Живяла някога една царица. Мъжът й бил умрял преди много години, но тя имала хубава дъщеря. Когато пораснала, обещали я за жена на един царски син отвъд равнината.
Дошло уреченото време за сватбата и приготвили девойката за дългия път до чуждото царство. Старата царица й дала скъпи съдове и накити, злато и сребро и красиви украшения — с една дума, всичко каквото подобавало за царски невестини дарове, защото тя от все сърце обичала чедото си. Дала й и една придружителка, която трябвало да пътува заедно с невестата и да я предаде в ръцете на принца. Дали на всяка и по един кон за пътуването, но конят на принцесата можел да говори и се наричал Фалада.
Като ударил часът на раздялата, царицата отишла в спалнята си, взела едно ножче, порязала си с него пръстите на едната ръка, от които потекла кръв; взела с другата си ръка една бяла кърпичка, подържала я отдолу и оставила да капнат върху нея три капки кръв. Дала кърпичката на дъщеря си и й рекла:
— Мила дъще, пази добре тези три капки кръв, те ще ти послужат из пътя.
Тъжни били и двете, но си казали сбогом. Принцесата пъхнала кърпичката в пазвата си, възседнала коня и поела към новия си дом.
След като яздили непрекъснато цял час, тя усетила голяма жажда и рекла на придружителката си:
— Слез от коня и гребни с моята чаша малко вода от поточето — много съм жадна.
— Ако сте жадна — рекла придружителката, слезте, наведете се над водата и пийте. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била наистина много жадна, слязла от коня, навела се над поточето и пила направо, без да гребне със златната чаша. После рекла:
— Горко ми!
А трите капки кръв се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но принцесата била хрисима, замълчала и отново възседнала коня. Яздили още известно време, но денят бил топъл, слънцето припичало и тя скоро пак ожадняла. Наближили един водопад и понеже отдавна била забравила лошите думи на придружителката пак й рекла:
— Слез от коня и ми донеси малко вода във златната чаша.
Но придружителката отвърнала още по-високомерно:
— Ако искате да пиете, пийте сама. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била много жадна, слязла от коня, навела се над бързоструйната вода, заплакала и казала:
— Горко ми!
А трите капки кръв пак се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но както пиела, навела се много напред, бялата кърпичка с трите капки кръв паднала от пазвата й и водата я отнесла. В страха си принцесата не забелязала нищо.
Ала придружителката видяла и се зарадвала, че сега добивала власт над невестата, защото след като тя загубила трите капки кръв, ставала слаба и беззащитна. Когато принцесата се наканила да възседне отново коня си, наречен Фалада, придружителката казала:
— На Фалада ще се кача аз, а ти ще яздиш моя кон.
Примирила се принцесата и с това. Но после придружителката й заповядала да съблече царската си рокля и да облече нейната обикновена, а накрая я заставила да даде клетва, че няма да каже за това никому в царския дворец; заплашила я, че ако не даде такава клетва, ще я убие.
Но Фалада видял и запомнил всичко.
Скоро стигнали в двореца.
Посрещнали ги с голяма радост. Царският син изтичал насреща им, помислил придружителката за своята невеста и й помогнал да слезе от коня: после я повел по стълбата на двореца, а истинската принцеса останала долу.
От прозореца гледал стария цар. Видял я, че стои на двора, видял също, че била много изящна, нежна и извънредно хубава. Отишъл незабавно в царските покои и попитал невестата на сина си коя е онази, която пристигнала заедно с нея и сега стояла долу на двора.
— Взех я да ме придружава по пътя. Дайте й да върши нещо, слугиня не бива да стои без работа.
В двореца нямало работа за нея и старият цар не знаел какво да й нареди и казал:
— Има едно момче, което пасе гъските, тя ще му помага.
Момчето се казвало Кюрдхен и на него истинската невеста трябвало да помага да пасе гъските.
А скоро фалшивата невеста казала на младия цар:
— Скъпи съпруже, ще те помоля да изпълниш едно мое желание.
Той отвърнал:
— Ще го изпълня на драго сърце.
— Заповядай да повикат някой слуга и го накарай да отсече главата на коня, който яздех насам, защото ме ядоса по пътя.
А в действителност се страхувала, че конят може да издаде как е постъпила с принцесата.
Когато верният Фалада вече трябвало да умре, истинската принцеса узнала и тайно обещала на слугата, че ще му даде пари, ако й направи дребна услуга. Имало една голяма градска порта, през която тя минавала сутрин и вечер с гъските; помолила го да закове под портата главата на Фалада, за да може пак да я вижда. Слугата й обещал; отсякъл главата на коня и я заковал под портата.
Рано сутринта, като минавали с Кюрдхен през портата, за да заведат гъските на полето, принцесата казала:
— Фалада, скъпи де висиш!
А главата отговорила:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
Продължила тя пътя си, излезли от града и повели гъските към полето. Стигнали до ливадата, принцесата пуснала косите си, а те били същинско злато. Гледал ги Кюрдхен, радвал се на блясъка им и протегнал ръка да отскубне няколко косъма. Но царската дъщеря казала:
— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Тозчас духнал силен вятър, отнесъл далече шапчицата на Кюрдхен и той хукнал да я гони. Когато се върнал при принцесата, тя била сплела косите си и той не могъл да си вземе нито един косъм. Разсърдил се Кюрдхен и не й продумал вече. Пасли гъските, докато се мръкнало, и се прибрали.
На другата сутрин, като минавали през портата, девойката пак рекла:
— Фалада, скъпи де висиш!
Фалада отговорил:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
На полето тя пак седнала в тревата и започнала да реши косите си. Дотичал Кюрдхен и посегнал към тях, но тя бързо казала:
— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Тозчас духнал вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен; той хукнал да я гони, но докато се върне, принцесата отдавна била нагласила косите си и той не можал да си вземе нито един косъм. Пасли гъските, докато се мръкнало.
Вечерта, като се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:
— Не искам вече да паса гъските с тази девойка.
— Защо? — попитал старият цар.
— Защото цял ден ме ядосва.
Старият цар му заповядал да разкаже какво му се е случило.
И Кюрдхен разказал:
— Сутрин, като минаваме с гъските през портата, там виси една конска глава и девойката й казва:
— Фалада, скъпи, де висиш —
а главата отговаря:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
Така Кюрдхен разказал докрая какво се случвало на ливадата и как той трябвало да гони шапчицата си.
Старият цар му заповядал да изведат и на другия ден гъските на полето, а той, щом се съмнало, застанал зад портата и чул как девойката приказва с главата на Фалада, после ги изпреварил и се скрил зад един храст.
Скоро видял със собствените си очи как гъсарката и гъсарчето довели гъските и как след малко тя разплела косите си, които блестели като злато и казала:
— Духни, ей, ветре, отнеси, ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Духнал силен вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен, който хукнал да я гони, а девойката започнала спокойно да реши и сплита къдравите си коси.
Видял старият цар всичко и се върнал незабелязано в двореца. Вечерта се прибрала и гъсарката; повикал я той и я попитал защо върши всичко това.
— Не бива да казвам и не мога да изплача пред жив човек мъката си, защото дадох клетва — иначе щях да бъда убита.
Дълго я придумвал старият цар, но не успял нищо да научи. Накрая казал:
Щом не искаш нищо да говориш, изплачи мъката си на тази желязна печка!
И си отишъл.
Влязла тя в огромната желязна печка, заплакала и занареждала:
— Седя сега тук изоставена от всички, а все пак съм царска дъщеря. Коварната придружителка ме застави да съблека царската си роля и се омъжи вместо мен, а пък аз трябва да паса гъски. Да знае моята майчица клета, ще й попари жал сърцето.
Старият цар стоял отвън до печката, чул всичко и я накарал да излезе. После наредил да й донесат царска рокля и хубостта й се сторила на всички чудо невиждано.
Повикал царят сина си и му разкрил коя е истинската принцеса.
Зарадвал се от сърце младият цар, като видял хубостта й и разбрал колко добродетелна била.
Направили голямо пиршество, на което поканили много хора. На трапезата седял принцът, от едната му страна била принцесата, а от другата — придружителката. Но тя била толкова заслепена, че вече не могла да познае принцесата в прекрасните й одежди.
След като хапнали, пийнали и се развеселили, старият цар задал на придружителката една гатанка:
— Една придружителка измамила по такъв и такъв начин господаря си. Каква присъда заслужава тази жена?
Неистинската невеста отвърнала:
— Нищо друго, освен да бъде изгонена от царството.
— Ти си тази жена — рекъл старият цар. — Ти сама произнесе присъдата си и така ще постъпим с теб.
Изгонили я и отпразнували сватбата на младия цар с истинската му невеста. Двамата управлявали мирно и честито царството си.
Дошло уреченото време за сватбата и приготвили девойката за дългия път до чуждото царство. Старата царица й дала скъпи съдове и накити, злато и сребро и красиви украшения — с една дума, всичко каквото подобавало за царски невестини дарове, защото тя от все сърце обичала чедото си. Дала й и една придружителка, която трябвало да пътува заедно с невестата и да я предаде в ръцете на принца. Дали на всяка и по един кон за пътуването, но конят на принцесата можел да говори и се наричал Фалада.
Като ударил часът на раздялата, царицата отишла в спалнята си, взела едно ножче, порязала си с него пръстите на едната ръка, от които потекла кръв; взела с другата си ръка една бяла кърпичка, подържала я отдолу и оставила да капнат върху нея три капки кръв. Дала кърпичката на дъщеря си и й рекла:
— Мила дъще, пази добре тези три капки кръв, те ще ти послужат из пътя.
Тъжни били и двете, но си казали сбогом. Принцесата пъхнала кърпичката в пазвата си, възседнала коня и поела към новия си дом.
След като яздили непрекъснато цял час, тя усетила голяма жажда и рекла на придружителката си:
— Слез от коня и гребни с моята чаша малко вода от поточето — много съм жадна.
— Ако сте жадна — рекла придружителката, слезте, наведете се над водата и пийте. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била наистина много жадна, слязла от коня, навела се над поточето и пила направо, без да гребне със златната чаша. После рекла:
— Горко ми!
А трите капки кръв се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но принцесата била хрисима, замълчала и отново възседнала коня. Яздили още известно време, но денят бил топъл, слънцето припичало и тя скоро пак ожадняла. Наближили един водопад и понеже отдавна била забравила лошите думи на придружителката пак й рекла:
— Слез от коня и ми донеси малко вода във златната чаша.
Но придружителката отвърнала още по-високомерно:
— Ако искате да пиете, пийте сама. Няма да ви ставам слугиня.
Принцесата била много жадна, слязла от коня, навела се над бързоструйната вода, заплакала и казала:
— Горко ми!
А трите капки кръв пак се обадили:
— Да узнае това майка ти, сърцето й ще се пръсне от мъка.
Но както пиела, навела се много напред, бялата кърпичка с трите капки кръв паднала от пазвата й и водата я отнесла. В страха си принцесата не забелязала нищо.
Ала придружителката видяла и се зарадвала, че сега добивала власт над невестата, защото след като тя загубила трите капки кръв, ставала слаба и беззащитна. Когато принцесата се наканила да възседне отново коня си, наречен Фалада, придружителката казала:
— На Фалада ще се кача аз, а ти ще яздиш моя кон.
Примирила се принцесата и с това. Но после придружителката й заповядала да съблече царската си рокля и да облече нейната обикновена, а накрая я заставила да даде клетва, че няма да каже за това никому в царския дворец; заплашила я, че ако не даде такава клетва, ще я убие.
Но Фалада видял и запомнил всичко.
Скоро стигнали в двореца.
Посрещнали ги с голяма радост. Царският син изтичал насреща им, помислил придружителката за своята невеста и й помогнал да слезе от коня: после я повел по стълбата на двореца, а истинската принцеса останала долу.
От прозореца гледал стария цар. Видял я, че стои на двора, видял също, че била много изящна, нежна и извънредно хубава. Отишъл незабавно в царските покои и попитал невестата на сина си коя е онази, която пристигнала заедно с нея и сега стояла долу на двора.
— Взех я да ме придружава по пътя. Дайте й да върши нещо, слугиня не бива да стои без работа.
В двореца нямало работа за нея и старият цар не знаел какво да й нареди и казал:
— Има едно момче, което пасе гъските, тя ще му помага.
Момчето се казвало Кюрдхен и на него истинската невеста трябвало да помага да пасе гъските.
А скоро фалшивата невеста казала на младия цар:
— Скъпи съпруже, ще те помоля да изпълниш едно мое желание.
Той отвърнал:
— Ще го изпълня на драго сърце.
— Заповядай да повикат някой слуга и го накарай да отсече главата на коня, който яздех насам, защото ме ядоса по пътя.
А в действителност се страхувала, че конят може да издаде как е постъпила с принцесата.
Когато верният Фалада вече трябвало да умре, истинската принцеса узнала и тайно обещала на слугата, че ще му даде пари, ако й направи дребна услуга. Имало една голяма градска порта, през която тя минавала сутрин и вечер с гъските; помолила го да закове под портата главата на Фалада, за да може пак да я вижда. Слугата й обещал; отсякъл главата на коня и я заковал под портата.
Рано сутринта, като минавали с Кюрдхен през портата, за да заведат гъските на полето, принцесата казала:
— Фалада, скъпи де висиш!
А главата отговорила:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
Продължила тя пътя си, излезли от града и повели гъските към полето. Стигнали до ливадата, принцесата пуснала косите си, а те били същинско злато. Гледал ги Кюрдхен, радвал се на блясъка им и протегнал ръка да отскубне няколко косъма. Но царската дъщеря казала:
— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Тозчас духнал силен вятър, отнесъл далече шапчицата на Кюрдхен и той хукнал да я гони. Когато се върнал при принцесата, тя била сплела косите си и той не могъл да си вземе нито един косъм. Разсърдил се Кюрдхен и не й продумал вече. Пасли гъските, докато се мръкнало, и се прибрали.
На другата сутрин, като минавали през портата, девойката пак рекла:
— Фалада, скъпи де висиш!
Фалада отговорил:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
На полето тя пак седнала в тревата и започнала да реши косите си. Дотичал Кюрдхен и посегнал към тях, но тя бързо казала:
— Духни, ей ветре, отнеси ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Тозчас духнал вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен; той хукнал да я гони, но докато се върне, принцесата отдавна била нагласила косите си и той не можал да си вземе нито един косъм. Пасли гъските, докато се мръкнало.
Вечерта, като се прибрали, Кюрдхен отишъл при стария цар и казал:
— Не искам вече да паса гъските с тази девойка.
— Защо? — попитал старият цар.
— Защото цял ден ме ядосва.
Старият цар му заповядал да разкаже какво му се е случило.
И Кюрдхен разказал:
— Сутрин, като минаваме с гъските през портата, там виси една конска глава и девойката й казва:
— Фалада, скъпи, де висиш —
а главата отговаря:
— Принцесо мила, де вървиш!
Да знае майчица ти клета,
ще й попари жал сърцето.
Така Кюрдхен разказал докрая какво се случвало на ливадата и как той трябвало да гони шапчицата си.
Старият цар му заповядал да изведат и на другия ден гъските на полето, а той, щом се съмнало, застанал зад портата и чул как девойката приказва с главата на Фалада, после ги изпреварил и се скрил зад един храст.
Скоро видял със собствените си очи как гъсарката и гъсарчето довели гъските и как след малко тя разплела косите си, които блестели като злато и казала:
— Духни, ей, ветре, отнеси, ти
на Кюрдхен шапчицата лека,
за да я гони той далече,
докато си среша аз косите
и ги сплета, и ги накитя.
Духнал силен вятър и отнесъл шапчицата на Кюрдхен, който хукнал да я гони, а девойката започнала спокойно да реши и сплита къдравите си коси.
Видял старият цар всичко и се върнал незабелязано в двореца. Вечерта се прибрала и гъсарката; повикал я той и я попитал защо върши всичко това.
— Не бива да казвам и не мога да изплача пред жив човек мъката си, защото дадох клетва — иначе щях да бъда убита.
Дълго я придумвал старият цар, но не успял нищо да научи. Накрая казал:
Щом не искаш нищо да говориш, изплачи мъката си на тази желязна печка!
И си отишъл.
Влязла тя в огромната желязна печка, заплакала и занареждала:
— Седя сега тук изоставена от всички, а все пак съм царска дъщеря. Коварната придружителка ме застави да съблека царската си роля и се омъжи вместо мен, а пък аз трябва да паса гъски. Да знае моята майчица клета, ще й попари жал сърцето.
Старият цар стоял отвън до печката, чул всичко и я накарал да излезе. После наредил да й донесат царска рокля и хубостта й се сторила на всички чудо невиждано.
Повикал царят сина си и му разкрил коя е истинската принцеса.
Зарадвал се от сърце младият цар, като видял хубостта й и разбрал колко добродетелна била.
Направили голямо пиршество, на което поканили много хора. На трапезата седял принцът, от едната му страна била принцесата, а от другата — придружителката. Но тя била толкова заслепена, че вече не могла да познае принцесата в прекрасните й одежди.
След като хапнали, пийнали и се развеселили, старият цар задал на придружителката една гатанка:
— Една придружителка измамила по такъв и такъв начин господаря си. Каква присъда заслужава тази жена?
Неистинската невеста отвърнала:
— Нищо друго, освен да бъде изгонена от царството.
— Ти си тази жена — рекъл старият цар. — Ти сама произнесе присъдата си и така ще постъпим с теб.
Изгонили я и отпразнували сватбата на младия цар с истинската му невеста. Двамата управлявали мирно и честито царството си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар