Старото куче

Живял някога един селянин, който имал вярно куче. Наричали го Султан. Ала кучето остаряло, изпадали му зъбите и вече не можело да пази къщата и добитъка както преди.
Една сутрин селянинът казал на жена си:
— Утре ще убия кучето, не го бива за нищо.
На жената й дожаляло за старото куче и казала:
— Защо ще го убиваш? Толкова години ни служи вярно. Защо да не му даваме по някой залък, та и то да прекара добре старините си?
— Какво говориш? — извикал селянинът. — То вече няма зъби и никой крадец няма да се изплаши от него. Когато беше добър пазач, получаваше хубава храна. Сега само ще ни бъде в тежест.
В това време бедното куче лежало на слънце, недалеч от своите стопани, и чуло какво си говорят. Натъжило се много, като разбрало, че на другия ден ще трябва да се прости с живота си. Вечерта кучето отишло в гората и намерило своя стар приятел Кумчо Вълчо.
— Какво те носи насам, приятелю? — попитал вълкът.
— Беда, голяма беда ме сполетя, Вълчо. Дълги години служих предано на господарите си. Но сега, когато остарях и не мога да ги пазя от крадците, те искат да ме убият… Дошъл съм при теб за съвет. Кажи ми какво да правя, за да се спася.
— Не бой се, приятелю — рекъл вълкът. — Аз ще те науча какво да направиш, за да вразумиш стопаните си. Утре те ще отидат на полето, ще вземат и детето си. Ще го оставят да спи на сянка под някое дърво. Ти ще легнеш до него и ще се престориш, че го пазиш. Тогава аз ще изляза от гората, ще грабна детето от люлката и ще хукна да бягам, а ти ще се втурнеш след мен. Аз ще се престоря, че съм се уплашил, ще изпусна детето, а ти ще го вземеш и ще го занесеш на господарите си. Ще видиш колко ще ти бъдат признателни и ще те гледат на старини по-добре отпреди.
Както казал вълкът, така и направили.
На другия ден селянинът и жена му отишли на полето. Оставили детето да спи на сянка под едно дърво, а кучето легнало до детето и се престорило, че го пази.
Не минало много време, вълкът дошъл и грабнал детето. Селянинът извикал, ала вълкът хукнал към гората. Тогава старото куче го настигнало и спасило детето. Занесло го при своите господари. Селянинът се зарадвал, погалил кучето по гърба и казал:
— Жив да си, стари ми приятелю! Какъв грях щях да сторя, ако те бях убил! Отсега нататък ще живееш при нас охолно и спокойно до края на живота си.
После селянинът рекъл на жена си:
— Тази вечер ще сготвиш каша на стария Султан, за да я гълта, без да я дъвче. Ще му направиш и мека постеля. Ще го гледаме като наше дете.
И наистина оттогава кучето заживяло още по-добре, отколкото на младини.
Един ден дошъл вълкът и казал на кучето:
— Много добре прекарваш старините си. Дължиш го на мен и затова ще трябва да ми направиш една услуга. Ще се престориш, че не виждаш с едното око, и ще ме оставиш да грабна някоя тлъста овчица от стадото на твоя стопанин.
— Не — отговорило старото куче, — не мога да направя това. Винаги съм служило вярно на своя господар и така ще бъде до края на живота ми.
— Лошо ми се отблагодаряваш — казал вълкът. — Ако не ми помогнеш, ще остана гладен — в днешно време не се краде лесно.
— Не разчитай на мен, Вълчо. Казах ти и отново ти повтарям — ще служа вярно на господаря си докрай.
Вълкът помислил, че кучето се шегува, и още същата вечер се промъкнал в кошарата на селянина. Ала то го усетило и излаяло. Селянинът изскочил навън, грабнал една тояга и здраво наложил неканения гост. Вълкът едва успял да се измъкне. Но като прескочил плета, извикал на кучето:
— Постъпи зле с мен, неблагодарнико! Но помни, че ще си изпатиш!
На другия ден вълкът изпратил глигана при старото куче.
— Слушай, стари приятелю — рекъл глиганът. — Кумчо Вълчо ме изпрати да те поканя да дойдеш в гората, за да си премерите силите и смелостта. Който се окаже по-силен и по-смел, ще разполага с живота на другия и ще направи с него каквото си иска.
— Добре — отговорило кучето, — кажи на вълка да ме чака в гората. Ще дойда още днес.
Дълго мислило кучето как да надхитри вълка и накрая измислило. Отишло при един котарак, който имал три крака и дълга бяла опашка.
— Ела с мен да уплашим вълка — казало кучето.
— Как ще го уплашим? Той е по-силен от нас!
— Ще го надхитрим — отговорило кучето. — Сега той ни чака край гората. Като наближим, ти, както куцаш, ще започнеш да се навеждаш и да размахваш опашката си. Аз ще вървя до теб, така че да изглежда, че аз я размахвам, отдалеч ще прилича на сабя.
Котаракът се съгласил и двамата тръгнали към гората. Скоро вълкът и глиганът ги съгледали. Котаракът се навеждал и размахвал нагоре опашката си, а старото куче вървяло до него.
— Олеле! — извикал вълкът. — Кучето размахва сабя! Отиде ми животецът!
— А другарят му събира камъни, за да ни замеря! — провикнал се глиганът.
Вълкът и глиганът се изплашили и хукнали да бягат. Бягали, бягали, докато накрая глиганът се скрил в храсталака, а вълкът се покатерил на едно дърво.
Кучето и котаракът навлезли в гората и много се почудили, като не видели Кумчо Вълчо и глигана.
Ала ушите на глигана замърдали в храсталака, котаракът помислил, че е мишка, и здраво захапал ухото на глигана.
Глиганът изквичал, хукнал да бяга и извикал:
— Виновникът се крие горе на дървото!
Кучето и котаракът погледнали нагоре.
— Е, Вълчо, защо си се качил на дървото? От нас ли те е страх? Хайде, слез долу. Нека да забравим нашите разправии и да заживеем отново в мир и сговор.
— Признавам, че се изплаших, стари приятелю — отговорил вълкът. — Ти си по-силен и по-смел от мен. Можеш да разполагаш с живота ми. Но сега разбрах, че няма да ми сториш нищо лошо, и затова ще сляза. Ще заживеем отново в мир и сговор. Искам да ми бъдеш верен приятел.
— Ще ти бъда, Вълчо — рекло кучето. — Но и ти не трябва да ме караш да изменям на господаря си. Трябва да бъдем приятели за добро, а не за лошо на другите.
Старото куче и вълкът заживели отново като стари приятели.