Живял някога един много проклет и капризен цар. Той имал конюшни, прочути с чистокръвните си жребци. Веднъж, когато отишъл да ги огледа, видял, че най-хубавите му коне са съвсем омършавели. Повикал главния коняр и го попитал:
— Защо най-хубавите ми коне са така омършавели?
— О, господарю, от няколко дни животните не се хранят добре. Изглежда, наблизо са усетили други коне — отговорил конярят.
Царят веднага наредил на стражите да претърсят околностите на двореца и да се погрижат никакви други коне да не нарушават спокойствието на негови-, е.
Дълго обикаляли хората му хълмове, ливади и гори, докато накрая видели голям табун коне в полите на планината. Те пасели из ливадата, а конярят бил заспал под едно дърво на сянка.
— Хей, глупако! — викнал един от стражите. — Докато ти спиш, а крантите ти пасат, жребците на господаря, като чуват хрупкането на сочна трева, вече трети ден отказват да ядат зоб. Веднага се махай оттук, защото иначе ще те хванем и ще те хвърлим в тъмницата на двореца!
Конярят дълго мислил какво да стори, та да спаси стоката си, и накрая измислил. Яхнал най-големия кон, взел лъка и стрелите си, а на коня пред себе си качил един брадат козел.
Когато наближил двореца, извадил лъка, започнал да пали стрелите и да стреля по царските знамена, които се развявали над кулите. Те бързо пламнали, стражите се уплашили и веднага известили своя господар. Той заповядал да хванат безумеца и да го доведат в двореца.
— Кой си ти? — попитал го царят.
— Идвам като посланик от един дворец в планината — отвърнал конярят.
Царят го поогледал и като видял колко окъсани са дрехите му, никак не искал да повярва, че такъв опърпан човек може да е посланик.
— А какъв посланик искаш да приемеш? — попитал конярят. — И аз съм човек като всички — имам две ръце, два крака и една глава!
Царят страшно се разгневил и креснал:
— Не можаха ли да ми изпратят някой по-хубаво облечен човек, по-висок на ръст и с по-дълга брада — ето какво искам да знам!
— Е, царю, ако ти се иска някой с по-висок ръст и по-добре облечен — ето ти моя кон. Той хем е висок, хем има ново седло. А ако ти трябва по-дълга брада, ето ти този козел — брадата му е дълга две педи. Ако обаче ти е нужен ум — то това съм аз. Можеш да ме питаш каквото си искаш.
Царят не очаквал такъв отговор, сдържал гнева си и рекъл:
— Добре, щом казваш, че си посланик, значи си посланик. Защо обаче подпали моите знамена?
— Защото знамената, които се развяват над кулите, денонощно плющят от вятъра и вдигат такъв шум, че нашите коне се плашат и ще се поболеят.
Царят свъсил вежди и казал:
— Не мога да повярвам, че плющенето на знамената може да плаши животни чак в планината. Това не е възможно!
— А нима е възможно конете в конюшните ти да спрат да се хранят, защото чуват хрупането на тези, дето са в планината? — попитал конярят.
Тогава царят се засмял и рекъл:
— Ти наистина си умен, момко. Затова можеш спокойно да пасеш конете си в планината. А сега кажи какво искаш като награда за своето остроумие.
— О, царю — скромно отговорил конярят, — дай ми парче земя не по-голямо от пет волски кожи.
Царят се съгласил и наредил да напишат документ, в който се казвало, че от този ден младият коняр притежава парче земя колкото пет волски кожи. Момъкът му благодарил, взел документа и си отишъл.
На другия ден той събрал приятелите си и всичко им разказал. Те бързо намерили пет волски кожи, конярят ги накарал да ги нарежат на ивици колкото волска жила, а след това навързали ивиците една за друга и направили дълго, дълго въже. После отишли до двореца, забили колчета около него и го опасали с въжето от волски кожи. Тогава момъкът помолил да го заведат при царя, показал му документа с неговия подпис и печат и му заявил, че от днес той вече не е собственик на този дворец.
— Да не си полудял! — креснал царят и хукнал навън.
Там вече се били събрали всичките му коняри и селяни. Като го видели, те започнали да викат и да размахват вили, сопи и коси. Царят се уплашил и разбрал, че ако не се махне веднага, ще го убият. Бързо яхнал един кон и препуснал надалеч. Хората го изпроводили с викове и смях. После помолили момъка да им стане цар, защото знаели, че той е не само умен, но и че има добро сърце. Конярят се съгласил и управлявал царството мъдро и справедливо до края на живота си.
— Защо най-хубавите ми коне са така омършавели?
— О, господарю, от няколко дни животните не се хранят добре. Изглежда, наблизо са усетили други коне — отговорил конярят.
Царят веднага наредил на стражите да претърсят околностите на двореца и да се погрижат никакви други коне да не нарушават спокойствието на негови-, е.
Дълго обикаляли хората му хълмове, ливади и гори, докато накрая видели голям табун коне в полите на планината. Те пасели из ливадата, а конярят бил заспал под едно дърво на сянка.
— Хей, глупако! — викнал един от стражите. — Докато ти спиш, а крантите ти пасат, жребците на господаря, като чуват хрупкането на сочна трева, вече трети ден отказват да ядат зоб. Веднага се махай оттук, защото иначе ще те хванем и ще те хвърлим в тъмницата на двореца!
Конярят дълго мислил какво да стори, та да спаси стоката си, и накрая измислил. Яхнал най-големия кон, взел лъка и стрелите си, а на коня пред себе си качил един брадат козел.
Когато наближил двореца, извадил лъка, започнал да пали стрелите и да стреля по царските знамена, които се развявали над кулите. Те бързо пламнали, стражите се уплашили и веднага известили своя господар. Той заповядал да хванат безумеца и да го доведат в двореца.
— Кой си ти? — попитал го царят.
— Идвам като посланик от един дворец в планината — отвърнал конярят.
Царят го поогледал и като видял колко окъсани са дрехите му, никак не искал да повярва, че такъв опърпан човек може да е посланик.
— А какъв посланик искаш да приемеш? — попитал конярят. — И аз съм човек като всички — имам две ръце, два крака и една глава!
Царят страшно се разгневил и креснал:
— Не можаха ли да ми изпратят някой по-хубаво облечен човек, по-висок на ръст и с по-дълга брада — ето какво искам да знам!
— Е, царю, ако ти се иска някой с по-висок ръст и по-добре облечен — ето ти моя кон. Той хем е висок, хем има ново седло. А ако ти трябва по-дълга брада, ето ти този козел — брадата му е дълга две педи. Ако обаче ти е нужен ум — то това съм аз. Можеш да ме питаш каквото си искаш.
Царят не очаквал такъв отговор, сдържал гнева си и рекъл:
— Добре, щом казваш, че си посланик, значи си посланик. Защо обаче подпали моите знамена?
— Защото знамената, които се развяват над кулите, денонощно плющят от вятъра и вдигат такъв шум, че нашите коне се плашат и ще се поболеят.
Царят свъсил вежди и казал:
— Не мога да повярвам, че плющенето на знамената може да плаши животни чак в планината. Това не е възможно!
— А нима е възможно конете в конюшните ти да спрат да се хранят, защото чуват хрупането на тези, дето са в планината? — попитал конярят.
Тогава царят се засмял и рекъл:
— Ти наистина си умен, момко. Затова можеш спокойно да пасеш конете си в планината. А сега кажи какво искаш като награда за своето остроумие.
— О, царю — скромно отговорил конярят, — дай ми парче земя не по-голямо от пет волски кожи.
Царят се съгласил и наредил да напишат документ, в който се казвало, че от този ден младият коняр притежава парче земя колкото пет волски кожи. Момъкът му благодарил, взел документа и си отишъл.
На другия ден той събрал приятелите си и всичко им разказал. Те бързо намерили пет волски кожи, конярят ги накарал да ги нарежат на ивици колкото волска жила, а след това навързали ивиците една за друга и направили дълго, дълго въже. После отишли до двореца, забили колчета около него и го опасали с въжето от волски кожи. Тогава момъкът помолил да го заведат при царя, показал му документа с неговия подпис и печат и му заявил, че от днес той вече не е собственик на този дворец.
— Да не си полудял! — креснал царят и хукнал навън.
Там вече се били събрали всичките му коняри и селяни. Като го видели, те започнали да викат и да размахват вили, сопи и коси. Царят се уплашил и разбрал, че ако не се махне веднага, ще го убият. Бързо яхнал един кон и препуснал надалеч. Хората го изпроводили с викове и смях. После помолили момъка да им стане цар, защото знаели, че той е не само умен, но и че има добро сърце. Конярят се съгласил и управлявал царството мъдро и справедливо до края на живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар