Показват се публикациите с етикет Български народни приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Български народни приказки. Показване на всички публикации

Мъдростта на старците

Един жесток цар издал закон да бъдат погубени всички стари хора.
Каква полза от тях — казал той, — нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора ми нали под нож. Останал само един старец — баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да се укроти лудият кон.
— Как ли? — отговорила знахарката. — Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си:
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре ще ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, старецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?“, ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено. Дай ни по-напред мостра“.
На другия ден, когато чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо из горяло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна…
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците, намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Тогава излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Момиче от вар

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.
Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.
Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

Който не работи, не бива да яде

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е на учена да работи. Пазете ми я! Не и давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си изпраши очите. Не и давайте менци вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата и пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в мазето и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук“.
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотика ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотика — обади се свекърът.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — попита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата не разтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали не нахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо при готви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде, сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я раз чупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краешник от сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекър вата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Донесе вода от чешмата, накладе огън и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите, изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата, очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Галената щерка

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре и. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:
— Примък!
Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха но-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:
— Отмък!
И старците я дърпаха назад.
Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:
— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?
И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.
— Не е за нас! — клатеха глава годежарите и си отиваха. Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената щерка за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с кирясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.
Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:
— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.
— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчената премяна и я натовариха на колата.
Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:
— Отмък!
Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува и излезе на двора.
Главните се разгоряха още по-силно.
— Отмък! — изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. До сети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът и щеше да изгори.
Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.
— Примък! — извика тя веднъж. — Примък! — рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.
И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.
На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:
— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти наготви обед, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.
Замина орачът на работа, а жена му остана да си лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:
— Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.
Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.
— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! — обърна се той с укор към жена си.
— Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме по слуша — почна да се оправдава невестата.
Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.
— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш по стелката, а пък мене боли.
— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.
Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нещо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се на храниха хубаво.
— Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа — рече мъжът, като свършиха яденето.
— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се завъртя край огнището.
— Ами кой наготви яденето?
— Аз.
— Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.
Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:
— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.
— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърба. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.
Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч: — Дойдох, дъще, за да видя как си поминувате. Добре ли те носи твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?
— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да раз правя невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.
И невестата разправи всичко на майка си:
Майката кипна:
— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.
— Къде ще идем, майко? — попита дъщерята.
— У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.
Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.
— Къде я водиш? — изправи се той срещу старата жена.
— Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.
— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм достигнал тоягата! — извика орачът и накара двете жени да се върнат назад.
Влязоха в къщи.
— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърна се младият мъж към жена си.
— Сипи яденето в две паници и дай погачата.
Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:
— Яж!
— А на мене!
— На тебе ли? — обърна се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.
И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:
— Яж! — Няма да стъпя вече! Тъй да го знаете! — блъсна вратата майката и се втурна тичешком към своето село.
Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:
— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По скоро тръгвай!
Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:
— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти започнахме вече да стареем, скоро ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?
— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.
— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, докато разпрегне воловете и ги настани в обора.
Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учудено попита:
— Кой те научи да правиш тъй! Досега не си го правила.
— Баща ми — отвърна невестата, — той ни дойде на гости.
Орачът влезе в къщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавницата да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.
Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка:
— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!

Децата на войводата

Имало едно време три сестри, три воденичарски дъщери. Двете, по-големите, били хубави, но не твърде, а третата, най-малката, била като звезда вечерница. Живели трите момичета в бащината си воденица. Пораснали, станали моми за женене. Една вечер те седнали пред воденицата и навили хурки да предат на месечина. Почнали да си хортуват. Най-голямата казала:
— Да ще да ме вземе войводският син, ще му напреда едно вретено и ще му изтъка от нея платно, с което да облече цялата си войска.
— Да ще мене да вземе, че да му омеся една бяла погача, с която да нахрани цялата си войска.
— Ако пък войводският син се ожени за мене — рекла третата, най-малката, — ще му родя две момчета със златни коси и сребърни зъбчета.
Войводският син слизал всяка вечер да пои на реката белия си кон. Пътят му бил покрай воденицата. Тъкмо когато трите предачки си приказвали, той минал покрай тях, поспрял коня си и ги чул. На връщане влязъл във воденицата, намерил стария воденичар и му рекъл:
— Дядо, дай ми една от твоите дъщери за жена.
— Коя искаш? — зарадвал се воденичарят.
— Най-малката.
— Вземи я, синко, но ще те попитам най-напред какъв занаят имаш.
— Аз съм войводски син, дядо, баща ми е стар. Когато се оженя, ще ме направи командир на цялата войска. Аз ще бъда войвода.
— Добре, като е тъй — казал воденичарят.
На другия ден — било петък — войводския син дигнал сватба. Дошъл със златна кочия, взел най-малкото момиче и го завел в двореца на баща си. Заживели младоженците честито. Минало, що минало, старият войвода грохнал и отстъпил мястото на своя син, който станал добър войвода. Веднъж в двореца дошли двете по-големи сестри и рекли:
— Сестро войводкиньо, прибери ни в двореца и ние да си поживеем. Дотегна ни да ходим напрашени с брашно. Омръзна ни бащината воденица.
— Елате — рекла им войводкинята и ги наредила в двореца.
Най-голямата сестра била голяма завистница. Тя ходела денем и нощем по стаите на войводския дворец и се чудела как да прогони сестра си и да се ожени за младия войводски син.
Един ден войводкинята добила две момчета. Чудни деца — със златни косички и със сребърни зъбчета. С насълзени от радост очи гледала майката рожбите си и не можела да им се нарадва. Младоженецът бил на лов и щял да се върне късно през нощта. Голямата сестра, завистницата, стояла до леглото на родилката и се пръскала от яд. По едно време тя продумала:
— Сестро войводкиньо, защо не си подремнеш малко, я колко си уморена.
— Ами дечицата ми? — попитала майката.
— Аз ще ги сложа в люлката и ще ги люлея, докато заспят.
Уморената майка затворила очи и се унесла. Тогава завистницата грабнала двете новородени дечица, изскочила навън, мушнала се в тъмната градина и ги погубила. Заровила ги насред градината, отишла при кучката, взела две малки кученца и ги отнесла в люлката. Почнала да ги люлее и да им пее. Войводкинята спяла. Посред нощ се върнал мъжът й от лов.
— Честити рожби! — посрещнала го сестрата.
— Къде са? — викнал зарадван младият войвода и се завтекъл към люлката, но като видял двете кученца, пожълтял от гняв, извикал: — Вън! Изхвърлете тези кучета, а майка им прогонете, направете й сламена колиба нейде край реката! Отсега нататък нека пасе патките ми!
— Ами какво ще правиш без жена? — попитала завистницата.
— Лесна работа — отговорил ядосаният войвода — тебе ще взема!
Още същата нощ наредбата му била изпълнена.
На другия ден войводата излязъл да се поразходи из градината.
И що да види! На онуй място, дето завистницата заровила двете дечица, пораснали две дървета със сребърни листа и златни цветове. Учудил се войводата и повикал новата си жена:
— Ела да видиш какво е чудо станало!
Минал най-напред войводата по дърветата. Те се навели и двете надолу, почнали да го милват по главата. Минала подире му войводкинята. Дърветата се наклонили и почнали да я шибат по главата.
Войводата повикал майстори и рекъл:
— Закрепете между клоните на тия две дървета две легла — нощес ще спим с войводкинята там горе, между златните цветове и сребърните листа.
Майсторите направили леглата. Вечерта войводата и жена му се настанили да спят в тях. Зашумели над главите им сребърните листа.
Войводата бързо заспал. Цветовете го милвали по лицето. Войводкинята стояла като на тръни. Не можела да мигне, защото клоните я шибали по лицето. Към полунощ двете дървета се обадили с човешки гласове:
— Братко — рекло едното, — тежи ли ти войводата?
— Не ми тежи — отвърнало другото, — защото ми е баща. Лек ми е като перце. А на теб тежи ли ти войводкинята?
— Тежи ми като биволица. Клоните ми пращят.
Войводкинята чула, слязла от дървото и цяла нощ лежала на мократа трева.
На другия ден, когато войводата слязъл и отишъл пак на лов, тя грабнала една секира, отсякла дърветата и ги изгорила. От тях останала само купчина пепел. Патаранката, майката на погубените дечица, нагребала шепа пепел от купчината и я пръснала в лехите. До вечерта поникнал босилек със златни и сребърни върхове. Завистницата се досетила, че тоя босилек е от праха на дърветата, пуснала една овца в градината и овцата опасла босилека. През нощта тая овца родила две агънца със сребърна вълна и златни рогчета. Като ги видяла, завистницата бързо ги натикала в една кошница, намазала кошницата със смола и я хвърлила в реката. Реката понесла агънцата надолу. Кошницата се закачила във върбалака. Намерила патаранката засмолената кошница, отворила я и какво да види: сребърни агънца със златни рогчета. Познала ги, че са нейните дечица. Прибрала ги в колибата, дала им да сучат. Щом първото агънце дръпнало глътка мляко — превърнало се на дете. Тогава зарадваната майка дала мляко и на второто — и то станало дете.
Раснали двете момченца със златни косици и сребърни зъбчета в сламената колиба, проходили и почнали да говорят. Често излизали да играят навън, до прага. Всеки човек, който минавал край колибата, се спирал да ги гледа и да им се чуди. Минала веднъж войводкинята. Децата, като я видели, захванали да хвърлят камъни подире й. Минал войводата. Те изскокнали с две метли и почнали да метат пътеката пред коня му.
Войводата се смаял много, като ги видял: какви са тия момченца със сребърни зъбчета и златни косици? Тъкмо такива обещала някога да му роди патаранката. Нещо го жегнало. Тръгнал да я дири. Тя си пасяла патките край реката с една дълга върлина.
— Откъде имаш тия дечица? — попитал войводата.
— Реката ми ги донесе в една засмолена кошница — отговорила патаранката и си влязла в колибата.
Войводата се върнал в двореца. Заварил войводкинята тъкмо когато гонела с една тояга котката да я бие, защото налокала млякото.
— Не ме бий или ще обадя на войводата как погуби дечицата му и ги смени с кученца! — измяукала котката.
Войводата чул, грабнал от ръцете на жена си тоягата, хвърлил я през прозореца, навел се, взел котката на ръце и я разпитал за всичко. Котката, която не спи нощем, знаела цялата история. Тя разказала от игла до конец на войводата какво направила завистницата с децата, дърветата, босилека и агънцата.
— Ами как са се превърнали агънцата на деца? — попитал войводата.
— И туй видях — заговорила котката, — тъкмо бях отишла за мишки в колибата на патаранката, когато тя извади агънцата от кошницата. Щом им даде майчино мляко, те се превърнаха на деца.
Тогава войводата прибрал първата си жена и дечицата си в двореца, а завистницата заповядал да я засмолят в едно буре и да я хвърлят в морето.

Дар от сърце

Тръгнали трима братя към чужбина — пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
— Тука ще се разделим. Аз ще поема по десния път, ти — обърнал се към средния брат — тръгни по левия, а пък ти — обърнал се към най-малкия — ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука, на този кръстопът, и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
— Бива, бате — рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, до като си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек — стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и казал:
— Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчар лъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите ти давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш — орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
— Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало.
Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
— Какви са печалбите?
— Добри са — отговорил средният брат.
— Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих.
Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
— Не си лапал мухите в кръчмата — казал му големият. Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
— Туй ли ти е печалбата за три години? — попитал го най-големият брат.
— Туй е — три ореха, но те са дадени от сърце — отвърнал малкият. — Даде ми ги един стар човек — овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
— Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха — три години ратай! Де се е чуло и видяло такова чудо!
— Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! — развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.
— Аз мислех — думало си то, — че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си — нямало трошица хляб.
„Да счупя орехите, че да залъжа глада си“ — помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва-столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета — цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.
Вървяло що вървяло, наближило родното си село.
„Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него“ — рекло си то и счупило и втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете — кола, а на колата желязно рало.
— Бре! — ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче — толкова хубаво, че не може да се опише.
— Води ме — продумало момичето — в бащината си къща. Аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невяста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката — езиците си глътнали. Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

Хитър Петър и змеят

Едно време — разказва народната легенда — по земята ходели великани. Те имали големи огнени криле. Когато се дигнели да полетят, ставали невидими. Живеели в дълбоките планински пещери. Щом някъде почнел бой, великаните първи се вестявали невидими, бучели над главите на войниците и се биели помежду си. Когато срещнели сабите си, на небето припламвали светкавици. Тези великани се наричали змейове. През големия потоп всичките змейове се издавили, защото не знаели да плуват, а по небето не можели да летят дълго — отмалявали им крилете. Останал само един змей. Той влязъл в Ноевия ковчег и чакал, докато водите се дръпнат в моретата, езерата и реките. Когато земята изсъхнала, тръгнал по света. Дошъл и у нас. Настанил се в една балканска пещера. Намерил си една стара вещица да му шета и тръгнал да дири юнаци.
Срещнал най-напред Хитър Петър. Попитал го отдалеч:
— Хей, човече, ти юнак ли си?
— Юнак съм — отвърна, Хитър Петър.
— Какво можеш да правиш?
Аз ли! Когато стисна камък — вода пуща. — Не вярвам — казал змеят.
— Можем да опитаме. Първо и вземи един камък и го стисни.
Змеят взел от земята камък, стиснал го, на сол го направил, но вода не потекла.
— Гледай сега пък аз — навел се Хитър Петър, взел друг камък и без да го забележи змеят, измъкнал от торбата си бучка сирене. И като стиснал в шепа камъка заедно със сиренето — потекла вода.
Змеят се смаял.
— Брей, ти си бил по юнак от мене. Хайде да станем побратими!
— Бива! — отговорил Хитър Петър и станали побратими!
Тръгнали да ходят заедно. Вървели, вървели, стигнали до едно лозе. Сред лозето — висока череша с узрял плод. Змеят, нали бил великан, почнал да бере узрели череши от върха и ги лапал с шепа. Хитър Петър се въртял под черешата и се облизвал, защото не достигал узрял плод.
— Яж, побратиме! — поканил го змеят.
— Не ги стигам — отвърнал Хитър Петър.
Тогава змеят хванал върха на черешата и я огънал цялата надолу.
— Бери сега и дръж здраво!
Хитър Петър стиснал здраво един клон, откъснал черешка, но преди да я сложи в устата си, змеят пуснал приведеното дърво, то се изправило нагоре и Хитър Петър изхвърчал като птица през върха. Пре1върпип черешата и паднал до една трънка. Под трънката имало задрямал заек. Заекът изскочил и побягнал.
— Побратиме, какво направи? — попитал змеят.
— А бе, какво — видях оня заек и си рекох: „Чакай да прескоча черешата и да го хвана за ушие!“ Но избяга проклетникът.
Змеят се учудил още повече. Отишли по-нататък, нагазили една гора, пълна с дивеч: зайци, сърни, елени.
— Искаш ли — предложил змеят — да заградим тая гора с висока стена и да изловим дивеча, че да го опечем и да го изядем?
— Как да не искам? — отговорил Хитър Петър.
Запретнали си ръкавите. Змеят помъкнал цели канари и почна! да трупа. Трудил се юнашки, а Хитър Петър пълнел с кал малките дупки между камъните. Както и да е, направили висока стена, заградили гората, изловили всичкия дивеч, опекли на шиш сто елена, двеста сърни и петстотин зайци Седнали да ядат. Змеят лапа по три заека на залък, а Хитър Петър едва смогвал да изяде една плешка от младо сърненце. Мръкнало се. Приближили се да спят в змейската пещера. Вещицата ги посрещнала и запитала на змейски език, за да не разбере Хитър Петър:
— Кой е този?
— Мой побратим.
— Какъв е той?
— По юнак е от мене.
— Защо не го утрепеш?
— Как да го утрепя? — попитал змеят.
— Нощес, като заспи, вземи най-тежкия чук и удряй!
Хитър Петър, нали бил хитрец, всички езици разбирал, знаел и змейски. Уплашил се много, но нищо не рекъл. Легнали. Като духнали светилото, той тихо станал, излязъл навън, напълнил един чувал с камъни и го мушнал под чергата на мястото, дето лежал. Сетне се потулил зад вратата и чакал да види какво ще стане. Към полунощ змеят станал, грабнал един чук сто кила тежък и почнал да налага чувала. Като биел камъните — искри изскачали. Бил, бил, най-сетне рекъл:
— Утрепах го! — И легнал да спи.
На сутринта Хитър Петър излязъл от къта, дето се бил скрил, и викнал:
— Добро утро, побратиме!
Змеят опулил очи:
— Бе ти жив ли си още, нали те утрепах нощес с чука?
Хитър Петър се засмял:
— Тъй ли? Пък аз мислех, че бълха ме хапе. Не се мъчи да ме убиваш, защото съм кален.
— Че как си кален?
— С вряла вода.
— Хайде и мене да калиш — рекъл змеят, — нани сме побратими.
— Защо да не те каля — ще те каля. Кажи на бабата да сгорещи един казан с вода.
Змеят тоз час повикал вещицата и поръчал по-скоро да напълни казана с вода и да накладе огън. Когато водата в казана завряла, Хитър Петър накарал змея да влезе в една бъчва. Змеят се намърдал в бъчвата, а Хитър Петър заковал здраво дъното на бъчвата, като оставил само една малка дупка, през която почнал да налива врялата вода. Змеят вътре запищял:
— Олеле, побратиме, изгорях!
— Търпи, побратиме, за да се калиш като мене! — утешавал го Хитър Петър.
Като напълнил бъчвата догоре, Хитър Петър рекъл на вещицата:
— Нека стои до вечерта вътре, за да стане по-як от желязо! Щом залезе слънцето, разбий бъчвата и го пусни да излезе.
Отишъл си Хитър Петър, а вещицата чакала хубаво да се мръкне. Когато огряла месечината, разбила бъчвата и що да види — змеят се озъбил.
Така загинал последният змей.

Звездочелият юнак

Живял някога един човек — кротък и трудолюбив. Той имал невеста като цвят, но детенце си нямал и затуй мъката му била голяма.
Ката ден в неговата къща се отбивали на гости пътници от далечни страни. Гостолюбивият човек ги посрещал усмихнат, настанявал ги в къщи, а стопанката шетала пъргаво край огнището, за да ги нагости.
Веднъж гостоприемната къща замръкнала без гост. Стопанинът станал неспокоен, дигнал се и излязъл да пресрещне някой окъснял пътник, но притъмнелият път бил безлюден. Дълго стоял и чакал. По едно време от мрачината се задал един стар човек с брада до пояс. Като наближил, старият човек рекъл:
— Добър вечер, синко!
— Добре дошъл, старче! — отвърнал стопанинът. — Ако не бързаш, отбий се у дома да пренощуваш, наместо да биеш път в тъмнината.
— Благодаря! — зарадвал се старецът и тръгнал подир добрия човек. Влезли в къщи. Стопанката на къщата се зарадвала от сърце, като видяла госта, запретнала се и наготвила най-вкусната вечеря. Подир вечерята старецът попитал домакините как с добре ли са, имат ли си всичко, каквото им трябва.
— Много сме си добре — отговорила жената, — всичко се намира в къщи, само пиленце си нямаме, да ни гука в люлката.
— Не се грижете — и пиленце ще ви се намери. А сега хайде да лягаме, че нощта преваля.
На сутринта белобрадият старец се дигнал рано, стегнал се и тръгнал да си ходи. Стопанинът го изпроводил накрай селото. На раздяла старецът бръкнал в джоба си и извадил една червена ябълка. Подал я на гостолюбеца.
— На ти тази ябълка! Като си идеш в къщи, разрежи я на две половини. Едната половина изяжте с жена си. Подир девет месеца тя ще ти роди едно чудно момче, белязано със звезда на челото. Туй момче ще бъде по юнак от всички юнаци на земята.
Сетне старецът извадил от торбата си една сабя стоманена.
— На ти тази сабя. Ще я пазиш хубаво и когато момчето ти порасне — ще му я дадеш. Ще му кажеш, че винаги трябва то само да си я вади от ножницата. Ако чужда ръка я измъкне, веднага ще умре. А пък другата половина на ябълката ще разделиш на две резенчета. Ти имаш две кобили яловици. Ще им дадеш по едно резенче. Едната от тях ще роди конче като другите кончета, а другата — конче с рогче на челото. Да го гледаш като очите си, защото него ще яха твоят син. Хайде сега остани си със здраве!
Прибрал се го гостулюбивият човек и направил тъй, както му поръчал старецът. Минало, що минало, и ето на бял свят се появили едно момче със звезда на челото и едно конче с рогче на главата.
Раснало момчето и пораснало. Станало на петнадесет години. Почнало да ходи на лов из планината и всеки път хващало живи сърни и елени, а веднъж довело в къщи мечка стръвница. По едно време в селото се разчуло, че в града се появил юнак с голяма слава. Той можел да чупи по две конски подкови наведнъж. Юначното момче казало на баща си, че иска да иде в града да види този юнак.
— Иди синко, ала най-напред си избери единия от двата млади коня, които са вързани в обора.
Влязло момчето в обора, спряло пред оня кон, който нямал рогче на челото, хванало го за опашката, завъртяло го над главата си и го хвърлило навън. След това отишло при рогатия кон, хванало го за опашката, опитало се и него да хвърли, но конят не мръднал, сякаш бил закован.
— Този кон е за мене! — рекъл юнакът, яхнал го и тръгнал да се прости с родителите си.
Бащата, като видял, че синът е избрал рогатия кон, много се зарадвал и се досетил за сабята. Изнесъл я навън, подал я на сина си и му разказал заръката на белобрадия старец.
Целунал юнакът ръка на майка си и на баща си и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал в града, дето живеел славният трошач на конски подкови. Намерил го в една ковачница.
— Искаш ли да си премерим силите? — предложил звездочелият.
— Искам — съгласил се трошачът и грабнал две нови подкови. Стиснал ги с двете ръце и ги счупил като кравайчета.
Тогава нашият юнак пресегнал от коня и взел три подкови.
Наредил ги една върху друга и ги строшил, без да се напъне.
Прославеният трошач му се поклонил до земята.
— Признавам те за по-голям юнак от мене! — рекъл той.
Юнакът бутнал коня си и отминал по-нататък да дири други, още по-големи юнаци, с които да си премери силите. Дълго ходил, питал и разпитвал де когото срещне къде има прочути юнаци. Най-сетне му казали, че в една далечна планина живеел чернолик човек, когото никой не можел да победи. Упътил се нашият звездочел конник към далечната планина. Щом рогатият кон стигнал планината и прескочил оградата, от къщата изскочил черният човек, яхнал още по-чер кон и се втурнал като хала.
— Какво дириш в моя дом? — ревнал черноликият, ала звездочелият измъкнал сабята си, замахнал във въздуха и тя пропищяла. Черният се стъписал. Впил очи в сабята и рога на коня, скочил бързо на земята и паднал на колене пред юнака:
— Гостенино, признавам те за юнак, който няма равен на себе си. Отсега нататък аз съм готов да сторя всичко за тебе, стига да ми пощадиш живота.
И като се дигнал, черноликият мигом се превърнал в хубав бял момък.
Юнакът прибрал сабята си в ножницата и слязъл от коня. Влязъл в бялата къща. Прислужниците се разтичали и наредили богата трапеза. Яли двамата, пили, веселили се и най-сетне се побратимили. Черният човек, който се превърнал мигом в бял, поискал да покаже какви необикновени работи може да върши.
— Аз съм — казал той — голям познавач. Щом те видях, веднага разбрах, че си най-силният човек на земята. Освен това мога да се превръщам на мечка, на коза или на магаре, мога да ходя на ръцете си, щом се обърна надолу с главата, а с краката си мога да бера круши и ябълки.
— Дребни работи. Друго?
— Мога, когато се наведа и допра ухото си до земята, да чуя всички разговори по света!
— Виж, това е много хубаво! — рекъл юнакът. — А сега сбогом, побратиме!
— Сбогом, побратиме, на добър час! Кога ще се видим пак и как да узная дали си жив или се е случило нещо с тебе?
— Как ли — отвърнал звездочелият, — ще ти кажа как. Вземи туй цвете. То е от градината на майка ми. Посадила го е в деня, когато съм се родил. Порасло цветето и вързало две пъпчици. Разцъфтели пъпките и до ден днешен не са повехнали. Ще повехнат тогава, когато умра. Ти вземи едното стръкче, а у мене ще остане другото. Всеки ден го наглеждай. Повехне ли — ще знаеш, че ме няма между живите.
Като издумал тези думи, юнакът смахмузил коня си и отлетял като сокол. Дълго се носил над зелените поляни, през горите, пресякъл девет реки. На всеки път и кръстопът питал минувачите не са ли срещали юнак над юнаците, с когото да си премери силите, ала никой не можел да му покаже такъв юнак.
И ето че стигнал до брега на едно дълбоко езеро. Насреща имало колиба. Юнакът подкарал коня си към езерото да го напои, но тъкмо в туй време от колибата изскочил един човек с огромен корем и викнал:
— Хей, махни коня, да не ми пие водата, защото съм ял солена риба и ще пукна от жажда’. Аз цяла неделя чакам реките да напълнят езерото, че да се напия хубаво, а той довел коня си да смуче.
И като се навел, кореместият изпил на един дъх цялото езеро.
Юнакът се учудил много, слязъл от коня си и повел разговор с кореместия. Скоро се разбрали и сприятелили. Станали побратими. На тръгване звездочелият дал на смукача второто цвете, стиснал му ръката, разказал му за него и си заминал.
Подир три месеца ходене рогатият кон нагазил в една дълбока долина. Насред долината имало висока кула, цялата покрита със златни керемиди.
— Тук навярно живее някой големец! — рекъл си юнакът и почнал да тропа на заключената порта.
Ударил един път, повторил, потретил. По едно време надникнал през оградата и видял, че по мраморните стълби слиза надолу млада жена, чудна хубавица, облечена в коприна и злато. На пръстите и блещукали драгоценни камъни. Тя изтичала към портата и отключила. Дигнала очи и като видяла напреде си хубавеца, сълзи намокрили страните и.
— Защо плачеш, хубавице? — попитал гостенинът.
— Как да не плач незнаен юнако, когато имам за мъж един разбойник. Аз съм царска дъщеря. Преди една година бях годеница на един хубавец като тебе, но в деня на сватбата в двореца на баща ми пристигна разбойникът и ме грабна от ръцете на младоженеца. Донесе ме тук да си оплаквам дните. Чер потече животът ми. Сега не ми е толкова мъчно за мене, колкото за тебе, защото ти ще погинеш млад и зелен. Разбойникът може да погуби хиляда души като тебе.
— Не бой се, хубавице — рекъл юнакът, — аз ще го надвия ей сега и ще го пратя на оня свят.
Разбойникът бил на лов и отдалече съзрял, че един конник разговаря с жена му. Разлютил се оня ми ти човек и подгонил коня си. Искри изскачали от очите му. Но щом наближил, юнакът измъкнал сабята и замахнал. С един удар разсякъл на две половини разбойниковия кон. Разбойникът паднал на земята, а предната конска половина започнала да подскача като заклан петел. Повторно замахнал юнакът и ударил разбойника. Погубил го на място. В туй време хубавицата стояла на трема и държала в ръцете си един нож. Тя била решила да се прониже, ако разбойникът надвие. Като видяла, че разбойникът е вече мъртъв, невестата се затекла да посрещне победителя и със сълзи на очи започнала да го прегръща. Влязъл юнакът, прибрал си коня в обора, настанил се в кулата и заживял с хубавата царска дъщеря.
Минало, каквото минало, научил се царят, че разбойникът не е вече жив. Проводил вест на дъщеря си да се върне и да се ожени за един княз, ала тя не рачила.
— Кажете — заръчала тя — на моя баща, че аз съм вече женена и не ща никакъв княз.
Царят бил зъл човек. Той потърсил юнаци да погубят звездочелия, ала никой не се наел. Тогава в двореца пристигнала една вещица, хитра като лисица.
— Аз, царю — рекла тя, — се наемам да погубя оня юнак и да доведа дъщеря ти. Ще ме наградиш ли богато?
— Ще ти дам една торба жълтици! — рекъл царят.
Преоблякла се вещицата като просякиня и отишла в кулата, където живеел звездочелият. Юнакът тъкмо бил заминал на лов. Вещицата похлопала на вратата. Хубавата невеста се показала.
— Дъще, смили се над мене! В къщи си нямам къшей хляб. Подари ми нещичко за хапване! — почнала да се усуква вещицата.
Невестата имала милостиво сърце. Тя изнесла цяла кошница с хляб, печено месо и плодове, подала ги на просякинята и заръчала:
— Когато, бабо, ти стане нужда, пак ела. Аз съм сама. Хем ще си поговорим, хем ще ти дам нещо за в къщи.
На другия ден вещицата изчакала юнака да замине на лов и пак се явила. Днес тъй, утре тъй, сприятелили се с царската дъщеря. Старата лисица започнала да разпитва как си живеят тука.
— Много добре си живеем. Мъжът ми няма никаква тайна от мене.
— Ти много да не вярваш на мъжете — рекла вещицата. — Навярно и твоят мъж си има някаква тайна. Я го попитай къде се крие тайната на неговия живот — ще видим ще ти каже ли.
— Ще ми каже! — викнала невестата.
— Опитай и ще разбереш, че няма да ти каже.
Отишла си вещицата. Вечерта невестата наредила трапезата и седнала на края. Не била весела.
— Какво ти е докривяло? — попитал юнакът.
— Нали нямаш нищо тайно от мене? — попитала невестата.
— То се знае, че нямам.
— Тогава защо не си ми обадил досега къде се крие тайната на твоя живот?
— Защото ще се случи нещастие.
— Моля ти се, кажи ми! — насълзила се невестата.
— Недей плака, ще ти обадя — разтревожил се юнакът и като я прегърнал, добавил — тайната на моя живот се крие в тази сабя, дето виси на кръста ми. Когато вадя сам сабята — нищо ми няма; ако ли пък друг я измъкне от ножницата — тозчас ще умра. Тази е тайната на моя живот, но ти не бива никому да я казваш, защото ще загина.
Но царската дъщеря не можела да пази тайна и на другия ден вещицата научила всичко. Вечерта вещицата тръгнала уж да си ходи, ала като излязла навън, измяукала до три пъти, превърнала се на котка, пъхнала се под заключената порта, влязла в кулата и се настанила под одъра, дето спял юнакът. През нощта юнакът снел сабята си от кръста, окачил я на стената, легнал и заспал. Тогава вещицата се измъкнала изпод одъра, превърнала се пак на жена, грабнала сабята, измъкнала я от ножницата и я хвърлила през прозореца в езерото. Същия миг юнакът престанал да диша. На сутринта невестата викнала да плаче, а вещицата хукнала към двореца в града да обади на царя. Злият цар, като научил, че неговият зет е вече мъртъв, въоръжил един полк войници и отишъл да си при бере дъщерята. Но щом войниците стигнали до портата, отвътре излязъл рогатият кон и почнал лют бой. Той се изправил на задните си крака, а с предните захванал да удря царските войници по главите. Биел се срещу целия полк и не пускал никого да влезе в кулата.
Тъкмо в туй време двамата побратими на юнака забелязали, че цветята им са повехнали.
„Нашият побратим не е вече жив!“ — си помислил всеки един от тях и плеснал с ръце. След туй се събрали и решили да узнаят какво се е случило.
Оня, дето чувал всичко по света, допрял ухото си до земята и чул как вещицата думала на царя:
— Щом измъкнах сабята, мигом престана да диша!
— Ами къде е сабята?
— Хвърлих я в дълбокото езеро зад кулата.
— Аха — рекъл първият побратим, — старата вещица е погубила най-големия юнак. Тръгвай по-скоро да му върнем живота!
Двамата побратими седнали върху крилете на два големи планински орела и се понесли към кулата. Орлите прехвръкнали бързо и кацнали върху брега на езерото. Оня с големия корем се навел и изпил на един дъх всичката вода. Щом я изпил, на езерното дъно лъснала голата сабя. Първият побратим я взел, затекъл се по мраморната стълба и нахълтал в спалнята, дето лежал юнакът. Грабнал ножницата и щом пъхнал сабята в нея, звездочелият юнак си потъркал очите и се надигнал.
В туй време рогатият кон още продължавал да се бие юнашки и не пускал войниците да нахълтат в кулата. Юнакът скочил на краката си, грабнал сабята и се затекъл навън. Сега той сам измъкнал сабята и щом острата сабя запищяла над главите на войниците, те се пръснали като пилци из полето. Юнакът оставил войниците, а хванал в плен само царя и вещицата.
Злият цар бил изпратен на заточение, а вещицата получила своето. Младият юнак заповядал да и вържат ръцете, да и окачат на шията една торба, пълна с камъни, и да я пуснат в езерото, което реките отново били напълнили с вода.

Четиримата братя

Четирима братя — сиромаси хора тръгнали по чужбина да си търсят прехраната. Както вървели, по пътя ги на стигнал един старец с била брада, тояжка на рамото и торбичка на тояжката. Той бил магьосник, който можел всичко да прави.
— Добра стига, юнаци! — поздравил старецът четири мата пътници.
— Добро да намериш, дядо! — рекъл най-големият.
— Накъде сте тръгнали? — попитал ги старецът, като се изравнил с тях.
— Отиваме да си търсим късмета по чуждите краища — отвърнал вторият брат.
— Ако отивате надолу по селата, вземете и мене, че да бъдем дружина.
— Тръгвай с нас — зарадвали се и четиримата братя, — по-лек ще ни е пътят, като сме заедно.
Вървели, що вървели — стигнали до една чешма с два чучура.
Седнали да починат и да си похапнат. Бръкнали братята в торбите си и изкарали по един краещник чер хляб. Старецът като видял, че нямат нищо друго за ядене — извадил от торбичката си една глава лук, нарязал я и всекиму дал по една четвъртина. Похапнали братята, напили се със студена вода и станали да си ходят. Преди да потеглят, най големият брат се загледал във водните струи и въздъхнал:
— Ех, да можеше вино да потече наместо вода от чучурите на тая чешма, че да се наместя тука, че да си изградя една кръчма! Вярвайте ми, братя, няма да оставя не почерпен сиромах човек.
— Нека бъде тъй, както искаш — промълвил старецът и вдигнал нагоре десницата си.
Тогава станало чудо — от единия чучур мигом рукнало бяло вино, а от другия — червено. Зачудили се тримата по-малки братя и рекли на големия:
— Ако имаш нужда от помощ за изграждането на кръчмата — да останем!
— Вървете си по пътя, а мене оставете сам. Щом като имам такава чешма — помощници колкото щеш.
Потеглили тримата братя със стареца по-нататък. Вървели, що вървели — излезли на едно равно поле. Сред полето имало три заоблени могили, а между могилите — търкулнати два големи бели камъка. Вторият брат се спрял, погледнал могилите, равното поле, камъните и въздъхнал:
— Ех, да можеха тия могили да се превърнат на житни купни, а камъните — на два вола, че да си направя едно крушево рало! Цялото поле наоколо ще изора. Ще го засея и ще насипя в житниците си зърно за чудо и помен. Вярвайте ми, братя, сиромах човек няма да излезе гладен от къщата ми!
— Тъй да бъде! — вдигнал втори път десница старецът и мигом могилите се превърнали на житни купни, а камъните — на два бели вола с разкрачени рога.
Останал вторият брат при купните и воловете, а другите двама и странникът продължили по-нататък. Вървели ни малко, ни много — стигнали до една рътлина. А рътлината — цяла почерняла от гарвани.
— Ех — загледал се третият брат, — вижте колко много гарвани са кацнали насреща! Де да ми бяха овце! Че да ги смъкна по лъките, че да си изградя една голяма мандра…
— Тъй да бъде! — трети път вдигнал десница странникът и мигом гарваните се превърнали в стадо черни овце.
Насмел третият брат стадото към лъките, а най-малкият и старецът продължили по-нататък. Надвечер стигнали в едно село. Там заварили сватба — цигулки свирят, тъпани бият.
— Искаш ли да те заведа на тази сватба? — попитал старецът.
— Хайде — отвърнал момъкът.
Отишли в къщата на младоженеца. Вратата била широко разтворена. Кумът тъкмо въвеждал невестата при свекъра и свекървата.
Старецът го преварил и се провикнал:
— Хей, кумове и сватове, тая невеста не е ваша!
— Хубава работа, ами чия е? — попитал го кумът.
— Наша! — отвърнал старецът.
— Как тъй ваша? — развикали се сватовете.
— Тя е късмет на туй момче, дето е тръгнало с мене. Ако не вярвате, донесете ми две лозови пръчки. Едната ще побия в земята, а другата нека я побие старият сват. Ако вашата пръчка се разлисти и върже плод пред очите ни — вие сте правите и ще си вземете невестата. Ама ако лозата ви из съхне, а моята роди грозде — ще дадете невестата на туй момче, дето върви с мене. Съгласни ли сте?
— Тъй да бъде! — отговорили сватовете и тозчас донесли две лозови пръчки от селския маточник.
Старецът грижливо посадил едната пръчка, а старият сват — другата. Всички заобиколили пръчките и вторачили очи да видят какво ще стане. Минало ни малко, ни много — ето че пръчката на странника се разлистила, пуснала реса, вързала грозде и то почнало да руменее, а пръчката на стария сват изсъхнала и почерняла.
Като видели туй чудо, сватбарите нямало що да сторят. Дали невестата на момчето и го направили приведен зет. Старецът изял едно грозде от младата лоза, простил се с младоженците и се загубил в нощта, а четвъртият брат останал да живее при невестата си.
Минали десетина години. Странникът решил да споходи четиримата братя и да ги види как живеят и дали посрещат човешки сиромасите. Отишъл най-напред при кръчмаря. Мръквало се, когато бутнал мандалото на вратата. Влязъл вътре.
— Добър вечер, синко! — рекъл гостенинът и оставил в къта торбичката с тояжката си.
Кръчмарят не отговорил на поздрава му, като го видял какъв е окъсан и грохнал.
— Брей, че дълъг път съм бил — започнал старецът, — капнах от умора. Много съм ожаднял. Да щеш да ми на точиш една чаша вино.
— А пари имаш ли? — попитал го кръчмарят. — Де пари в такъв човек като мене, клет сиромах съм.
— Вино без пари не давам! — сопнал се кръчмарят. — Не давам!
— Като не може — не може! — тихо изломотил старецът. — Остави ме поне да пренощувам в кръчмата на завет, защото навън духа студен вятър, а пък аз съм болнав човек.
— Моята кръчма не е хан за просяци! — викнал кръчмарят и изтласкал стареца навън, като хвърлил подире му тояжката и торбичката.
Старецът се навел, взел си тояжката, надянал торбичката, метнал я през рамо, погледнал към кръчмата и рекъл:
— Както беше преди десет години — пак тъй да стане!
Само за един миг кръчмата се превърнала на стара каменна чешма, а от чучурите наместо вино рукнала пак бистра водица.
Кръчмарят прехапал устни и почнал да си скубе косата, но било вече късно.
Отишъл старецът при втория брат — земеделеца. Заварил го сред хармана — седи на едно столче с броеница в ръце и гледа работата на ратаите си. Диканите му пращят, а наоколо купни, купни — чет нямат.
— Дай ми малко хлебец — протегнал ръка странникът, — че умирам от глад. Два дена залък не съм слагал в устата си.
— Я да си вървиш по пътя! — почнал да го хока земеделецът. — Нямам хляб за скитници като тебе. Кой откъдето се откъсне, все при мене тича и вика: дай! До гуша ми е дошло от тия сиромаси!
Старецът тъжно поклатил глава, излязъл на улицата и без да се обърне назад, промълвил:
— Както си беше — пак тъй да стане!
И мигом житните купни се превърнали на могили, воловете — на камъни, а харманът, богатият дом и ратаите изчезнали като дим.
Странникът продължил пътя си и спрял пред мандрата на овчаря. Надникнал през високия плет. Лавнали го кучетата. Овчарят се показал отвътре със запретнати ръкави. Тъкмо подклаждал казаните с току-що издоеното мляко.
— Какво има, старче? — попитал овчарят.
— Дошъл съм да ми дадеш малко хлебец и паничка мляко. Гладен човек съм.
— Сега ли намери да ме крънкаш, тъкмо когато подклаждам казаните! Я да се махаш или ще пусна кучетата да се разправят с тебе!
Старецът въздъхнал, поклатил глава и рекъл:
— Както си беше по-рано — пак тъй да стане!
И всички овце, които пасели по рътлината, мигом се превърнали в черни гарвани и отлитнали.
Отишъл старецът при последния брат. Намерил жена му и двете му дечица в една сламена колиба накрай село.
— Къде ти е човекът? — попитал старецът невестата.
— Той пасе селските говеда. Скоро ще се върне. Влез, дядо, влез да си починеш — поканила го невестата.
Старецът влязъл в колибата и видял трима малчугани — седят край огнището и чакат.
— Сторете място на гостенина да се позатопли! — рекла майката и подала стол на стареца.
Децата се отместили назад, а старецът протегнал ръце към огнището и попитал:
— Какво си заровила в огнището, питка ли? Тъкмо на време съм дошъл. Дай я насам да си похапна!
Тогава невестата се навела и прошепнала на стареца:
— Дядо, то не е питка от брашно, ами от кал. Ние осиромашахме много. Лани изгоря къщата ни и всичко, каквото имахме. Сега сме ей тъй, както ни виждаш. Шепа брашънце нямаме, затуй замесих малко хал, направих питка и я метнах в огнището, за да залъжа чедата си, додето се върне баща им. Той ще донесе нещичко от гората: я гъби, я диви круши.
— Извади питката! — настоял старецът.
Невестата разровила огнището, извадила питката и като я разчупила — що да види: калената питка се превърнала на истинска.
По едно време се върнал и говедарят. Като видял гостенина, той се зарадвал до немай-къде. Вечеряли всички за едно. Изяли питката. Невестата постлала една рогозка до огъня и рекла:
— Ти си стар човек. Легни си тука до огъня, а ние ще спиме пред колибата.
— Как живеете? — попитал ги старецът.
— Много сме добре — отвърнал говедарят. — Разбираме се. Лоша дума не сме си разменили, откак сме се събрали. Изгоря ни къщата, но нали сме живи и здрави — ще се потрудим и ще си направим друга.
— Все тъй да карате докрай! — продумал странникът. — С мир и сговор вие ще можете косъма да разцепите и през камъка да минете. Хайде сега лека ви нощ!
Всички налягали. Старецът вътре, домакините — вън. На заранта невестата се пробудила и влязла в колибата да види какво прави гостенинът, но не го заварила: той се дигнал рано и си отишъл. Домакинята започнала да разтребва. Дигнала рогозката да помете и що да види — там, където спал гостенинът, блещукали изсипани цяла паница жълтици.

Крали Марко

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:

- Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.

- Къде ще идеш, сине? - попита го старата майка.

- В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

- А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

— Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

- Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

- Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители - черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби - твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

- Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите.

Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:

- Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.

Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.

Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:

- Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар - всекиму жълтица, а на командира ви - десет!

Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:

- Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!

Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък - цяла канара - и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:

- Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:

- Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.

Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.

Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.

Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица.Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:

- Пазете се, черни души арапски!

Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.

Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.

Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.

И на всичките даде по една жълтица - да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.

Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.

А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

Педя човек

Живеели двамина стари хора - мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият - сляп, а другият - куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

- Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее - ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш - добре ли съм решил?
- Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.

- Добро утро, тате! - викнало момчето.
- Кое си ти? - попитал старецът.
- Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха - но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала

- Ох, на мама - викнала тя, - то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата - бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:

- Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

- Тате - викнал той на стареца, - ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи - ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

- Хей - викнал той, - какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:
- Какво има?
- Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! - отвърнал търговецът.
- Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.
- Де го? - още повече се смаял търговецът.
- Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

- Продай ми го!
- Колко даваш? - попитал старецът.
- Сто жълтици.
- Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

- Тая нощ - рекъл първият - ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?
- Съгласни сме! - отговорили другите двама.
- Вземете и мене, братя! - обадил се Педя човек в тъмнината.
- Кой си ти? - трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:
- Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.

Речено - сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:

- Братя разбойници, кой вол да открадна - белия или черния?
- Мълчи, дребосъче мустакато - зашепнали разбойниците, - изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

- Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

- Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

- Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш пляч-ката ми?
- Аз съм Педя човек.
- Какво искаш от мене?
- Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.
- Къде живеят те?
- Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

- Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа - убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

- Как сте? - попитал Педя човек и си засукал мустака.
- Добре сме - отвърнали старците. - Тебе чакахме.
- Вие сте добре - рекъл Педя човек, - но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.
- Лесна работа! - рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.

Кос и лисица

Едно косе си направило гнездо на дърво в гората за да си снася яйчица.
Научила лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата. Като иде рече:
- Косе-босе, дай ми яйчице!
И то ще даде яйчице. Тя иде утре пак:
- Косе-босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха гости мама и тате.
Давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То рекло:
- Нямам вече, лиске! Само едничко ми е останало!
- Е, като нямаш, ще изям теб! - рекла лисицата.
То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.
На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:
- Защо плачеш, косе?
Пък то рекло:
- Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!
Пък те рекли:
- Я недей плака! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: ''Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отвори и вземи нея''...
Лисицата, като дошла, рекла:
- Косе-босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!
Косето казало:
- Нямам мари, лиске, нямам вече!
- Е, като нямаш, косе, ще те изям!
- Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!
Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:
- Де я, де я нея?
- Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!
Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне - тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.
Тогава, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:
- Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?
- Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! - рекли краката й.
- Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?
- Ний тъй думахме: ''Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!'' Ей тъй думахме!
- Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?
- И ний тъй думахме:''Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!''
- Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?
Пък тя, опашката, рекла:
- Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!
- Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! - рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изял. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.