Овчица-душица

Вълкът спря пред кошарата, погледна вътре през една дупка и рече на заключената овца:
— Овчице — душице, какви тънки крачка имаш, като шарени вретена! Я излез навън да ми тропнеш една ръченица! Комарът ще посвири, а ти ще поиграеш.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо — отвърна овцата, — искаш да ми схрускаш крачката!
— Не бой се, овчице — душице, не ям вече месо, защото станах вегетарианец.
Сухи дренки си похапвам, бистра водица си посръбвам и ми е леко на душата. Ако намеря киселици, и от тях не се отказвам. Не правя вече грехове. Ах, овчице — душице, каква мека черна вълна имаш, като коприна! Излез да я помилвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо, искаш да ме изядеш.
— Не бой се де! Нали съм вече вегетарианец. Ах, овчице — душице, какви черни очички имаш! Като кюстендилски череши.
Излез да им се порадвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо!
— Всичко ти е хубаво и прехубаво, овчице — душице, само опашката ти е грозна:
— Защо, Кумчо?
— Защото има едно бяло косъмче — старееш вече, хубавице овчице!
— Няма бяло косъмче на опашката ми!
— Има, излез да го отскубна. Ей го — виждам го през дупката. Ти си най-хубавата овца на света, ала бялото косъмче грози опашката ти. Отключи де!
Полъга се хубавицата и отключи кошарата. Старият вълк се вмъкна, хвърли се, удуши глупавата овца, метна я на гърба си и побягна в гората.

Бабата и мечката

Отишла една баба за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж.
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка, или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората.

Мъдростта на старците

Един жесток цар издал закон да бъдат погубени всички стари хора.
Каква полза от тях — казал той, — нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора ми нали под нож. Останал само един старец — баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да се укроти лудият кон.
— Как ли? — отговорила знахарката. — Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си:
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре ще ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, старецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?“, ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено. Дай ни по-напред мостра“.
На другия ден, когато чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо из горяло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна…
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците, намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Тогава излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Момиче от вар

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.
Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.
Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

Верните животни

Живял някога един човек. Нямал много пари, но с малкото, което му останало, тръгнал да пътува по света. Веднъж пристигнал в едно село и видял няколко деца, които подскачали и крещели. Спрял се и попитал:
— Какво има, деца, защо крещите така?
— Хванахме мишка и искаме да я научим да танцува. Виж колко е забавна, като бяга!
На човека му дожаляло за клетото животно и рекъл:
— Деца, по-добре пуснете мишката, ще ви платя за това.
Дал на децата пари, те пуснали мишката и тя се шмугнала в една дупка.
Човекът продължил пътя си и скоро пристигнал в друго село. Там видял как деца карали една маймунка да танцува, да се премята и се забавлявали с нея, без да й дадат покой. Човекът им дал пари, за да пуснат маймунката, и си тръгнал. После отишъл в трето село, а там децата били хванали мечка. Карали я да застава на задните си лапи и да танцува, за да ги забавлява. Човекът откупил мечката, а тя се зарадвала, че може отново да стои на четирите си лапи, и поела към гората.
Така човекът раздал всичките си пари, в джоба му не останала дори и медна монета. Тогава той си рекъл: „В царската хазна има къде-къде повече пари, ще взема малко оттам, колкото да не умра от глад, а после ще ги спечеля и ще ги върна обратно в хазната.“ Така и сторил, но като се измъквал навън, кралските слуги го заловили и го изправили пред съда за кражба. Присъдата била да го поставят в един сандък и да го пуснат в реката. На капака на сандъка пробили малка дупка, за да влиза въздух, сложили вътре парче хляб и стомна с вода и пуснали сандъка по реката.
А вътре човекът умирал от страх! Изведнъж чул, че нещо дращи и почуква отвън. После капакът се повдигнал и той видял една мишка, една маймунка и една мечка. Те искали да му се отблагодарят за това, че им помогнал да се отърват от лошите деца. Ала животните не знаели какво да сторят по-нататък и започнали да се съветват помежду си. В същия миг пред тях изскочил един бял камък, който приличал на яйце.
— Тъкмо навреме се появи — казала мечката. — Камъкът е вълшебен и който го притежава, ще получи всичко, което пожелае.
Човекът извадил камъка от водата и пожелал да има дворец с градина и царска конюшня. Едва успял да изговори желанието си и вече седял в прекрасен дворец с градина, имало и царска конюшня. Всичко било така великолепно, че той не можал да се начуди и нагледа.
По същото време по пътя минавали търговци.
— Вижте, вижте — извикал единият, — какъв прекрасен дворец! Миналия път, като минавахме оттук, имаше само подвижни пясъци.
Станало им любопитно и влезли в двореца. Разпитали човека как е успял да построи всичко това, а той им отговорил:
— Не съм го построил аз, направи го моят вълшебен камък.
— Що за камък е това? — попитали учудените търговци.
Човекът донесъл камъка и им го показал. На търговците много им се искало да го притежават и попитали човека дали не го продава. Извадили всякакви красиви и скъпи стоки и му ги предложили. Като ги видял, човекът много ги харесал, помислил, че те са по-ценни от вълшебния камък, и се съгласил. Ала в мига, в който им дал камъка, всичко изчезнало, той отново се озовал в сандъка и заплувал по реката.
Верните животни видели, че човекът отново изпаднал в беда, опитали се да му помогнат, но не могли да отворят капака на сандъка по никакъв начин. Тогава мечката казала:
— Трябва да намерим вълшебния камък, иначе усилията ни ще бъдат напразни.
Търговците останали да живеят в двореца. Животните тръгнали натам и когато били вече близо до двореца, мечката казала:
— Мишчице, промуши се през някоя цепнатина в двореца и виж къде е камъкът. Ти си мъничка и никой няма да те забележи.
Мишката се съгласила, но скоро се върнала и казала:
— Няма да е лесно. Камъкът виси над огледалото на червен шнур, а от двете му страни стоят две огромни кокошки с огнени очи и го пазят.
Тогава маймуната и мечката казали:
— Ще отидеш в двореца още веднъж. Докато господарят още спи, промъкни се до леглото му, ощипи го по носа и му изгризи косите.
Мишката направила така, както й казали маймунката и мечката. Като се събудил, господарят започнал да си търка носа и рекъл:
— Тези кокошки за нищо не ги бива. Пускат мишки, а те са ми изгризали косите.
И прогонил кокошките. На следващата вечер мишката се промъкнала в двореца и прегризала червения шнур. Камъкът паднал на земята и тя го избутала с малката си лапичка чак до вратата. После го взела маймунката и всички заедно тръгнали към реката.
— А как ще стигнем до сандъка? — попитала тогава маймунката.
— Няма да е трудно — казала мечката. — Аз ще плувам, а ти, маймунке, ще седнеш на гърба ми и ще се държиш здраво за мен с две ръце. Камъкът ще носиш в устата си. Ти, мишчице, ще се настаниш в дясното ми ухо.
Така и сторили. Докато плувала по реката, на мечката й доскучало и много й се приискало да побъбри.
— Какво ще кажеш, маймунке, ние с теб сме много смели, нали?
Но маймунката нищо не отговорила.
— Що за маниери имаш? — попитала възмутено мечката. — Как може да не отговаряш на своите приятели? Не обичам тези, които не отговарят.
Маймунката вече не можала да се въздържи, изпуснала камъка във водата и изкрещяла:
— Глупачка такава! Как искаш да говоря с камъка в устата? Сега всичко пропадна и за това си виновна ти!
— Не се ядосвай — отговорила мечката. — Все ще измислим нещо.
След като се посъветвали помежду си, те извикали всички дървесни жаби и разните му там водни твари и казали:
— Страшен враг се готви да ви нападне. Затова трябва да съберете много камъни, а ние ще ви изградим стена, която ще ви служи за защита.
Водните твари се изплашили и веднага започнали да вадят камъни от водата. Накрая от дъното изплувала една голяма тлъста жаба, която носела в устата си червения шнур с вълшебния камък. Зарадвали се мечката, маймуната и мишката и казали, че сега всичко е наред. После се сбогували с водните животни и се отправили надолу по реката към сандъка, в който бил затворен човекът. Отворили с вълшебния камък капака и добре че пристигнали навреме — хлябът и водата се били свършили и човекът едва не умрял от глад и жажда. Щом взел камъка в ръка, той си пожелал здраве и в същия миг се пренесъл в прекрасния дворец. Взел при себе си верните животни и всички заживели щастливо и задружно.