Хърватска народна приказка
Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години ги вече били навалили, та сега не можели да работят както на младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
— Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
А тя:
— Знаеш ли защо, дядо? Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал — бърже се замогва и на старини добрува.
— Ами че тогава и аз да отида на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая немотия и сиромашия не се търпи.
— Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! — съгласила се баба.
Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса — сторила значи всичко, каквото са видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.
Изправил се дядо пред селския учител:
— Добро утро, даскале!
— Сполай ти, старче! Какво те води насам?
— Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и как се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
— Хайде, хайде, стар си вече за наука и училище! отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят — не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да бие звънеца, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на един чин заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.
Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.
Върви дядо, навел глава, подпира се на тояжката си. И — виж ти! В праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си — бая тежичка, развързал я — пълна със златни дукати. Радостен забързал дядо и отдалеч още се провикнал:
— Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ни дойде. Виж, намерих кесия с жълтици! — И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: „звън-звън!“
Плеснала баба с ръце:
— Ех, на стари години да ни олекне!
Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище — нали е забогатял, от тъй нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с луличката спокойно.
Пък на другия ден тамошният чорбаджия — същият, кой то си бил загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита дали никой не е намерил кесия с дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня — нали колибата им била в края на селото. Пита:
— Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?
Дядото бил честен човек — лъжа що е, не знаел. Отвърнал:
— Намерих.
Възрадвал се потопиецът до немай-къде. Защото, макар да имал в раклата си много пари, все малко му се стрували, все посягал към сиромашките, та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:
— Къде… кога… старче, намери тая кесия?
— Ами че, когато бях ученик, та на връщане от училище…
— Уф! — изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: „Когато този е ходил на училище, аз не съм бил роден.“
Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно и охолно с парите, които той бил за грабил от такива като тях.
Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години ги вече били навалили, та сега не можели да работят както на младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
— Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
А тя:
— Знаеш ли защо, дядо? Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал — бърже се замогва и на старини добрува.
— Ами че тогава и аз да отида на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая немотия и сиромашия не се търпи.
— Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! — съгласила се баба.
Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса — сторила значи всичко, каквото са видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.
Изправил се дядо пред селския учител:
— Добро утро, даскале!
— Сполай ти, старче! Какво те води насам?
— Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и как се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
— Хайде, хайде, стар си вече за наука и училище! отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят — не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да бие звънеца, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на един чин заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.
Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.
Върви дядо, навел глава, подпира се на тояжката си. И — виж ти! В праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си — бая тежичка, развързал я — пълна със златни дукати. Радостен забързал дядо и отдалеч още се провикнал:
— Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ни дойде. Виж, намерих кесия с жълтици! — И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: „звън-звън!“
Плеснала баба с ръце:
— Ех, на стари години да ни олекне!
Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище — нали е забогатял, от тъй нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с луличката спокойно.
Пък на другия ден тамошният чорбаджия — същият, кой то си бил загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита дали никой не е намерил кесия с дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня — нали колибата им била в края на селото. Пита:
— Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?
Дядото бил честен човек — лъжа що е, не знаел. Отвърнал:
— Намерих.
Възрадвал се потопиецът до немай-къде. Защото, макар да имал в раклата си много пари, все малко му се стрували, все посягал към сиромашките, та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:
— Къде… кога… старче, намери тая кесия?
— Ами че, когато бях ученик, та на връщане от училище…
— Уф! — изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: „Когато този е ходил на училище, аз не съм бил роден.“
Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно и охолно с парите, които той бил за грабил от такива като тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар