Показват се публикациите с етикет Азиатски приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Азиатски приказки. Показване на всички публикации

Трима добри юнаци и хала многоглава

Чувашка народна приказка

Това било отдавна — толкова отдавна, че всички тогавашни хора вече са станали на прах; не са живи и онези, които са се родили по-късно.
Тогава живяла Галямата хала — колкото силна, толкова и зла. Огън изригвала, всичко изгаряла, с опашката си планини събаряла, с ноктите си пропасти риела. Когато завиела, от воя и през трийсет и девет земи шумата окапвала, реките пресъхвали. Всичко живо се бояло от нея.
Разсърдила се веднъж Голямата хала. Ревнала, изправила се в цял ръст, небето достигнала. Слънцето и месеца оттам откъснала. Слънцето в лявото си ухо скрила, а месеца — в дясното.
Начаса притъмняло на земята. И в мрака Голямата хала се втурнала срещу хора и зверове — всичко живо изловила и изгълтала.
Земята опустяла. Ала не съвсем. В тъмнината Голямата хала не видяла, че в гъстата степна трева се било скрило малко момченце с врано жребче; в голямата гора под вековен дъб друго момченце с бяло жребче се било притулило; а горе, в планината, в една пещера се било спотаило трето момченце със сиво жребче.
Момченцата видели всичко. И том Голямата хала отлетяла към своята далечна страна, те започнали да растат. Раснали, пораснали, станали смели юнаци. Онзи в степта се нарекъл Земя-юнак; другият в гората — Гора-юнак; а третият в планината — Скала-юнак.
Земя-юнак си изковал такъв меч, какъвто сто юнаци да се напънат, не могат да повдигнат. Той го метнал на рамо като някаква тояжка.
Яхнал своя жребец, огледал степта. Навред била непрогледна тъмнина.
— Къде е светлината? — запитал Земя-юнак, но никой не му отвърнал. Той потупал жребеца по шията. — Да идем, Вранчо, слънцето и месеца да дирим, че без светлина не се живее!
А жребецът в отговор започнал да рови с копито земята, да тъпче тревите.
Земя-юнак го смушкал и препуснал през степта като вятър. Летял в мрака без път и посока. Излезнал край голямата гора. Гледа: Гора-юнак върти столетен дъб, прехвърля го от ръка в ръка, като с пръчица си играе, а наблизо пасе белият му жребец.
Гора-юнак съзрял в мрака конника на вран кон. Провикнал се:
— Накъде си се запътил, брате?
— Слънцето и месеца да диря.
— Вземи ме за дружина! Кривакът ми е як. Може да ти помогна.
— Тръгвай, братко! Сам юнак не е юнак — рекъл му Земя-юнак.
Гора-юнак яхнал белия си жребец и тръгнал с брат си.
Много ли, малко ли вървели — в тъмата гледат нещо се мержелее: това бил третият, най-младият им брат. Седи Скала-юнак и премята голяма канара от ръка в ръка — играе си. А край него пръхти сивият му жребец.
— Добра среща, братя! Накъде така? — извикал им Скала-юнак.
— Тръгнали сме да дирим слънцето и месеца.
Вземете ме със себе си! Корав камък за оръжие имам. Може да ви помогна.
— Тръгвай, братко! Вярна дружина — яка твърдина — поканили го двамата.
Скала-юнак яхнал своя сив жребец и тримата тръгнали на път. Преминали високи планини, преплували дълбоки реки и излезли на широко поле. Пред тях блеснала Бяла река. През нея минавал сребърен мост, а на отвъдния бряг се виждал сребърен дворец.
Юнаците слезли от конете и влезли в двореца. А вътре — хубост невиждана! Греели сребърни звезди, подът бил постлан с шарени губери. На трапезата било наредено сладко ядене.
Наоколо не се мяркал жив човек.
Братята похапнали и легнали да подремнат. Заспали дълбок сън, но среднощ белият жребец неспокойно зацвилил, дочул го Гора-юнак, станал, взел си кривака и бързо излязъл навън.
А навън гърмяла и трещяла Бяла река. Една подир друга пристигнали девет вълни. Деветата носела сребърен престол. А на престола седяла хала с девет глави — всяка глава била увенчана със сребърна корона.
Ревнала халата:
— Аз съм малката щерка на Голямата хала. Диря вас тримата. На девет къса ще ви разкъсам, с огън ще ви и изпепеля!
— Чакай, дъще на злото! — отвърнал и Гора-юнак и стиснал дъбовия си кривак. — Рано е още да се хвалиш.
Рекъл това и размахал кривака наляво-надясно. Три пъти замахнал — деветте страшни глави откъснал. Обезглавена, халата се търколила в степната трева.
Гора-юнак изтрил потта си от челото, върнал се в двореца и събудил братята си:
— Ставайте, братя, че дълъг път ни чака.
Метнали се тримата юнаци на жребците и препуснали през полето. Много ли, малко ли вървели, гледат — пътя им прегражда Черна река. Над нея минава златен мост, а на отсрещния бряг се издига златен дворец.
Юнаците слезли от конете и влезли в двореца. А вътре — хубост невиждана: на тавана горят златни звезди, по пода постлани златни губери. Тежката трапеза отрупана с ястия, а домакините никакви ги няма.
Тримата братя похапнали и легнали да си починат. Сред нощта зацвилил сивият жребец, затропал с копита. Скала-юнак скочил, грабнал канарата и излезнал навън.
А по Черна река заревали дванайсет мътни талази — един от друг по-високи и буйни. На дванайсетия талаз се люлеел златен престол, а на престола — дванайсетоглава хала; всяка глава увенчана със златна корона.
Халата ревнала силно:
— Аз съм по-голямата щерка на Голямата хала! И да отмъстя за сестра си. На дванайсет къса ще ви разкъсам, с огън ще ви изпепеля.
— Чакай, дъще на злото! Не бързай да се хвалиш — отвърнал Скала-юнак. Запратил тежката канара към халата. Премазал я. Страшилището издъхнало начаса. Търколили се дванайсетте златни корони на тревата.
Изтрил потта от челото си Скала-юнак, върнал се в двореца и събудил братята си:
— Ставайте, братя-юнаци! Тръгвайте по-скоро да намерим слънцето и месеца.
Отново тръгнали тримата братя през тъмната степ. Вихром полетели жребците. Дълго ли, кратко ли препускали, колко ли път извървели — никой там не е бил и никой не може да каже.
Задъхали се конете, покрили се с пяна. И конниците се изморили. Легнали да поспят и съберат сили.
Заспали братята дълбок сън. И ето из мрака излетяла Голямата хала — едната и глава колкото планина, а колко глави има — в тъмното не се вижда. Опашката и до небето стига. Завила се на обръч, оградила спящите юнаци, съска и се подсмива:
— Не ще ми убегнете този път. Ще ви отмъстя за моите щерки!
Жребците трепнали, в един глас тревожно изцвилили. Скочили тримата братя и мигом се метнали върху седлата. Поискали да прескочат страшилището „но то засъскало“извило опашка и в още по-тесен обръч ги свило.
Сивият жребец се препънал в железните люспи на Халата и заедно със Скала-юнак политнал право в едно от гърлата и. Халата го глътнала цял-целеничък.
Подскочил белият жребец, но не успял да прескочи Халата и полетял ведно с Гора-юнак в друго от гърлата и. И него Халата глътнала цял-целеничък.
Останал най-старият брат да се бие с Халата.
Преди да се втурне, враният му жребец издумал:
— Не ме жали, юначе, удари ме до кръв!
Юнакът шибнал с все сила верния си кон. Закръжил като вихър жребецът, а юнакът завъртял своя меч — една след друга главите на Халата свалил. Улучил сгода, порнал търбуха на страшилището.
Тозчас изскочили на воля Гора-юнак и Скала-юнак. Не побягнали, а се втурнали на стария си брат да помагат.
Дълго траяла борбата. Накрай страшилището било победено.
Из разсечения му търбух наизлезли хора и добитък, зверове и птици — всичко, което Голямата хала била погълнала.

Досетливата врана

Юкагирска народна приказка

Кога е станало това, сам пресметни!
Край морето летяла една гладна врана. Чула тя, че по крайбрежната пътечка пращят клонки, кацнала на едно дърво и видяла, че откъм морето иде човек.
— Кой е този? — запитала тя кълвача.
— Чужденец — отвърнал кълвачът.
Враната литнала по следите на човека и го погледнала в гърба. Не приличал на юкагир.
Погледнала го и в лицето.
— Га-га! — грачела тя. — Дошъл е американският търговец. Пак е дошъл за кожи.
Враната решила да лети и да попоглежда.
И ето че американецът влязъл в юртата на един стар ловец. Старецът сварил еленово месо. Нагостил пътника с тлъсто парче, дал му вкусна мозъчна кост. Яли що яли и като се наяли, старецът хвърлил костта на улицата, а гостенинът я хвърлил в огьня.
Враната се разсърдила на гостенина, задето не хвърлил костта през прага. „Алчен човек е той — помислила си тя, — трябва да бъде наказан.“
Американецът прегледал всичките кожи, опипал ги и рекъл на стареца:
— Хайде сега в платноходката за стоката!
— Не аз купувам от тебе — отговорил ловецът, — а ти от мене. И ти трябва да донесеш стоката си при мен в юртата.
Тръгнал си американецът и почнал да ругае стареца. А старецът си помислил: „Дали ще се върне или няма да се върне? Май че обидих богатия търговец.“ Но търговецът се върнал, само че намислил нещо лошо. Като вървял през тайгата, той наскубал мъх и го пъхнал между тютюна. На брега събрал нападали листа и ги смесил с чая. Но враната видяла всичко.
И ето какво се случило по-нататък.
— На ти стоката, старче! — рекъл американецът. — Само, че ти донесох повече, отколкото трябваше. Прибави и ти кожички!
Старецът взел стоката в едната ръка, а кожичките сложил в другата. Американската стока излязла по-тежка.
— Ето ти още десет лисичи опашки — рекъл старецът.
Американецът сложил всичко в чувала, метнал го на гръб и си тръгнал весел и доволен. Вървял из тайгата и пеел. А досетливата врана кацнала върху чувала и попоглеждала напред. „Ще те проводя аз отвъд морето с празни ръце!“
Спрял се американецът, навярно се уморил. Враната кацнала на едно дърво. Американецът оставил чувала под един храст и отишъл да пие вода. Напил се и напълнил лулата си.
— Сега му е времето! — пошепнала си враната.
Домъкнала мъх, развързала чувала, извадила от него всичките кожички, а вместо тях поставила мъха.
След това отнесла кожичките при дядовата юрта и ги сложила пред прага.
Старият ловец още спял, ала най-сетне се събудил. „Я да си напълня луличката!“ — помислил си той. Запушил тютюн, но той му замирисал на мъх. Опитал чая, ала в него имало шума.
— Ах, негоднико! Ах, ти, задморски лъжецо! — захванал да ругае старецът.
Изскочил от юртата по-сърдит от зъл дух. Гледа — пред прага лежат кожите.
„Животинките навярно са оживели — рекъл си ловецът. — Усетили са, че искат да ги откарат в чужда земя и са избягали от чувала.“
Събрал кожичките си и ги внесъл в юртата.
А пък американецът в това време отишъл на брега. Седнал в лодката и захванал да се хвали на другарите си:
— Гледайте колко кожи взех, все от скъпи северни лисици!
— Покажи ни ги! — рекли те.
Американецът развързал чувала, но в него имало само мъх.
— Ай-ай-ай! — развикал се той. — В тая тайга живее страшен магьосник, само дано не превърне и нас в пух и прах.
А враната загракала от дървото:
— Га-га-га. Аз съм магьосникът! Друг път да не лъжеш юкагирите!

Девойката-хвощ

Якутска народна приказка

Разказват, че една заран малката бабичка, която била стопанка на пет крави, станала рано и отишла на полето.
В широкото поле тя видяла един хвощ с пет плодни махалца. Изскубнала хвоща, без да счупи нито коренчето, нито едно махалце. Занесла хвоща в юртата си и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и се запретнала да дои кравите си.
Както дояла, тя чула, че в юртата звъннали камбанки. Бабичката хвърлила ведрото и разляла млякото. Изтичала в юртата, погледнала — там всичко било на мястото си: на възглавницата лежал хвощът, такъв, какъвто го оставила. Бабичката пак излязла и захванала да дои кравите. Отново звъннали камбанки. Бабичката пак разляла млякото. Изтичала и що да види — на постелята седи девойка с невиждана хубост: с очи като блестящи скъпоценни камъни, с вежди като два черни самура. Хвощът се превърнал в девойка.
Зарадвала се малката бабичка и рекла:
— Ти ще ми бъдеш наместо дъщеря!
И заживели заедно.
Веднъж младият ловец Харжит тръгнал да иде в тайгата. Видял една сива катерица и започнал да пуска стрели по нея. От ранно утро до залез слънце стрелял, но все не можел да я улучи. Катерицата скочила на елхата, от елхата — на брезата, от брезата се прехвърлила на едно борово дърво.
Дотърчала катерицата до юртата на малката бабичка и скочила на бора.
Харжит също дотичал до бора и пуснал стрела към катерицата. Катерицата пак избягала, а стрелата паднала през димния отвор в бабината юрта.
— Бабо, изнеси стрелата, дай ми я! — извикал юнакът.
Но никой не му отговорил.
Разсърдил се Харжит, почервенял от гняв. Втурнал се в юртата и видял хубавицата-девойка. Останал като замаян от невижданата и хубост, загубил ума и дума. Сетне, без да проговори, избягал, скочил на коня и препуснал към къщи.
— Родители мои — рекъл той, — у малката бабичка, стопанката на петте крави, има една чудно хубава девойка! Поискайте ми я за жена!
Бащата на Харжит бързо изпратил хора на девет коня за тази хубавица.
Пратениците стигнали при малката бабичка, стопанката на петте крави. Видели девойката и останали смаяни от хубостта и.
— Малка бабичко — рекли те, — дай тази девойка за жена на младия Харжит.
Ще я дам — отвърнала малката бабичка.
Запитали девойката ще иде ли.
— Ще ида — казала девойката.
— А калимът какъв е? — запитала малката бабичка. — Докарайте ми толкова коне и крави, че полето да стане тясно.
Бърже докарали много коне и крави — чет нямат!
Сетне нагласили девойката, облекли я бързо и ловко. Довели шарен кон. Сложили му сребърна юзда, оседлали го със сребърно седло, окачили отстрани сребърно камшиче. Харжит хванал невястата си за ръка, извел я, настанил я върху шарения кон. Потеглили.
Изведнъж пътя им пресякла една лисица. Юнакът не могъл да се сдържи и рекъл:
— Ще препусна в тайгата подир лисиЦата! Скоро ще се върна. А ти тръгни по този път. Пътят се разклонява в две посоки. Към изток има окачена меча кожа с бяла шия. В тая посока не завивай! Тръгни по пътя, където виси самурена кожа!
Казал и препуснал.
Поела девойката по-нататък сама и стигнала онова място, където пътят се разклонявал в две посоки. Но когато стигнала, тя забравила какво и заръчал Харжит. Тръгнала по оня път, където имало окачена меча кожа, и скоро стигнала до една голяма желязна юрта.
От юртата излязла дъщерята на дявола, облечена в желязна дреха, с един усукан крак, с една-единствена усукана ръка, с едно отвратително мътно око, точно по средата на челото, с дълъг чер език, който се спущал върху гърдите и.
Дъщерята на дявола сграбчила девойката, смъкнала я от коня, одрала кожата от лицето й и я метнала върху своето лице; свалила всичките и накити и премяната и; облякла премяната и се накитила, а девойката хвърлила зад юртата. След това седнала на шарения кон и поела към изток.
Харжит я догонил, когато вече се приближавала към бащината му юрта. Нищо не забелязал, за нищо не се досетил.
Всички роднини излезли да посрещнат невястата. Деветима юнаци и осем девойки се събрали при коневръзите. Те си говорели:
— Щом невястата продума, от устата и ще се посипят мъниста!
И девойките си приготвили конци, за да нанижат мънистата.
Юнаците си мислели: „Отдето мине невястата, по следите и ще се появят черни самури.“
За да стрелят самурите, приготвили лъкове.
Но щом невястата проговорила, от устата и се посипали жаби. Невястата пристъпила — и се появили червеникави оскубани плъхове. Всички посрещачи се зачудили и натъжили.
От коневръзите до юртата постлали зелена трева. Хванали невястата за ръка и я повели към юртата.
Влязла тя вътре и наклала в огнището огън с върховете на три млади бора. След това устроили сватбено угощение. Яли, пили, играли и се веселили. Никой не знаел какво е станало.
Наскоро след това малката бабичка отишла на полето да си дои кравите. Гледа — на същото място отново поникнал хвощ с пет махалца, по-хубав от предишния.
Изкопала бабичката хвоща с корена, занесла го в юртата и го сложила на възглавницата. Сетне излязла и захванала да дои кравите. В юртата звъннали камбанки. Влязла тя вътре и видяла, че там седи същата хубавица-девойка, само че станала още по-хубава.
— Как дойде и защо се върна? — запитала малката бабичка.
— Майко — отвърнала девойката, — когато Харжит ме поведе оттук, той ми каза: „Ще препусна подир тая лисица в гората, а ти тръгни по пътя, където виси самурена кожа; не завивай по оня път, където виси меча кожа.“ Аз сбърках посока, а и стигнах при една желязна юрта. От нея излезе дяволската дъщеря, одра кожата от лицето ми и покри с нея своето лице. Смъкна цялата ми премяна, облече се в нея и ме захвърли зад желязната юрта. Възседна моя шарен кон и пое. Тогава сивите кучета захапаха със зъбите си тялото ми и го довлякоха в широкото поле край твоята юрта. И тук аз отново поникнах като хвощ. Как ще видя сега Харжит?
Малката бабичка захванала да я утешава.
— Ще го видиш, ще го срещнеш — рекла тя. — А дотогава остани при мене; както преди ще ми бъдеш щерка!
И девойката-хвощ отново заживяла при малката бабичка.
Узнал шареният кон, че девойката-хвощ оживяла и продумал на Харжитовия баща с човешки глас:
— Харжит остави девойката сама. Тя стигна до кръстопътя, свърна по оня път, където виси мечата кожа, и стигна при желязната юрта. От юртата изскочи дъщерята на дявола. Одра кожата от лицето на девойката и покри с нея своето лице, свали всичките и накити и премяната и, сама се накити и премени с тях, а девойката хвърли зад желязната юрта. И живее тази дъщеря на дявола в юртата ти, стана твоя снаха. А стопанката ми отново оживя… Вземи я, доведи я в юртата, дай я на сина си! Иначе зло ще стане — дъщерята на дявола ще разруши юртата, ти няма да видиш живот от нея, всички ви ще погуби.
Старецът препуснал към дома си и се втурнал в юртата.
— Сине — рекъл старецът на Харжит, — откъде си взе жена?
— Аз взех дъщерята на малката бабичка, стопанката на петте крави.
А баща му отвърнал:
— Шареният кон ми каза всичко. Дъщерята на дявола, а не хубавицата, е влязла в къщата ни с измама. Върви при малката бабичка, помоли девойката да се върне при нас. Доведи я! Дъщерята на дявола вържи за опашката на един див кон и го подгони в полето. Нека разнесе там костите и. Иначе тя ще погуби и хората, и животните!
Чула това дъщерята на дявола и цялата почерняла.
Чул това Харжит и почервенял от гняв. Хванал дяволската дъщеря и я вързал за опашката на един див кон.
Препуснал конят в широкото поле и захванал да гази дъщерята на дявола с копитата си. Черното и тяло се превърнало на червеи и гадини. Юнакът събрал всичките, до последната гадинка, и ги изгорил.
След това Харжит се понесъл към малката бабичка. Скочил от коня при коневръза. Малката бабичка го видяла, изтичала от юртата, зарадвала се, сякаш е намерила загубен човек. От коневръза до юртата постлала зелена трева и се заловила да готви сватбено угощение.
Девойката-хвощ погледнала Харжит и заплакала:
— Защо идеш пак при мене? Ти ме даде на дъщерята на дявола да пролее кръвта ми, да разкъса тънката ми кожа, даде ме на сивите песове… След всичко това сега каква жена дириш тук? Девойки има колкото щеш, жените са повече от рибите в морето. Търси си жена между тях. Аз няма да се оженя за тебе!
— Не съм те давал на дъщерята на дявола — отвърнал юнакът. — Не съм те давал на сивите песове, за да те изядат! Отидох в гората за лисицата, показах ти пътя. Но ти си го сбъркала.
Малката бабичка избърсала сълзите от двете си очи и седнала между девойката и Харжит:
— Защо вие, които се намерихте, след като се бяхте загубили, не се радвате? Пак се обикнете един друг! Пак заживейте в дружба!
Девойката се съгласила и тихо казала:
— Хубаво. Ще те послушам. Всичко ще забравя!
Харжит скочил, почнал да я прегръща. Сетне оседлали шарения кон със сребърно седло, сложили му сребърна юзда, покрили го със сребърен чул, окачили сребърното камшиче. Облекли, натъкмили девойката и потеглили.
Дълго пътували. Минала зимата, търколило се дъждовното лято, отишла си мъгливата есен.
Най-сетне стигнали при бащината юрта.
Всичките роднини, всичките деветима братя на Харжит се събрали да посрещнат невястата.
От коневръза до юртата постлали пътя със зелена трева.
„Като дойде невястата — мислели си те, — щом пристъпи, по следите и ще се появят самури.“
Приготвили стрели за това и ръцете им изтръпнали от работа.
Осемте сестри усуквали нишки и така се трудили, че пръстите им претръпнали. Те чакали невястата и си мислели:
„Щом влезе и продума с ясен глас — от устата и ще се посипят скъпи червени мъниста!“
Пристигнал Харжит с невястата си. Поели невястата на ръце и я спуснали на земята. Тя продумала с ясен глас — и се посипали червени мънистени зрънца. Девойките захванали да ги събират и да ги нижат. Тръгнала невястата към юртата и черни самури се появили по следите и. Юнаците насочили стрелите си към самурите.
Влязла невястата в юртата и наклала огън в огнището с върховете на три млади бора.
Устроили весело сватбено угощение. Събрали се гости от всички селища. Имало там певци, имало играчи, имало разказвачи на приказки, имало борци и майстори на скокове…
След три дни угощението се свършило и гостите се разпръснали на разни страни. Харжит заживял с жена си. Задружно и щастливо живели дълги години. Казват, че внуците им са живи до ден-днешен.

Девойка, колкото вретено

Комска народна приказка


Живели си някога сговорно дядо, баба и щерка. Щерката станала мома за женене, а на бой порасла колкото вретено. Макар такава малка, тя била умна и паметлива, весела и работлива. Затова старците я обичали. Не се харесвало това на Йома — злата вещица. Тя дошла в колибата и рекла:
— Имате си щерка, колкото вретено на бой. Аз пък имам синче, голямо горе-долу като нея. Хайде да ги задомим. Ако не се съгласите, ще ви разсипя живота. Ще запуша комина, ще залостя портата, та да не можете да излезнете навън и ще се задушите от лютия дим.
Изплашили се старците. Що да сторят? Рекли на Йома:
— Ще ти дадем дъщеря си за снаха.
Стиснала злата Йома девойката за ръка, повлякла я към тъмната гора. Срещнала ги по пътя една бабичка, Погледнала ги и поклатила жалостиво глава.
Йома довлякла девойката в своята къщурка. А там, разбира се, нямало никакъв син. Душевадката искала да погуби момичето — ей тъй, от лошотия.
Още не отдъхнали от пътя, тя му рекла:
— Искам да ти оплета шарени чорапи, ала нямам вълна. Иди на горската поляна. Там пасат моите овце. Острижи ги и ми донеси вълната!
Тръгнала девойката, колкото вретено голяма, към горската поляна. А насред пътя я причакала същата онази бабичка и я попитала:
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
— Йома ме прати в гората да острижа овцете и.
— Ох, клетото ти! — заклатила глава бабата. — Злата Йома те праща на смърт. Ами че нейните овце са сивите вълци. Почакай! Аз ще ти кажа какво да направиш, за да се избавиш.
Бабата я научила да отиде на горската поляна, да се качи на една елха и да запее:


Овчици сиви Йомини,
бърже при мен се сберете,
сами се острижете
и вълната ми оставете!


Тозчас от разни страни надошли сиви вълци. Започнали един друг да се дерат с нокти. Поляната се покрила с вълча козина. След това зверовете се разбягали, кой откъдето бил дошъл.
Девойката събрала козината и я отнесла на Йома. Вещицата се учудила:
— Гледай ти! Как стана тъй, че сивите ми овчици ти дадоха вълна, а не те изядоха? Хайде сега изтичай в горската долчинка. Там пасат моите крави. Издой ги и донеси млякото!
Тръгнала девойката към горската долчинка. А насред пътя пак я причакала старата бабичка и я попитала:
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
— Да издоя Йомините крави.
— Знаеш ли какви са нейните крави? Мечки-стръвници. Ама слушай добре! Ще те науча какво да правиш, та да се избавиш.
И старата баба пак и дала съвет. Умната девойка отишла в горската долчинка, качила се на една елха и запяла:


Кравички кротки
Йомини, бърже при мен
се сберете, сами се
издоете и млякото си оставете!


Тозчас от всички страни надошли мечки-стръвници. Стълпили се под елхата, издоили се една друга, налели млякото в брезовото ведро и се разбягали.
Девойчето отнесло млякото. Злата Йома не повярвала на очите си:
— Че как тъй моите кравички ти разрешиха да ги издоиш? Я сега да идеш при по-старата ми сестра! Тя живее през гората, отвъд планината. Поискай и да ти даде брезовата кошничка да наберем гъби.
А пък на ума си казала: „Аз не можах да се отърва от това омразно момиче, ама сестра ми е по-умна от мене, тя ще го погуби.“
Послушната девойка се затичала към Йомината сестра. А насред пътя пак я причакала добрата бабичка.
— Мило момиченце, хубаво птиченце, къде отиваш?
Девойката и разправила къде я праща вещицата. Бабичката заклатила бялата си глава:
— Ох, чедо! Не те праща на добро място тази Йома. Ами че нейната сестра е също такава зла вещица. Тя ще иска да те убие и изяде. Ала слушай добре. Ще ти кажа как да се избавиш!
И бабичката и дала бучка масълце, шепа булгурец, дървено гребенче, един брус и кошничка със смола. Дала и всичко това и пак повторила — така и така ще сториш, нищо да не забравиш, та дано се избавиш.
Момичето поблагодарило на бабичката и се затичало през гората. Щом прехвърлило планинския връх, видяло в долината къщата на Йомината сестра. Почукало на пътната врата:
На прага излязла рошавата Йома: носът и като клюн, зъбите — тесли. Запитала:
— Какво те води при мене, девойко?
— Лельо Йома, лельо Йома! — изчуруликало момичето. — Праща ме сестра ти. Дай ми твоята брезова кошничка да набера гъби за кашичка.
Старата Йома веднага се досетила защо сестра и праща момичето. Рекла:
— А, брезовата кошничка ли? Ще я дам. Ти влез, почини си, пък аз ще отида в килера да я донеса.
Отишла старата Йома в килера, взела да си точи зъбите на точилото. Девойката разбрала какво я чака и си рекла:
„Бежте, крачета, да бягаме, от тая беда да се спасим!“
Спуснала се към вратата. Дърпа, блъска — тя не се отваря. Спомнило си момичето думите на бабата: пантите с масълце намазало и вратата сама се отворила. Но щом се показало на двора, върху него връхлетели Йомините черни птици. Загракали грозно, зашибали с криле момичето по главата, още малко ще му изкълват очите. То им подхвърлило шепата бупгурец, както бабата го била научила. Птиците се спуснали да кълват и го оставили на мира.
А старата вещица вече си наточила зъбите; те станали като ножове остри, като игли бодливи. Излязла от килера и извикала:
— Ей сега ще те изям!
Погледнала тук-там — няма я девойката. Спуснала се към вратата и заудряла с юмрук:
— Ах, ти! Защо пусна девойката да излезе?
Вратата отвърнала:
— Защо да я задържа? Четиридесет години вече ти служа, а ти дори не ме погледна. Пък момичето ми намаза пантите с масълце и така ми олекна, че мога и да запея.
Йома изтичала на двора и започнала да хвърля камъни по черните птици.
— Ах, вие! Защо оставихте девойката да избяга? Защо не и изкълвахте очите?
Черните птици отвърнали:
— Ето вече четиридесет години ти служим, а не можахме дори трошичка от трапезата ти да клъвнем. Пък момичето ни даде булгурец.
Без повече да се мае, рошавата Йома седнала в чутурата, шибнала я с черяслото и се втурнала да догони момичето.
Чутур-бутур, чутур-бутур — загърмяла чутурата по камънака и ето — Йома почти настигнала момичето. Тогава то се сетило за думите на добрата бабичка, метнало през лявото рамо гребенчето и рекло:


Гребенче, мило гребенче,
посади гора висока,
висока и неизбродна
зад мене, мило гребенче,
пред Йома, мило
гребенче, та да ни, мило,
разделиш, и да ме, мило,
ти спасиш!


И мигом зад гърба на момичето и пред носа на рошавата Йома се извишила до облаците неизбродна, гъста гора. Йома се залутала из драките. Търсила тук, търсила там — никъде не намерила пътечка, само си издрала лицето и си скъсала дрехите. Върнала се в къщи, взела своята брадва-самосечка и хайде назад! Пуснала брадвата да сече гората и да проправя пътека.
Брадвата-самосечка проправила пътека.
А вещицата какво да прави с тая тежка брадва? Да я мъкне със себе си, няма да може да стигне момичето. Пъхнала я в една хралупа и понечила да се качи в чутурата, но горските птици закрещели:


Не я крий! Не я
крий! Брадвата
видяхме ний. Няма
да се спрем —
ще те издадем!


Върнала се вещицата и оставила у дома си брадвата, па яхнала пак чутурата и препуснала по пътечката: чутур-бутур, чутур-бутур! …
Минала вече гората и а-ха да настигне момичето. А то метнало през рамо бруса и рекло:


Брусенце, мило брусенце,
вдигни планина висока,
каменна и непристъпна
зад мене, мило брусенце,
пред Йома, мило брусенце, —
та да ни, мило, разделиш,
та да ме, мило, ти спаси!


И мигом зад гърба на момичето и пред носа на злата вещица се вдигнала каменна и непристъпна планина, както то поискало. Задраскала Йома скалите — ноктите си изпочупила. Видяла, че не може да мине през планината. За трети път се върнала и взела своя чук-самочук. Яхнала чутурата: чутур-бутур, чутур-бутур — дошла до каменната планина, пуснала чука.
Чук-трак, чук-трак! — полетели на всички страни камъни. Вдигнал се прах до небето. Чукът-самочук проправил път. А какво да стори вещицата с него? Да го мъкне — няма да може да настигне момичето. Скрила го в една пещера. Тъкмо се качила на чутурата, горските птички пак закрещели:


Не го крий! Не го крий!
Чука ти видяхме ний.
Няма да се спрем —
ще те издадем!


За четвърти път се върнала вещицата. Оставила чука и пак препуснала с чутурата. Доближила се до момичето и а-ха — да го хване за плитките. Но то метнало през глава кошничката със смола и рекло:


Кошничке, мила кошничке,
разлей смолата, кошничке,
като река широка,
широка и дълбока,
пред мене, мила кошничке,
зад Йома, мила кошничке…


Девойката объркала магическите думи. И ето че двете се намерили насред една широка река, в която вместо вода течала смола. Залепили се в смолата и не могли да мръднат ни напред, ни назад.
Стояли така, стояли, по едно време над тях се завъртяла една врана. Момичето и се примолило:


Вранко мила, чернокрила,
бързо литвай у дома,
кажи на тате и мама,
че затънах във смола.
Да пристигнат начаса
с огьн и железен прът
и от смърт да ме спасят!


Тая вранка чернокрила имала добро сърце. Смилила се над момичето и тозчас отлетяла при старците. Кацнала на прозорчето и загракала:


Га-га-га!
Щерка ви е във беда
сред реката от смола
заедно със Йома зла.
С огън и железен прът
бързо-бързо там идете,
от беда я избавете!


Вранката изрекла това и отлетяла. Ала старците били възглухи — не чули думите и.
Чакала дълго девойката помощ от баща си и майка си. По едно време над главата и зашумял голям гарван. Тя му се помолила:


Гарванко, черноперичък,
бързо литвай към дома,
кажи на тате и мама,
че до гуша съм в смола!
Тук да дойдат начаса
с огьн и железен прът
и от смърт да ме спасят!


На гарвана му домиляло за момичето. И той имал добро сърце, но бил по-умен от враната. Отлетял и кацнал на прозорчето. Чукал с клюна, чукал, дордето старците го чули и отворили прозорчето. Тогава той изгракал:


Гра-гра-гра!
Щерка ви е във беда —
сред реката от смола.
Гонеше я Йома зла,
но и Йомата затъна.
Щерка ви сега ви моли
с огън и железен прът
към реката да вървите
и от смърт да я спасите!


Без да се бавят, старците грабнали железен прът и огън и изтичали навън. Гарванът ги завел при реката от смола. Щом ги съзряла, лукавата Йома завикала:
— Мили мои! Бяхме се наканили с вашата щерка да ви дойдем на гости, ала за беда затънахме в смолата. Моля ви да ни спасите живота.
— Не и вярвайте! Не и вярвайте! — завикало момичето. — Тази лоша Йома искаше да ме погуби.
Бащата заудрял Йомата с железния прът по главата. Удрял, удрял, докато тя цялата потънала в смолата и там си останала. А майката запалила голям огън, разтопила смолата и така измъкнала мъничката си дъщеря.
Тримата се върнали радостни в къщи и заживели мирно и сговорно, както преди.

Безстрашният юнак

Нанайскa народнa приказкa

Това се случи отдавна. Там, където някога са текли реки, днес се вишат високи планини; където са лежали камъни, днес растат непроходими гори. По онова време, край брега на една река, имало голям стан. В стана живеели мирно и сговорно нанайците.
Но в една тъмна нощ злият господар на тайгата нападнал заспалите хора. Съборил колибите. Оковал във вериги старейшината и жена му, а жителите взел в плен.
Запустял станът — жива душа не се мяркала. Останала да стърчи само голямата колиба на старейшината — кой знае защо злодеят не я разрушил. А в нея, зад пъна с образа на добрия дух, била скрита люлка, в която спял синът на старейшината — още съвсем мъничко дете. То се казвало Мерген. Момченцето останало само в разрушения стан — без баща, без майка, без другарчета. И така преживяло много години. На мястото, където някога се издигал към небето димът на мирния стан, пораснали високи дървета, върбалак оградил брега на реката. Колибата на Мерген съвсем се загубила сред гъсталака.
Мерген възмъжал, станал силен юнак и ловък стрелец. Никога от лов не се връщал с празни ръце. Убивал самури и златки, сърни и глигани — нищо не можело да убегне от бързата му стрела.
Една заран, тъкмо се стягал за лов, из гъсталака излезнал стар ловец. Приближил се и запитал:
— Къде живееш, юначе?
— Тук, в гората, но откакто съм се родил, жив човек не съм виждал. Ти си първият, който идва в моя дом. Влез да се сгрееш и нахраниш!
Ловецът влезнал, поклонил се до земята на добрия дух, изобразен на пъна, и подвил нозе край огъня. Мерген му дал печено месо и студена вода да се наяде и напие. Двамата повели разговор:
— В тоя пущинак бродят само зверове — рекъл Мерген. — Навярно никога хора не са живели тъдява.
Ловецът отговорил:
— Как да не са живели! Добре помня, че тук имаше голям стан. Само че господарят на тайгата една нощ го разруши. Зароби нанайците, отвлече добитъка, а твоите родители окова във верига.
Като чул това, Мерген скочил на нозе и извикал:
— Не бива нито миг да стоя със скръстени ръце. Ще ида да накажа злодея и да освободя пленниците.
А любопитните птици разнесли на шир и длъж вестта:
Мерген отива при господаря на тайгата, за да го убие!
Младият Мерген, без да се мае, препасал бащиния си меч, метнал през рамо лъка и колчана, грабнал в ръка тежката си тояга и тръгнал.
Пътя му пресичали всякакви зверове — и лисици, и мечки, и вълци. Ала юнакът не ги закачал — друга, по-важна работа имал. Привечер стигнал до един хълм, на който имало колиба. Зарадван, Мерген рекъл: „Тук ще мога да пренощувам.“ Ала неочаквано изскочили пет вълка и се спуснали върху него.
Но Мерген не се уплашил. Разритал ги с нозе и те се разбягали.
Приближил се до колибата. А наоколо разхвърляни човешки кости. „Невярно място! Ама няма да се връщам. Нищо не може да ме уплаши!“ — казал си Мерген, стиснал по-здраво тоягата и влезнал в колибата.
А вътре край огъня седяла старица — сбръчкана, грохнала — само кожа и кости.
Като видяла госта, бабичката се зарадвала и си рекла на ума: „Виж ти! Прясно месо на крака ми иде!“ Сетне се обърнала към юнака:
— Слънцето се скри, синко. Навярно си уморен. Полегни си край огъня. Сега ще донеса нещо да се нахраниш.
Мерген отвърнал:
— Благодаря ти. Не искам да ям. Ще спя, че съм уморен от дългия път.
А на себе си казал: „Тая нощ трябва да бъда нащрек. Бабичката е намислила нещо лошо.“
Мерген легнал в единия кът, а в другия — старицата. Юнакът сложил край себе си оръжието, за да му е под ръка за всеки случай. Подир малко затворил очи и високо захъркал — уж спи, а се ослушва и дебне да види какво ще направи бабичката. И тя се преструвала, че спи.
По едно време старицата тихичко се запримъквала към момъка. Дошла до него и протегнала ръка към оръжието му. Мерген надигнал глава и попитал:
— Защо пипаш оръжието ми?
Бабата бързо се дръпнала и измърморила:
— Ей тъй, без да искам, съм протегнала ръка. Спи, синко!
И се върнала на мястото си.
Така минало много време. Мерген захъркал още по-високо. Преструвал се, че спи. Бабата пак крадешком се приближила. Стиснал я юнакът за ръката. А в бабината ръка — остър нож.
— Защо си дошла над мене с тоя нож? Ей сега ще те убия.
— Не ме убивай, синко! Аз тъй в съня си съм взела ножа. Спи!
Легнала си пак бабичката, замислила се:
Мислила, мислила цяла нощ. На заранта казала на Мерген:
— Ти ме пожали, затова аз ще ти помогна. Зная къде си тръгнал — искаш да убиеш господаря на тайгата. Той е много силен, може да те надвие. Затова ще направя тялото ти кораво като желязо.
Мерген не повярвал на лъжовните и думи, но се престорил, че е съгласен.
— Направи ме! — рекъл.
Разшетала се бабичката, запалила голям огън; над него провесила котел, пълен с вода. Когато водата кипнала, тя извадила от сандъка си гърненце със синя отвара. Изляла отварата в котела и рекла:
— Хайде, синко, скочи във водата! Ще поседиш вътре мъничко, ще станеш сетне як като желязо. Лесно ще надвиеш господаря на тайгата.
— Ще скоча в котела. Само че първом ще се вържа през кръста с едно въже. Ти ще държиш края му, та да не потъна и се удавя в котела. Още по-добре, ако въжето вържеш за кръста си, че ръцете ти са слаби и току-виж си ме изпуснала.
Бабата се съгласила. Мерген я вързал през кръста и затичал към котела. Засилил се той. Прескочил го, а бабата — бух! — във врящата вола. Лумнали пламъци. Мерген бързо поставил похлупака.
„Получи си това, което искаше да стори с мене — казал си момъкът. Сега вече не ще може да яде хора!“
Нямало какво повече да прави на това място. Взел една запалена главня, излязъл навън и тикнал главнята в камъшения покрив. Пламнала проклетата колиба, черен дим до небето се вдигнал. Вятърът грабнал пепелта и я развял на всички страни — и помен да не остане от тая стара людоедка.
След това Мерген слязъл при реката. Там намерил бабината лодка. Седнал в нея и течението го понесло надолу.
Дълго плавал по реката. По едно време дочул викове и плач. Гледа: страшен великан повлякъл младо момиче. То се дърпа, крещи.
Опънал Мерген верния си лък. Великанът изпуснал момата, люшнал се и паднал по очи на земята.
Девойката се усмихнала:
— Ти ме избави от този злодей. Аз ще ти бъда вярна робиня, безстрашни Мерген!
— Не робиня, а жена искам да ми станеш, девойко — казал и юнакът. — Ала сега по друга работа съм тръгнал и не ми е до женитба. Ще те изпратя при майка ти — тя навярно тъгува за тебе. Седни на стрелата ми и тя за миг ще те пренесе във вашата колиба. Там остани и ме чакай да дойда!
Рекъл той и турил стрелата на лъка. Девойката седнала върху нея. Мерген опънал тетивата. Звъннала стрелата и отнесла девойката далеч — зад гори и планини.
Юнакът продължил пътя си. По пладне дошъл до една стара колибка правена от камъш. Наблизо била просната да съхне рибарска мрежа.
Влезнал Мерген в колибката. На пода седели старец и момиче и кърпели рибарска мрежа. И двамата били облечени в дрипи. В колибата нямало нищо друго освен купчина гнила слама.
Старецът поканил госта. Попитал го:
— Откъде идеш и накъде отиваш?
Мерген отговорил:
— Доплувах по реката с лодка. Мерген ме казват. Отивам при господаря на тайгата — да се бия с него, да го надвия; баща си, майка си и всички нанайци от нашия стан да отърва от робска неволя. Научи ме къде да намеря господаря на тайгата!
— Близко си вече. Ала ще можеш ли да го победиш? За да го надвиеш, първом трябва да намериш смъртта му. А неговата смърт е скрита някъде далеч, отвъд морето.
Нямам време да диря смъртта му — отвърнал Мерген. — Нашите хора се мъчат в робство. Аз и тъй ще го надвия. От нищо не се боя.
Старият рибар го погледнал и рекъл:
— Ако ти наистина си Мерген, синът на старейшината то знай, че и аз съм родом от ония места, откъдето идеш. Насила ме довлече тук господарят на тайгата. Всеки ден ме кара да му ловя по една мрежа риба. И другите му слугуват. А твоя баща злодеят прикова към една канара и я спусна на дъното на морето. Ако навлезеш в морето, ще чуеш звъна на неговите окови. Но господарят на тайгата не позволява никой да се приближи до това място — ден и нощ там пазят дванайсет лодки с негови верни слуги.
— А жива ли е майка ми?
— Господарят на тайгата я скри дълбоко под земята. Дали е още жива — не знам.
Мерген легнал да поспи и да събере сили. Още не затворил очи, през открехнатата врата на колибата долетели две диви патици. Кацнали на пода, обърнали глави наляво-надясно и мигом се превърнали в две жени. Това били девойката, която Мерген избавил от лапите на великана, и майка и.
Майката рекла:
— Ти спаси дъщеря ми. Знам, че си тръгнал да се биеш с господаря на тайгата. Искаме да ти помогнем.
Момъкът се разсмял и отговорил:
— Та как ще ми помогнете? Вие сте слаби жени.
Майката отвърнала:
— Ще литнем да намерим къде е скрита смъртта на злодея. Докато се биеш с него, поглеждай към небето. Щом видиш две диви патици да кръжат над главата ти, знай — това сме ние. Ще ти хвърлим отгоре неговата смърт, пък ти прави каквото си знаеш.
Като изрекла тия думи, майката обърнала глава надясно-наляво, девойката — също. И мигом двете се превърнали пак на диви патици, разперили криле и отлетели.
На заранта Мерген без страх заплувал към стана на господаря на тайгата. Девет дни плувал. Най-сетне, зад един завой на реката, видял палат. Там живеел господарят на тайгата. Размахал още по-чевръсто веслата момъкът и скоро стигнал до малък залив, където край брега били събрани всички лодки на господаря на тайгата. Той ги навързал една за друга и ги повлякъл към палата на злодея. Струпал ги пред него и ги подпалил. Това било знак, че го вика на бой.
В това време злият разбойник си стоял в палата и си пушел лулата. Видял огъня, разбрал, че някой го зове на бой, но го мързяло да се вдигне, та изпратил един от слугите си да иде вместо него.
Битката не траяла дълго: юнакът с един замах отсякъл главата на слугата.
Разлютил се господарят на тайгата. Навлякъл бойните си доспехи и излезнал из палата. Щом видял Мерген, забързал насреща му и гръмко завикал:
— Нещастнико, защо си дошъл да се биеш с мене? Не знаеш ли, че сред нанайците няма по-силен от мене? Ще те убия и ще те хвърля на кучетата.
Юнакът не се уплашил. Полетял към злодея.
Били се дълго — никой другия не могъл да надвие.
В това време над морето се извили две диви патици. Едната носела в клюна си гърненце. Там била скрита смъртта на злия разбойник — господаря на тайгата.
Още отдалеч дочули те шума от битката. Още по-бързо размахали криле, забравили умората… Нито Мерген можел да повали господаря на тайгата, нито господарят на тайгата успявал да победи Мерген. Строшел ли се боздуганът на злодея, слугите мигом дотичвали и друг му давали: счупел ли се мечът му — друг му донасяли. А на Мерген никой не помагал. Отдавна вече и боздуганът, и мечът му станали на парчета; сега само на двете си яки ръце се надявал. Ала трудно е да се биеш с две голи ръце.
Неочаквано чул над главата си крясък. Вдигнал очи и що да види — две диви патици кръжат над него. Едната пуснала гърненцето право в ръцете му. Ударил го Мерген о камък и го строшил. От него излязло едно малко изродче — на човече прилича, ама такава грозотия никой никога не бил виждал. Това била смъртта на господаря на тайгата — грозна като злата му душа.
Повдигнал Мерген човечето с два пръста и рекъл на разбойника:
— Погледни какво намерих в тревата! Ти си по-стар от мене, повече знаеш. Кажи, това за добро ли е или за зло?
Господарят на тайгата изпуснал боздугана, като видял смъртта си в ръцете на своя враг. Рекъл бързо:
— За зло е! Захвърли го! Ако го оставиш при себе си, ще се разболееш от тежка болест, в страшни мъки ще умреш. Ако ти е мил животът, дай ми това човече и нищо лошо няма да ти се случи.
Мерген се престорил, че му вярва. Стиснал изродчето силно. То заврякало, заритало. Усмихнал се юнакът и рекъл:
— Защо да жаля живота си? Ако не умра от страшна болест, ти ще ме убиеш. И тъй смърт, и инак смърт! Я по-добре да убия тая грозотия, та да се отърве светът от нея.
Разтреперал се господарят на тайгата. Коленичил пред юнака и се замолил:
— О, Мерген, юнако безстрашен! Дай ми това, що стискаш в ръка, и ще ти дам всичко, което имам. Вземи всичките ми богатства, само ми го дай!
— Не, злосторнико! Няма да ти го дам — изрекъл на един дъх храбрият момък. — Ти окова баща ми в окови, затвори майка ми в тъмница, зароби нанайците. Сам знаеш какво наказание заслужаваш.
Заревал като ранен тигър злият господар на тайгата. Скочил на нозе и грабнал тежкия си боздуган. Ала Мерген бил по-бърз от него. Ударил в земята грозното човече и то потънало в пръстта.
В същия миг господарят на тайгата изтървал боздугана си и паднал мъртъв на земята.
Без да се бави, Мерген се втурнал в палата. Насреща му излязла дебела старица — жената на злодея. Тя намислила да убие Мерген и стискала зад гърба си желязна бухалка. Престорено се усмихнала и рекла:
— Ела, момко! Приближи се! Не ти се сърдя, че погуби господаря на тайгата — за всичко сам си е виновен. Тъй му се пада!
Пристъпил Мерген към лукавата баба. Тя бързо замахнала с бухалката, но той я уловил за ръката. На една страна метнал бухалката, на друга — старицата.
Огледал се и видял на стената окачена брадвичка — мъничка, колкото зъб на катеричка. С нея той строшил големия катинар, който висял на входа на подземната тъмница. Отворил вратата, взел една запалена главня и затичал надолу — майка си дири. Открил я. От глад и мъки клетата едва дишала. Синът я взел на ръце, изнесъл я на двора и заповядал на слугите на злодея да я нахранят. А сам повел заробените хора към брега на морето.
По пладне дошли до онова място, където стоели на стража дванайсетте лодки със слугите на господаря на тайгата. Пазачите били облечени в железни доспехи, всеки в ръцете си стискал лък и стрела.
— Ей, вие! — провикнал се Мерген. — Господарят ви вече не е жив. С добро ви думам: вървете си в стана, пък аз ще освободя баща си!
— Лъжец и самохвалко си ти! — отвърнал началникът на пазачите. — Никой не може да убие нашия господар. Той има безсмъртна душа. Ще освободиш баща си само когато успееш да ни победиш. Опитай се, де!
— Дръжте се! — извикал Мерген и скочил във водата.
Заплувал по-бързо от риба. Стигнал до най-голямата лодка. В нея го чакал с меч в ръка началникът на стражата. Духнал Мерген и лодката се обърнала като тресчица. Всички потънали — тежките ризници ги повлекли към дъното. Мерген се втурнал към другата лодка. Пазачите, като видели това, което току-що се случило, не посмели да се бият — захвърлили лъкове и стрели и бързо започнали да гребат към брега.
Мерген настигнал последната лодка и се качил в нея. Заповядал на пазачите да гребат към онова място, където лежал окован баща му.
Отвели го.
Мерген извадил от пазвата си костената брадвичка и се гмурнал в морските глъбини. На дъното видял баща си, прикован към голяма канара. С брадвичката строшил оковите, взел на ръце стареца и изплувал на повърхността. Положил баща си в лодката и слугите загребали към брега.
Там вече се били събрали всички роби на злодея разбойник. Между тях били и майката на Мерген, и годеницата му. Всички посрещнали с радостни викове храбрия момък.
Сетне седнали на дълга трапеза. Три дни яли, пили и се веселили. На четвъртия ден се запътили към родното си място. Щом пристигнали, веднага се заловили за работа.
Разчистили храстите, построили колиби, запалили огньове и заживели нанайците като преди — мирно и сговорно.
Това се случило отдавна. Много време е минало от тогава, много случки са се забравили, ала за Мерген нанайците още си спомнят и приказки разказват за юначеството му.

Берген — синът на Алтън Кан

Алтайска народна приказка

Това се случило много отдавна. По онова време сред широката степ се издигал златен дворец — до три небеса нагоре се вишел, до три земи надолу слизал. В тоя дворец живеел Алтън Кан, внук на юнак и сам той голям юнак.
Алтън Кан се оженил за хубавата Алтън Кок. Прекарал някое време с нея, а сетне и рекъл:
— Ще ида, невяста, на лов.
Юнакът яхнал бял-червен кон, девет боя висок, и препуснал през златната тайга. Обходил полите на снежните планини, бреговете на синьото море. Зверове и птици прострелвал.
А в това време Алтън Кок родила син. Нарекли го Берген, което на алтайски език значи Юнак.
Върнал се стопанинът. — Гледа: по двора припка момченце — за три месеца пораснало колкото тригодишно дете. Зарадвал се той. Подарил му калпак от черна лисица и златен лък.
А недалеч в степта живеел друг юнак, наречен Кара Мок.
Веднъж Кара Мок минал край златния дворец и се подиграл на Алтън Кан:
— Живее си тук Алтън Кан и си мисли, че той е юнак над юнаците. Пък аз с една ръка да го стисна, от него няма нищо да остане. Та има ли в тая тайга юнак с мене да се мери?
Щом зачул тия думи, Алтън Кан скочил и се провикнал:
— Ей ти, плашило! Ела ми насреща — тогава ще видим кой е по-силен!
Кара Мок отвърнал:
— Чакам те! — и яхнал тъмносивия си кон, висок девет боя. Алтън Кан яхнал лък своя бял-червен кон.
Спуснали се двамата юнаци един срещу друг. Затреперила земята, синьото море се надигнало, белите планини се снишили. Девет години се били юнаците — никой не победил.
През това време Берген възмъжал. На деветата година надзърнал през прозореца и рекъл на майка си:
— Умора налегна баща ми. Ще ида да му помогна.
Излезнал в степта, разорана от конски копита. Отишъл при Кара Мок, пипнал го за врата и го запокитил заедно с коня му.
Поднал в праха Кара Мок и не можал от ярост дъх да си поеме:
— Ще се срещнем с тебе, млади юначе! — викнал той, метнал се на коня и изчезнал в тайгата.
А Берген се върнал в златните покои и разкършил богатирски плещи:
— Голяма сила в мене се е събрала! Какво да я правя?
Още недоизрекъл, сред степта се вдигнала бяла мъгла. Когато се разнесла, пред Берген застанал непознат юнак и заговорил:
— Пази си силата, Берген, не я прахосвай. Тебе ти е писано да водиш три страшни битки, да спасиш хората от неволя. Тогава твоята голяма сила ще ти дотрябва.
Бялата мъгла сред степта отново се появила, а като се разсеяла — от юнака нямало ни помен.
Синът отишъл при родителите си и ги помолил:
— Тате, мамо! Искам да поскитам по широкия свят. Пуснете ме! След време пак ще се върна при вас.
Жалба паднала на сърцето на старите.
— Ти си млад и неразумен. Сянката лежи под дървото си! — раздумвали го те.
Накрай склонили, пуснали го да върви по света.
Сбогувал се Берген и потеглил на път. Яхал ден и нощ. Под него кон дванадесет боя висок, ботушите му със сърма и бисер обшити, на главата — калпак от черна лисица, а през рамо — златен лък, що Алтън Кан му бе подарил.
Дълго пътувал младият юнак. Преминал земите на седемдесет хана, изкачвал непристъпни върхове, слизал в глухи долини. Най-сетне дошъл в златната степ. Тук тревата не вехнела, на дърветата шумата не ока ала, на единия край се люшкало море като бяло мляко, насред степта се издигала златна планина.
„Тук е добре да отседна!“ — помислил си Берген.
В този миг през облаците се спуснал на три златни вериги златен дворец. Като птица кацнал в скута на златната планина и разтворил портите си.
Юнакът скочил от коня, пуснал го да пасе и влезнал в двореца. Там намерил богата трапеза с всякакви гозби, а наоколо няма жива душа.
Берген си свалил калпака, окачил лъка на златен пирон. Похапнал, попийнал, а сетне полегнал на златна постеля.
Спал седем дни.
А в това време по златната степ като вихър се носел Кара Мок на тъмносив кон; той предвождал войските на седемдесет и седем хана.
Събудил се младият Берген и се ослушал: сякаш сърдит рояк пчели бръмчат пред двореца. Надзърнал през прозореца — цялата степ била покрита с вража войска.
Откачил Берген златния лък, нахлупил калпака си от черна лисица, застанал на прага и подсвирнал. Тозчас долетял верният му кон, започнал гневно да рие земята с копитата, да цвили високо. Яхнал юнакът коня си и излезнал в степта.
Щом го зърнали, враговете закрещели. Техните остри стрели полетели към Берген.
„Ето я първата битка!“ — помислил си юнакът и се провикнал към Кара Мок:
— Не аз съм дирил войната, Кара Мок! Ти ще отговаряш за пролятата кръв. А да се браня е мое право!
Опънал той златния си лък. Звъннала първата стрела. След нея — втора, трета… Враговете почнали да падат един до друг като покосена трева. Когато Берген сразил цялата войска, се провикнал:
— Хей, Кара Мок! Ако си дошъл да се биеш с мене, излез гърди срещу гърди! Не ми тикай в ръцете тази мърша!
Вкопчили се двамата юнаци.
Залюляла се тайгата, старите лиственици се разцепили на две, белите планински върхове рухнали в морето.
… Били се дванадесет години. Накрай силата на Кара Мок се свършила — не можел вече меча си да вдигне. Берген грабнал смъртния си враг, вдигнал го над главата си и го запокитил през шест планини и през девет реки. После изтрил потта от лицето си и препуснал през златната степ. Насреща му се задали върволици от хора: вървят, привели глави към земята, ръцете им вързани отзад, дрехите им изпокъсани. Зад тях подтичва добитък. Непознат юнак ги гони с камшик — не им дава да спрат да си починат. За стремената на коня му завързани две дечица: отдясно — момченце, отляво — момиченце.
Берген заковал коня си:
— Ей ти! — провикнал се той. — Защо мъчиш хората и добитъка?
Онзи отвърнал:
— Това е плячка, която отнех от моя враг. Сега ги откарвам в стана си.
Вдигнал се на стремената Берген, разпънал юнашки плещи, смръщил врани вежди и се хванал за меча:
— Ако смееш, излез ми насреща!
Втурнали се един срещу друг двамата юнаци. Кипнала страшна битка.
Берген успял да повали своя враг на земята. Отрязал му главата и я запратил през девет снежни планини.
Освободил децата от стремената и развързал ръцете на клетите роби:
— Върнете се в родния си край — рекъл им. — Ако по пътя някой понечи зло да ви стори, кажете, че Берген, синът на юнака Алтън Кан ви е освободил.
Освободените се поклонили и подкарали добитъка на зад.
А Берген продължил пътя си.
„Завърши втората битка. С кого ли ще водя третата?“ — помислил си отново той.
Препускал, препускал — много земи преминал. Достигнал до страна оградена с железен стобор. Зад стобора се издигала желязна гора. Наканил се да влезе в гората, ала пред него се изпречил юнак. От горе до долу обкован в железа, седи на огненочервен кон и държи тежък меч в ръка.
Провикнал се железният юнак:
— Плати данък за пътя! Оттук даром не се минава!
— Берген никому данък не е плащал — отговорил синът на Алтън Кан. — Пусни ме, юначе, миром да мина.
— Никому досега не съм опростил данъка. Който с добром не иска, главата му на железния стобор набучвам. И за твоята има място тук.
Озърнал се Берген — наистина целият стобор бил накичен с юнашки глави; само един кол в средата стърчал празен.
— Твоята глава на оня кол ще побия! — викнал синът на славния юнак Алтън Кан и като буря налетял връз железния юнак.
Били се единайсет години.
На дванайсетата година железният юнак паднал по гърба си. И вече не станал. Набучил Берген главата му на кола — да я гледат мирните пътници и да знаят, че пътят е вече свободен.
„И третата битка завърши! — помислил си Берген. — Време е вече да се върна у дома.“
Яхнал пак коня си и свърнал назад. На горния праг го причакали старият Алтьн Кан и старата Алтън Кок. Те и невяста-красавица за сина си намерили, девойката Суу Чу.
Свикал народа си Алтън Кан на гощавка-венчавка. Цяла година сватбарите не станали от трапезата и пак не могли всичко да изядат и да изпият.

Бахлул мъдрецът

Азербайджанска народна приказка

Както е редно за всеки правоверен, отишъл един сиромах в джамията на общата петъчна молитва. Дрехите му били толкова изпокъсани, че му се виждали месата. Той коленичил в един тъмен ъгъл да се моли. На другия ден ходжата го срещнал и го упрекнал, че не бил дошъл в джамията на молитва.
— Как да не съм бил? — възразил човекът. — През цялото време бях.
— А-а! — ядосал се ходжата. — На всичко отгоре и ще ме лъжеш!
Извикал стражата и отвели клетника в съда да го съдят.
Ходжата поискал от съдията да го накаже най-строго, загдето го е излъгал и за назидание на правоверните. Беднякът повикал съседи и познати да кажат, че наистина е бил на общата молитва. Но всички се споглеждали и мълчали — страх ги било да не си навлекат гнева на строгия духовник. И съдията, за да угоди на ходжата, осъдил сиромаха на смърт. Присъдата щяла да бъде изпълнена след три дни и през това време пуснали осъдения да се прости с близките си.
Нещастникът тръгнал от врата на врата да моли за правда и застъпничество, но не се намерил никой, който да го защити. Накрая се обърнал за помощ към Бахлул — брата на халиф Харун ал Рашид.
Бахлул бил изучил изтънко и дълбоко всички закони — не току-тъй го наричали „мъдрия“. Той знаел, че всеки осъден на смърт има право да иска да му бъдат изпълнени три желания през последните три дни от живота. Посъветвал сиромаха да иде в джамията и да помоли всички присъствуващи да се застъпят за него, та да му бъде отменена несправедливата присъда. Ако те не изпълнят молбата му, той да каже първото си желание: нека всички богомолци му дадат по една жълтица, а ходжата като най-почитан измежду тях, да му подари две жълтици.
След като изслушал съвета, човекът рекъл:
— О, премъдри Бахлул! Не ми трябва злато. Аз винаги съм бил беден и не съм ламтял за пари. Моля те, отърви ме от ножа на палача!
— Добре! — отвърнал мъдрецът. — Аз ще те отърва, но ти вземи парите. Те ще ти послужат.
Осъденият направил тъй, както го научил Бахлул: отишъл в джамията и помолил насъбралите се да му свидетелствуват. Всички мълчали и се гушели. Тогава той изрекъл първото си желание:
— Нека всеки от вас ми даде по една жълтица за далечния път, от който никой не се връща. А ходжата, като най-почитан измежду вас, да ми даде две жълтици!
Молещите се на драго сърце се съгласили да откупят съвестта си толкова евтино, тъй като ги било срам, загдето оставят съседа си да загине невинен. А пък жадният ходжа се зарадвал още повече, защото си помислил, че след като отрежат главата на човека, имотът ма осъдения ще се даде на него, загдето го е предал на справедливия съд.
И ходжата сам се заловил да събере от присъствуващите по една жълтица и пред всички пуснал две жълтици в охлузения калпак на осъдения.
На следния ден Бахлул мъдрецът му дал друг съвет. Отишъл клетникът в джамията и пак помолил людете да му се притекат на помощ и да го избавят от бедата. Всички го слушали с наведени глави и си мълчали.
Щом е тъй — рекъл кривоосъденият, — ще ви кажа второто си желание: всеки от вас да ми даде по един тлъст овен, а ходжата, като най-личен между вас — два.
Богомолците предпочели да дадат по един овен, отколкото да си имат разправия с всесилния ходжа. А последният на драго сърце дал два овена, като предварително се радвал, че всичко ще му се върне многократно.
Привечер сиромахът събрал овните и ги откарал у дома си.
На третия ден Бахлул мъдрецът дал на осъдения една дебела тояга и му заръчал:
— Иди в джамията. Ако и сега людете не се съгласят да ти помогнат, кажи им: „В петък аз бях на общата молитва. Всички, които сте тук, ме видяхте. Ако и сега не пожелаете да кажете истината, тогава третото мое желание е такова: на всеки, който си криви душата и си е заключил устата за правдата, ще ударя една тояга по главата, а на ходжата, който е пръв измежду вас, ще ударя две тояги.“
На третия ден, когато всички правоверни се събрали в джамията на молитва, беднякът се изстъпил и казал тъй, както Бахлул го бил научил.
Изплашили се людете като видели яката тояга, объркали се. Най-много от всички се уплашил ходжата. Помислил си, че ако този човек го прасне два пъти по главата с тая тежка тояга, не ще оцелее. Станал от мястото си и се обърнал към богомолците:
— Слушайте, правоверни! Сега си припомних, че той наистина беше в петък тук на молитва. Вие не си ли спомняте?
Всички започнали в надпревара да се кълнат, че съседът им наистина бил в джамията на петъчната молитва. Без да се бавят, вдигнали се вкупом и отишли при халифа да го помолят да опрости невинно осъдения.
Харун ал Рашид изслушал молбата, махнал с ръка — отменил наказанието. Изпратил людете да си вървят, а задържал сиромаха. Като останали на четири очи, халифът го попитал:
— Как така стана, че сега всички се застъпиха за тебе, а преди мълчаха?
Човекът му разправил всичко от игла до конец, без да скрие нещо. Накрая рекъл:
— Така, о, повелителю на правоверните, благодарение на твоя премъдър брат аз се спасих от позорната смърт и придобих богатство, каквото и на сън не съм сънувал.

* * *

Един алчен богаташ много харесвал градината на съседа си. Поискал да я купи. Съседът не се съгласил:
— Не продавам градината! — отсякъл той. — Много пот и мъка съм закопал в нея, докато я подредя. Не, за нищо на света не ще продам градината си.
Богаташът разбрал, че съседът му няма доброволно да си даде имота. Намислил да му го отнеме с измама. Парите, които бил приготвил за покупка на градината, разделил на три части и ги отнесъл на съдията, на градския управител и на везира. Подкупил ги. Сетне поискал да бъде призован на съд съседът му и рекъл на съдията:
— О, справедливи! Яви ми се на сън моят покоен баща — мир на праха му! — и ми каза, че бащата на моя съсед му дължал сто жълтици. Искам или съседът да ми върне бащиното вземане, или да му отнемете градината и да ми я дадете наместо дълга.
Колкото и съседът да се опъвал, колкото и да призовавал правдата и справедливостта, всичко било напразно. Съдията наредил да му се вземе градината и да се даде на богаташа.
Съседът отишъл при градския управител да се оплаче. Но нали и управителят бил подкупен — потвърдил присъдата. Тогава ограбеният се обърнал към халифа. Харун ал Рашид възложил на везира да проучи делото. Разбира се, везирът също потвърдил присъдата.
Клетникът изгубил вече всякаква надежда. Ала приятелите му го посъветвали да потърси помощ от брата на халифа.
— Иди — рекли му те — на оня баир извън града и запали огън. Щом види светлинката, Бахлул мъдрецът ще дойде на баира и ти ще му разправиш каква несправедливост са извършили над тебе служителите на брат му.
Послушал ги той. Още същата вечер запалил огън на посоченото място. Бахлул мъдрецът не закъснял да дойде. Като чул жалбата на човека, рекъл му:
— Не се тревожи, братко! Утре на разденяване ела при двореца на халифа.
На заранта, още слънцето не изгряло, ограбеният отишъл на уреченото място. Там видял как Бахлул с търнокоп копаел под дворцовата стена. Почудил се и попитал:
— Ай, Бахлул, какво правиш?
Вземи лопатата и ми помагай! — отговорил му мъдрецът. — Подир малко оттук ще измъкнем градината ти.
Човекът помислил, че Бахлул се е смахнал. А той се засмял и му рекъл:
— Копай! Копай! С такива люде като управниците на брат ми човек трябва да постъпва тъй, както съм намислил. Копай и не се бой!
Какво да прави простият човек, щом такъв мъдрец го кара? Взел лопатата, почнал и той да копае.
Излиза, че те копаели точно под стената на халифовия покой. От ударите Харун ал Рашид се събудил без време много кисел и се развикал:
— Какво става под моята постеля? Какъв е този шум?
Прислужниците се разтичали, излезли и видели, че Бахлул е успял вече да подкопае голяма част от стената.
Върнали се и съобщили:
— Твоят брат, о, повелителю на правоверните, вдига тоя шум. Подкопава стената — намислил е нещо.
Халифът станал и сам отишъл да види каква е работата.
— Какво правиш тук? — викнал той.
— О, светли братко! — спокойно отговорил Бахлул. — Снощи покойният ни баща — мир на праха му! — ми се яви на сън и ми каза, че под стената бил заровил седем гърнета със злато. Вземи един търнокоп и копай заедно с мене! Каквото намерим, ще делим по братски — половината на тебе, половината на мене.
— Не приказвай глупости, о, Бахлул! Махай се оттук с твоите търнокопи и лопати, докато не те е прибрала стражата ми. Мигар не знаеш, че тоя дворец е построен преди повече от сто години? Тогава не са били родени нито баща ни, нито неговият баща.
— Зная! — отвърнал невъзмутимо Бахлул и си продължил работата.
— Щом знаеш, защо копаеш?
— Копая, защото такъв сън видях.
— Глупчо! Мигар всичко, що човек сънува, е истина?
Бахлул се изправил и смъкнал запретнатите си ръкави:
— Тъкмо това исках да чуя от твоите мъдри уста, всемогъщи братко! Сега изслушай ме!
И той разправил на халифа как били отнели градината на човека. Като завършил, попитал:
— Сега, кажи ми, о, повелителю на правоверните, защо сънищата на богатите и големците се взимат винаги за истината сънищата на бедните — за глупост?
Харун ал Рашид не знаел какво да отговори и замълчал. Бахлул отново запретнал ръкави и започнал да копае.
— Още сега — рекъл той — отмени срамната присъда и накажи когото трябва, или ще продължа да копая.
Халифът отменил присъдата за своя чест и за прослава на брат си.

* * *

Една вечер пред портата на Бахлул мъдреца спрял някакъв странник:
— Добър вечер! — поздравил той. — Може ли да пренощувам в твоя дом?
— Добре дошъл! Влез като у дома си! — отговорил Бахлул и го въвел в къщи.
В това време пристигнал един придворен и съобщил, че халифът, заедно с някои велможи, ще дойде на вечеря у брата си.
Докато очаквали високите гости, Бахлул рекъл на чужденеца:
— Моят брат, халифът, не е като другите хора. Той има пазачи, палачи и тъмници: може да обеси или да хвърли в затвора, когото си иска. Всички живеем по негова милост. Затова бъди предпазлив! Стой си настрана и, ако не те питат, мълчи си!
Ето че пристигнал Харун ал Рашид със своите приближени. Слугите надонесли всякакви гозби и сладкиши. Седнали да ядат и пият. На края на вечерята сложили на трапезата диня.
Халифът видял, че слугата му забравил да донесе нож и много се разсърдил. Гостенинът чужденец се уплашил от гнева на повелителя — да не би слугата да си изпати за такава дребна грешка. За да го спаси, бързо извадил своя нож и го подал на халифа.
Хубавият нож със скъпоценна дръжка веднага се хвърлил в очите на властелина. Дощяло му се да го има. Как да направи, че да не се посрами пред придворните?
— Везире — рекъл той, — не познаваш ли моя нож, който изгубих, когато бяхме с тебе на лов?
— Да повелителю на правоверните — побързал да отговори везирът и сторил дълбок поклон, — това е твоят нож, който ти загуби, когато бяхме на лов.
Помниш ли — продължил халифът, — че ние разгласихме с глашатая из целия град, че който го намери, трябва да ми го върне, а ако го задържи, ще бъде обезглавен?
— Да, повелителю на правоверните, помня! — повторно потвърдил везирът, макар че нищо не си спомнял, защото подобно нещо не било ставало.
Харун ал Рашид извикал палачите и им заповядал веднага да отрежат главата на чужденеца.
Тогава Бахлул мъдрецът, чийто поглед прониквал до глъбините на всяко човешко сърце, се намесил:
— О, повелителю на правоверните, страшилище на неверните, изслушай ме!
Халифът кимнал недоволно с глава — знаел той, че Бахлул е прочел помислите му и е решил да му попречи, ала не искал да се посрами пред присъствуващите.
— Този човек — рекъл Бахлул — потърси тая вечер подслон в моя дом. Той е мой гостенин, а гостенинът е пратеник на аллаха, казва коранът. Докато е под моята стряха, никой не бива да го обиди дори с дума. Не ме опозорявай, братко, и спазвай светите обичаи! Нека тая нощ той преспи у мене, а утре заран, когато си тръгне, можеш да го предадеш на твоя справедлив съд.
Халифът изслушал брат си. Ще не ще, трябвало да се съгласи с думите му, защото не искал да нарушава старинния обичай.
— Тъй да бъде! — рекъл. — Ще изчакаме до утре. Само че ти ще ми се закълнеш, че няма да подучваш гостенина си как да се откачи от справедливия ми съд с разни хитрини и усуквания.
Като изрекъл тия думи, Харун ал Рашид измерил със страшен поглед брат си.
Бахлул се заклел в свещения прах на прадедите си, че няма да казва нищо на гостенина си.
Щом високите гости си отишли, Бахлул завел странника в обора, навел се над ухото на магарето и започнал да гълчи добичето:
„Колко пъти съм ти казвал, бе магаре, да не се навираш там, където не те искат, да не се обаждаш, когато не те питат! На, вземи пример от този чужденец. Не ме послуша и заради един нож утре заран ще го съдят. Сигурно ще го осъдят, ако не каже на халифа, че преди години е намерил тоя нож, забит в гърдите на брат си; че от този ден нататък той непрекъснато търси убиеца и винаги, когато е между хората, показва ножа, та дано някой го познае, кому принадлежи, и така да открие убиеца на брата си. Ама кой знае дали този нещастник ще се сети да каже това!“
Така Бахлул, без да наруши клетвата, подсказал на своя гостенин как да се оправдае.
И наистина, когато на другия ден завели чужденеца пред халифа на съд и той го попитал откъде има ножа, обвиненият разправил това, което чул в обора. Халифът разбрал, че работата се заплита, върнал ножа и пуснал странника да си върви по пътя. Тръгнал си оня и през където минел, всекиму разправял как мъдростта на Бахлул го избавила от смърт.

Алчният кадия

Лезгинска народна приказка

Живял по дядово време в нашия аул един дървар. Само вехта колиба и куцо магаре имал — туй му бил всичкият имот. Ката ден отивал в гората, сечел дърва и ги продавал. Така си изкарвал сиромашкия залък.

А ето че най-подир и нему излязъл късметът: като повалил едно старо дърво, из хралупата се изсипали цяла камара жълтици. Зарадвал се дърварят толкова, че без малко умът му щял да изхвръкне. Напълнил дисагите със злато и подкарал магаренцето към дома.

Върви си той по пътя, озърта се на четири страни и мисли: „Златото е напаст божия. Заради него мнозина ще ми прережат гръцмуля. Къде ли да го скрия?“

Отишъл си дома. Пък там — дворът разграден, кучета и котки се гонят, а в колибата ветрове се боричкат и гдето се казва, с трън да вършееш, няма какво да закачиш, камо ли имане да скриеш. Мислил, оглеждал се — скришно място не могъл да намери. Накрай си спомнил за кадията и си рекъл: „Кадията е човек мъдър и честен. Всеки ходи при него съвет да иска, правда да дири. Я да му отнеса моето богатство, той да ми го пази!“

Както намислил, така и направил: насипал жълтиците в една делва и я занесъл на кадията. Разправил му на четири очи с какво имане аллах го е сподобил и го помолил да му пази жълтиците.

Кадията му рекъл:

— Турни делвата ей в оня кът! Там никой не пипа. Когато ти дотрябват пари, оттам ще си вземаш.

Оставил дърварят жълтиците в къта и си отишъл.

Минали два-три месеца. Замислил се дърварят: „Че каква полза имам от това богатство? Пак както преди живея сиромашки: всеки ден бъхтя пътя до гората, спя в порутена колиба. Да си бях построил поне по-прилична къща, да си купя и две яки мулета, че да ми спори работата… Чакай да ида да си прибера имането!“

Отишъл при кадията и си поискал жълтиците.

— Делвата е там, където си я оставил — казал кадията, без да дигне глава да го погледне, че се бил зачел в някаква праведна книга. — Никой не я е пипал.

Нарамил дърварят делвата и си отишъл. Като се върнал в къщи, залостил вратата и вдигнал капака. Що да види? Вместо жълтици, делвата била пълна с мед.

Завайкал се сиромахът, заудрял се в гърдите. Ала не посмял никому да си изплаче болката, че кадията можел да заповяда да му ударят сто тояги на голо и да го запре в тъмница.

Мълчи си клетият, лицето му от мъка помръкнало и се удължило.

Видял го съседът му. Той бил сухта — учител. Попитал го:

— Какво ти се е случило, съседе, та ходиш такъв посърнал, като че ли гемиите ти са потънали?

— Ох, сухта! Другиму не смея, ама на тебе ще се изповядам. Ти си най-ученият в нашия край. Само ти можеш да ми дадеш ум, че моя го загубих съвсем.

И му разправил всичко от игла до конец, както си е било.

При сухтата се учели двете деца на кадията. Той рекъл на бедняка:

— Иди в гората и улови две мечета! Донеси ми ги, пък аз ще се разправя с кадията!

Отишъл дърварят в гората. Намерил леговището на мечката. Извардил, когато тя се била отдалечила от бърлогата си, грабнал двете й мечета и беж да го няма! Отнесъл ги на учителя.

Сухтата облякъл халат, също като кадийовия. И започнал три пъти на ден — сутрин, обед и вечер — да храни мечетата в полите на халата си.

Минало се някое време, мечетата се приучили да си вземат храната от полата на халата. Една вечер сухтата заключил децата на кадията в една стая — не ги пуснал да си идат дома.

Чакал кадията да се върнат децата, чакал, не ги дочакал и отишъл при учителя. Сухтата го посрещнал в друг, различен халат.

— Къде са децата ми? — попитал кадията.

Сухтата вдигнал ръце:

— О, справедливи кадия, голямо нещастие ги стигна: децата ти се превърнаха на мечета.

Разсърдил се кадията, развикал се:

— Какви ми ги брътвиш! Къде се е чуло и видяло децата да се превръщат в мечета?

Сухтата вдигнал рамене:

— Ти си учен човек и знаеш, че и невъзможното може да стане, ако аллах пожелае.

Кадията се ядосал още повече. Излязъл на улицата и повикал всички срещнати: нека дойдат и чуят с ушите си какви глупости говори учителят.

Надошли много люде. И пред тях сухтата казал, че по волята на аллаха момчетата се били превърнали в мечета.

Всички заклатили недоверчиво глави.

— Щом не вярвате, о правоверни, сега ще доведа тук двете момчета-мечета, та да се уверите с очите си. Ако те се завтекат към кадията, значи са познали баща си. Ако пък не сторят това, нека кадията ме осъди и аллах ме накаже.

Като изрекъл тия думи, учителят излезнал и подир малко се върнал с двете мечета. Те веднага се затичали право към кадията и почнали да го дърпат за полите на халата. С това животинките давали знак, че искат да ядат, защото нея вечер сухтата не бил ги хранил.

Людете в почуда се загледали един-друг и рекли на кадията:

— О, справедливи! Ние се уверихме в правите думи на нашия сухта. Тия мечета са наистина твоите деца. Слава на аллаха! Види се, такава е била волята му…

При тия думи кадията така се разлютил, че пяна излязла на устата му. Разкряскал се, изпъдил всички. Като останали на четири очи, той рекъл на учителя:

— Ей, сухта, не ме прави на глупак! Не може да бъде аллах да е превърнал децата ми в мечета.

Тогава учителят отговорил:

— Слушай ме, о справедливи кадия! Както аллах превърна на мед жълтиците на моя съсед, така е превърнал на мечета и твоите две момчета.

Най-сетне алчният кадия разбрал накъде бие работата. Примолил се:

— Смили се над мене, греШния, о сухта! Ще върна на дърваря златото и още сто жълтици ще му дам отгоре. Само ми върни децата.

Изпратил сухтата дърваря да си прибере имането и стоте жълтици отгоре. Чак тогава пуснал двете момчета да се завърнат в къщи.