Показват се публикациите с етикет Балтийски приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Балтийски приказки. Показване на всички публикации

Зайо Байо и Кума Лиса

Латвийска народна приказка

Кума Лиса и Зайо Байо бяха съседи. Зайо Байо живееше в една нищо и никаква къщурка, направена от брезови клонки, постлана с топъл мъх. А Кума Лиса се ширеше в цял дворец, построен от лед — светъл, но студен.
— Добра ми е къщурката, макар че е сиромашка! — си мърмореше Зайо Байо, когато вечерно време се прибираше на сухо и се заравяше в златистия мъх.
А врабчетата, които студуваха, трепкаха с крилца все на заешкото коминче, защото отвътре излизаше топлинка.
Не щеш ли, една нощ, когато наближи пролетта и задуха топъл вятър, капчуците прокапаха и леденият лисичин дом захвана да се топи. Додето се разсъмне, от бляскавия дворец остана само една локва вода. Намокрена и измръзнала, Кума Лиса се наметна с кафявото си кожухче, изтича до брезовата къщурка на съседа си и похлопа на вратата.
— Кой си ти и какво искаш? — попита отвътре Зайо Байо.
— Аз съм твоята съседка — с жален глас отговори лисицата. — Топлият вятър отнесе моя дворец и сега съм бездомница. Моля ти се, отвори ми да се посуша и да се позатопля, защото умирам от студ!
Заекът имаше милостиво сърце и като разтвори широко вратата на къщурката си, викна:
— Заповядай, съседке. У мене е тясно, но все ще се намери място за една гостенка като тебе.
Кума Лиса се намъкна в заешката къщурка, разположи се нашироко до огнището, зае всичкото място, загърна се с кожухчето и заспа. Горкият домакин се сви зад вратата до метлата и цяла нощ зъбите му тракаха, защото духаше от пролуките.
На сутринта Кума Лиса се пробуди и щом отвори очите си, съзря заека и тропна с крак:
— Ти що щеш тука? По-скоро да се махаш!
— Я — учуди се заекът, — защо ме пъдиш? Че тази къщурка е моя.
— Беше, но вече не е твоя. Отивай да си направиш нова къща, а тук отсега нататък аз ще бъда стопанка!
С болка на сърцето Зайо Байо напусна топлото си жилище и излезе навън. Много му домъчня и заплака. Ей го насреща му се зададе Кумчо Вълчо.
— Защо плачеш, Зайо Мустакати? — попита вълкът.
— Как да не плача, като ми се случи голямо нещастие! Топлият вятър разтопи ледения дворец на лисицата, а тя влезе в моята брезова къщурка и ме изгони да се скитам бездомен в горските пущинаци.
— Тъй ли? — поклати глава заканително Кумчо Вълчо. — Аз тая лисица ей сегичка ще я науча!
И като се упъти към заешката къщурка, Кумчо Вълчо бутна с предната си лапа вратата и надзърна вътре. Кума Лиса тъкмо дояждаше крилцето на едно неразумно врабче, което беше паднало през комина на заешката къщурка.
Щом видя муцуната на вълка, Кума Лиса се развика:
— Кой наднича в моя дом? Пръждосвай се в гората или ще ти откъсна главата като на врабченцето, дето го дояждам сега!
Вълкът се уплаши, обърна се назад и побягна. А Зайо Байо пак наду гайдата и тръгна, дето му видят очите.
На една полянка между боровите дървета той срещна баба Меца Медарова.
— Зайче Байче — викна тя, — защо плачеш?
— Ще плача не, ами ще рева! — занарежда заекът и захвана да разправя историята си.
Баба Меца се ядоса много.
— Ще я изхвърля навън! — изръмжа тя. — Как смее да се намества в чужда къща без съдебно решение! Ей сега ще и покажа коя съм!
И като се втурна напред, Баба Меца блъсна вратата на заешката къщурка.
Кума Лиса я посрещна с метлата.
— Ти защо си навираш носа в чуждата къща! Вън! Или ще ти отупам гърба с тая метла! На пух и прах ще те направя.
От очите на лисицата изскочиха искри. Баба Меца се стъписа уплашена, измъкна се заднишком и търти да бяга в горските пущинаци.
А Зайо Байо махна безнадеждно с лапа, тръгна по пътеката, която водеше към село, и захълца. Накрай село го срещна Червен Петльо Гребенаров и го попита защо плаче. Заекът му разказа всичко.
— Не плачи, братче! — утеши го Петльо. — Аз ще изплаша Кума Лиса и ще я прогоня от твоята къща.
И потеглиха двамата. Петльо отпред, заекът отзад. Но щом стигнаха до къщурката и поискаха да влязат, Кума Лиса пак се наежи и развика:
— Вън! Вън! Или ще ви откъсна главите!
Ала петелът не се уплаши. Той разклати заплашително червения си гребен, запляска с криле и се провикна:
P>
Аз съм Петльо Гребенаров, пръв
приятел съм на Шаро! Кукуригу!
Кукуригу!
P$
А на лисицата се стори, че петелът вика: „Събуди го! Събуди го!“
— Кого да събудя! Шаро ли? — изврещя Лисицата, загубила ума и дума. Хвърли се навън през отворения прозорец, шмугна се в гората и вече не се върна.
— Благодаря ти, Петльо! — рече заекът на петела. — Ти, братко, ми помогна да се прибера пак в моята топла къщурка.

Дядо поп не е вчерашен

Литовска народна приказка

Един поп яздеше на кон през гората. Слънцето клонеше на залез. Настанало беше време за вечерна молитва. Попът слезе от коня, намота юздата на ръката си, по стар навик извади от торбата требника си, зачете една молитва и потегли пешком пред коня. Конят, като всеки кон, вървеше полекичка и от време на време протягаше глава да откъсне някоя крайпътна тревичка, пръхтеше или махаше с опашка да пропъди мухите.
А в горския пущинак се бяха потулили двамина крадци. Те гледаха охранения кон на попа и си шепнеха. Единият рече:
— Този поп е много наивен. Каквото да го излъжеш, ще ти повярва. Хайде да му откраднем коня!
— Не е хубаво — отвърна другият, — как ще посегнеш към добичето на едно духовно лице!
— Както посяга и той към хлябовете на селяните. Ти за тая работа не се тревожи, ами я ми помогни. Поеми коня и го отведи навътре в гората, а другото остави на мене. Аз ще се разправям с попа.
И като пристъпи тихомълком, първият крадец изоглави коня, захапа юздата, намести седлото му на гърба си и тръгна подир попа, а вторият метна върху шията на коня колана си и го отвлече в гората.
Върви попът, чете молитвата си и подръпва юздата, а крадецът тропа след него. Най-сетне свърши молитвата, затвори требника, извърна се назад и остана поразен, като видя, че подире му крачи вместо коня човек със седло на гърба, захапал конската юзда.
— Кой си ти и какво правиш след мене? — запита строго попът.
— Аз, дядо попе — падна на колене пред него крадецът, — съм твоят кон. За големите си грехове бях прокълнат и превърнат на кон. Много теглила претеглих през годините, докато бях добиче: стопаните ме биха с камшик, ругаха ме, гладувах и мръзнех, додето попаднах в твоите благи ръце. Ти никога не забравяш да прочетеш молитвата си, дори когато се намираш на път, затуй господ бог покрай твоите грехове прости и моите, вдигна тежкото проклятие от главата ми и пак ме превърна на човек. Но тъй като ти си ме купил и наброил за мене много пари, аз ще остана при тебе и ще ти служа пак като кон. Готов съм да тегля каручката ти и да подложа гърба си под твоето седло. Яхай ме, дядо попе! Ходи с мене и препускай където щеш! Само едно ще те моля: не ми давай овес, а ме храни с бели просфорки, пилешка чорбица и овче мляко, защото зъбите ми изпадаха, не мога всичко да ям. И не ме оставяй да правя грехове, защото поглеж, че пак съм се превърнал на кон. А пък сега сядай на седлото да те понося до село!
Попът спря насред пътя и се замисли. Този човек ще ми излезе по-скъп от коня. Всеки ден просфорки, пилешка чорбица, овче млечице — той ще ми изяде и ушите! Ами какво ще кажат хората, ако ме видят, че яздя човек, наместо кон. Я го вижте нашия поп — яхнал един нещастник. Не го ли е грях, не го ли е срам! Но дядо поп не е вчерашен и няма да се улови на тая въдица.
— Не мога — рече той на крадеца — да те яздя.
Свободен си, човече, върви където щеш! Крадецът се зарадва и попита:
— А за юздата и седлото, дядо попе, какво ще кажеш?
— Вземай ги! — викнал попът. — Щом конят ми го няма, защо ми е седлото, защо ми е юздата? Ти ми служи предано цели седем години. Нека тая юзда и седлото да ти бъдат награда от мене.
Крадецът грабна седлото и юздата, поклони се на попа и се изгуби в гората, където се беше укрил другарят му с коня.

Бобчето, сламката и въгленът

Латвийска народна приказка

Наклала баба огън и седнала да отбере чисти бобени зрънца, че да свари чорбица за дядото си. Не щеш ли, от шепата и паднало едно бобено зрънце — цялото беличко — и се търкулнало към отворената врата на кухнята.
— Хей, къде отиваш? — попитала го една неизгоряла сламчица, която мирно лежала край огнището.
— Ще се поразходя по света да видя има ли такива хубави бобени зърна като мене.
— Моля ти се, позволи ми и аз да дойда с тебе — замолила се сламката.
— Защо не? Тръгвай! — рекло зърното и прескочило прага.
Сламката хвръкнала от радост подире му.
— Къде без мене? — провикнало се едно въгленче, току-що отронено от най-крайната главня.
— Ела, въгленче! — поканило го бобеното зърно. — Ти ще ни светиш, когато през нощта стане тъмно.
Въгленчето се разпалило, подскочило нагоре и затепкало подир бобеното зърно и сламката.
Излезли навън. Упътили се към полето. Вървели, вървели, стигнали до брега на едно мъничко поточе и там спрели.
— Ами сега какво да правим? — обърнало се бобеното зърно към другарите си.
— Лесна работа — отвърнала сламката. — Аз ще се пречна над поточето като мост, а вие ще минете по мене отвъд.
И мигом се протегнала като мост над поточето.
— Хайде, минете по мене! — викнала тя към бобеното зърно и въгленчето.
— Аз първи! — затекло се най-напред въгленчето и тръгнало по сламката. Ветрецът го подхванал и то се разпалило. Но преди да стигне до средата, сухата сламка пламнала и изгоряла. Въгленчето се разтреперало, паднало във водата, изсъскало и угаснало, без да извика „Помощ!“
Бобеното зърно останало самичко, без другарчета, много се натъжило и захванало да плаче. Плакало, плакало, намокрило си бялата ризка, тя набъбнала и се пукнала.
Тъкмо в туй време покрай поточето минал един шивач.
— Моля ти се, шивачо, закърпи ми ризата! — помолило се зърното.
Шивачът бил добър човек, извадил иглата си, но на нейното ушенце имало само едно черно конче и той нашарил бялата ризка на бобеното зърно с черна нишка.
Затуй, деца, някои бобени зърна на ръбчето си имат по една черна ивичка.