Показват се публикациите с етикет Славянски приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Славянски приказки. Показване на всички публикации

Малката самодива

Словенска народна приказка

Живели някога си крал и кралица. Те имали един едничък син — за радост и утеха на старини. Раснал, пораснал кралският син, станал момък за женене. Тогава баща му поканил в двореца всички боляри и сановници, които имали хубави щерки — да си избере синът невеста по сърце. Светнали в прозорците празнични светлини, блеснал белият дворец с всичкото си сребро, злато и драгоценности, сякаш пожар го е грабнал. Смях, песни и свирни огласили надалеч околността. Хванали се момите на хоро, а която и да погледнеш — от хубава по-хубава. Играят, тепат хубавиците, в най-скъпи дрехи облечени, и току стрелкат младия принц — с очи да го изядат. Пък той на никоя поглед не спира и сърцето му като мъртво спяло в гърдите.
Когато в полунощ гостите се разотишли, тръгнал той към близката липова гора да си разведри главата от толкова шум и врява. Замислен вървял принцът и от време на време въздишал, без и сам да знае защо — та нали всичко си имал: и младост, и хубост, и богатство. А на всичко отгоре нощта била толкова хубава: от липите се стичал сладък дъх, между листата им, които месецът сякаш със сребро бил посребрил, пеели славеи като захласнати.
Ето че стъпките му го извели на малка полянка. И гледа той — насред полянката пред него стой мъничка самодива-вълшебница в дреха, лека като вечерна мъгла, с дълги руси коси, а на главата — златна коронка, обсипана с драгоценни камъни. И била тя такава мъничка — същинска кукличка! Изведнъж заговорила и гласчето и зазвъняло като звънче:
— Добър вечер, принце! Весело ли мина кралският празник? Избра ли си невеста? Щеше ми се много и аз да дойда да се повеселя. Пък да видя и тебе — дали толкова си хубав, както разправят. Ала не посмях да се покажа сред ония отбрани красавици, че съм много малка и може би щяха да ме вземат на подбив.
Нощната вълшебница не изплашила кралския син. Дори тя много му се харесала. Пристъпил и я хванал за ръка. Ала преди да отвори уста и да отговори на всичките и въпроси, тя се изскубнала и изчезнала без шум в тъмния гъсталак — сякаш никога не е била. И ако в ръката му не била останала нейната ръкавичка, невям би си помислил, че така му се е привидяло. А ръкавичката била толкова мъничка, че принцът едвам можел да я надене на кутрето си.
Още по-тъжен се върнал кралският син нея нощ в двореца, още по-дълбоко въздишал. Ала никому ни дума не казал за тая среща в липовата гора.
На другия ден празненството продължило. Всички гости се смеели, веселили, играели хора, само принцът си стоял настрана и никоя не поглеждал. Едвам изтраял той да си отидат гостите и пак отишъл в гората. Ходил, бродил, търсил навред малката вълшебница, а от нея нито следа. Мъка стиснала сърцето на момъка. Извадил от пазвата си ръкавичката и я целунал. И в същия миг пред него застанала самодивата.
Принцът толкова се зарадвал, че с думи не можел да го изкаже. Сърцето му се разиграло от радост. Хванал я той за ръка и тръгнали двамата да се разхождат… И чудно нещо! — докато се разхождали, малката самодива доста пораснала. Когато пред изгрев слънце решили да се сбогуват, тя била вече два пъти по-висока, отколкото преди — главицата и стигнала дори до коленете на принца. Сега ръкавичката и умаляла и тя я върнала на момъка: — Задръж я за спомен!
Изрекла това и начаса пак се изгубила в гъсталака. На третия ден гостите отново изпълнили двореца с веселата си глъчка. Този път те останали дълго след полунощ, защото принцът още не си бил казал думата — коя ще си избере за жена. Ала той не изчакал да свърши празникът, ами щом изгряла месечината, хукнал към гората, малката самодива го чакала на уреченото място.
— Аз ще излизам да те срещам винаги, щом месецът изгрее — зарадвана му казала тя.
— Не искам вече да се деля от теб. Съгласи се да ми станеш жена, защото без тебе не мога да живея!
— Мили принце — отвърнала му тя, — с радост ще стана твоя жена. Ала боя се, че вие, людете, сте непостоянни. Закълни ми се, че винаги ще обичаш само мене. Иначе, запомни и двамата ще бъдем много нещастни.
— Кълна ти се, че цял живот само тебе ще обичам! — извикал младият човек, без да се замисли.
— Добре! Дано бъде тъй! Само знай, че ако не удържиш думата си, няма никога вече да ме видиш.
Докато разговаряли, самодивата пораснала още повече. По ръст тя вече не отстъпвала на никоя хубавица от ония, които сега се веселели в двореца.
Кралският син я хванал за ръка и бърже я повел към двореца. Там веселието било в разгара си. Щом влезли, всички гости се прехласнали в самодивата — такава хубост никой дотогава не бил виждал. Двамата млади коленичили пред краля и кралицата и принцът на един дъх изрекъл:
— Татко и мамо, благословете ни! Тази ще бъде моята жена, вашата снаха.
Макар че родителите много се зачудили, откъде синът им е довел невеста, съгласили се. Защото те така му били обещали: да го оженят за оная, която той сам си избере. И понеже всичко било готово, направили сватбата още същата нощ.
Щастливо и безгрижно преживели младите цели седем години. Ала ето че един ден старият крал умрял и синът му седнал на престола. Направили погребение, както подобава: от цялата царщина надошли най-знатните люде, а с тях и тяхната челяд. Край ковчега се изредили всички хубавици и всички си бършели очите с копринени кърпички, защото така е редно. Само една черноока красавица с огненочервена коса не проронила сълза, не оплаквала покойника, ами през цялото време гледала само младия крал. Той забелязал това и му станало приятно, защото тя била много хубава. Скришом и се усмихнал, макар да бил опечален от смъртта на баща си.
И ето погребалната върволица тръгнала към гробището. Подир ковчега вървял младият крал под ръка с жена си. Когато минал покрай червенокосата хубавица, погледите на двамата се кръстосали и нещо трепнало в сърцето на младия крал. „Колко е хубава тая мома!“ — помислил си той. — „Много ми харесва!“
Изведнъж самодивата се заплела в роклята си и без малко щяла да падне, ако не я бил задържал.
— Я вижте, колко е дълга роклята на кралицата! — пошушнал някой.
И наистина!… Само че никой, дори и мъжът и, не забелязал, че младата кралица се била смалила.
Както и да е! Погребали стария крал и всички се върнали в двореца да хапнат и пийнат „за бог да прости“, както е обичаят. Насядали на трапезата. А червенокосата хубавица се изхитрила, та седнала до краля. Нему не му било неприятно това съседство. Дори си позволил да докосне скришом ръката и под масата. А когато подир някое време се обърнал на другата страна да каже нещо на жена си, гледа — нея я няма. Тя се била превърнала пак в мъничка самодива и се измъкнала тихичко под масата между нозете на гостите, без никой да я забележи.
Разтичали се слуги и придворни да я дирят — напразно. Кралицата сякаш вдън земя пропаднала.
Минало се, що се минало, кралят се утешил и взел за жена червенокосата. Ала и три дни не преживял щастливо с нея. Тя излязла много алчна и сприхава. Първом поискала от мъжа си да и купи легло, обковано със злато и безценни камъни!… Днес иска едно, утре друго — все такива скъпи и чудни неща, каквито едва ли някой друг имал. А ако се случи кралят да не може да и задоволи желанието, ще му трие с дни сол на главата: та какъв си ти такъв крал, значи, щом не можеш за жена си да сториш това и това…
Траял кралят, преглъщал — накрай не изтраял и изгонил несносната си жена. И чак сега разбрал каква грешка бил сторил. Затъгувал, завъздишал по мъничката вълшебница, място не можел да си намери, животът му опротивял. Всяка вечер, щом месечината надзърнела иззад върхарите на липите, отивал той в гората. Викал, плачел, молел се да се покаже от нейде самодивата и се завръщал чак призори още по-тъжовен, още по-печален. Така я търсил той всяка вечер много години наред, докато съвсем се състарил, побелял и грохнал. Ала мъничката самодива никога вече не откликнала на неговите сълзи и молби.

Бащина поука — синова сполука

Молдавска народна приказка

Един селянин имал трима сина — хубави и силни, ала мързеливи. По цял ден те лежали на сянка, бръщолевели си или ходели на Днепър да се къпят и ловят риба.
Попитали ги селяните:
— Защо не работите? Защо не помагате на баща си?
А те:
— Баща ни е як и всичко му иде отръки. Няма нужда от нашата помощ.
Бащата наистина бил трудолюбив, никога не стоял със скръстени ръце и работата му спорела. Трудел се за всички…
Така се търкаляли годинките. Ала бащата остарял, не можел да работи както преди. Вмъкнала се немотията под селската стряха, запустяла градината, на двора избуяли бурени и тръни.
Виждали синовете това, но си затваряли очите.
Питал ги бащата:
— Защо, чеда, не работите? Аз вече не мога.
А те:
— Има време, тате. Що е живот — все напред е!
Домъчняло на бащата, загдето отгледал такива мързеливци, досрамяло го от съседите. Един ден повикал синовете си и рекъл:
— Е, синове, дойде ми смъртният час. А как ще живеете вие, като не обичате да се трудите?
Натъжили се синовете — заплакали.
— Кажи ни, тате, последната си воля! — помолил най-малкият.
— Добре! — отговорил умиращият. — Ще ви издам една тайна, не искам да я нося в гроба. Знаете, че ние с майка ви цял живот се трудихме. И спастрихме за вас богатство — едно гърне с жълтици. Майка ви го закопа в градината, ама не можа, горката, да ми каже на кое място, защото умря ненадейно. Това имане чака вас. Намерете го и заживейте охолно!
Простил се старецът със синовете си и затворил очи.
Погребали братята бащата, потъгували ден-два. Най-големият предложил:
— Хайде, братя, да потърсим имането, че да заживеем човешки!
Взели братята мотиките и започнали да чоплят отгоре-отгоре земята в градината. Поработили някое време — само дето бурените разчистили, а гърнето с жълтиците не намерили.
Тогава средният брат рекъл:
— Братя, ако човъркаме така земята, нищо няма да намерим. Гърнето сигурно е по-дълбоко заровено. Да копаем по-дълбоко!
Съгласили се братята. Заловили се мъжки за работа. Три дни копали. За ядене и лежане забравили. Разровили цялата градина около къщата. Педя земя не оставили необърната, ама пак не намерили гърнето.
Погледнал най-големият брат прекопаното място: пръстта станала мека рохкава; нямало вече бурени, нито тръни. Рекъл:
— Ех, братя! Толкова се трудихме — цялата градина разкопахме — имането не намерихме. Ама я да посадим тук нещо, та да не пустее земята!
— Право думаш, бате! — съгласили се другите. — Поне труда ни да не отиде нахалос.
Засадили лози.
Не минало много време, израсло едно лозе — да го гледаш и да му се радваш!
Узряло гроздето. Събрали братята богата родитба. Оставили за себе си колкото им трябва, а другото отнесли на пазара. Хубави пари взели.
Най-старият брат рекъл:
— Вижте какво богатство спечелихме! Комай за такова баща ни говореше на смъртния си одър.

Графът-нерез

Словенска народна приказка

Имало едно време една богата графиня. Тя била бездетна, а пък много и се искало да си има деца — по цели дни тъгувала и си поплаквала. Веднъж край замъка и минало едно стадо свини с малки прасенца. Видяла ги тя и си въздъхнала: „Ах, да можех и аз да си родя една рожба — рекла си тя, — пък ако ще би и прасенце да бъде.“
Дочула я една магьосница и сторила магия: не минала и година, родила графинята, ама какво? — не детенце, а прасенце. Раснал младият граф, пораснал, по човешки говорел, ала целият бил покрит с четина, пък и навиците му били такива едни — свински. Като станал момък на възраст, рекъл на майка си:
— Майко, ще ми се да се оженя. Намери ми невеста!
„Каква булка за такъв ерген?“ — замислила се графинята. Ала той много настоявал и най-сетне тя отишла в колибата на един беден изполичар, който имал три дъщери за женене, да сватоса най-голямата за сина си.
Не се искало на родителите да дават чедото си за жена на нерез, ама като си помислили, че ще стане графиня, ще живее охолно, пък и те покрай нея ще поминуват — съгласили се.
За венчавката надошли много знатни гости. Седнали после всички на дълга трапеза пир да пируват. Младоженецът бил весел, шегувал се, танцувал — както е редно на сватбата си да се веселиш! Привечер той се измъкнал, без никой да го забележи, отишъл на двора, та се пльоснал в локвата. Овъргалял се до уши в кал, а после се върнал и се изтрил о сватбената рокля на булката.
Гостите започнали да му се присмиват и да го корят. Пък младоженката се ядосала и изтърсила пред всички:
— Мъжът ми е свиня и свиня ще си остане!
Омъчнил се младият граф, като чул тия думи. Оставил яденето и пиенето и седнал в къта жален-печален. Вечерта, когато дошло време младоженците да се приберат в отредената им стая, графът-нерез се препречил на вратата и рекъл на булката:
— Върви си у вас! Не си ти жена за мене.
Засрамила се булката, разплакала се и си отишла в бащиния дом.
Минала година. Графът пак замолил майка си да му намери невеста. Отишла графинята при същите хора да иска втората дъщеря за жена на сина си. Дълго се опъвали селяните, накрай — склонили.
Вдигнала се пак тежка сватба. Насред веселбата младоженецът сторил същото, а булката повторила думите на сестра си, че мъжът и е свиня и такъв ще си остане. Вечерта графът-нерез и нея изпъдил.
Подир още една година синът пак започнал да моли майка си да го ожени. Тя се дърпала, придумвала го да се откаже от тая си мисъл, ала той се ядосал и я заплатил, че ако не му намери невеста, камък на камък няма да остави от замъка. Е, нямало как — отишла графинята за трети път в сиромашката селска колиба да иска най-малката дъщеря за снаха. Родителите и дума не давали да се издума.
— Посрами ни и двете щерки, а сега пък иска и третата! — отказвали те.
Тогава най-малката се намесила:
— Какво пък, и той е човек! По човешки мисли и говори. Зла орисница го е орисала да има такъв свински образ. Затова трябва да го жалим, а не да му се присмиваме.
Щом е тъй, родителите се съгласили. Направили сватбата. Надошли още повече гости. Всички искали да видят какво графът-нерез ще направи с третата си жена. Привечер пак младоженецът отишъл, та се овъргалял в локвата, а после се изтрил о роклята на булката си.
Гостите започнали да го подиграват и корят; някои дори юмрук вдигнали. Ала булката им рекла:
— Той ми е мъж и може да прави с мене каквото си ще! Вие не се месете в чужди работа!…
Обидили се гостите, тръгнали си без време. Пък графът-нерез се развеселил още повече. Пили, гуляли до среднощ. Когато младоженците отишли в определената им стая, графът-нерез съблякъл свинската си кожа и пред изумената булка застанал млад мъж, хубав — да му се ненагледаш!
На заранта щастливата невеста изтичала при свекърва си и се похвалила как нощем графът-нерез съблича свинската кожа и се превръща в такъв хубав рицар, какъвто няма втори на света. Камък паднал от сърцето на графинята. Много и се прищяло да види и тя така сина си, да му се порадва. Молила снаха си, молила — дни наред. Ала невестата не скланяла — страх я било да не се разсърди мъжът и. Най-сетне — отстъпила. Една вечер графинята се скрила под леглото на младите. Като заспали те, тя взела кожата и си излязла. Запалила голям огън и хвърлила кожата в него.
Събудил се на заранта младият граф, потърсил свинската кожа и се развикал:
— Какво направихте, нещастници! Майка ми не биваше да ме вижда в човешки образ. Сега аз не мога да остана вече тук. А пък ти, жено, ще ме намериш тогава, когато преминеш пешком през седем планини и седем долини. Много мъка ще видиш, река от сълзи ще изплачеш, докато ме дириш.
Като рекъл така, сякаш вдън земя потънал. От мъка графинята се поминала. Невестата останала сама да кукува в замъка. Един ден тя се приготвила за път и тръгнала по широкия свят да дири мъжа си. Лесно се приказва така, трудно се пътя изгазва. Ходила тя, бродила по гори и пущинаци, през планини и равнини. Дошла най-сетне до една долина, а насред нея — светъл дворец. Там живеел Лекият Повей, що люлее лете зрелите жита. Разправила му невестата мъката си и го попитала, като скита така по земята, не е ли виждал нейния мъж.
— Млад съм още — отговорил и вятърът. — Не съм го ни виждал, ни чувал твоя мъж. Иди при по-големия ми брат — Силния Вятър, що кърши гората. Той повече броди, може да ти помогне.
На раздяла той и дал един орех, като и поръчал да го счупи, когато и дотрябва помощ.
Поблагодарила му невестата за съвета и подаръка и тръгнала на път без път да иде при Силния Вятър. Много се напатила горкана, много сълзи проляла. Накрай стигнала до върха на една висока планина. Там в една кула живеел Силния Вятър. Разправила му своята мъка и неволя.
— И аз нищичко не зная за мъжа ти — отговорил и Силният Вятър. — Ала иди при най-големия ми брат — Бурния Вятър, що вдига вълни в морето и си играе с корабите като с тресчици. Той вредом скита, всичко знае.
Като и рекъл тъй, Силния Вятър и дал един орех и й заръчал да го счупи, когато се намери в беда.
Тръгнала клетата невеста да дири Бурния Вятър. Пътят бил още по-труден: камъните и изранили краката, драките и изпокъсали дрехата, слънцето я чернело, дъждът я белел. Много се настрадала, докато стигне до една висока-висока канара, а на върха и — камен замък. Там живеел Бурния Вятър.
— Знам те аз, зная и твоята мъка — рекъл и той, когато му разправила всичко, що препатила. Ще те завела при мъжа ти. Само, че утре той се жени за друга. А сега вземи тоя орех. Счупи го, когато се намираш в най-голяма беда.
Преспала невестата в замъка на Бурния Вятър, а рано на ранина той и дал ботушите си — една крачка като направи, изминава път за три дни. Тръгнали те да вървят. Много ли, малко ли вървели — пристигнали тъкмо когато графът излизал от черквата с новата си булка. Като го видяла, клетата невеста едва не примряла. А пък мъжът и не я познал — толкова била почерняла и изпосталяла. Качил се той с младоженката в кочията и конете препуснали. Спуснала се невестата подире му и макар, че без душа останала, сварила да види къде влязъл — в един голям и хубав дворец.
Тъкмо кършела ръце невестата и се чудела какво да прави, излезнал началникът на слугите да огледа всичко ли е наред. Помолила му се невестата да я вземе на каква да е работа. Съгласил се началникът — главил я за свинарка. Останала тя да живее във вонящия свинарник. Тихичко нощем си поплаквала, мъчела се — само да бъде по-близко до мъжа си, да го зърва поне от време на време. Ала колкото пъти го видела, толкова по-тежко и ставало на сърцето. Най-сетне не могла да изтрае мъката и строшила ореха, що и бил дал Лекият Повей. Из ореха се изтърколил пръстен с такъв драгоценен камък, че като засвяткал, всичко наоколо осветил, в гостната стая на господарите сякаш слънце заиграло.
Разпратила графинята слугите си да разберат откъде иде тоя светлик. Един от тях надзърнал в свинарника и видял чудния пръстен на ръката на свинарката. Отишъл веднага, та казал на господарката си. Извикала тя свинарката и я попитала:
— Колко искаш за тоя пръстен?
— Не ми е за продан, господарке — отвърнала свинарката.
— Ще ти дам за него цяла торба жълтици — настоявала графинята.
Свинарката не се съгласила. Ала казала, че ще го даде даром, ако графинята и позволи да прекара една нощ в спалнята на графа.
Помислила, помислила графинята, накрай се съгласила — много и се искало да има тоя пръстен.
През нощта свинарката влязла в стаята на графа и го заварила, че спи. Будила го тя, будила, плакала и разправяла своите неволи, ала той не се събудил, защото графинята му била насипала в кафето сънотворен прашец. Плакала клетницата цяла нощ, а когато се разденило — прибрала се в свинарника. Толкова била омъчнена, че привечер счупила и втория орех. Из него изпаднали златни обеци с такива камъни, че светликът им като слънце заиграл из стайте на двореца. Досетила се графинята откъде иде тая чудна светлина и право в свинарника. Като видяла обеците, рекла:
— Ще ти дам двореца с всичката му наредба, ако ми дадеш тия обеци.
Невестата и отговорила, че ще и отстъпи обеците само ако прекара още една нощ в спалнята на графа. Склонила графинята — само и само да получи обеците.
И пак свинарката проливала горчиви сълзи цяла нощ, плакала и разправяла патилата си. Ала графът спал като заклан, защото графинята пак му била сипала в кафето сънотворен прашец.
Нея нощ в съседната стая спял един приятел на графа, който му бил дошъл на гости. Плачът и вайкането на свинарката го разбудили. На заранта той попитал графа защо цяла нощ графинята е плакала и нареждала. Графът веднага се сетил, че това ще да е била първата му жена. И тъй като го боляла главата, както прежната заран — разбрал, че графинята му е сипала в кафето сънотворен прашец, та да не се разбуди.
А свинарката се прибрала при свинете и от мъка не можела да си намери място. Опротивял и животът и всичко, па строшила и третия орех — да става, каквото ще! Из него изпаднала една дреха — ама каква? — цялата обшита със сърма, Маргарит и драгоценни камъни. Такъв светлик изпущали те, че целият град се окъпал във вълшебна светлина.
Графинята начаса изтичала в свинарника и ахнала от почуда: такава хубава дреха никой дотогава не бил виждал. За нея графинята била готова да даде цялото графство — само и само да я има. Ала свинарката клатела глава: не и не! Виж, ако господарката и позволи да прекара и третата нощ в спалнята на графа — ще и отстъпи дрехата. Графинята и този път се съгласила.
На вечерята графът уж без да иска бутнал свещника, та угасил свещта. В тъмното бързо разменил чашките с кафе — дал своята на графинята. Сънят повалил графинята още на масата и спала тя непробудно чак до късно сутринта.
А графът се прибрал в спалнята си и зачакал. Ето че след някое време вратата се отворила и влязла първата му жена. Той се зарадвал много. А когато се разденило, поканил в двореца най-мъдрите люде на града и им казал:
— Преди някое време загубих ключа от съкровищницата си. Дирих го, дирих го — никъде не го намерих. Накрай си направих нов. И ето че сега изгубеният ключ се намери. Имам вече два ключа, пък повече от един не ми трябва. Какво ще ме посъветвате вие, мъдри люде, кой да оставя — стария или новия?
Всички казали, че старият е по-добър, старият е истинският — него графът да запази.
Тогава графът разправил на домашните си всичко, както е било, сбогувал се и заминал с първата си жена за родния замък. Там двамата си заживели спокойно, народили им се много деца и дочакали всички да ги оженят, та и на внуци да се радват

Еро и султанът

Херцеговинска народна приказка

Кривата круша на Еро родила круши за чудо и приказ — жълти, сякаш от Чисто злато, сочни и едри. Мисли си Еро:
„Такива круши не са за раята да ги яде. Я да ги отнеса на султана. Казват, че бил много щедър и за такава почит се отплащал по султански.“
Напълнил една кошница най-отбрани круши и отишъл в двореца. А там — гъмжи от народ. Всеки се облякъл най хубаво, чака си реда да се яви пред светлите очи на падишаха. Еро се поразмислил, защото неговите дрехи били доста кърпени, и се свил в един ъгъл, където имало хора по скромно облечени. А пък тия около него били прочути раз бойници; еничарите ги били изловили и докарали пред справедливия съд на султана. Като се явил повелителят, чакащите се раздвижили, заблъскали се — всеки искал да влезе на по-лично място, да види султана и той да го види. И в тая блъсканица един от разбойниците тихичко се измъкнал, без пазачите да го забележат.
Султанът изслушвал милостиво всеки просител и си казвал думата. Когато дошъл редът на разбойниците, еничарите ги заблъскали и повлекли Еро заедно с тях, на мястото на избягалия. Султанът изслушал в какво се обвиняват раз бойниците и присъдил:
— Всички хвърлете в тъмница — да гният и да им дойде умът в главата, та другите да не смеят да грабят и злосторничат! — рекъл и веднага си отишъл, че го бил присвил коремът.
Еничарите навързали разбойниците, а с тях и Еро. Започнал той да се обяснява и оправдава:
— В грешка сте, люде. Аз не съм разбойник. Дойдох с армаган при падишаха. Вижте на — тези круши аз за него съм донесъл.
Ала никой не искал да го слуша. Отвели Еро и го хвърлили в тъмницата при лошите хора.
Минала цяла година. По време на байрама султанът ре шил да отиде в тъмницата; искал затворниците да види и разпита, кой за какво лежи и, ако се намери някой разкаял се, поправил се, да го помилва за слава на аллаха и своя възхвала. Дошъл ред и до Еро. Султанът го пита:
— Ами ти, Еро, какви грехове изплащаш тук?
Коленичил Еро пред нозете на падишаха, заудрял си че лото о плочите на пода:
— О, великодушни и справедливи повелителю на правоверните! Нямам никаква вина аз. По погрешка цяла го дина вече се топя в тая тъмна тъмница. Миналата есен моята круша роди плод за чест и слава — такъв, гдето и ти не си виждал: златни круши, сочни и едри като детска главичка. И реших аз, че само ти си достоен да ги изядеш. Донесох ти в двореца цяла кошница и докато чаках да дойдеш, за станах до едни, а те да били разбойници. В бъркотията един от тях избяга, без никой да го усети, и ето на — еничарите поведоха мен на негово място. Смили се над мен, о всесилни повелителю, заклевам те в драгоценното ти здраве!
На султана му дожаляло за клетника, а видял и че очите му са бистри, лицето честно.
„Не ми прилича на разбойник. Може пък и грешка да е станала. Случват се такива работи по божия свят“ — по мислил си султанът и заповядал на своя везир:
— Отведи Еро в двореца! Нека си избере от хазната ми каквото иска за обезщетение, че цяла година се е мъчил в тъмницата.
Завел везирът Еро в двореца, в една стая пълна със сандъци и разни други неща. Рекъл му:
— Ето тук са струпани богатствата на падишаха — аллах да продължи дните му! Избирай, каквото искаш и колкото си искаш!
Еро затършувал из хазната. От някакъв скрин извадил дебела книга и я взел под мишница; нарамил една ръждива брадва, що била захвърлена зад вратата, а от многото пари си отброил само десет гроша.
Всичко това се видяло на везира много чудно и намирисвало на нещо не добро. Повел той Еро при султана и му казал, че Еро бил взел от хазната само десет гроша, една ръждива брадва и Корана. Султанът също се почудил и пита Еро:
— Ей, човече божи, аз те оставих да се възнаградиш богато и да ме славословиш, дордето си жив, пък ти си взел толкова малко. Кажи защо?
— Велики падишах, аллах да те благослови и дари с всички земни радости! Аз взех само това, що ми трябваше: десет гроша, за да си купя цървули. Защото ме е срам да се върна на село бос, след като цяла година съм ял хляба на султана. Какво ще рекат тогава моите съселяни за тебе — безкрайно щедрия и великодушния?
— А защо ти беше-брадвата?
— Щом се върна да отсека проклетата круша, заради коя то цяла година слънце не видях.
— Добре! Ами Коранът?
— Ще се закълна върху свещените му страници, че вече никога няма да нося подарък на султана.
Засмял се султанът. Наредил на везира да даде на Еро три кесии с жълтици и рекъл:
— Щом такива хубави круши си отглеждал, назначавам те за главен градинар на моята градина. Само внимавай: не искам да ме лъжеш и крадеш, защото, ако те уловя, ще отговаряш с главата си.
Станал Еро главен градинар — началник на всички ратаи, що работели в султанската градина. А пък те били едни дембели и тунеядци, каквито нямало втори на света. Еро си гледал добре работата, гонел и наказвал мързеливците, затова ратаите дип много не го обичали. Сговорили се те един ден и го наклеветили пред султана, че уж бил крадял от градината смокини и тайно ги продавал на пазара. Султанът повикал Еро и му рекъл:
— Е, Еро, повярвах ти аз, ама ти ме измами. Ти си ме крадял, значи заслужаваш смърт, както се бяхме условили. На себе си се сърди! Ама понеже преди работеше добре, ще ти направя и тая милост: избери си сам от каква смърт искаш да умреш!
Еро не се и опитал да се оправдава. Как ще се оправиш пред всесилния султан, който се мисли винаги за безпогрешен?
Запитал само:
— А ще сдържиш ли думата си, о справедливи падишах?
— Думата си е дума Кълна се в брадата на пророка, че ще те накарам да умреш от такава смърт, каквато сам си избереш — отвърнал султанът.
— Тогава, велики и непобедими крепителю на правата вяра, знай, че аз искам да умра от старост, тъй както си умря и покойният ми баща.
Султанът се разсмял и опростил наклеветения, оставил го пак да управлява градината. А подир някое време Еро издебнал сгодно време и му разправил всичко, както си е било. Султанът разпитал-разучил и като се уверил в правотата на верния си слуга, наградил го щедро, а коварните ратаи наказал.

Пияният заек

Черногорска народна приказка

Късно вечер Заю-Баю се връщал от сватбата на своята приятелка Костенурката Нурка. Както си е вредом обичаят, на всяка сватба много се яде, много се пие. И наш Заю яката се напил. Сега, отивайки през гората у дома си, пеел на висок глас, като се олюлявал и препъвал във всеки корен. Не щеш ли, дочул го лъвът, който бил излязъл на лов, ала още нищо не бил уловил, и затова много се ядосал. Рекъл си: „Я да изям тоя глупав заек, че усещам корема си съвсем празен!“ И се спуснал да го гони.
А Заю-Баю, макар да бил толкова пиян, като усетил смъртната опасност, съвсем изтрезнял. Хукнал да бяга през гъсти храсталаци и бодливи трънаци и вече нито се олюлявал, нито се препъвал.
Бяга Зайко, лъвът го гони, бяга Зайко, лъвът го гони и вече аха — да го стигне.
Заю-Баю си бил изровил жилището в земята под корените на един столетен дъб. Със сетни сили се добрал до дупката си, тъкмо когато лъвът скочил да го сдави. Спасил си кожичката клетият, пък лъвът, както се бил засилил — „прас!“ — ударил си главата о дебелия ствол така, че земята се разтресла. Строполил се той на място и тялото му останало да лежи под дървото.
Пък Заю-Баю се гуши в дупката си, притаил се, едва смее дъх да си поеме, че шега ли е — от такова голямо приключение жив и здрав да останеш? Постоял той така доста време. Ала накрай виното, гдето бил изпил, пак му се качило в главата и той заспал.
На заранта, като се събудил вече съвсем изтрезнял и от виното, и от уплахата, Зайко наш се измъкнал от дупката си и що да види: лежи големият кръвник до входа на жилището му със счупена глава.
„Брей! — рекъл си Заю-Баю. — Като се напия, не мога да си озаптя силата. Я виж, какво съм сторил снощи!“

Когато дядо бил ученик

Хърватска народна приказка

Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години ги вече били навалили, та сега не можели да работят както на младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
— Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
А тя:
— Знаеш ли защо, дядо? Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал — бърже се замогва и на старини добрува.
— Ами че тогава и аз да отида на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая немотия и сиромашия не се търпи.
— Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! — съгласила се баба.
Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса — сторила значи всичко, каквото са видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.
Изправил се дядо пред селския учител:
— Добро утро, даскале!
— Сполай ти, старче! Какво те води насам?
— Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и как се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
— Хайде, хайде, стар си вече за наука и училище! отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят — не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да бие звънеца, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на един чин заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.
Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.
Върви дядо, навел глава, подпира се на тояжката си. И — виж ти! В праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си — бая тежичка, развързал я — пълна със златни дукати. Радостен забързал дядо и отдалеч още се провикнал:
— Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ни дойде. Виж, намерих кесия с жълтици! — И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: „звън-звън!“
Плеснала баба с ръце:
— Ех, на стари години да ни олекне!
Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище — нали е забогатял, от тъй нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с луличката спокойно.
Пък на другия ден тамошният чорбаджия — същият, кой то си бил загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита дали никой не е намерил кесия с дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня — нали колибата им била в края на селото. Пита:
— Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?
Дядото бил честен човек — лъжа що е, не знаел. Отвърнал:
— Намерих.
Възрадвал се потопиецът до немай-къде. Защото, макар да имал в раклата си много пари, все малко му се стрували, все посягал към сиромашките, та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:
— Къде… кога… старче, намери тая кесия?
— Ами че, когато бях ученик, та на връщане от училище…
— Уф! — изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: „Когато този е ходил на училище, аз не съм бил роден.“
Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно и охолно с парите, които той бил за грабил от такива като тях.

Горделивата пеперуда

Банатска народна приказка

Ето че и в дивата гора пристигнала царица Пролет. Откъдето поминала, дървесата се раззеленили, тревата избуяла, птичките в хор запели, пчелички и бръмбарчета зажужали; събудили се и горските ручейчета. Въздухът се изпълнил с дъх на цъфнали цветя и билки.
Всред това всеобщо оживление хвърчала нагоре-надолу, обзета от луда радост, една пеперуда. Крилата и — обагрени с всички цветове на дъгата, тялото — стройно и кръшно. Наистина тя била толкова красива, че цветята охотно разтваряли чашките си, за да вкуси хубавицата от техния нектар. Дали от цветния сок, дали от прозрачния въздух или от топлите слънчеви лъчи, на пеперудата главичката и се замаяла — също като да е пияна (Аз пък мисля, че причината за нейното неудържимо веселие е комай по-друга: оглеждайки се в малката локвичка, която се била образувала във вдлъбнатината, останала от копитото на сурия елен Рогачко, видяла се колко е хубава и душичката й се преизпълнила с гордост).
Сега тя хвърчала от цвят на цвят, от клонче на клонче, танцувала във въздуха, та всички да я гледат и да и се любуват. Ненадейно, ето че съзряла в тревата да пълзи една гъсеница. Красавицата я погледнала с погнуса и изрекла:
— Жалко червейче, махни се по-скоро от очите ми! Защо ли Великата майка на гората си е губила времето да създава такава гнъсна твар, която знае само да се гърчи и пъпли? Виж мене, колко съм прекрасна! Събрала съм върху крилата си краските на всички цветя. С тях летя високо-високо във вишното небе, слънцето достигам.
Гъсеницата вдигнала глава, погледнала горделивката със зелените си очи и отвърнала скромно:
— Како, защо ме обиждаш с такива високомерни слова? Ами че ругаейки ме, ти себе си унижаваш. Защото до не отдавна и ти си била гъсеница, а и твоите деца ще бъдат такива като мен.
Да! Прелестната пеперуда била забравила своето рождение.
Защо да се чудим, когато това често се случва и с човека?

Еро от оня свят

Херцеговинска народна приказка

Един турчин и ханъмата му прекопавали царевицата на полето. На пладне мъжът отишъл коня да напои. Докато го чакала, жената полегнала под сянката да си почине. Откъде се взел, ето го Еро, накривил висок калпак, върви по пътя и си подсвирква.
— Добър ден, туркиньо!
— Добър ден, селянино. Откъде идеш?
— От оня свят ида, туркиньо.
— Вай, аллах! А не си ли срещнал случайно там наш Муйо? Преди няколко месеца почина той.
— Как не, как не! Съсед ми е на оня свят.
— Е, как е той? Как поминува там?
— А бе, какво да ти кажа — не е дип добре, защото си няма парици, тютюн да си купи. А като се събере с приятели, прище му се кафенце, ама няма с какво да го плати.
— Ами ти не смяташ ли да се връщаш? — пита ханъмата.
— Натам съм се запътил — отговаря Еро.
— Че да ти дам малко пари да му занесеш на горкия.
— Защо пък да не му направя тая услуга? Дай парите!
Ханъмата изтичала към дървото, на което мъжът и си бил окачил антерията, взела кесията му и я дала на Еро да я носи на Муйо.
Грабнал Еро кесията, мушнал я в пазвата си и забързал към рекичката в дола. Едва се скрил от очите на туркинята, ето че идва мъжът и. Ханъмата му рекла:
— Знаеш ли, мъжо, преди малко мина оттук един селянин с висок калпак. Каза, че иде от оня свят и че познавал наш Муйо. Не добрувал там горкият, защото си нямал парички да си купи тютюн и да си плати кафето. Та му дадох аз кесията ти с парите да ги носи на Муйо на оня свят.
— Ах, ти, такава-онакава! — развикал се турчинът. — Къде е този измамник? Накъде отиде той?
— Ей натам, към дола — обяснила му ханъмата, под плашена от гнева на мъжа си.
Турчинът бърже се метнал на коня и препуснал подир измамника.
Озърнал се Еро, гледа — турчинът го гони. Хукнал да бяга към една воденица. Втурнал се вътре и вика на воденичаря:
— Бягай, братко! Лошо ти се пише. Видиш ли ей там — препуска насам един турчин. Иска да те посече. Дай ми калпака си, ето ти моя. Ти бягай в гората, пък аз ще гледам да се оправя с него.
Видял воденичарят, че турчинът препуска към воденицата и ятаган размахва. Изплашил се и без много-много да му мисли, дал си обрашнения калпак, взел Еровия, па си плюл на петите и затичал към гората.
А Еро нахлупил воденичарския калпак, посипал се с брашно и заприличал на същински воденичар.
Ето ти го, довтасал турчинът запъхтян, скочил от коня, нахлул като вятър във воденицата и викнал:
— Ей, воденичарю, накъде отиде оня човек, който преди малко мина оттук?
— Ей го на! Видиш ли го — бяга през гъсталака нагоре по баира — отговорил Еро.
— Я подръж коня ми — рекъл турчинът.
Еро поел коня, а турчинът се спуснал да гони воденичаря нагоре по баира. Настигнал го в гората и още отдалеч му закрещял:
— Ей ти, измамнико, върни парите, що жена ми ти е дала да носиш на Муйо на оня свят!
— Що думаш, аго? Нито жена ти съм виждал, нито съм чул за Муйо, нито пари от някого съм взимал — отвърнал разтреперан воденичарят.
Запрепирали се, турчинът размахал ятагана — без малко работата до кръв да дойде. Воденичарят се вери и кълне, че нищо не знае.
— Ами защо тогава бягаш из гората? — пита ядосан турчинът.
— Мина един селянин и ми рече, че идеш да ме посечеш.
Уплаших се и побягнах.
— А този калпак твой ли е?
— Разменихме си го със селянина. Той взе моя, а пък аз — него вия.
— Не ти вярвам, лъжецо! — вика турчинът и друса като круша подплашения воденичар.
Препирали се цял час, докато накрай разбрали каква е работата. Втурнал се турчинът през глава към воденицата. Ала от Еро и помен няма, откарал и коня.
Върнал се турчинът още повече ядосан при жена си. А тя го пита:
— Що стана? Взе ли парите? Ами къде е конят?
Ударил си турчинът феса о земята и отговорил:
— Ти прати на Муйо пари за тютюн и кафе, аз пък му дадох коня, та на оня свят да не ходи пешком.

Един драм от езика

Босненска народна приказка

Живеел в Сараево един младеж — Омер го казвали. По-голям безделник в целия град нямало от него. Денем гуляел по кръчмите, а нощем скитал от къща на къща да свири на момите под прозорците със своята тамбура. Ала трябва да признаем, че свирел и пеел хубаво, пък и на вид бил левент момък.
Бащата често съветвал непрокопсания си сия:
— Стига си ходил по кръчмите, синко! Стига си се усуквал край момите! Време е да се заловиш за работа, че ние вече одъртяхме и не можем сами да се изхранваме!
Ала Омер нехаел и за да си плаща гуляите, изнасял от къщи каквото му падне и го продавал. От мъка и срам пред хората родителите му без време отишли в гроба.
Останал Омер сам в опразнената къща — с трън да завъртиш, няма що да закачиш! Замислил се той за пръв път в живота си:
„Кой сега да преде и тъче, къщата да мете и да ми на готви? Време е, види се, да оставя скитнята. Май че друго не остава, освен да се оженя“.
Пъхнал Омер тамбурата под елечето си и се запътил към къщата на хубавата Мейра. Било вече късно вечер, минал бил и часът на яцията — последната молитва на правоверните. В стаята на Мейра горяла свещица, чувал се тих говор. Похлопал Омер на прозореца — говорът пресекнал; ударил струните, запял — свещта угаснала. Значи хубавицата не иска и да знае за Омер!
Три нощи подред ходил той да свири под нейния прозорец и натъжен се връщал: нито веднъж Мейра не откликнала на неговата песен. На четвъртата нощ младият безделник пак отишъл, като си мислел:
„За последен път ще й попея и ако и сега не ми се обади, кракът ми няма вече тук да стъпи!“

Засвирил Омер с тамбурата и тъжно запял:

„Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Неведнъж, жаден и гладен,
сте ме поили и хранили
и с песента си девойките кръшни
край мен сте събирали.
Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Тук под прозореца на Мейра напразно
денем и нощем въздишам,
но не поглеждат към мене очите красиви…“

Свещта в стаята пак угаснала, ала ненадейно прозорецът се отворил. От радост на Омер главата се завъртяла: „Най-сетне — мисли си горкият — успях да и стопя сърце то“.
— Луд ли си, Омер, или ще полудяваш? — рекла му строго Мейра. — Защо висиш по цяла нощ под прозореца ми да ме срамиш? Запиши си на челото: от това, що си на мислил, нищо няма да излезе!
Мигом надеждата на Омер се изпарила. Мъка навела главата му. Видяла момата колко е натъжен и добавила по меко:
— Ах ти, неразумнико! Да не би да си намислил за мен да се жениш?
— Да! — отвърнал Омер едва чуто.
— Избий тая глупост от главата си — рекла му момата. — Коричка хляб нямаш у дома си, пък искаш да се жениш. Зная, че ще речеш — ние сме от един дол дренки! Вярно е, че и аз съм бедна. Ала ти знаеш, че в цяло Сараево няма да се намери мома по-хубава от мене — туй всички го казват. Значи, аллах — да бъде вечна славата му! — ми е отредил по-добър живот. Ще се намери за мен никой мъж от богат род. Ама, чуй ме, Омер! Скъпо е не среброто и златото, а онова, що е на сърцето мило. Аз не бих те за менила и с най-първия ерген в града, ала свята е родител ската забрана. Не смея да я престъпя. Аз трябва да се омъжа за оногова, който ще може не само мен да храни, ами да даде спокойни старини и на родителите ми. Защото цялата им надежда е в мене.
От тия думи на младежа малко му просветнало и рекъл:
— Ако е до туй, кажи ми колко откуп иска баща ти за тебе?
— Не е чак толкова много! Отвори си едно дюкянче, завърти търговия, та да можа да ни храниш и обличаш.
— Добре, щом е само това! Утре ще дойда да ти кажа какво съм сторил. Довиждане и лека нощ, Мейра! — сбогувал се Омер.
На заранта той се запътил при лихварина Искар, който бил приятел на покойния му баща. Разправил болката си и поискал назаем тридесет кесии пари.
— Ще се радвам, ако хубавата Мейра стане твоя жена — рекъл Искар. — Само че кога смяташ да ми върнеш парите?
— Подир седем години — отговорил Омер без много много да му мисли.
— Тъй! Ами какво ще стане, ако подир седем години не ми върнеш парите? Защото приятелството си е приятелство, а сметките са си сметки!
— Ако те излъжа, отрежи ми езика! — разпалил се Омер.
— Добре! — склонил Искар. — Да идем при кадията да го запишем. Ако подир седем години не ми върнеш шестдесет кесии пари — такава е лихвата — ще ти отрежа един драм от езика.
Отишли при кадията, подписали запис. Лихварят наброил на Омер тридесет кесии пари и му пожелал щастлив живот.
Застягал се момъкът за сватба: накупил скъпи дрехи, меки килими, сребърни съдове — подредил си дома богато-пребогато.
След месец направили сватбата. Наредил Омер тежки трапези, извикал музиканти и танцувачки — цяла седмица трая ла сватбената гощавка. Всички се чудят на богатата наредба на стаите, на скъпите ястия.
И заживял си Омер с жена си като бей — съвсем не мисли как ще върне такъв голям дълг. Когато похарчил половината пари, досетил се най-сетне да залови търговия, както бил обещал на Мейра. Ала не напразно казват старите хора: „Не се захващай за работа, която не умееш“. А пък на Омер не му била присърце търговията и я карал през куп за грош.
Бърже минали шест години. Като видял Омер, че парите са се стопили и почти нищо не му е останало, закахърил се и тежка мъка го замъчила. По цяла нощ се върти и въздиша; измършавял, превил се като кука.
Пита го Мейра какво му е, а той:
— Остави ме — казва — на мира! Пропаднах аз…
Пък тя знаела за записа още от първия ден, ала си мълчала — все се надявала, че мъжът и някак си ще изплува.
Като останало само една седмица до крайния срок, Мейра се замислила:
„Вижда се, че моят Омер нищо няма да стори, ами я аз да се опитам да омилостивя кадията, че инак защо ми е мъж без език!“
Отишла тя при кадията. Сторила му три поклона до земята, оставила на пода скъп подарък и си отишла без дума да продума. Така направила и на другия ден.
„Тази жена, както се вижда, много ме тачи — рекъл си кадията на ума. — Сигурно иска да ме помоли нещо, ама не смее да ми каже, горката.“
На третия ден Мейра пак отишла, поклонила се, оставила подаръка и си тръгнала. А кадията наредил на слугата да я върне.
— О, жено! Ето, трети ден идеш при мен и не можеш да надвиеш своята боязън. Кажи каква милост чакаш от мен? Говори! — рекъл и кадията.
А Мейра само това и чакала. Сторила дълбок поклон, целунала полата на кадията и му рекла:
— О, кадийо! Твоята добрина ми развърза езика. На истина имам една молба към тебе: позволи ми идния петък да поседя в съда на твоето място само един час.
— О, жено! Кълна се в аллаха, молбата ти ще изпълня. Пък ако щеш, остани и през целия ден!
Мейра целунала чехъла на кадията, поблагодарила му и с леко сърце си отишла.
Ето че доносил уреченият ден. Рано-рано пратил Искар един свой човек да иска парите. Ама къде у Омер пари? Той се изплезил на слугата и му рекъл:
— Ей тъй ще се наплатя на твоя господар! — и горко заплакал.
Върнал се слугата и разправил на лихваря какво е казал Омер.
— А, така ли! — развикал се Искар. — Скоро при кадията!
В това време Мейра отишла в съда. Кадията и дал халата си, нахлупил и бялата кадийска чалма и влязъл в съседната стая да гледа през една дупчица какво ще стане по-нататък.
Ето ти пристига лихварят и влачи за врата разплакания Омер. Кланят се двамата на безбрадия кадия, а той мълчи, смуче си наргилето. Подир някое време пита:
— Какво, о почтени търговци, ви води при мен?
— Да ни съдиш и отсъдиш, справедливи ефенди — отговорил лихварят и веднага започнал да му разправя за заема и уговорката.
Изслушал лъжекадията Искар и запитал Омер:
— Така ли е, Омер, както почтеният Искар говори?
Омер се разплакал още повече и потвърдил, че работата е точно така, както лихварят казва.
Тогава младият кадия разтворил книгата на законите, започнал да я прелиства и след няколко страници спрял, замърдал си устните — ужким чете. Накрай затворил за конника и рекъл на Искар:
— Да, да, ти имаш пълно право! Точно тъй пише и в тая свещена книга. Ами бръснач донесе ли?
— Разбира се! — отвърнал лихварят. Извадил остър бръснач и го размахал под носа на клетия Омер.
— Ей, почтени! — викнал му кадията строго. — Внимавай да не сбъркаш. Ти трябва да отрежеш от езика на длъжника си точно един драм. Иначе — тежко ти!
Сепнал се лихварят:
— Праведни кадийо! — рекъл той. — Защо така говориш? Ако без да ща отрежа на Омер малко повече, ще му додам злато за щетата. А пък ако отрежа по-малко — да смятаме че съм му го подарил.
— Мълчи, неразумни! — изкряскал сърдито кадията. — Виж го ти — свой закон намислил да налага! Режи веднага! И да знаеш, ако отрежеш повече или по-малко от един драм, ще кажа на джелатина да ти отреже главата. Тъй пише в свещената книга.
Изплашил се Искар не на шега, паднал на молба:
— Прости ми, праведни кадийо! Не исках да се меся в твоите съдийски работи. Не искам на моя длъжник езика. Подарявам му и тридесетте кесии пари. Ами че ние бяхме с баща му — аллах да му отреди добро място в рая! — първи приятели.
От тия думи кадията още повече се разсърдил и викнал:
— Я веднага да дойде джелатинът! Сега ще науча аз тоя лихвар да почита запис, подписан в съда!
Изтичал джелатинът, размахал ятагана. Паднал Искар на колене, целува полата на кадийския халат и моли за милост. Пък кадията не скланя и повтаря:
— Или режи драм от езика на Омер, или прости се с главата си!
Разбрал лихварят, че без подкуп не ще се отърве, и казал:
— Праведни кадийо! За твоята справедливост вземи и ти тридесет кесии от мен. А на длъжника си прощавам и дълга, и лихвите. Не искам да го осакатявам. Извади ме от тая каша, в която сам се забърках. Дяволът ме подбутна такъв запис с такава уговорка да сторя.
— Сечи главата на това куче! — изкрещял кадията.
Джелатинът повлякъл разтреперания Искар, а той здраво се хванал за халата на кадията и запищял:
— Милост, ефенди! Нали си правоверен…
Изтичал и Омер. Целува чехъла на кадията. Моли го да прости на лихваря.
— Тъй да бъде! — отсякъл важно голобрадият кадия. — Прощавам ти, Искар, само защото длъжникът ти ме моли. Ала нека се знае, че мюсюлманският закон е по-корав от камък!
Наброил лихварят на кадията тридесет кесии пари, а кадията го накарал да целуне Омер.
— Пък сега ще запиша в съдебния тефтер, че работата е уредена по съгласие и никой никому нищо не дължи — рекъл накрай кадията.
Зарадвали се двамата, поблагодарили на младия кадия за великодушното и справедливо решение и побързали да си идат. А още едната врата не се затворила зад гърбовете им, отворила се втората и влязъл истинският кадия. Като се тресял от смях, той рекъл на Мейра:
— О, жено! В главата ти има повече мъдрост, отколкото в корана — да ме прости аллах! Истина, ако беше мъж, по-добър кадия не би се намерил по цялата земя на падишаха!
Мейра поблагодарила на кадията за сторената милост и му предложила да вземе петнадесет кесии от парите, що била получила от лихваря. Ала кадията не само че не ги приел, ами й дал още една кесия, заради нейния ум и разум. Мейра, както се полагало, целунала полата на халата му, спуснала на лицето си белия яшмак и побързала да си иде дома, преди да се върне мъжът и. Той пък бил отишъл с Искар в кафенето да се почерпят по случай щастливото избавление.
По обяд Омер се завърнал радостен. Като отворил пътната вратичка, жена му го видяла през прозореца и започнала да го дразни:
— Ей го, иде си Омер с отрязан език!
— Не позна! — отвърнал мъжът и.
Мейра се престорила на учудена — виж ти, мъжът й може да приказва, както преди! А Омер и заразправял:
— Аллах — да пребъде името му! — и умният кадия — да му даде аллах много радостни дни занапред! — ме избавиха от бедата. Пък на жадния Искар му излезе доста солено. Ама този кадия е такъв млад и хубав, румен като ябълка…
— Мигар е по-хубав от мене? — попитала хитро Мейра и му показала парите, що донесла дома.
От радост Омер заплакал, коленичил пред своята разумна жена и три пъти я целунал по челото. Когато пък Мейра му разправила всичко поред, тя му станала още по-драга. Оттогава Омер винаги се вслушвал в мъдрите съвети на жена си. Той заработил, както трябва, и подир няколко го дини двамата успели да съберат такова богатство, че си изплатили дълга с лихвите.

Бедният хамалин и алчният търговец

Босненска народна приказка

Преди години в нашия град Травник живеел един сиромах момък. Някой му казал, че в Цариград човек може да спечели добри пари с хамаллък и решил той да отиде там да си опита късмета. Направил го и не се излъгал. Престолнината на падишаха гъмжала от хора, а на пристанището всеки ден спирали натоварени със стока кораби от близки и далечни страни. Работа — колкото щеш, само да не те мързи! А нашият земляк бил як и работлив; с тежък труд и с пестеливост той можал за няколко години да спести цели сто дуката.
„С тия пари — мислел си хамалинът — аз мога в Травник дюкян да отворя. Ще заживея човешки и людете ще ме почитат. Стига ми тоя товар, що досега съм пренесъл, та вече се изгърбих като камила! Да похамалувам още някое време, дордето спечеля пари за връщане, а тези сто дуката най-добре ще е да дам на никой честен човек да ги пази.“
Почнал той да оглежда хората на пиацата, да дири човек доверен, комуто да даде парите си. Накрая се спрял на един хаджия, който държал голям дюкян, пълен със скъпи стоки.
„Ето един почтен човек! Не само че е богат, ами е ходил и в Мека на поклонение. В такива ръце спокойно мога да оставя парите си, събрани с толкова пот и недояждане“ — рекъл си хамалинът и влязъл в дюкяна.
Хаджията-търговец го попитал какво иска и нашият земляк му разправил какво бил намислил:
— Тези сто дуката съм спечелил с честен труд и голяма мъка. Искам да ти ги дам да ми ги пазиш, дордето посъбера още някоя пара за връщане. А пък за услугата ще ти платя каквото се следва.
Търговецът на драго сърце се съгласил да приеме парите, като казал дори, че за услугата няма да вземе нито грош от такъв беден човек.
Хамалинът изпразнил охлузената си кесия, целунал ръка на почтения поклонник и отишъл пак на пристанището да пренася бали и сандъци, та да спечели пари за път.
Минало доста време. Хамалинът не си дояждал, не си доспивал, живеел в една мръсна дупка, ала най-сетне събрал колкото пари му трябвали, и отишъл при търговеца:
— Дойдох, хаджи, да си прибера стоте дуката, че съм намислил да се връщам в родния град — рекъл той и се поклонил.
— Какви сто дуката? — скочил търговецът. — Я изхвърлете тоя луд! — викнал той на слугите си и те изтласкали сиромаха на улицата.
Тръгнал си хамалинът с празни ръце и спрял на един ъгъл омърлушен.
„Тю, бре! Толкова труд, толкова глад и мъка отидоха на халос“ — вайкал се той.
От насрещния прозорец една ханъма го забелязала и из пратила прислужницата си да го повика. Хамалинът си по мислил, че го търсят да пренесе някакъв товар, и закретал подир прислужницата. Ханъмата го попитала:
— Стори ми се, че нещо си умъчнен, та поисках да науча какво ти се е случило. — Махни се, жено, от главата ми с питанията си — разсърдил се измаменият бедняк. — Все едно, не можеш да ми помогнеш.
— Ти ми разправи каква е болката ти, пък аз може да намеря лек.
Разправил и той всичко подред: как дошъл в Цариград, как работил без почивка, дордето спечели сто дуката, как дал тия пари на търговеца и какво излязло от тая негова доверчивост.
Жената го изслушала с внимание и рекла:
— Не е чак толкова трудно да ти се помогне в твоята беда. Сещам се аз за кой човек става дума; много хора е измамил той, докато натрупа богатството си. За да му прости аллах прегрешенията, отиде на хаджилък, а както виж дам, пак не се е поправил. Ти почакай малко да се облека. Ще изляза с теб; ти ще вървиш напреде ми и щом стигнем до дюкяна на оня обирник, посочи ми го тайно с пръст. Аз ще вляза вътре, а ти ще постоиш малко навън и после също ще влезеш да си искаш стоте дуката. Ама ще се правиш, че не ме познаваш. Ще видиш, че той ще ти върне парите.
Направили така, както предложила ханъмата. Хамалинът й посочил дюкяна и останал навън да чака, а тя влязла и поздравила:
— Селям алейкум!
— Алейкум селям! — поклонил се търговецът. — Моля, ханъм, седни — подал и той столче.
Седнала жената и тихичко заговорила:
— Искам да ми направиш една услуга. Ама ще се закълнеш, че никому ни дума няма да кажеш.
Хаджията обещал, че ще пази тайна и ще направи всичко, каквото е по силите му, за да услужи на ханъмата.
— Аз бях женена за един богат човек — започнала тя. — Неотдавна мъжът ми умря и остави много драгоценности и около четири-пет хиляди дуката. Ала подир смъртта му се струпаха сума наследници, а пък на мен не ми се ще да деля с тях богатството на мъжа си. Та намислих да те по моля да скриеш тия пари и драгоценности, докато властта привърши с оглеждането на мъжовия ми имот. 3а тая услуга ще ти платя колкото се следва, когато дойда да си прибера богатството.
Още от първите й думи хаджията разбрал каква е работата. Едвам се сдържал да изслуша ханъмата и рекъл, че с най-голяма радост ще и направи тая услуга, а за пазенето няма да и вземе нито грош. В това време влязъл хамалинът и си поискал парите.
— Ей сегичка, синко — забързал търговецът. — Колко пари ми даде?
— Сто дуката!
Хаджията му наброил парите, а хамалинът попитал:
— Колко ти дължа за пазенето?
— Нищо не ми дължиш. Грехота е от такъв беден човек да искам пари за толкова дребна работа — отвърнал хаджията.
Хамалинът поблагодарил и си излязъл. Ханъмата обещала да изпрати драгоценностите и парите с прислужницата си и скоро след това тръгнала да си върви, изпращана с поклони и метани от търговеца. Зачакал тоя обирник да дойде прислужницата на ханъмата, глади си брадата, прави си сметката и се радва какво голямо богатство ще му падне от небето. Чака, чака — никой не идва. Разбрал най-сетне търговецът, че се е оставил една жена да го измами — него, който бил измамил толкова народ! Ядосал се на себе си, загдето върнал парите на хамалина и без време затворил дюкяна. Ала вместо да отиде в джамията да се помоли на аллаха, както е редно за всеки правоверен, той се върнал дома. Разхожда се сърдито насам-натам като лъв в клетка и мърмори под нос:
„Що ми трябваше да изпущам гълъба от ръцете си, за да гоня пауна на стряхата!?“
Жена му го пита:
— Защо, ефенди, си толкова ядосан?
Разправил й той всичко, без нищо да скрие. А тя го изслушала и рекла:
— Мисля, че тая работа лесно може да се уреди. Ако ми обещаеш, че после няма да ми се караш, аз още утре ще взема парите от хамалина.
Мъжът и обещал, че няма да се сърди за нищо, само и само да вземе парите, що бил изпуснал от глупост.
На заранта търговецът отишъл на пристанището, а жена му с двете си деца тръгнала подире му. Посочил и той хамалина и се прикрил зад едни сандъци да гледа какво ще стане. Жена му като смахната се втурнала към нашия земляк, обесила се на шията му и завикала, колкото глас има:
— Ето го моят мъж! Преди две години ме изостави без пет пари в къщи с тия две деца на ръце.
— Оттде-накъде пък ще имам деца и жена, когато аз ни кога не съм се женил — почудил се сиромахът.
Ала тя не млъкнала и продължавала да сипе връз главата му клетви и упреци. Насъбрали се около тях сума зяпачи.
— Щом ти, негоднико, не искаш да ме храниш, да се разведем! Да идем още сега при кадията.
— Аз не съм ти мъж и значи не мога да ти давам развод. Ти сигурно си се припознала — брани се нашият човек.
— Ти си моят мъж! — повтаря жената. — Един аллах знае колко време съм те дирила.
Насъбралите взели страната на жената и почнали да ръмжат заканително. В това време дошла стражата и повела двамата към съда. Кадията ги попитал защо са дошли, а измамницата заразправяла:
— Справедливи кадия ефенди! Този е моят мъж. Изостави ме с две невръстни деца. Нека или да храни семейството си, или да ми даде развод!
Напусто клетият се мъчел да доказва, че той не е мъж на тая жена, че тя се е припознала. Кадията не му повярвал и присъдил хамалинът да заплати на жената сто дуката обезщетение. Такъв бил мюсюлманският закон: при развод мъжът трябва да плати на жената обезщетение. И тъй, и инак нашият земляк се противил, казвал, че няма толкова пари — нищо не помогнало. Кадията отсъдил, че ако не плати на жената сто дуката, ще го затвори в тъмницата за три години. Като видял, че не може да се оправи, хамалинът помолил кадията да го пусне да отиде да донесе парите. Кадията разрешил, ама пратил с него двама пазачи.
Отишъл хамалинът при оная ханъма (той на нея бил дал сега парите да му ги пази). Пита го тя защо идва пак такъв невесел. Разправил и той за новата си беда, а тя го успокоила:
— Всичко това е замислила жената на хаджията. Ама ти се не бой. От тая работа само ще спечелиш. Ето ти стоте дуката. Иди и плати обезщетението, вземи от кадията писмо, че децата са твои, а сетне ги доведи тук.
Хамалинът направил всичко, както го посъветвала ханъмата: дал парите, получил писмото и повел децата. Раз викала се жената хамалинът да остави децата на мира, ала кадията й рекъл, че той им е баща и има право да се разпорежда с тях, както намери за добре.
Нашият човек отвел децата при ханъмата. Тя ги окъпала и нахранила, а нему наредила да дойде на другата сутрин.
Пък жената на хаджията още не прекрачила къщния праг, а мъжът й тича насреща и я пита:
— Е, взема ли му парите?
— Парите му взех, ама децата си загубих! — и разправила какво се случило при кадията.
Затюхкал се, завайкал се търговецът като чул това, ама не можел вече нищо да стори.
— Ще потърпим да видим какво ще прави тоя сиромах с двете деца. Как ще ги храни? — рекъл той.
На заранта хамалинът отишъл при ханъмата в уречения час. Тя му наредила така:
— Вземи децата, заведи ги на робското тържище и кажи на глашатая, че ги продаваш на търг. Първа цена — сто дуката, а който даде най-много, той да ги купи. Ама непременно глашатаят да мине край дюкяна на хаджията и да вика.
Хамалинът така и направил. Повел глашатаят децата из цариградските улици и крещи с цяло гърло, че децата се продават с наддаване: сто дуката първоначална цена. Когато минал покрай дюкяна на хаджията, бащата веднага познал децата си и викнал:
— Давам един дукат отгоре!
— Сто и един дуката! — вика глашатаят и свърнал към робското тържище. А там чакала ханъмата.
— Кой иска да се подиграва с тия мили дечица? — престорила се тя на сърдита. — Давам петстотин дуката!
Тръгнал пак глашатаят по улиците и вика с цяло гърло:
— Петстотин дуката за двете деца! Кой дава повече?
Като минавал покрай дюкяна на хаджията, той извикал:
— Давам един дукат отгоре!
Глашатаят се върнал към тържището и пак се провиква:
— Петстотин и един дуката!
— Хиляда дуката! — отрязала ханъмата.
Глашатаят разбрал, че пазарлъкът става между ханъмата и търговеца, и побързал към дюкяна на хаджията. А бащата пак надбавя един дукат и изпратил да викат жена му да прибере децата, защото бил сигурен, че никой няма да даде повече. Ала се излъгал. Като чула ханъмата, че сребролюбивият хаджия надбавя само по един дукат, тя казала:
— Давам хиляда и петстотин!
Със свито сърце търговецът притурил още един дукат.
— Хиляда петстотин и един дуката дават за тия две дечица! — вика глашатаят.
— Кой иска да се подиграва с нещастните деца? — се чул гласът на ханъмата. — Две хиляди дуката давам за тях!
Глашатаят обявил новата цена. Хаджията се почудил, вдигнал ръце към небето и изрекъл:
— Аллах, аллах, докога ще трае това наддаване? Та аз ще се разоря заради тия деца. Нека ги вземе оня, който толкова иска да ги има. Аз не давам нито аспра повече!
Ала жена му, която била притичала в дюкяна да си при бере чедата, като чула тия греховни думи, заскубала си косите, хвърлила се в нозете на скъперника и завикала:
— Давай, давай още! Давай всичко за децата си, та дано аллах ни прости нашата жадност за богатство!
Няма как! Може ли човек да се отрече от чедата си? Хаджията скръцнал със зъби и вдигнал цената с още един дукат. Глашатаят се втурнал на тържището и казал новата цена.
— Аз пък давам две хиляди и петстотин дуката за тия мили деца, защото си нямам свои — рекла ханъмата.
Като чул хаджията колко е подскочила цената, заскубал брадата, заудрял се в гърдите, от мъка си раздрал халата. Ала можеш ли да се отречеш от чедата си? Наддал още един дукат.
Чак тогава ханъмата казала на хамалина да прекрати наддаването. Наредили на глашатая да предаде децата на онзи, който е наддал най-много. Глашатаят отвел децата при родителите им, получил от хаджията две хиляди петстотин и един дуката, които предал на хамалина.
Отишъл нашият земляк в дома на ханъмата, изсипал в нозете й всичките пари и рекъл:
— Добродетелна ханъм, вземи тия дукати. Ти заслужено ги спечели, защото си не само добра, а и умна-разумна. Пък на мен, моля ти се, дай ми от тях онези сто дуката, които съм спечелил с толкова труд и мъка!
Почудила се ханъмата и казала:
— Парите са твои. Това са лихвите за всичките ти тревоги и теглила. Вземи си дукатите и веднага напусни Цариград, докато кожата ти е още здрава.
Хамалинът целунал чехъла на ханъмата, благословил я и още същия ден си заминал за родното място. В Травник той си отворил голям дюкян, оженил се и заживял в мир и доволство. Всяка година на байрам канел в дома си приятели, на които разправял що беше изживял в престолния град на падишаха. Между гостите бил и моят прапрапрадядо. Като се върнал от гощавката дома, той разправил на децата и внуците за това, що чул, а те пък го разправили на своите деца и внуци, та така стигнала и до моите уши.

Баш-Челик

Черногорска народна приказка

Един цар имал трима сина и три щерки. Като остарял и усетил, че скоро ще умре, повикал и заръчал на синовете да омъжат сестрите си за първия, който дойде да се сватосва.
— Ако не изпълните това, що искам от вас — да бъдете проклети! — рекъл той.
Подир някое време царят умрял. Минали няколко месеца — никой не идва, да иска сестрите. Ала ето че една нощ се похлопало на портите така силно, та целият дворец се разтърсил. Отвън се носели крясъци, песни и такава врява че всички вътре се разтреперили от страх. Изведнъж се зачул страшен глас:
— Ей, синове царски, отворете портите!
— Не отваряйте! — рекъл най-големият брат.
— За нищо на света не отваряйте! — отсякъл средният брат.
А най-малкият рекъл:
Аз ще отворя.
Щом отворили портите, в двореца нахълтала някаква сила незнайна — нищо освен искри и огнени езици не се виждало. Сетне проехтял силен глас:
— Дошъл съм да искам за жена най-голямата ви сестра. Много няма да чакам и повторно няма да дойда. Отговорете ми още сега: ще ми я дадете или не?
Най-големият брат отвърнал:
— Аз не я давам. Не знам кой си и откъде си, нито пък къде ще я отведеш.
Средният брат рекъл и отсякъл:
— Не си давам аз сестрата посред нощ!
А най-младият:
— Ако вие не я давате, аз пък я давам. Мигар забравихте какво заръча баща ни?
Хванал сестра си за ръка и я дал на невидимия жених, като му рекъл:
— Бъди щастлив с нея!
Щом сестрата прекрачила прага, избухнала ослепителна светлина, раздал се гръм и трясък, та целият дворец се разлюлял и всички изпопадали. После всичко затихнало. На заранта гледали, търсили — никаква следа от незнайните сватове, сякаш нищо не е било.
На следната нощ по същото време пак се зачули крясъци, песни и врява и страшен глас завикал:
— Ей, синове царски, отворете портите!
Изплашили се всички, отворили портите и в двореца нахълтало нещо страховито.
— Дайте ми за жена средната си сестра. Нея съм дошъл да искам и втори път няма да дойда — избучал силен глас.
Най-големият брат рекъл:
— Не я давам!
Средният отсякъл:
— Не я давам!
— А пък аз ще я дам — рекъл най-младият. — Мигар забравихте какво заръча баща ни!
Хванал сестра си за ръка и я дал на незнайното нещо, като рекъл:
— Бъди щастлив с нея!
Щом сестрата прекрачила прага, раздал се гръм и трясък и всички изпопадали. На заранта търсят навред — никаква следа от среднощните сватове.
На третата нощ по същото време отвън се чули пак крясъци, песни и врява. Дворецът така се разтърсил, че без малко щял да се срути.
— Ей, синове царски, отворете портите! — проехтял страшен глас.
Отворили и невидимата сила извикала:
— Дошъл съм да искам най-малката ви сестра за жена.
Двамата по-големи братя отвърнали в един глас:
— Не я даваме посред нощ! Искаме да знаем кой си и къде ще я водиш, та да я навестим подир сватбата.
— Щом вие не щете, аз пък я давам. Или забравихте какво заръча баща ни? А пък то не беше чак толкова отдавна.
Взел сестра си за ръка, дал я на невидимия жених и благословил:
— Бъдете щастливи и весели!
Блеснали светкавици, треснали гръмотевици и сестрата изчезнала без следа, сякаш нищо не е било.
Минало много време — от сестрите никаква вест. Братята се тревожели и тъгували:
— Боже! Що за чудо! — приказвали си те. — Какво стана с нашите сестри? Живи ли са? Здрави ли са? Нито знаем за кого се омъжих нито пък къде отидоха.
Най-сетне един от тях рекъл:
— Хайде да тръгнем да ги дирим!
Стегнали се братята за далечен път. Вървели, вървели, навлезли в една висока планина. На мръкване се спрели на нощувка край голямо езеро. Най-младият наклал огън. Хапнали братята каквото бог дал, пийнали си водица и когато се наканили да спят, най-големият рекъл:
Спете вие, пък аз ще ви пазя.
Заспали братята. А посред нощ водата на езерото се разлюляла. Най-големият брат видял, че из езерото изскочил един страшен змей и се втурнал към него. Ала царският син извадил меча си и му отсякъл главата завчас. Сетне му отрязал ушите и си ги сложил в джоба, а пък главата и туловището хвърлил в езерото.
През това време братята му спели и нищо не усетили. Когато се разденило, братът, който ги пазел, ги събудил, ала нищо не им казал.
Тръгнали пак. Вървели, вървели, замръкнали край друго езеро и спрели там да нощуват. Тази нощ средният брат останал да пази.
Посред нощ откъм езерото се зачул голям шум, водата се разпенила и из нея изскочил змей с две глави. Втурнал се той към братята да ги глътне. Ала царският син, който бодърствувал, извадил меча си и — храс! прас! — отсякъл му и двете глави. И той отрязал ушите и ги прибрал, а главите и туловището хвърлил в езерото. Пък другите братя дълбоко спели и нищо не разбрали.
На ранина той ги събудил и тримата си продължили пътя. Вървели, вървели все из пущинаци и диви места. На мръкване се добрали до едно езеро и отседнали да нощуват край него. Най-младият запалил огън, похапнали на две на три и двамата по-големи братя легнали да спят, а най-младият останал да ги пази.
Посред нощ откъм езерото нещо страховито заревало, надигнала се голяма вълна и плиснала на брега, та едва не угасила огъня. Гледа царският син — из водата изскочил един триглав змей и се втурнал към братята да глътне и тримата наведнъж. Ала най-малкият брат го дочакал, без да трепне. Развъртял се с меча — на три замаха и трите глави му отсякъл. Сетне отрязал ушите, прибрал ги, а главите и туловището хвърлил в езерото.
Ала от голямата вълна огънят загаснал. Измокрила се и праханта, що носел младият брат. И тръгнал да дири огън. Тук, там — къде ти огън из тоя пущинак. Покачил се на едно високо дърво да огледа по-надалеч. Не щеш ли — зърнал наблизо между дърветата блещука светлина. Спуснал се царският син към онова място. Вървял, вървял и все му се струвало, че огънят е на един хвърлей камък, а не може да го достигне. Най-сетне дошъл до една пещера; пред входа и — голям огън, а край него насядали деветима великани, пекат на шиш двама човеци. Сепнал се царският син, понечил тихичко да се измъкне гърбом, ала настъпил едно сухо клонче и великаните го усетили. Тогава той събрал цялата си сърцатост, приближил се до огъня и рекъл:
— Добър вечер, побратими! Отдавна ви диря.
— Дал ти бог добро, ако си ни приятел — отговорили му те вкупом.
— Приятел съм ви до гроб! Живота си за вас давам!
— Е, щом е тъй, седни да вечеряш, пък после ще те водим на лов.
Седнал нашият юнак край огъня. Великаните му подали няколко големи къса човешко месо. Пък той започнал да ги заглавиква с приказки и без да го видят, хвърлял месото зад гърба си.
Като се наяли, великаните рекли:
— Хайде сега да вървим на лов, че и утре е ден, ще трябва да се яде. Тук наблизо има един престолен град. Повече от година време как от него се прехранваме. Сега пак там ще идем.
Повървели малко ли, много ли — наближили града. Двама великани изскубнали пътьом по една стара елха и понесли елхите на рамо. Като дошли до градската стена, опрели на нея едната елха и рекли на новия си побратим:
— Качи се горе на стената. Ние ще ти подадем втората елха да я прехвърлиш от другата страна, та по нея да влезем в града.
Качил се царският син на стената и вика отгоре:
— Не ми е по силите да прехвърля тази голяма елха. Нека някой от вас дойде, че да ми помогне.
Един от великаните се покатерил, хванал за върха другата елха, прехвърлил я и заслизал по нея. А царският син с меча — мигом му отсякъл главата. Строполил се великанът на отвъдната страна, без да каже „ох“, а юнакът викнал.
— Сега качвайте се един по един. Аз ще ви прехвърля.
Глупавите великани не разбрали какво е станало с техния брат и един по един се закатерили по елхата. Щом някой прекрачел стената, царският син — прас! — по врата. Така натръшкал всички великани.
Като свършил тая добра работа, тръгнал той из града да го разгледа. Улиците — пусти, никъде жива душа. Най-сетне забелязал, че в прозорчето на една висока кула проблясва светлинка. Отворил портата и се заизкачвал по стълбите. На върха на кулата влезнал в една стая, където горяла свещ и — що да види? Цялата стая наредена подредена само в коприна и кадифе, в злато и сребро, а на едно легло спи невиждана хубавица. Заплеснал се по нея юнакът, очите си не можел да откъсне. Изведнъж гледа: по стената пълзи страшна змия, зинала вече да глътне момата. Изтичал той и като ударил звяра, заковал го за стената с меча си.
— Боже! — сторил клетва той. — Нека ничия ръка, освен моята, да не може да изтръгне тоя меч.
Като рекъл това, побързал да си иде при братята, докато не са се разбудили. Пристигнал навреме и щом се разденило, събудил ги. Тръгнали тримата братя и скоро най-младият ги извел на пътя за престолния град.
А всяка сутрин царят обхождал безлюдните улици и проливал горчиви сълзи, защото великаните били отвлекли много народ и малко поданици вече му останали. Нея сутрин той пак излезнал из града. Като наближил градската стена, видял, че под нея лежат обезглавени труповете на деветимата великани-людоеди. Зарадвал се царят до немай-къде. Пита-разпитва кой е сторил това юначество — всички вдигат рамене. В това време изтичали придворни и му казали, че една голяма змия едва не изяла щерка му. Побързал царят към дворцовата кула и що да види? Над леглото на царкинята змията прикована с меч. Понечил да го издърпа — не може. Повикал най-силните си слуги. Опитали се и те — никой не можал да изтръгне меча от стената.
Тогава царят разпратил вестоносци из цялото царство да обявят неговата воля: онзи юнак, който е убил деветимата великани и змията, да се обади; ще получи голяма награда и царската щерка за жена. Освен това царят наредил във всички крайпътни кръчми да питат и разпитват пътниците дали не знаят нещо за юнака. Ако някой разбере нещо, веднага да обади в двореца, ще получи също голяма награда.
В една такава кръчма влезнали да си починат и похапнат тримата царски синове. След като се навечеряли, дошъл кръчмарят при тях на разговор и започнал да се хвали с юначеството си. А сетне ги попитал:
— Ами вие с какво юначество можете да се похвалите?
Най-големият брат заразправял какво му се случило през първата нощ в планината и извадил, та показал змейовите уши. Подир него и средният разправил за двуглавия змей и показал ушите му.
Тогава кръчмарят попитал най-младия какво юначество е сторил?
— А че и аз мога нещичко да ви покажа — отговорил най-младият и разправил своите премеждия: за триглавия змей, за великаните и за змията — всичко подред.
Братята много се почудили, а кръчмарят изтичал в двореца да каже, че е намерил незнайния юнак. Царят го наградил богато и изпратил хората си да доведат тримата братя. Като дошли, той попитал най-младия:
— Ти ли беше тоя юнак, що уби човекоядците и спаси щерка ми от смърт?
— Аз, царю честити.
— Ела тогава да видим ще ли извадиш меча, с който е закована змията о стената.
Отишли в кулата и царският син без никаква мъка издърпал меча и си го сложил в ножницата. Тогава всички повярвали, че наистина той е убил великаните и змията.
Царят оженил юнака за щерка си, а на братята дал богати дарове. Много искал и те да останат при него. Ала те му разправили кои са и какви са, защо са тръгнали по света. Казали му също, че били женени и си имали деца, та ще се върнат вече да ги видят. Тогава царят ги пуснал да си идат при своите.
Минало доста време. Царският син все си мислел за сестрите си. Щяло му се да тръгне пак да ги дири, ала младата му жена плачела и не го пускала.
Един ден царят се наканил да иде на лов. Повикал зет си и му рекъл:
— Ти остани дома да пазиш да не се случи нещо. Ето ти девет ключа от девет стаи в двореца. Можеш да отключиш осемте. В тях ще видиш какво голямо богатство съм събрал. Ама най-крайната не отключвай, защото иначе много зле ще си изпатиш!
Отишъл царят на лов. Останал зет му да пази двореца и от нямане що да прави, рекъл да види какви съкровища има тъст му. Отключил една подир друга осемте стаи — пълни със злато и сребро, драгоценности и юнашки доспехи. Накрай дошъл до деветата стая и си помислил:
„Никога от нищо не съм се уплашил. Защо пък сега ще ме е страх да влезна в тая стая?“
Отключил я. Гледа: вътре седи един човек, окован в желязо; ръцете му с четири синджира вързани за шията; пред него по златен жлеб струи вода и се излива в златно корито; а наблизо — гърне, украсено с драгоценни камъни.
Иска човекът да пие, ама синджирите не му дават да се мръдне.
Видял това царският зет и от изненада се отдръпнал. А човекът му рекъл:
— Моля ти се, юначе, влез.
Пристъпил нашият юнак, а окованият му се примолил:
— Подай ми гърнето да глътна водица. За награда ще ти дам още един живот.
Смилил се царският зет, подал му гърнето да утоли жаждата си и го попитал:
— Кажи, за бога, как ти е името?
— Казвам се Баш-Челик. А сега ако ми дадеш още веднъж да пия, ще ти подаря втори живот.
Царският зет му дал да пие и понечил да си тръгне, ала Баш-Челик му се примолил:
— Върни се, юначе. Ти вече две добрини стори. Стори още една. Ще получиш от мен трети живот, ако напълниш гърнето с вода и ми го излееш на главата.
„Охо! — рекъл си царският зет. — Три живота ми дава. И аз си имам един — та четири. Това не е зле!“
Напълнил гърнето с вода и я излял връз главата на окования. Щом водата го обляла, сила голяма добил Баш-Челик. Напънал се, строшил железните обръчи, гдето стягали шията му, скъсал синджирите и скочил на крака. В миг разперил крила и изхвръкнал из стаята. В това време в градината се разхождала царкинята. Грабнал я Баш-Челик и отишъл, та се не видял.
— Ах, какво направих аз, неразумният! — проплакал царският зет.
Като се върнал царят от лов, зет му разправил всичко, както си е било. Царят закършил ръце, заскубал си брадата, заудрял си главата от мъка. Ама със сълзи злото не се поправя.
— Не ми се сърди, тате! — замолил му се юнакът. — Не тъгувай! Ще намеря аз тоя Баш-Челик, ако ще би вдън земя да се скрие, и ще си върна жената.
Ала царят поклатил глава:
— Хич и не се опитвай! Ти не знаеш кой е Баш-Челик. Много войска изгубих аз, докато го уловя. По-добре остани при мен, че няма кой да наследи царството. А пък аз съм стар и може скоро да умра.
Юнакът не отстъпил и царят трябвало да склони. Без да се бави, царският зет се стегнал за път, яхнал своя кон и тръгнал по белия свят да дири неблагодарния грабител. Много път изходил, много страни избродил. Най-сетне дошъл в един непознат град. Тръгнал по улиците. Слуша — някой го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
Влезнал той в двора на един дворец и кого вижда насреща си? Най-голямата сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на змейовете.
— Мъжът ми е змей — рекла тя. — Я, братко, по-добре да те скрия, че той много е ядосан на своите шуреи, та да не ти стори нещо лошо.
Като наближило време да си дойде змеят, сестрата скрила гостенина и коня му.
Долетял змеят — всичко в двореца светнало, заблестяло. Веднага повикал жена си:
— Жено, на човек мирише. Казвай скоро кой е тука?
Сестрата отрекла да има някой човек, бърже му подала вечерята и го заглавикала с приказките си. Поговорили за това-онова, по едно време изтънко го запитала:
— Я ми кажи, ако дойде някой от братята ми да ме види, какво ще му сториш?
— Двамата по-големи ще убия, а най-малкия няма да докосна.
— Дошъл ни е на гости моят най-малък брат.
— Доведи го веднага тук!
Излязъл най-младият брат, прегърнали се със змейския цар, разцелували се и седнали да ядат и пият. Гостът му разправил всичко, както си е било и защо е тръгнал по света. А зет му рекъл:
— Що си намислил ти? Опазил те бог! Когато прехвръкна оттук Баш-Челик с твоята жена, аз го посрещнах със седем хиляди змейове и нищичко не можах да му сторя. Откажи се! Ще ти дам злато и сребро, колкото ти душа иска, па си върви дома по живо, по здраво.
Ала царският син не скланял. Като разбрал зетят му, че не може да го отклони от това, що си е наумил, изскубнал едно перо от крилото си и му заръчал:
— Ето ти това перо. Като ти дотрябва помощ, загрей го и в същия миг аз ще долетя при тебе с цялата си войска.
Взел царският син перото и на заранта тръгнал на път. Вървял, вървял, отишъл в друг град. Чува, че някой го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
Влезнал той в двора на един дворец, а насреща му — средната сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на соколите.
— Той скоро ще се върне — рекла тя, — та по-добре да те скрия, че где да знам как ще те посрещне. Не обича той братята ми.
Така и сторила.
Ето че подир малко долетял мъжът и. От силата му целият дворец се раздрусал.
— Жено, на човек ми мирише. Казвай скоро кой е тук?
Сестрата му казала, че няма никакъв човек, дала му веднага да вечеря и го заглавиквала с приказките си. Поговорили за това-онова. По едно време тя го попитала:
— Ами ако някой от братята ми дойде, какво ще му сториш?
— Двата по-големи ще убия, а малкия с радост ще посрещна.
Когато сестрата му казала, че е дошъл най-младият и брат, той и рекъл веднага да го доведе. Прегърнали се, разцелували се, седнали на трапезата. Шуреят разправил откъде иде и накъде отива. А соколовият цар почнал да го придумва:
— Недей ходи по-нататък! В оня ден, когато Баш-Челик открадна жена ти, мина оттук. Излязох насреща му с пет хиляди отбор соколи. Бихме се, кръв до коляно проляхме, ама нищичко не можахме да му сторим. Пък ти самичък как ще го надвиеш? Чуй моя съвет: вземи от съкровищата ми колкото щеш и се върни, докато още главата ти е на раменете.
— Благодаря, ти зетко! Ама аз съм решил да не се връщам без жена си — отвърнал му юнакът, пък на ума си рекъл: „Та нали си имам освен моя живот още три други?“
Като разбрал соколовият цар, че не ще уговори шурея си, изскубнал едно перо от крилото си и му го дал с тия думи:
— Ако ти се случи някаква беда, загрей това перо и аз начаса ще ти се притека на помощ с цялата си войска.
Взел царският син перото и на заранта продължил пътя си. Стигнал в един град. Върви по улиците и чува, че някои го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора.
Погледнал, погледнал — насреща му най-малката сестра. Прегърнали се, разцелували се, питат-разпитват се един друг:
— Кой е твоят мъж?
— Мъжът ми е царят на орлите. Я чакай да те скрия, че скоро ще се върне, пък той не обича братята ми — рекла сестрата и направила, каквото трябва.
Ето ти, подир малко долетял орловият цар. От силата му земята запъшкала, дърветата се огънали. Пита той жена си:
— На човек ми мирише. Казвай кой е тук!
И тя скрила от него. Седнали да вечерят, а сестрата хитро го подпитва:
— Ако някой от братята ми дойде на гости, какво ще му сториш?
— Двамата по-големи ще убия, а на най-малкия ще помогна с каквото мога.
Извикала тя брат си. Прегърнали се зет и шурей, разцелували се, седнали да ядат и пият и да се разговарят. Царският син разправя неволите си, а царят на орлите го придумва:
— Я зарежи, братко, тоя проклетник! Остани при мене, добре ще живееш!
Ала гостът си знае своето. Като разбрал орловият цар, че шуреят му не скланя, изскубнал едно перо от крилото си и му рекъл:
— Настигне ли те голяма беда, загрей перото и аз ще дойда на помощ с цялата си войска.
Взел юнакът перото и на заранта тръгнал да дири Баш-Челик. Много земи изходил, морета и океани пребродил. Най-сетне, когато вече умората съвсем го била съборила, навлязъл в една висока планина със страшни озъбени канари. И там, сред пущинак в една тъмна пещера намерил своята невеста.
Като го видяла, тя хем се зарадвала, хем се уплашила, хем се учудила и го попитала:
— За бога, кажи как попадна в тоя див край, където човешки крак не е стъпвал?
Той и разправил всичко от игла до конец, па и рекъл:
— Хайде, жено да бягаме!
— Къде ще бягаме? Баш-Челик веднага ще ни стигне — теб ще убие, мене ще затрие.
Ама царският син придумал жена си и хукнали да бягат. Баш-Челик веднага угадил, втурнал се и скоро-скоро ги настигнал.
— Ей, юначе! — вика той още отдалеч. — За пръв път ще ти даря живота, както ти бях обещал. А сега върви си, откъдето си дошъл, и кракът ти да не е стъпил вече тук, че жив няма да останеш!
Грабнал Баш-Челик царкинята и я отвел. Останал царският син самин сред пущинака, кърши ръце, мисли-премисля. Накрая решил да се върне и да опита пак да си вземе невестата. Изчакал Баш-Челик да излитне от пещерата и придумал жена си да бяга. Ама Баш-Челик веднага ги угадил и ги настигнал. Извадил една стрела и изкрещял така, че планината отекнала:
— Ей, юначе! От какво искаш да умреш: от стрела или от меч?
Царският син започнал да моли за пощада.
— Добре! Подарявам ти втория живот, ама вече да не си ми се мяркал, че ще те убия на място — изрекъл това Баш-Челик и отнесъл царкинята. А юнакът останал самин в пущинака да мисли как да отърве невестата си:
„Защо пък да се боя? Та нали имам още два живота: единия мой и другия, който той ми подари.“
Преспал в гъсталака, а на заранта се върнал в пещерата. Много придумвал той жена си, защото нея я било страх от Баш-Челик. Накрай склонила. Хукнали да бягат, ама проклетият дявол пак ги надушил, настигнал ги и заревал с цяло гърло така, че от канарите цели скали се затъркаляли:
— Стой! Вече няма прошка!
Царският син започнал да го моли за пощада. Подир много молби Баш-Челик рекъл:
— Помниш ли, обещал ти бях да ти подаря три живота? Ето, сега си взимам и третия, последния, що ти бях дал. Върви си дома и пази си живота, който имаш от майка си даден!
Няма как! Срещу такава сила не се излиза. Тръгнал си царският син жален-печален, мисли и въздиша, що да прави сега? Насред път изведнъж се сетил за перата на зетьовете си и решил:
„Ще се върна за четвърти път. Пък ако Баш-Челик пак ни настигне, ще викам зетьовете на помощ.“
Върнал се и издебнал, когато Баш-Челик излетял из пещерата. Разправил на жена си за своите зетьове и я придумал:
— Да бягаме, пък каквото ще да става! — рекъл той.
Ала Баш-Челик ги подушил и се втурнал да ги гони. Още отдалеч се провикнал така, че планината забоботила, земята изохкала:
— Стой, юначе! Все едно — не можеш ми убягна!
Царският син извадил трите пера и огнивото; стъкнал огън и нагрял перата. В това време Баш-Челик настигнал бегълците и с един замах разсякъл юнака на две половини. Едва сторил това злодейство, ето че небето се затъмнило, слънцето се скрило — долетели змейският цар със своите змейове, соколският цар със своите соколи, орловият цар с орлите. Сдавили се те с Баш-Челик на люта битка. Рукнали реки от кръв, проехтели усоите от смъртни писъци. Ама накрая Баш-Челик се изхитрил — грабнал царкинята и се скрил в дъното на пещерата си.
Събрали се тримата царе край разсеченото тяло на своя шурей. Огледали го и намислили да го съживят. Попитали най-6ьрзите соколи, орли и змейове: кой от тях най-скоро ще донесе вода от река Йордан?
Аз мога за половин час — рекъл един сокол.
— А аз — за четвърт час — рекъл един орел.
Пък аз — за девет секунди — рекъл един змей.
Викнали му царете в един глас: — Хайде тогава, бързай!
Напрегнал змеят огнената си сила и подир девет секунди донесъл вода от река Йордан. Щом полели юнака с тая вода начаса той скочил на крака, сякаш нищо не е било.
Тогава зетьовете започнали да го съветват:
— Върви си сега у дома и се благодари, че този път се спаси от смъртта!
Ала царският син бил упорит и им отговорил, че пак ще се опита.
— Недей повече отива при Баш-Челик, че сигурно ще погинеш!
— Не мога с празни ръце да се върна. По-добре да умра.
— Е, щом така си решил, то първо накарай жена си да разбере от Баш-Челик къде се крие силата му, пък после ела и ни кажи, че да ти помогнем. Иначе не може — посъветвали го царете.
Промъкнал се царският син скришом при жена си и я подучил да разбере от Баш-Челик къде му е силата.
Като се върнал Баш-Челик в пещерата, царкинята започнала хитро да го подпитва:
— Кажи ми къде ти е силата, та си така непобедим?
— Силата ми е в меча — отвърнал той.
Взела тя да се моли на меча, кланя му се, целува го. А Баш-Челик се смее и говори:
— Глупава жено! Не е в меча силата ми, а в тая стрела.
Взела царицата да се моли на стрелата, кланя и се целува я. А Баш-Челик и казва:
— Ей, жено! Дали някой не те е подучил да ме изпиташ?
Тя започнала да се вери и кълне, че никой не я е подучвал:
— Пък и кой ли ще дойде в тия пущинаци? Нали ти посече мъжа ми?
— Щом толкова тачиш моята сила, ще ти кажа истината: далеч оттук има една висока-висока планина: там живее една лисица, а в нейното сърце се гуши едно пиле. Ето, в него е скрита силата ми. Ала не е лесно да се улови лисицата, защото тя може да се превръща в разни животни.
На заранта, щом Баш-Челик излитнал, дошъл царският син и царкинята разправила какво е чула. Отишъл той право при зетьовете си и им казал, каквото знаел. Веднага царете събрали войските си и полетели към планината. Там орлите със силните си очи видели лисицата и се спуснали да я уловят. А тя се затичала към едно езеро и пътьом се превърнала на шесткрила дива патица. Втурнали се подире й соколите, преградили и пътя към езерото. А тя се превърнала на чучулига и се извисила до облаците. Полетели подире и змейовете. Ха-ха — да я хванат! А тя пак се превърнала на лисица, понечила да се шмугне в една дупка, ала орлите я преварили и я уловили.
Запалил царският син огън; разсякъл лисицата, разрязал и сърцето, извадил птицата и я хвърлил в огъня, там тя изгоряла, Баш-Челик издъхнал. А царският син си взел невестата и двамата се върнали при баща и.

За кого пеело пилето

Хърватска народна приказка

Вървели през гората двама приятели и слушат — пее, та се захласва едно пиле.
Първият рекъл:
— Я слушай, приятелю, колко хубаво пее за мене това пиле.
— Не за тебе пее то, ами за мене — отвърнал вторият.
— Хайде де! За такъв глупак ще седне да пее.
— Ти си глупак! А то за мене пее.
От дума на дума се скарали, заругали се, та се сбили. Щом се върнали, първият отишъл право при съдията да се оплаче, че се скарал с приятеля си и оня го набил. Разправил му всичко как е било и рекъл:
— Господин съдия! Защити ме, осъди тоя побойник! А пък аз ще ти се отплатя. Още тая вечер ще ти доведа един хубав вол. Ще ти го подаря, само да не изкараш, че моят неверен приятел е прав.
— Не бой се! — отговорил съдията. — Твоят приятел няма да спечели делото. Иди дома и доведи вола. А утре заран ела в съдилището да ви отсъдя.
Отишъл си човекът весел, клати глава и се заканва: „Ще те науча аз тебе за кого пееше пилето!“
Ето че след малко при съдията иде вторият и се моли:
— Справедливи съдия! Ваша милост! — Тъй и тъй …
И разправил с най-малки подробности как вървели през гората с приятеля си, как чули едно пиле, което пеело зарад него, а пък приятелят му заспорил, че за него пее; как се скарали и сбили. Всичко подред.
— Вземи моята страна, господин съдия, и осъди оня побойник и глупак. Ако ми дадеш дума, че той ще загуби делото, още тая вечер ще ти докарам един угоен шопар като подарък.
— Харно, добри човече! — отговорил съдията. — Обещавам ти, че твоят приятел няма да спечели делото. Ти си иди сега дома и доведи шопара, а утре ела в съдилището да ви отсъдя.
През нощта двамата приятели един подир друг тайничко донесли на съдията всеки своя подарък и се върнали спокойно дома: всеки си мислел, че ще спечели делото и ще научи другия на ум и разум.
На заранта в уречения час и двамата се явили пред съдията да ги съди. А пък съдията ужким не ги познава, пита ги:
— Какво искате? Защо сте дошли? — Справедливи съдия, така беше и така беше…
И всеки разправил с най-малки подробности какво го е довело в съда.
— Молим те да ни съдиш и справедливо да отсъдиш за кого пееше пилето?
— Приятели мои! — рекъл им съдията. — Обещайте ми да се помирите като люде разумни и аз ще ви кажа за кого е пеело пилето. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме, господин съдия! Кажи по-скоро за кого пееше пилето?
— И двамата се лъжете, драги приятели. Пилето, което сте чули да пее в гората, не пееше за вас.
— Ами за кого, господин съдия?
— За мене пееше пилето, за вашия мъдър и справедлив съдия.
— Благодарим, ваша милост! — отвърнали тъжителите. Тръгнали си те за дома придобрени. По пътя от дума на дума разбрали кой какво е сторил и се съгласили, че на истина пилето в гората е пеело за господин съдията, щом като е получил подарък вол и шопар.

Защо на Заю-Баю му е цепната устната

Воеводинска народна приказка

Една вечер Заю-Баю вървял по горската пътечка и си подсвирквал весела песничка. Той отивал на имен ден у тъща си, която живеела край една зеленчукова градина — само да се пресегне, набирала зеле, моркови, цвекло и всякакви други благини. Та знаел нашият хитрец, че тя добре ще го нагости и затова му било така весело на душата. Не щеш ли — насреща из храсталака се изстъпил един лъв.
— Ей, малкия — изръмжал царят на зверовете, — днес съм много гладен, затова ще те изям.
— Ва-ва-ваше царско ве-ве-величество — заекнал от страх Заю-Баю, — не съм достоен аз за твоята царска трапеза. Като ме изядеш, няма да се наядеш. По-добре ме пожали, не ме изяждай. Пък аз ще ти се отплати, като ти намеря някакъв по-едър лов.
— Право казваш — няма много нещо у тебе за ядене. Ала откъде ще ми намериш повечко месо?
— Аз нали все скитам насам-натам, дългите ми уши чуват надалеч какво има и какво няма. Ще ти обадя къде има добър лов.
— Добре Върви, не се май и се постарай да изпълниш обещанието си! Защото, ако ме излъжеш, ще те намеря и с един удар на лапата си ще те сплескам.
Отдъхнал си Заю-Баю, изтрил си студената пот от челото и се затичал. Вече не си подсвирквал, ами си мислел как да изпълни дадената дума. Стигнал до едно тресавище, обрасло в тръстика, обвито в мъгла. Зайко и без туй си бил късоглед, а сега вече нищо не виждал и вървял наслуки.
За зла чест налетял на един тигър, който се гушел сред тръстиките, дебнейки някое животно, за да се навечеря.
— Ха-ха! — изсмял се кръвникът. — Тебе ще е глътна на един залък, та да ми се отвори охота за ядене.
— Гос-гос-господин тигър — започнал пак да заеква клетият Заю-Баю, — какво съм аз за теб? Една хапка. Ако се смилиш над мен, обещавам ти в най-скоро време да ти доведа голям лов.
— Обещаваш ли? — жълтите очи на тигъра запламтели от стръвност. — Само пази се да не ме излъжеш, защото ще те намеря и ще си изпатиш!
— Давам ти честна дума, че ще сдържа обещанието си. Ти се скрий в тая тръстика и не мърдай! Аз ще ти доведа едър лов. Щом извикам: „Ето ти месото!“, изскочи без забава и се хвърли отгоре му. Какво ще правиш подир това, ти знаеш по-добре от мен.
— М-м, харно! Иди и бърже доведи този едър лов, защото съм много гладен. — Тъй рекъл тигърът и се мушнал между тръстиките да чака и дебне.
А Зайко хукнал обратно по пътечката, откъдето бил дошъл. Скоро той намерил лъва, който все още обикалял на празно из гората и ръмжал свирепо от глад.
— Царю честити! — издумал задъхано Заю-Баю. — Върви след мене, ще те заведа при голямото месо.
Зарадвал се царят на животните и тръгнал подир заека. Като наближили тресавището, Заю-Баю дал знак на лъва да пристъпва по-тихо.
— Там — пришепнал той и посочил тръстиките — се е спотаил твоят лов. Сега не можеш да го видиш, защото има гъста мъгла. Ала аз ще го накарам да напусне скривалището си и щом извикам: „Ето ти месото!“, хвърли се върху него и го разкъсай. И запомни, че честно съм си изпълнил дадената дума.
Зайко се приближил до мястото, където бил залегнал тигърът, и тихичко му рекъл:
— Ето, господин тигър, доведох ти голям лов. Ти може би не го виждаш добре, защото мъглата е много гъста. Бъди готов и щом извикам: „Ето ти месото!“, излез и скочи отгоре му! И запомни, че съм си удържал дадената дума.
Тигърът се издигнал, готов за скок. В гъстата мъгла двата звяра не можели добре да се различат кой какъв е; на всеки от двамата се мержелеело нещо голямо и си казвал: „Браво на този хитър заек! Гледай ти, какъв едър лов ми докара!“
Щом Заю-Баю извикал: „Ето ти месото!“, лъвът и тигърът се хвърлили един срещу друг, заслепени от жажда за кръв. Сграбчили се те в смъртна борба: хапят се, дерат се. Страховит рев и олелия огласили гората. Всичко живо се изпокрило; задрямалите дървеса се разтреперили… Ала никой от двата звяра не искал да отстъпи. Те вече съвсем разсвирепели, защото си били нанесли дълбоки рани.
Пък заекът тичал около тях и току ги насърчавал:
— Захапи го за гърлото! — Разпори му с нокти корема!
И наистина, в безумното си ожесточение те го послушали: лъвът прегризал гърлото на тигъра, а тигърът в предсмъртните си гърчове разкъсал с острите си нокти корема на лъва.
Паднали мъртви един връз друг двата могъщи звяра.
Като видял, че с хитрост е надделял над безмилостните и врагове, Заю-Баю се възрадвал до немай-къде. Скочил върху мъртвите зверове, изпъчил се гордо, озъртайки се дали някой не е видял геройството му. И какво? — Само една стара кукумявка, която била кацнала на близкото дърво, видяла голямата борба. Тя запремигала с кръглите си очи, поклатила одобрително глава и изкрякала:
— Браво, Зайко Дивогорски! Ще разказвам дорде съм жива на всички за големия ти ум и хитрина.
А Заю-Баю, като чул тази похвала, се зарадвал още по вече. Хванал се за коремчето и се раздрусал от прещастлив смях. Смял се, смял се, та чак устната му се разцепила.
След като се насмял до насита, тръгнал да върви закъдето по-рано се бил запътил. В къщичката на тъща си намерил цялата рода, събрана на честна трапеза. Като го видели с такава окървавена уста, всички помислили, че се избавил от някакво голямо премеждие, каквото често се случва с без защитните зайчета. Ала когато Заю-Баю им разправил за юначния си подвиг, гостите наскачали радостни, излезли на полянката и заиграли ситно заешко хоро. Скачали, тропали до късна среднощ.
Оттогава всички синове, внуци и правнуци на Заю-Баю започнали да се раждат с цепната устна и така си продължава до ден-днешен. Ала зайците не се смущават от това, не смятат цепнатата си устна за грозен недъг — гордеят се с нея, защото им напомня за геройството на техния хитроумен пра-пра-прадядо.