаше в капата.
— Едно, две, три… двайсет и пет, ой, дяволската капа, много е дълбока! Двайсет и шест, тъкмо двайсет и шест. Хайде сега пак в кошницата.
Но когато бръкна в капата да ги вади, той остана поразен: вътре нямаше нито едно яйце! Обърна се шопът назад и погледна по пътя. Пожълтя от мъка и яд. Скочи от мулето, разпаса кожения си пояс и почна да го налага:
— Защо не ми обади, че падат!
Като го натупа, шопът се върна по същия път да види дали не е останало някое здраво яйце. Мулето остана само, дълго стоя с увиснали от жалба уши и мисли: има ли на тоя свят правда, или няма.
— Ще отида да се оплача на самия цар — рече си то, — инак не може.
И тръгна. Пътят му минаваше през една дъбрава. Като навлезе под сенчестите клонати дъбове, един гладен вълк тръгна по стъпките му. Върви мулето и мисли какво ще хортува пред царя. Вълкът дебне подире му. Погледне гърба на мулето и устата му се наливат, погледне яките му копита с железни петала и преглътне. По време той го превари и рече:
— Къде?
— Отивам да се оплача на царя.
— Че защо?
Мулето спря да му разправи всичко. Вълкът клекна напреде му. Когато мулето свърши, ушите му увиснаха още по-надолу. Вълкът с насълзени очи му рече:
— Братко, голям бой се ял. Разбирам какво ти е на душицата. Много ми е мъчно за тебе. Дай си ухото да ти пришъпна нещо.
Магарето протегна шия.
— Чувай, защо ходиш с железни петали? Не ти ли пречат?
И както му шъпнеше, вълкът отхапа ухото му. Тогава мулето хвърли къч и му показа защо носи петали и с още по-голяма жалба тръгна надолу.
Като излезе от дъбравата, то срещна един полк царски войници, отиват на бой. Най-напред яха техният големец на кон, с перо на шапката. Подире му двама солдати теглят един топ, а след тях — и другите.
— Разгеле — викна оня с перото, — ето кой ще изкара топа на планината, хванете го!
Мулето, като разбра, че за него е думата, хукна да бяга, хукнаха и двамата войници подире му.
— Чакай, не се плаши, ако изкараш топа на планината, ще ти окачим един медал на шията!
Мулето спря.
Впрегнаха го и когато потегли нагоре големия топ, ребрата му пращяха. С голяма мъка то стигна върха. Царските войници обърнаха гърлото на топа към белия крепостен град, дето се бяха прибрали неприятелите. Три дни рева топът. На четвъртия — неприятелите вдигнаха бяло знаме. С люлякови клончета накичени се върнаха победителите назад и забравиха топа горе. Мулето се въртя край него ден до пладне. Като разбра, че няма кой да го прибере, впрегна се само и потегли към града. Пред градската порта го спряха пазачите, изпрегнаха го и прибраха топа.
В туй време мулето чу гайди и тъпани. Целият град се веселеше пиян от победата. Сърцето на мулето затуптя и то посегна да влезе, да си получи обещания медал, но един от пазачите замахна и го удари с гърба на сабята си:
— Назад, оная веселба не е за мулета!
Мулето се обърна и тръгна с наведена глава назад.
Когато след полунощ веселбата притихна и пазачите на градската порта заспаха, то се върна. Тихо прескочи заспалите и влезе в града. Мина право към царския палат. Царят, капнал от веселбата, току-що беше заспал пръв сън. Нажаленото муле спря пред отворения му прозорец, протегна шия и зарева. Заоплаква се, занарежда: за шопа, за вълка, за медала.
— Кой смее да ме буди ни в туй, ни в онуй време! — скокна царят и взе да пипа за сабята си.
Тогава един царедворец, по бели гащи, с дрянова тояга, изскочи на улицата и почна без милост да го налага. Горкото добиче едвам се измъкна от града, отиде насред поляната, легна и умря от мъка.
На другия ден мина един циганин, хареса му кожата и направи от нея тъпан.

Хан Омуртаг

През месец юли 814 година великият Крум замина за другия свят. Той завеща на своя син един чер кон, на който беше кръстом преминал Балканския полуостров, един кален в боевете меч и една юначна държава.
Една вечер младият хан Омуртаг опаса бащиния си меч, яхна черния кон, излезе през голямата дъбова порта на Плиска и пое пътя към Мадарската крепост. Горещ вятър духаше откъм опърленото от сушата Дунавско поле. Димеше далеч някъде запален аул. Над Мадарската крепост се виеше един голям орел — бог Икуш, комуто старите българи обричаха телата на мъртвите си. Подир хана яхаше неговият пръв военачалник, кавхан Ишбул, а подир него — девет велики боили. По пътя царската дружина настигаше стада с овци, насметени от балкански овчари, кола, натоварени с брашно и мехове тракийско вино, и цели кервани биволи. Те пълзяха към крепостта, където войниците на хан Крума точеха мечовете си и лъскаха тежките си щитове за новите боеве.
Както препускаха, изведнаж конят на хан Омуртаг трепна, стъписа се и спря. Ханът се наведе надолу и видя пред позлатените конски копита една гургулица се мъчи да разтвори криле, а не може.
— Защо не може да хвръкне тая птица? — попита господарят на българската земя.
— Защото умира от жажда — обади се кахван Ишбул, — по цялата равнина няма нито една капка вода.
Омуртаг шибна коня си. Когато влязоха в крепостта, която приличаше на разбутан мравуняк — такова гъмжило от войници беше, — кръвта на младия хан закипя. Пред очите му се мярнаха високите стени на Константинопол и осипаната с безценни камъни ромейска царска корона. С разтуптяно сърце Омуртаг обходи лагера и щом влезе в царската шатра, той се обърна към своя велик войвода:
— Утре потегляме на бой, кавхане!
— Нека бъде тъй, както ти кажеш, господарю!
— Но тебе не ти е драго. Виждам в очите ти мъка. Защо си кахърен, кавхан Ишбул?
— Господарю, като питаш, ще ти обадя. Преди една неделя, когато твоят баща береше душа, аз тръгнах из българската земя да диря мъдър лекар, който да даде здраве на хана. Като ходех от аул на аул и разпитвах де кого срещна, стигнах в една суха долина. Там намерих най-бедното селище. Под селището се виеше корито на пресъхнала река. В реката, хан Омуртаг, видях две голи черни българчета да се лутат и дирят вода. От време на време те се навеждаха, отместяха напечените от слънцето камъни и долепяха устни до напуканата земя. Господарю, видиш ли насреща планината Хем? Там има едно голямо езеро, по-бистро от сълза. Туй езеро, ако потече надолу, ще напои с благодат цялата равнина. Ще се раззеленят дърветата, ще зашумят ливадите, а хората ще запеят като птици. До лято жито ще рукне като поток от нивята. Твоите храбри войници се готвят за бой. Хиляди обсадни машини, каменометници, стрелометници, огнеметници, железни костенурки, копия и мечове изковаха пелагонийските ковачи. Столицата на ромеите ще закрие в ужас очи с двете ръце, когато чуе тропота на нашите коне. Господарю, все пак мене ми е тежко. Когато заминем, кому ще оставим ония две малки българчета, с напуканите от жажда устни? Кой ще напои пометената от ветрове и суша равнина?
Замисли се младият хан Омуртаг. Облак засенчи челото му. Подпря глава с тежката си длан и цяла нощ не спа.
А на утрото, когато слънцето окъпа Мадарска крепост и бог Икуш се вдигна към вишното небе, ханът излезе с разведрен поглед от шатрата си. Той заповяда да засвирят роговете, сбра неброимата си войска и я поведе не към белите стени на Константинопол, а към езерото на планината Хем — да разсече път за водата и напои жадната земя на своя народ.

Хитър Петър и чорбаджията

Събрали се селските главатари под едно дърво да оправят общите работи. Отишъл и Хитър Петър да послуша какво ще решат. Най-старият чорбаджия, който имал зъб на Хитър Петра, намислил да го направи за смях и да го прогони. Пресегнал се, грабнал му калпака и го ударил върху земята.
Хитър Петър нищо не казал. Навел се, взел си калпака, отърсил го и се обърнал към първенците:
— Да ви разкажа ли една приказка?
— Разказвай! — отвърнали всичките.
— Едно време — започнал Хитър Петър — цар Соломон, който разбирал езика на животните, заповядал да се извървят пред него всичките горски жители, за да чуе какво си приказват и да узнае какво става в гората.
Седнал на златния си трон пред двореца, а от двете му страни се наредили неговите големци. Навървйли се животните. Най-напред вървели лъвовете, подире им — слоновете, сетне мечките, вълците, зайците. Всички минавали пред Соломона кротко и прилично. Минавали шепнешком.
Най-сетне дошъл редът и на магарето.
Щом наближило до Соломона, то навирило опашка, опънало шия, захванало да реве, колкото му глас държи, заподскачало и заритало.
— Какво правиш, братовчеде? — възмутил се конят от държането на магарето. — Ти посрами рода ни!
— Аз — отвърнало магарето — на такова високо място и пред толкова народ ако не си покажа магарията, къде другаде?
Старият чорбаджия разбрал накъде бие тая приказка, потънал в земята от срам и тихомълком се измъкнал от събранието.

Принцеса Магда

Живял някога един цар. Имал той едничък син, който поискал за жена дъщерята на друг славен цар: тя се наричала Магда и била чудно хубава. Ала баща й не я дал, защото искал да я омъжи за друг. Двамата млади много се обичали и не искали да се разделят, затова Магда рекла на баща си:
— Не мога и не искам да взема друг за съпруг.
Разгневил се баща й и заповядал да изградят тъмна кула, където да не пада слънчев или лунен зрак. И когато кулата била готова, царят казал на дъщеря си:
— Ще стоиш в нея цели седем години. Тогава чак ще дойда да видя дали вироглавството ти е сломено.
Занесли в кулата храна и вода за седем години, завели принцесата и личната й прислужница и ги зазидали.
Седели двете в тъмнината и не знаели кога било ден и кога се спускала нощ. Царският син обикалял често около кулата, викал принцесата по име, но през дебелите зидове не прониквал никакъв звук. Какво друго им оставало, освен да плачат и да нареждат горчиво!
Но времето минавало и по съвсем намалялата храна и вода те разбрали, че седемте години скоро ще изтекат. Мислели, че часът на тяхното избавление е дошъл, но не се чували удари от чук, пък и нито един камък не се откъртвал от зида — изглежда царят ги бил забравил. И тъй като имали храна още за малко време и виждали, че ги очаква гладна смърт, Магда рекла:
— Трябва да опитаме последното средство и да видим не можем ли да пробием зида.
Взела ножа за хляб и започнала да дълбае хоросана между камъните. Усетела ли умора, сменяла я прислужницата. Трудили се дълго време и успели да извадят един камък, после още един и още един и след три дни в тяхната тъмница проникнал първият дневен зрак; а накрая отворът станал толкова голям, че могли да надникнат навън.
Небето било синьо и ги лъхнал свеж ветрец, но колко печална била гледката наоколо! Дворецът бил разрушен, градът и селата, докъдето поглед стигал, били превърнати в пепелища, полята се разстилали опустошени и не се виждала жива душа.
Когато отворът в зида станал толкова широк, че могли да се промъкнат през него, първа скочила прислужницата, а след нея Магда. Но къде да отидат? Вражи войски били разорили цялото царство, прогонили царя и избили всички жители.
Тръгнали да търсят друга страна, но не намерили никъде подслон, нито човек, който да им даде парче хляб; положението им било толкова ужасно, че трябвало да залъгват глада си с коприва. А когато след дълго скитничество стигнали в друга страна и потърсили работа, навсякъде им отказвали, никой не се смилил над тях.
Накрая спрели в един голям град. Запътили се към царския дворец. И тук най-напред им казали да си вървят по пътя, но после готвачът ги съжалил и ги прибрал на работа в кухнята.
Но случило се така, че синът на царя, в чието царство попаднали, бил някогашният годеник на Магда. Неговият баща му бил избрал друга невеста, толкова грозна, колкото и зла. Денят на сватбата бил вече определен и невестата пристигнала, но поради страшната си грозота не се появявала пред никого, заключвала се в стаята си, а Магда й носела храна от кухнята.
Като настанал денят на сватбата, невестата, засрамена от вида си, се уплашила, че ако се покаже на улицата, хората ще започнат да й се подиграват. Ето защо рекла на Магда:
— Чака те голямо щастие. Аз си навехнах крака и не мога да вървя по улицата. Облечи венчалната ми рокля и заеми мястото ми. По-голяма чест не може да ти бъде сторена.
Магда не се съгласила и рекла:
— Не желая чест, която не ми подобава.
Напразно другата й предлагала злато; накрая викнала гневно:
— Ако не ми се подчиниш, ще се простиш с живота си. Ако произнеса само една дума, главата ти ще се търкулне в нозете ми.
Тогава Магда се видяла принудена да се покори, да облече разкошната венчална рокля на невестата и да сложи нейните скъпоценности.
Като влязла в тронната зала, всички се възхитили от голямата й хубост и царят рекъл на сина си:
— Ето невестата, която съм ти избрал и с която ще застанеш пред олтара.
Принцът се учудил и си помислил: „Прилича на моята Магда и бих повярвал, че е тя самата, ако не знаех, че отдавна е затворена в кулата и сигурно е умряла“.
Хванал я за ръка и я повел към църквата.
Край пътя имало коприва и Магда рекла:

Копривке, копривке,
и тук ли те съзрях?
Неотдавна те берях
и сладко те ядях.

— Какво говориш? — Какво говориш? — попитал царският син.
— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.
Той се учудил, че тя я познава, но замълчал. А като минавали по моста за църковния двор, тя рекла:

— Ох, не рухвай, камен мост,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царският син.
— Нищо — отвърнала тя. — Спомних си за принцеса Магда.
— Познаваш ли принцеса Магда?
— Не — отвърнала тя, — откъде ще я познавам? Само съм чувала за нея.
Като стигнали пред църковната врата, тя пак рекла:

— Ох, не рухвай ти, врата
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Какво говориш? — попитал царския син.
— Ах — отвърнала тя, спомних си за принцеса Магда.
Той извадил скъп накит, окачил го на шията й и закопчал двете халкички. След това влезли в църквата, застанали пред олтара, свещеникът сложил ръцете им една в друга и ги венчал.
Повел царският син Магда към двореца, но по целия път тя не казала нито дума. А когато се върнали в царския дворец, изтичали в стаята на невестата, съблякла разкошната рокля, свалила скъпоценностите и облякла пак сивата си престилка. Но запазила на шията си накита, който й подарил принцът.
Вечерта завели невестата в стаята на царския син, но тя спуснала сватбеното було над лицето си, за да не разбере той измамата. След като всички излезли, той я попитал:
— Какво говореше на копривата край пътя?
— На каква коприва? — отвърнала тя. — Аз не говоря с коприва.
— Щом не си говорила, ти не си истинската невеста — рекъл той.
Тя намерила изход и измънкала:

— Уморена съм, не мога
да си спомня туй сама,
ала всички мои мисли
знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:
— Какво си казала на копривата?
— Казах само:

— Копривке, копривке,
и тук ли те съзрях?
Неотдавна те берях
и сладко те ядях.

Върнала се невестата тичешком в стаята и викнала:
— Спомних си какво казах на копривата.
И повторила думите, които току-що чула.
— А какво говореше на моста, като минавахме по него? — попитал царският син.
— На моста ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с мостове.
— Тогава не си истинската невеста.
Тя пак измънкала:

— Уморена съм, не мога
да си спомня туй сама,
ала всички мои мисли
знае малката мома.

Изтичала навън и се сопнала на Магда:
— Какво си казала на моста?
— Казах само:

— Ох, не рухвай, камен мост,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Ще платиш с живота си за това — заканила й се невестата, но се върнала бързо в стаята и викнала:
— Спомних си какво казах на моста.
И повторила думите, които чула.
— Ами какво говореше на църковната врата?
— На църковната врата ли? — отвърнала тя. — Аз не говоря с църковни врати.
— Тогава не си истинската невеста.
Тя изтичала навън и креснала на Магда:
— Какво си казала на църковната врата?
— Казах само:

— Ох, не рухвай ти врата,
и не ме прави злочеста!
Разбери, че аз не съм
истинската му невеста.

— Това ще те погуби! — заканила й се невестата, разгневила се страшно, но се върнала тичешком в стаята и викнала:
— Спомних си сега какво казах на църковната врата.
И повторила думите, които чула.
— Ами къде ти е накитът, който ти дадох пред църковната врата?
— Какъв накит? — отвърнала тя. — Не си ми давал никакъв накит.
— Аз сам ти го окачих на шията и сам го закопчах. Ако не помниш това, тогава не си истинската невеста.
Смъкнал той булото от лицето й и като видял колко е грозна, стъписал се изплашен и рекъл:
— Как си попаднала тук? Коя си ти?
— Аз съм твоята годеница, но се страхувах, че хората ще ми се подиграват, като ме видят, затова заповядах на прислужницата от кухнята да облече моята рокля и да отиде вместо мене в църквата.
— Къде е това момиче? — попитал той. — Искам да го видя. Върви го доведи!
Тя излязла и казала на слугите, че прислужницата от кухнята е измамница и наредила да я заведат на двора и да й отсекат главата. Слугите сграбчили Магда и я повлекли, но тя викала тъй силно за помощ, че царският син чул гласа й, изскочил от стаята и заповядал да я пуснат. Донесли запалени свещи и той видял на шията й златния накит, който й дал пред църковната врата.
— Ти си истинската невеста — рекъл той, — ти дойде с мене в църквата. Ела сега в стаята ми!
Щом останали сами, той рекъл:
— Като отивахме към църквата, ти спомена принцеса Магда, която някога беше моя годеница. Ако смеех да помисля, че е възможно, бих повярвал, че тя стои пред мене, защото ти по всичко й приличаш.
Тя отвърнала:
— Аз съм принцеса Магда, която заради тебе стоя затворена седем години в тъмница, търпя глад и жажда и толкова дълго време вече живее в тегло и бедност. Ала днес слънцето отново грее над мене. Аз съм венчана с тебе в църквата и съм твоя законна съпруга.
Целунали се и живели честито чак до смъртта си. А фалшивата невеста за наказание била изпъдена.
Кулата, в която била затворена по-рано принцеса Магда, стояла още дълго време; и когато край нея минавали деца, всеки път пеели:

— Ой-ла-ила, ой-ла ула,
кой лежи във тая кула?
В мрак и влага от години,
крее там една принцеса.
Но не рухва тоя зид,
изграден от як гранит.
Ханс, не стой като втрещен,
а върви напред със мен!

Фрайланд

Някога, много отдавна, живели магаре и вол. За един ден волът изоравал толкова земя, колкото друг не можел за три дни. Вечер, когато се връщал в обора уморен и измъчен, давали му сноп суха слама. Магарето обаче нищо не правело — от сутрин до вечер лежало и се припичало на слънце. Хранели го не със слама, а със сочна детелина и вместо вода му давали мляко. Веднъж волът едва се довлякъл от умора, легнал в обора и започнал да яде своята слама. Преживял-преживял и повече не можел.
— Ей, уважаеми — подвикнал той на магарето, — дай ми малко от твоята храна, че сламата ми заседна на гърлото.
Съжалило се магарето над вола и му дало от своята сочна детелина. Когато стопанинът влязъл, видял, че магарето е изяло всичката храна.
— Е, браво, мое магаре, добре ядеш, сила ще събереш — казал той и му дал още детелина.
След това погледнал към вола и започнал да вика:
— Ах, ти, животино проклета, защо не ядеш? Утре, като умреш, кой ще оре?
Взел една сопа и започнал да налага вола така, че прах заизлизала от кожата му. От този ден магарето започнало да дава на вола от храната си. Докато един ден стопанинът видял това и закрещял:
— Ах, ти, проклетнико! Щом раздаваш храната си, от утре ти ще ореш на нивата.
Така и станало. Стопанинът впрегнал магарето, а волът останал у дома да се припича на слънце. Вечер му давали детелина, а на магарето сноп суха слама.
Един ден магарето се примолило на вола:
— Слушай, приятелю, аз те съжалих, когато беше гладен. Сега ще ми дадеш ли малко от твоята сочна детелина?
— Нали виждаш, че и на мен не ми стига? Как да ти дам? — промърморил волът.
Магарето се ядосало, но се примирило със съдбата си. Всеки ден работело на нивата, докато измършавяло съвсем и ребрата му започнали да се броят. Тогава волът му рекъл:
— Когато утре стопанинът те впрегне, не мърдай от мястото си. Той ще те съжали и ще те остави да си починеш.
Ала на сутринта стопанинът, вместо да го съжали, го набил. То скочило, опънало въжето, то се скъсало и животното избягало навън…
Докато вървяло по селския път, магарето срещнало един петел.
— Здравей, магаре! — поздравил го петелът.
— Здравей! — отговорило магарето. — Накъде си се запътил?
— Отивам във Фрайланд. Там тревата е сочна, водата е бистра и никой никого не бие. Ако искаш, да вървим заедно.
Магарето се съгласило и двамата тръгнали. Вървели, вървели и срещнали една пчела. Когато й разказали къде отиват, тя ги помолила да я вземат със себе си. Те се съгласили и тя тръгнала с тях, като взела целия рояк.
Вървели, вървели, докато стигнали до една схлупена колиба, където живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че нямали дори коричка хляб. Животните ги съжалили и ги повикали да тръгнат с тях към прекрасната Фрайланд. Изведнъж се чул тропот в далечината. Когато приближили, те видели, че към тях тича един вол. Магарето познало своя побратим и го попитало какво го е накарало да избяга.
— Когато ти избяга, стопанинът ме заведе да се бия с един бик. Аз го победих, но той ме накара да се бия с друг. Аз и него победих, но си помислих:
„Тази работа не е на добре. Стопанинът ще ме кара да се бия, докато някой бик ме убие.“ И когато отиде да ми донесе вода, аз тихичко се прокраднах, излязох на пътя и хукнах към гората. Сега ви моля да ме вземете с вас.
На магарето му дожаляло за вола и понеже всички били съгласни, го приели в компанията си.
Вървели дълго, докато накрая стигнали Фрайланд. Там видели чудна долина: въздухът бил чист, тревата — зелена, по дърветата имало зрели плодове, по лозята — сочни гроздове, на полето — златна пшеница, красиви цветя и детелина. Животните и хората останали да живеят там. Те си направили малко стопанство, в което всички се трудели с радост и живеели в разбирателство и изобилие.
Недалеч от Фрайланд се издигала планина, чиито високи върхове били покрити със сняг. В планината живеели много вълци. Един ден те се събрали и отишли при своя цар. Оплакали му се, че за тях са настъпили тежки дни, че в планината няма дивеч и умират от глад. Царят на вълците се изкачил на един връх и видял в полето как магарето, волът и петелът помагат на хората да жънат. Върнал се при глутницата и казал:
— Нека десетина от най-храбрите вълци да отидат и да ги хванат.
Тогава вълците се скарали кой да отиде. Най-накрая царят избрал двама от тях и те полетели с вой към полето.
— Иа-иа-иа! — изревало магарето, което първо видяло вълците.
— Какво ще правим сега? — измучал волът.
— Аз ще ви кажа! — рекъл петелът. — Волът има яки рога, той ще ги боде с тях, магарето ще ги рита с копита, пчелите ще ги жилят, а стопаните ще вземат по една сопа и ще ги удрят.
— А какво ще правиш ти? — попитало магарето, треперещо от страх.
— Аз ще командвам боя. Ку-ку-ри-гууу!
Когато вълците се приближили, волът навел глава, затичал се и така пробол единия от тях, че той се превъртял и се строполил като мъртъв. Магарето ритало и ревяло, хората удряли със сопите, а пчелите нажилили вълците коя където свари. Вълците завили от болка и така хукнали да бягат, че едва не си изпотрошили краката.
Щом се добрали до планината, те с ужас разказали на събратята си, че долу в полето има едно страшно чудовище с глас като тръба, с много ръце и крака, които удрят, бодат и жилят.
— Здраво място по нас не остана! — оплакали се те.
Вълците се уплашили, а царят им рекъл:
— Какво да правим? Да отидем ли всички в полето?
— Не, господарю! — извикали двамата „юнаци“. — Всички вълци на света не биха се справили с това чудовище! Най-добре е да си стоим в планината.
А нашите приятели от прекрасната Фрайланд се смяли от сърце и продължили да живеят в сговор и щастие до ден днешен.

Един за всички

Тая холандска приказка съм чувал някога, бях момче като тебе: с мека жълта коса, с малки цървулки, бели навои и торбичка, пълна догоре с кравайчета, орехи, сушени сливи и ябълки, сърбани при коледуването. Ние бяхме тогава една малка дружина от седем момчета и на кадената вечер ходихме с дрянови тояги от къща на къща. Влизахме в дворовете и почвахме да тропаме по вратите с тоягите:

Чутур-бутур-Коледа,
дай ми, бабо, кравайче,
че ти счупвам сокайче!

Над нас валеше сняг на парцали, черковната камбана бучеше над белите хълмове, ние тичахме по улиците, под натегналите крушови клони, търкаляхме големи снежни топки и се връщахме капнали от студ, с претръпнали пръсти. И помня тогава — беше една хубава коледна вечер. Прибрахме се всички в къщи, седнахме да вечеряме. Мама подаде един голям кравай — още топъл. Всички протегнахме десници да го разчупиме. Тогава вярвахме, че който отчупи най-големия комат — нему ще се падне най-голям дял от работата по нивите. И всеки се мъчеше да заграби поне половината от кравая. Най на края ние ядохме варено жито с чукани орехи. Старите хора разказват, че колкото житни зърна изяде човек — толкова жълтици ще спечели през живота си. Подир вечерята мама сне от тавана цяло свесло от грозде. Седнахме под камината, захрупахме жълтите кехлибарени зърна от някогашните вехти лозя и за да не заспиме до полунощ, баща ми зачете една малка синя книжка, която беше донесъл от Оряховица. И помня приказката в тая книжка до ден днешен, и всяка година ми се струва, че тя става все по-хубава. Чувай сега да ти я разкажа:
„… Далеч някъде има една земя, където живеят високи и руси хора със сини очи. Земята на холандците. Там са пръснати чудесни села, със спретнати къщи, като кутийки, със зелени ливади, високи тихи дървета. а над дърветата облаци, дошли от морето. Дълго време се множил холандският народ и когато държавата станала тясна, той не грабнал оръжие да отнеме земята на своите съседи, а се обърнал към морето и рекъл: «Дръпни се назад! Огромна е морската стихия, ала човешката сила е още по-голяма.» Запретнали се холандците и задружно почнали да ограждат с каменни стени огромни пространства и да пресушават оградените места. И ето че там, където е било някога морско дъно, сега шумят ниви и градини, мъждукат хубави села, а на север се издига висока каменна стена. Тя варди ниската земя от морето. Веднъж от едно крайбрежно село излезли две холандчета — братче и сестриче. Те тръгнали край морската стена да събират раковини. Грозно бучало морето и блъскало стената. Двете деца по една каменна стълба се покачили върху самата стена и погледнали: далеко някъде се огъвали мокрите мачти на една рибарски кораб. Слезли пак долу и си тръгнали. Свечерявало се. Както вървели край стената, те чули шум — сякаш чурулика ручей. Вдигнали глава и видели, че от стената струи през една малка пукнатина морска вода. Стената почвали да се руши. Подир един час морето ще я надвие и ще се втурне като хала. Ще потопи селата, ще издави хората, ще помете добитъка. Изтръпнали от страх двете холандчета.
— Како, тичай в село — казало момчето, — обади на хората, та да дойдат, пък аз ще натискам дупката с пръст. Втурнало се момичето надолу, потънало в мрачината, а малкото момче навряло пръстчето си в дупката и спряло водната струя. Бърже притъмняло. Морето ревяло отвъд стената като ламя, черни птици летели с писък над равнината, а холандчето затреперало. Малкото му сърце тупкало. Пръстът му угаснал от студ. Дръпнало детето пръстчето си — да го затопли с дъх, — но водната струя избликнала и го плиснала в очите.
— Стой! — закрещяло със сълзи детето. — Ти няма да погубиш Холандия! — И затиснало пукнатината с длан.
Обърнало се да види иде ли някой. Няма никого. Само светлинки на мирни села треперят в далечината. Но ето че храброто момче почнало да губи силите си. Причерняло му пред очите. Още един миг и то ще падне на земята. Водата ще налегне пропуканата стена, ще нахлуе и ще почне да дави — селата, хората, добитъка… Тъкмо в тоя миг се чули човешки гласове. Пристигнали десетина мъже с фенери, с лопати и чукове. Те грабнали детето, целунали го и бърже зазидали пукнатината. Отнесли на ръце малкия спасител в къщи. Майка му дълго време гряла със сълзи и майчин топъл дъх пръстчето, което спасило живота на хиляди хора, но от било вече мъртво. И останало холандчето без един пръст на ръката, но то не Тъгувало, защото знаело, че на тоя свят най-хубавото нещо е да се жертвуваш за другите…“

Чудната воденичка

Тръгнал един ловец в планината, лов да бие. Стигнал до тъмната гора и що да види? Запалила се старата гора. Дърветата пращят и падат. Услушал се ловецът и чул жален писък. Някой пищи в огъня. Упътил се към гласа и видял, че на едно обгоряло и почерняло дърво се гърчи пъстра змия, пищи и не смее да слезе, защото под нея пламти огън.
— Брат да ми си, ловецо, отърви ме от тая напаст! — помолила се змията.
Ловецът на бърза ръка отсякъл един прът, протегнал го към дървото и змията тозчас се навила около пръта. Смъкнал я на влажната трева. Змията се разхладила, посъвзела се и рекла:
— Ти ми спаси живота, затуй ще те наградя. Видиш ли оная вита ела! Там има гняздо. В гняздото една птичка е снесла три яй-чица. Вземи едното, а двете й остави — да си ги мъти. За яйчицето ще получиш добри пари.
Ловецът отишъл, където му казала змията, покачил се на елата и намерил гняздото. Взел едното яйце и почнал да го разглежда: яйце като яйце, само че на черупката му имало написани някакви тайни слова. Озадачен, той се върнал в града и показал яйцето на един златар. Златарят си сложил очилата, разчел тайните слова, бързо развързал кесията ей, хвърлил на ловеца една жълтица и му рекъл:
— Ако хванеш самата птичка и ми я донесеш жива или мъртва — цял ще те позлатя!
Да видим сега какво е било написано върху черупката на яйцето. Там пишело, че оня, който изяде воденичката на птичката, ще намира всяка сутрин, като се събуди от сън, под възглавницата си кесия с жълтици; а който изяде сърцето на птичката, ще добие способност да чете чуждите мисли.
Дигнал се ловецът и отишъл пак в гората. Издебнал птичката, гръмнал я и — право в златарницата. Ръцете на златарина се разтреперали, като поел чудната птичка. Дал, каквото дал, на ловеца и го изпроводил. Сетне повикал ратайкинята си и поръчал:
— Сготви ми тая птичка за обяд и никому нищо да не си посмяла да дадеш, защото искам самичък да си я изям цялата.
Златарската ратайкиня имала две момчета. Като разпрала птичката и извадила сърцето и воденичката, децата й се заусуквали:
— Мамо, моля ти се, изпечи ми воденичката! — викнало по-голямото.
— А на мене сърцето — обадило се другото, по-малкото. Ратайкинята хвърлила върху въглените сърцето и воденичката, опекла ги и ги дала на момчетата си. Едното налапало сърцето и го глътнало, другото се опитало да изяде воденичката, но тя заседнала на езика му.
На обяд златаринът се върнал, надникнал в тенджерата и почнал да рови за воденичката и сърцето. Двете деца на ратайкинята играели в градината. Изведнъж онова, което изяло сърцето, пребледняло, разтрелерало се и рекло тихо на братчето си:
— Бате, хайде да бягаме!
— Защо да бягаме? — попитало другото, дето изяло воденичката.
— Защото господарят мисли да ни заколи!
— Откъде знаеш?
— Прочетох мислите му. Сега той си мисли: ще тегля ножа на ония, които са ми изяли воденичката и сърцето.
Плюли си на петите момчетата на ратайкинята и побягнали от златарския дом. Цял ден бягали. Замръкнали в една току-що окосена ливада, легнали в мекото сено и заспали дълбоко. Като се пробудили на другия ден, онова, що изяло воденичката, намерило в сеното, там където била главата му, кесия с жълтици.
— Ама че късмет! — спогледали се двете братчета и продължили весело пътя си.
Вървели, вървели, стигнали до един голям град. Накупили си каквото им трябва: нови дрехи, ботуши, астраганени калпаци. На етанили се в най-хубавата къща и заживели безгрижно. Всяка сутрин по-голямото братче намирало под възглавницата си по една кесия жълтици. За година време напълнили два козлени чувала, а подир пет години имането им станало десет чувала. Натрупали ги в зимника, направили желязна врата и я заключили. Ключа носел в джоба си по-малкият брат.
Тъкмо срещу къщата, където живеели момчетата на златарската ратайкиня, се намирал царският дворец. Царят имал две дъщери, които по хубост нямали равни на себе си. Толкова били хубави, че ги показвали на хората за пари. Който дадял една жълтица, имал право да гледа царските дъщери един час. Влезли синовете на ратайкинята в двореца, да видят и те царските дъщери, и толкова се заплеснали, че вече не излизали от мраморния дворец. Всеки ден плащали по дванайсет жълтици за дванайсет часа и се разхождали е двете хубавици в градината на двореца. Веднъж по-голямата царска дъщеря попитала оня, дето изял воденичката:
— Кажи ми, откъде вземате с брата си толкова жълтици? Три месеца плащате по двайсет и четири жълтици на ден. От земята да извираха тия жълтици, пак щяха да се свършат.
— Ще ти кажа — отговорил големият, — ако ме целунеш по челото.
Царската дъщеря, го целунала и момъкът й разказал за воденичката.
— Къде е сега тази воденичка? — хитро го попитала княгинята.
— Под езика ми.
На другия ден царските дъщери поканили двамата братя в градината на угощение. Нахранили ги, напоили ги хубаво. Когато двамата братя направили главите, легнали на тревата под едно сенчесто дърво и заспали дълбоко. Тогава княгините се заловили за работа. По-голямата хванала главата на оня, дето държал воденичката под езика си, отворила му устата, бръкнала под езика му и измъкнала воденичката. Без да му мисли, тя я лапнала и я глътнала, преди да заседне под езика й. А по-малката претършувала джоба на втория брат, тихичко измъкнала ключа на желязната врата, дала го на слугите си и ги проводила с две каруци, да задигнат кожените чували и да ги откарат в царската съкровищница. Като свършили това, царските слуги ограбили заспалите братя и ги изхвърлили на улицата.
На другия ден по-големият брат се събудил и потърсил най-напред кесия под главата си, но нищо не намерил. Бръкнал под езика си, но и воденичката я нямало. Бре, ами сега? Сритал брата си, дигнал го и двамата се затекли към къщи. Най-напред потърсили чувалите, но видели, че желязната врата е отключена, а от пълните чували няма помен. Цял ден се въртели покрай двореца и надничали през оградата. По едно време оня, дето четял чуждите мисли, рекъл на брата си:
— Бате, знаеш ли какво мислят за нас царските дъщери?
— Какво? — попитал го по-големият.
— Те мислят, че по-глупави магарета от нас няма на земята.
Засрамени и обидени, двамата братя излезли от града и се залутали в гората. Цял ден ходили насам-натам. Огладнели здравата. По едно време, като навлезли още по-дълбоко в пущинака, видели, че по клоните на един стар ясен се вие лозница с черни и бели гроздове. Зарадвали се момците и посегнали към провисналите черни гроздове. Но щом глътнали първите зърна, мигом се превърнали на магарета — с дълги уши, е опашки, с по четири крака и копита.
— Бре — рекли си уплашените братя, — каква стана тя? Как ще влачим тоя магарешки живот? Хайде поне да се наядем хубаво с грозде!
Като се назобили с черно грозде, протегнали нагоре шии да зобнат и от бялото. Налапали бели гроздове и щом ги, глътнали — веднага се превърнали пак на хора.
— Тъкмо такова грозде ни трябва! — си рекли зарадвани братята и се заловили за работа.
Насекли лешникови пръчки, изплели две кошници, напълнили ги догоре — едната с бяло, другата с черно грозде, и се върнали пак в града.
Тръгнали покрай двореца и почнали да викат:
— Грозде, грозде продаваме!
Двете княгини тъкмо брояли жълтиците в позлатената царска съкровищница. Като чули гласовете на продавачите, те се показали на прозореца.
— Как го давате? — попитала по-голямата.
— За бялото искаме една жълтица и за черното — една! — отвърнали братята.
Княгинята хвърлила една жълтица, поела през прозореца кошницата с бялото грозде и двете със сестра си го изяли на бърза ръка.
— Дайте и черното — извикала тя на братята, които чакали под прозореца, и им хвърлила още една жълтица.
Големият брат подал и втората кошница. Няма да ви разказвам какво е станало в царската съкровищница. Подир един час време по мраморната стълба към съкровищницата затропал самият цар: с корона на главата, със златен жезъл в ръката. И той искал да се порадва на чувалите с жълтиците. Отворил вратата и се стъписал: жълтиците разпилени по земята, а между чувалите се разхождат две магарици.
— Кой е посмял да вкара тия магарици в съкровищницата ми? — грозно се развикал царят. — Вън! Вън! Вън!
И започнал да удря магариците с жезъла си. Магариците заревали и се строполили по мраморните стълби, изскочили от двореца и тръгнали По улиците. Двамата братя ги настигнали, оглавили ги, яхнали ги и се упътили пак към гората. Изплели си четири големи коша, наместили по два на всяка и почнали да смъкват най-напред бяло грозде. Всеки ден продавали на пазара по четири коша. Евтино го продавали, затуй сиромасите се надваряли кой по-напред да вземе. Като обрали всичкото бяло грозде, братята напълнили четири коша с черно — и право в двореца. Царят тъкмо бил свикал министрите си на угощение. Когато на трапезата поднесли черните гроздове в златни паници — всички протегнали ръце да си зобнат — и царят, и министрите, и съветниците, и музикантите.
Страшен магарешки рев разтърсил двореца.
Тогава двамата братя зарязали магариците, напуснали града и вече не се върнали.

Чепинският змей

Преди много хиляди години Чепинското корито беше дъно на планинско езеро. Покрай езерото растяха вековни дървета, а от старите гори слизаха на водопой бързоноги елени с рога разклонени. Един ден, преди много хиляди години, над тъмночелите родопски върхове се надвеси градоносен облак. Той забуча, пропука се, почна да шиба с огнени камшици горите и по едно време — бух! — изтърси в езерото змей. Скъпи деца, вие сега навярно ще поискате да ви опиша падналия от небето змей. Не мога да ви го опиша, защото никога не съм виждал змей. Идете при оня, който е виждал змей — той ще ви го опише. Щом като падна нашият змей в езерото дъно, отвори голямото си гърло и викна на рибите:
— Хайде влизайте всички! За вход пари не вземам!
Почна да гълта рибите и за един час изяде половината рибно стадо. След това се дигна над водата, легна на гърба си и въздъхна. Полъхна родопски вятър. Прогони градоносния облак. Слънцето се огледа в езерото и напече корема на змея. Чудовището се протегна, затвори очи и сладко задряма. Същия ден от старото тракийско село Ръкойка излязоха двама души. Единият ходеше на два крака, се казваше дядо Кремен, а четирикракият му другар със самара носеше име Копитко. Дядо Кремен вървеше подир Копитко и го бодеше с остен.
— Защо ме бодеш? — питаше Копитко.
— Бързай да стигнем планината, додето не се е мръкнало.
— Какво ще правим там?
— Ще събираме прахан.
По ония времена хората нямаха кибрит, а си кладяха огън с огниво и прахан.
Вървяха дядо Кремен и Копитко каквото вървяха — стигнаха Родопите. Навлязоха под сенките на дърветата. Запретна се старецът да събира прахан, а Копитко тръгна за момина сълза. Додето дядо Кремен напълни торбата с прахан, Копитко изпаса цяла китка момини сълзи и взе да реве.
— Защо ревеш? — попита го неговият стопанин.
— Ожъднях.
— Като си ожъднял, хайде да слезем да слезем до Чепинското езеро.
Слязоха до езерото.
Копитко протегна жадно шия, а дядо Кремен легна на корем и засмука бистрата вода. Копитко смъркаше и тъй силно, че пробуди змея. Змеят надигна глава и се усмихна.
— Дошла ми е вечерната закуска! — рече той и тихо приближи към гостите. Отвори устата си и — ам! — налапа и двамата глътна ги и се облиза.
— Загазихме! — тихо продума Копитко в тъмния корем.
— Ти си виновен! — ядосан кресна дядо Кремен и като грабна остена си, бодна магарето. Копитко наду тръбата си и ревна.
— Мирно да стоите там в корема ми! — изръмжа змеят и плувна към средата на езерото.
Дядо Кремен и Копитко се укротиха. Мина един час време. Магарето зашепна:
— Дядо Кремене, много ме е страх от тъмнината. Дай малко светлина! Цъкни с огнивото и запали парче прахан!
Дядо Кремен извади огнивото и запали малко прахан. Раздуха я. Почна да си трие очите от дима и хвърли запалената прахан към зъбите на змея Змеят писна:
— Олеле! Пари!
— Нека ти пари! — заканително поклати глава дядо Кремен мен и запали цялата торба с прахан. Чудовището почна да се задушава. Когато от устата му взеха да излизат пламъци — удари с опашката си езерото и го раздели на две. Запалената прахан се разгоря още по-силно.
— Олеле! — ревна змеят и гласът му прокънтя като гръмотевица. Втурна се слепешката напред. Продъни планината.
Всичката вода на езерото изтече и се разля по Тракийското поле. Змеят дълго бяга като луд по равнината и когато най-сетне изгоря всичката прахан — спря близо до село Ръкойка и се отпусна запъхтян.
— Отвори си устата да излезе пушекът! — викна отвътре дядо Кремен. Змеят покорно си отвори устата. Тогава старецът пречна остена си, така че единият край на остена подпря горната челюст на чудовището, а другият — долната челюст. Змеят се опита да затвори устата си, ала не можа.
— Копитко, хайде вън! — изкомандува дядо Кремен и двамата другари се измъкнаха от тъмнината.
— Ами аз какво ще правя тука? — попита змеят с отворената уста.
— Прави каквото щеш! — отвърна дядо Кремен и подкара магарето си към Ръкойка.
Мина пролетта. Отиде си лятото. Падна сняг над Тракия. Спуснаха се глутници вълци от Родопа към Ръкойка. Намериха змея — стои затрупан под снега с отворена уста като врата на колиба.
— Дали няма някой забравен овен в тая колиба? — рекоха си вълците и влязоха вътре. Тършуваха, тършуваха и като не намериха нищо, разгневиха се и разкъсаха колибата. Изядоха я цялата и се прибраха в планината.
Там, където се вълнуваше някога Чепинското езеро, сега шумят стройни тополи, светят високи бели къщи, а в градините под цъфналите клони на ябълките играят деца и черни яренца.

Антиката

Едно чернооко тракийско момиче мина по улицата, нарамило на кобилица две кошници с грозде. На заплетената му коса се клатушкаше сребърна антика, увиснала на червен конец. Върху гладкото кръгче на антиката личеше мъничък конник с дълго копие и шлем на главата. Конникът спокойно яхаше. Когато девойчето посегна да прехвърли кобилицата от едното си рамо на другото, косата му се преметна, нанизаната антика се изхлузи от конеца и се отрони. Падна насред пътя. Звънна като пчела и се търкулна. Спря на плочника между два камъка, недалеч от прозореца на книжарница „Паисий Хилендарски“. Нейният звън стресна една мравка, сладко задрямала в дълбея до едно пукнато гроздово зърно. Мравката скочи, запълзя напред-назад, покатери се върху антиката и рече:
— Най-сетне! Доживях деня, в който от небето почнаха да падат сребърни пари. Дали ще бъда жива да дочакам и жълтиците?
— Аз не съм паднала от небето — обади се с тънък гласец антиката.
— А откъде идеш?
— Много съм отдалеко. Моето родно място е древният финикийски град Тир. Там ме направиха преди три хиляди години.
— Тогава ти си по-стара от мене — поклати замислено глава мравката.
— Кога си раждана? — попита антиката.
— Тая година, когато бликна тревата и се затопли земята.
— Тогава аз наистина съм малко по-стара от тебе — усмихна се неволно антиката. — Ти навярно и за финикийците нищо не си чувала? Искаш ли да научиш нещо за тях?
— Искам — тихо проговори мравката.
— Те бяха — почна антиката — прочути мореплаватели и търговци. — Корабите им браздяха морята и стигаха до най-отдалечените градове на стария свят. Опъваха платната им сръчни веслари, които работеха наместо мотори. По пазарите продаваха кедрово дърво и вино, червена боя, кехлибар и роби с вързани ръце.
— А ти как си дошла тук от Финикия? — попита мравката.
— Моята история е дълга. Когато излязох от монетарницата, бях новичка и шлемът на моето конниче блещукаше като росна капчица. С кораб, който приличаше на огромен резен от диня, аз доплувах до стария черноморски град Аполония. Той беше голям и шумен пристанищен град. А на хълма, който се оглеждаше в тихия залив, въртяха платнени криле десетина вятърни мелници. Един мелничар донесе на кораба торбичка, пълна с меко пшенично брашно. Финикийците взеха брашното и му платиха с мене. Мелничарят не ме показа никому, а влезе в града и си купи една огромна делва за вино. Даде ме на грънчаря. Оня грънчар беше богат човек. Той имаше голям кораб и роби веслари. Още на другия ден корабът на новия ми стопанин потегли към Бяло море и спря в столицата на древна Елада — Атина. Там имаше огромно игрище, където млади хора мятаха дискове, хвърляха копия и се надбягваха на колесници с две колелета. Помня, че пред входа на игрището заварихме един слепец: белобрад старец с арфа. Той пееше чудни песни. Възпяваше някогашната Троянска война, бързоногия Ахил, юначния Хектор и хитроумния Одисей. Народът се тълпеше да го слуша. До рамото му стоеше право едно босоного момиче с бляскави очи и бяла туника. Туй момиче беше внучка на слепия певец. Моят стопанин грънчарят не влезе в игрището, ами седна на най-близкия камък до певеца, поглади брадата си и го слуша до залез слънце. Когато игрите свършиха и навалицата се пръсна, грънчарят ме извади от кесията си и ме пусна в шепата на белобрадия. Певецът ме потърка между двата си пръста и рече на внучката си:
— Тая паричка е за тебе. Нанижи я на един конец и я сложи на шията си.
Няма никога да забравя ония години, които прекарах при стареца. Той напълни душата ми с песен. Сърцето ми се топи, когато си спомня неговия глас и крилатите думи. Девойчето го водеше за десницата по шумните градски улици, покрай брега на морето и по стръмните планински пътеки. Когато привършеше песента и уморено отпуснеше арфата на земята, внучката се навеждаше и с обич доближаваше кораловите си устни до десницата му. Една вечер замръкнахме в глухо рибарско селище. Певецът беше грохнал и гладен, а нямаше с какво да си купи хляб. Пред една хлебарница внучката на стареца ме откъсна от шията си, подхвърли ме на хлебаря и пое от ръцете му един топъл хляб със зачервена кора. Подаде го на певеца и двамата изчезнаха в мрачината. Разделихме се и вече никога не съм го срещала.
Отново тръгнах от ръка на ръка. Много векове се търкалях по света. Когато бях в столицата на Египет — Тива, — срещнах легионите на Александър Македонски, който беше тръгнал да завладее целия свят, но смъртта му пресече пътя във Вавилон. Римляните, които владееха бреговете на Средиземното море, ме отнесоха в своята столица — Вечния град. Там видях юначния тракиец Спартак, който разбунтува робите и ги поведе на пристъп срещу Римската империя. Спартак работеше като учител в едно училище за гладиатори. Той беше напет, сръчен и умен. От него гладиаторите се учеха как да боравят с двуостър меч. Когато робите грабнаха оръжието да се бият за своята свобода, той ги отведе на оная планина, където димеше вулканът Везувий. Римляните вървяха подир бунтовниците със силна войска. Планината беше скалиста и стръмна. Отгоре надолу слизаше само един път и римляните го пресякоха. Тревога обхвана обсадените роби, но Спартак не се уплаши. Той заповяда на своите хора да нарежат лозина от дивите планински лози и да изплетат здрави стълби. Късно след полунощ, когато долу римските войници задрямаха, въстаниците безшумно се спуснаха един след друг по лозовите стълби, заобиколиха римския стан и го нападнаха. Ужас обхвана Вечния град, когато робите от всичките кътища на империята почнаха да се сбират под знамената на Спартак. В Апулия стана последният бой. Преди срещата между робите и техните господари неустрашимият Спартак изкара меча си от ножницата и погуби своя кон.
— Ако изляза от тоя бой победител, коне, колкото щеш! Ако загина, никакъв кон не ще ми бъде потребен! — извика той и се хвърли там, където искряха стоманените мечове. Загина Спартак, но името му грее като звезда във вековете.
Един търговец на стъкленици за сълзи ме отнесе в някакъв тракийски град и ме предаде на един селянин срещу кошница грозде. Но преди да узная къде се намирам, селянинът ме отнесе в своя дом, пусна ме в едно гърне и ме зарови в нивата си заедно с още четиридесет и седем монети. Хиляда и петстотин години прекарах под земята. Хиляда и петстотин пъти нивата ражда жито, а от гнездата на Дърветата изхвръкнаха хиляда и петстотин поколения птички. Случайно ме изрови с големия плуг Трактористът на сегашното кооперативно стопанство. Цялото гърне с монетите той предаде в музея, само мене задържа за дъщеричката си. Тя подскочи от радост, като ми видя конничето, върза ме с червен конец на косата си, грабна кобилицата с кошниците, набра узряло грозде от лозето и тръгна насам. Тъкмо на туй място се отроних. Къде се намирам?
— Ти се намираш в едно село, близо до някогашния град Филипополис, основан от бащата на Александър Македонски — отговори мравката, която, макар че беше мъничка, много неща знаеше.
— Как се казва този град сега?
— Пловдив.
— Ах, колко съм стара и уморена! — изпъшка антиката. — Тежат ми хилядолетията. Цялата земя обиколих. Видях крушението на стотици държави и най-сетне дочаках годините, когато навсякъде окованите роби захванаха да трошат оковите си. Искам вече да си почина.
— Защо не идеш в музея? — попита мравката.
— Какво нещо е музеят?
— Не знаеш ли? Дом на старините. Аз познавам тукашния учител. Ще му кажа да те вземе и да те отнесе в градския музей. Но в замяна искам да ми отстъпиш твоето войниче.
— Защо ти е? — попита антиката.
— Ще го поставя тука на пост, за да варди гроздовото зърно от лакомите кокошки, докато изтичам до мравуняка и повикам другарките си задружно да го изтикаме до в къщи. Много е сладък сокът на зърното.
— Може — усмихна се антиката.
Войничето се раздвижи, подгони коня си, обиколи антиката и застана на стража до гроздовото зърно.
Наоколо притъмня. Появиха се светкавици. Заваля дъжд.
Конникът каза на антиката:
— Мамо, позволи ми да се подслоня под стряхата на оная книжарница, додето спре дъждът.
— Иди, чедо! — рече антиката.
Додето капките тупкаха на улицата, металният финикиец препусна към грейналата витрина и започна любопитно да разглежда подредените мастилници, перодръжки, детски играчки, книги. По едно време той съзря върху корицата на един голям том образа на величествения старец, когото беше виждал някога.
— Как се казва този старец? — попита конникът едно порцеланово зайче с дълги уши.
— Нима не го знаеш? — отвърна зайчето. — Този е великият Омир.
— Защо са го изписали върху книгата?
— Защото в нея са напечатани песните му за Троянската война.
— Тъй ли? — развълнува се малкият конник, смахмузи коня си и препусна към майка си.
Дъждът бързо престана, но придошлият порой отвлече и зърното, и мравката, която тичаше разтревожена. През разкъсаните облаци се показа златната глава на месечината. Тя плуваше тъй, както е плувала преди три хиляди години.
Антиката я гледаше и мълвеше:
— Всичко на този свят се мени. Воденичните камъни на времето смляха милиони хора. Само ти си вечна, златна месечино!
— И песните на дивния певец Омир, когото срещнахме в древна Елада! — обади се финикийският конник и като се намести върху антиката, отпусна копието си и заспа изведнъж…

Овчица-душица

Вълкът спря пред кошарата, погледна вътре през една дупка и рече на заключената овца:
— Овчице — душице, какви тънки крачка имаш, като шарени вретена! Я излез навън да ми тропнеш една ръченица! Комарът ще посвири, а ти ще поиграеш.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо — отвърна овцата, — искаш да ми схрускаш крачката!
— Не бой се, овчице — душице, не ям вече месо, защото станах вегетарианец.
Сухи дренки си похапвам, бистра водица си посръбвам и ми е леко на душата. Ако намеря киселици, и от тях не се отказвам. Не правя вече грехове. Ах, овчице — душице, каква мека черна вълна имаш, като коприна! Излез да я помилвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо, искаш да ме изядеш.
— Не бой се де! Нали съм вече вегетарианец. Ах, овчице — душице, какви черни очички имаш! Като кюстендилски череши.
Излез да им се порадвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо!
— Всичко ти е хубаво и прехубаво, овчице — душице, само опашката ти е грозна:
— Защо, Кумчо?
— Защото има едно бяло косъмче — старееш вече, хубавице овчице!
— Няма бяло косъмче на опашката ми!
— Има, излез да го отскубна. Ей го — виждам го през дупката. Ти си най-хубавата овца на света, ала бялото косъмче грози опашката ти. Отключи де!
Полъга се хубавицата и отключи кошарата. Старият вълк се вмъкна, хвърли се, удуши глупавата овца, метна я на гърба си и побягна в гората.

Бабата и мечката

Отишла една баба за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж.
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка, или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората.

Мъдростта на старците

Един жесток цар издал закон да бъдат погубени всички стари хора.
Каква полза от тях — казал той, — нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора ми нали под нож. Останал само един старец — баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да се укроти лудият кон.
— Как ли? — отговорила знахарката. — Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си:
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре ще ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, старецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?“, ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено. Дай ни по-напред мостра“.
На другия ден, когато чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо из горяло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна…
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците, намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Тогава излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Момиче от вар

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.
Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.
Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

Верните животни

Живял някога един човек. Нямал много пари, но с малкото, което му останало, тръгнал да пътува по света. Веднъж пристигнал в едно село и видял няколко деца, които подскачали и крещели. Спрял се и попитал:
— Какво има, деца, защо крещите така?
— Хванахме мишка и искаме да я научим да танцува. Виж колко е забавна, като бяга!
На човека му дожаляло за клетото животно и рекъл:
— Деца, по-добре пуснете мишката, ще ви платя за това.
Дал на децата пари, те пуснали мишката и тя се шмугнала в една дупка.
Човекът продължил пътя си и скоро пристигнал в друго село. Там видял как деца карали една маймунка да танцува, да се премята и се забавлявали с нея, без да й дадат покой. Човекът им дал пари, за да пуснат маймунката, и си тръгнал. После отишъл в трето село, а там децата били хванали мечка. Карали я да застава на задните си лапи и да танцува, за да ги забавлява. Човекът откупил мечката, а тя се зарадвала, че може отново да стои на четирите си лапи, и поела към гората.
Така човекът раздал всичките си пари, в джоба му не останала дори и медна монета. Тогава той си рекъл: „В царската хазна има къде-къде повече пари, ще взема малко оттам, колкото да не умра от глад, а после ще ги спечеля и ще ги върна обратно в хазната.“ Така и сторил, но като се измъквал навън, кралските слуги го заловили и го изправили пред съда за кражба. Присъдата била да го поставят в един сандък и да го пуснат в реката. На капака на сандъка пробили малка дупка, за да влиза въздух, сложили вътре парче хляб и стомна с вода и пуснали сандъка по реката.
А вътре човекът умирал от страх! Изведнъж чул, че нещо дращи и почуква отвън. После капакът се повдигнал и той видял една мишка, една маймунка и една мечка. Те искали да му се отблагодарят за това, че им помогнал да се отърват от лошите деца. Ала животните не знаели какво да сторят по-нататък и започнали да се съветват помежду си. В същия миг пред тях изскочил един бял камък, който приличал на яйце.
— Тъкмо навреме се появи — казала мечката. — Камъкът е вълшебен и който го притежава, ще получи всичко, което пожелае.
Човекът извадил камъка от водата и пожелал да има дворец с градина и царска конюшня. Едва успял да изговори желанието си и вече седял в прекрасен дворец с градина, имало и царска конюшня. Всичко било така великолепно, че той не можал да се начуди и нагледа.
По същото време по пътя минавали търговци.
— Вижте, вижте — извикал единият, — какъв прекрасен дворец! Миналия път, като минавахме оттук, имаше само подвижни пясъци.
Станало им любопитно и влезли в двореца. Разпитали човека как е успял да построи всичко това, а той им отговорил:
— Не съм го построил аз, направи го моят вълшебен камък.
— Що за камък е това? — попитали учудените търговци.
Човекът донесъл камъка и им го показал. На търговците много им се искало да го притежават и попитали човека дали не го продава. Извадили всякакви красиви и скъпи стоки и му ги предложили. Като ги видял, човекът много ги харесал, помислил, че те са по-ценни от вълшебния камък, и се съгласил. Ала в мига, в който им дал камъка, всичко изчезнало, той отново се озовал в сандъка и заплувал по реката.
Верните животни видели, че човекът отново изпаднал в беда, опитали се да му помогнат, но не могли да отворят капака на сандъка по никакъв начин. Тогава мечката казала:
— Трябва да намерим вълшебния камък, иначе усилията ни ще бъдат напразни.
Търговците останали да живеят в двореца. Животните тръгнали натам и когато били вече близо до двореца, мечката казала:
— Мишчице, промуши се през някоя цепнатина в двореца и виж къде е камъкът. Ти си мъничка и никой няма да те забележи.
Мишката се съгласила, но скоро се върнала и казала:
— Няма да е лесно. Камъкът виси над огледалото на червен шнур, а от двете му страни стоят две огромни кокошки с огнени очи и го пазят.
Тогава маймуната и мечката казали:
— Ще отидеш в двореца още веднъж. Докато господарят още спи, промъкни се до леглото му, ощипи го по носа и му изгризи косите.
Мишката направила така, както й казали маймунката и мечката. Като се събудил, господарят започнал да си търка носа и рекъл:
— Тези кокошки за нищо не ги бива. Пускат мишки, а те са ми изгризали косите.
И прогонил кокошките. На следващата вечер мишката се промъкнала в двореца и прегризала червения шнур. Камъкът паднал на земята и тя го избутала с малката си лапичка чак до вратата. После го взела маймунката и всички заедно тръгнали към реката.
— А как ще стигнем до сандъка? — попитала тогава маймунката.
— Няма да е трудно — казала мечката. — Аз ще плувам, а ти, маймунке, ще седнеш на гърба ми и ще се държиш здраво за мен с две ръце. Камъкът ще носиш в устата си. Ти, мишчице, ще се настаниш в дясното ми ухо.
Така и сторили. Докато плувала по реката, на мечката й доскучало и много й се приискало да побъбри.
— Какво ще кажеш, маймунке, ние с теб сме много смели, нали?
Но маймунката нищо не отговорила.
— Що за маниери имаш? — попитала възмутено мечката. — Как може да не отговаряш на своите приятели? Не обичам тези, които не отговарят.
Маймунката вече не можала да се въздържи, изпуснала камъка във водата и изкрещяла:
— Глупачка такава! Как искаш да говоря с камъка в устата? Сега всичко пропадна и за това си виновна ти!
— Не се ядосвай — отговорила мечката. — Все ще измислим нещо.
След като се посъветвали помежду си, те извикали всички дървесни жаби и разните му там водни твари и казали:
— Страшен враг се готви да ви нападне. Затова трябва да съберете много камъни, а ние ще ви изградим стена, която ще ви служи за защита.
Водните твари се изплашили и веднага започнали да вадят камъни от водата. Накрая от дъното изплувала една голяма тлъста жаба, която носела в устата си червения шнур с вълшебния камък. Зарадвали се мечката, маймуната и мишката и казали, че сега всичко е наред. После се сбогували с водните животни и се отправили надолу по реката към сандъка, в който бил затворен човекът. Отворили с вълшебния камък капака и добре че пристигнали навреме — хлябът и водата се били свършили и човекът едва не умрял от глад и жажда. Щом взел камъка в ръка, той си пожелал здраве и в същия миг се пренесъл в прекрасния дворец. Взел при себе си верните животни и всички заживели щастливо и задружно.

Златната тиква

Живял някога беден човек. Той имал малко парче земя, която обработвал с много труд. Когато настъпила пролетта, беднякът отишъл да изоре нивата си. Внезапно видял, че в небето лети лястовица. Тя долетяла до нивата и започнала да се спуска надолу, но изведнъж паднала на земята като камък. Изтичал сиромахът и видял, че едното й крило е счупено. Взел нежно лястовицата и бързо я отнесъл вкъщи. Там прегледал счупеното крилце, намазал го с мехлем от билки и го превързал.
Дълго се грижил бедният селянин за болната птичка. Накрая счупеното крило зараснало и лястовичката отлетяла. Щом завършил оранта, сиромахът отишъл да засее нивата. Изведнъж долетяла същата лястовичка и пуснала на земята три тиквени семки. Човекът ги засадил и след няколко дни пораснали три огромни тикви. Селянинът ги поливал, окопавал и плевил, докато узрели. Тогава ги занесъл вкъщи и поканил на гости свои роднини и приятели. Опитал се да разреже тиквите, за да ги опече, но нито един нож не могъл да пробие кората им. Накрая сиромахът взел брадвата си и с всичка сила ударил една от тиквите. Тя се разцепила и беднякът видял, че вътре е пълна с жълтици. Бързо разсякъл и останалите две тикви, които също били пълни със злато. Зарадвал се сиромахът, разделил богатството с гостите си, бедни като него, и всички заживели охолно.
В съседство живеел един богаташ. Един ден той дошъл при сиромаха и го попитал:
— Какво направи, че изведнъж забогатя толкова много?
Сиромахът искрено му разказал цялата история.
„Ех, да можех и аз да имам толкова злато!“ — помислил си богаташът и тръгнал към полето. Там видял една лястовичка. Тихо се промъкнал и я ударил по крака с един камък. После взел птицата, занесъл я вкъщи и започнал да я лекува. След няколко дни птичката отлетяла. Всеки ден богаташът излизал на полето и чакал лястовичката да му донесе семена. Един ден тя долетяла и му пуснала две семки. Той ги засадил и скоро се родили две тикви. Когато узрели, богаташът ги отнесъл вкъщи и поканил гости. Щом ударил едната тиква с ножа, тя се разцепила и от нея излязъл рояк оси, които така нажилили богаташа и гостите му, че целите се подули, нищо не виждали и не чували. Това било наказанието на птичката за алчния богаташ.

Дъщерята на дърваря

Живели някога старец и старица. Старецът бил дървар. Каквото можел да събере и отсече, закарвал го на пазара и го продавал. С парите, които получавали, двамата живеели добре и били щастливи. Само едно нещо помрачавало дните им — нямали си рожба.
Веднъж когато дърварят отишъл в гората за дърва, дълго се мъчил да отсече едно старо сухо дърво. Най-после го отсякъл и то с трясък паднало на земята, а от пъна изскочило едно джудже и проговорило:
— Благодаря ти, че ме освободи, старче. Тук ме затвори преди деветстотин деветдесет и девет години един дявол и само някой добър човек можеше да ме освободи от магията. Ти си добър човек — продължило джуджето, — затова ще ти се отблагодаря и ще ти помогна да осъществиш най-съкровеното си желание. Вземи тази ябълка, тя е вълшебна. Изяж едната половина, а другата дай на жена си. Скоро ще ти се роди дъщеря, която ще бъде красива, умна и добра. Когато плаче, от очите й ще се сипят бисери, когато се смее, от устата й ще падат рози, а там, където стъпи, ще остава златна следа.
И като казало това, джуджето изчезнало. Старецът се прибрал у дома и изпълнил заръката му. След девет месеца, девет дни и девет часа жена му родила момиченце. То пораснало и станало красива девойка. Всичко, което предрекло джуджето, се сбъднало. От бисерите и златото, които продавал баща й, тримата живеели богато, забравили грижи и неволи. След време много знатни момци започнали да идват и да искат ръката на девойката. За да не се раздели с дъщеря си, старецът им поставял неизпълними условия и те един по един се отказвали. А майката и бащата се подсмивали доволни.
През същите тези години в далечни земи пораснал прекрасен момък — смел, силен, с хубава руса коса и весели очи. Той чул за красивата дъщеря на дърваря и тръгнал на път, за да си опита късмета. Дълго яздил и накрая стигнал до дома му. Ала същия ден при него бил дошъл дяволът, който искал да му отмъсти, задето освободил джуджето.
— Хей, старче — извикал дяволът, — дай ми дъщеря си за жена, иначе ще те погубя.
Старецът се разтреперил от страх, сълзи бликнали от очите му. Но точно в този момент пристигнал момъкът, хванал дявола за опашката, завъртял го във въздуха и го запокитил далече в небето. Дърварят го прегърнал, нарекъл го свой син и му обещал дъщеря си за жена. Момъкът се зарадвал, яхнал коня си и тръгнал да се приготви за сватбата.
Дърварят и жена му обаче били много стари и нямало да издържат дългия път, пък и нямало кой да придружи дъщеря им. И докато се чудели какво да правят, пред къщата спряла обкичена с цветя кола с два бели коня. В нея седели нагиздена жена и девойка.
— Добър ви ден, добри хора — рекли те, — ние идваме за булката.
— А вие кои сте? — попитал старецът.
— Аз съм роднина на младоженеца — казала жената, — а това е моята дъщеря.
Девойката се сбогувала с родителите си и се качила в колата. Пътували дълго и един ден храната и водата се свършили. Девойката помолила жената за залък хляб, но тя й отговорила, че няма. Помолила я за глътка вода, а тя казала:
— Ако ми дадеш едното си око, ще ти дам вода!
Девойката се изплашила и заплакала. От очите й се посипали бисери. Злата жена ги събрала, но не й дала вода, докато тя не дала окото си в замяна. След няколко дни бедната девойка била принудена да даде и другото си око за малко вода. Точно тогава пристигнали до едно село. Край селото имало кладенец. Двете жени свалили сляпата девойка от колата, взели й хубавите дрехи и я бутнали в кладенеца. Тръгнали отново и скоро стигнали в града, в който живеел хубавият момък. Злата жена спуснала воал на лицето на дъщеря си и когато момъкът ги посрещнал, нищо не разбрал. Той помолил бъдещата си жена да отиде до дома му пеша, за да остави златните си следи на бедните, та и те да бъдат щастливи на сватбения ден. Тръгнали те, ала скоро момъкът станал за смях на бедняците, защото нито златни следи имало, нито рози падали от устните на невестата.
В същото време край кладенеца, в който злата жена бутнала клетата девойка, минал един сиромах. Той чул плач, надникнал в кладенеца и що да види — върху купчина бисери седяла сляпа девойка и плачела, а от очите й продължавали да се сипят бисери. Сиромахът измъкнал девойката от кладенеца и я повел към дома си. По пътя тя му разказала какво й се случило. После сиромахът се върнал да вземе бисерите, а девойката му казала да построи от тях красив дворец. Когато дворецът бил готов, така сияел в своето великолепие, че нямало човек, който да не се спре да му се възхити. Сиромахът разказал това на девойката, а тя се усмихнала доволно и от устните й паднала уханна роза.
— Занеси розата на най-юначния мъж в града — рекла девойката на сиромаха. — Ако те попита колко струва, кажи му: „Две очи“.
Сиромахът направил така, както му поръчала девойката. Като го видяла от прозореца с красивата роза, дъщерята на злата жена веднага поискал да я има. Но щом чула каква е цената й, тя се сетила за очите на съперницата си, които майка й пазела в едно сандъче. Дала ги на сиромаха и взела розата. Той ги занесъл на девойката и в този миг през прозореца влетял бял гълъб, кацнал на земята и на негово място се появило джуджето. То взело очите, наместило ги под клепачите на девойката. Тя веднага прогледнала, весело се засмяла и стаята се изпълнила с рози и ухание.
Вечерта злата жена видяла розата в косите на дъщеря си и разбрала какво е станало. Разбесняла се, разфучала се и хукнала навън. Отишла при дявола, който още лекувал раните си от падането, след като момъкът го метнал в небесата. Злата жена паднала на колене и рекла:
— Ти ме изпрати в къщата на дърваря, аз изпълних каквото ми поръча, ала сега ме чака сигурна смърт, ако зет ми разбере истината. Какво да правя?
— Край градските стени тече бистър ручей — казал дяволът. — В него плува златна рибка. Хвани я, разрежи я и ще намериш златна обица. Сложи обицата на ухото на дъщеря си и другата девойка веднага ще умре.
Злата жена изпълнила всичко, което й поръчал дяволът. Сложила обицата на ухото на дъщеря си, без да й казва нищо. В същия миг дъщерята на дърваря се простряла мъртва на земята.
Вечерта, като си легнала, младоженката свалила обицата и я сложила под възглавницата. Тозчас девойката в бисерния дворец оживяла. Така ставало дни и нощи наред.
Един ден момъкът се прибирал от лов и видял на прозореца бял гълъб. Пуснал стрела, но гълъбът полетял и започнал да кръжи над него. Момъкът го последвал и скоро стигнал до бисерния дворец. Гълъбът влетял вътре, кацнал на земята и се превърнал в джудже. То повело момъка към една стая, където лежала мъртва чудно хубава девойка. Момъкът коленичил и за първи път в живота си заплакал. Останал така, докато се стъмнило. Жена му го чакала-чакала и накрая решила да си легне. Махнала обицата и в този миг девойката в бисерния дворец оживяла. Като видяла момъка до себе си, започнала да плаче и да се смее. Стаята се изпълнила с бисери и рози. Момъкът разбрал какво се е случило, яхнал коня си и се прибрал у дома. Взел обицата изпод възглавницата на жена си и веднага се върнал в бисерния дворец. На другия ден вдигнали истинска сватба, а злата жена и дъщеря й прогонили през девет планини в десета.