Показват се публикациите с етикет Руски народни приказки. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Руски народни приказки. Показване на всички публикации

Омагьосаната жаба

В едно царство далечно, отвъд девет планини и девет морета, живееше стар стопанин със своята невеста. Тя му роди трима сина. И тримата бяха юнаци — стройни, толкова хубави, че не можеш нито с очи да им се нагледаш, нито с перо да ги опишеш. Най-малкият се казваше Иван. Веднъж бащата повика своите трима сина и рече:
— Мои мили синове, вземете и тримата по една стрела. Опънете лъковете и пуснете стрелите на различни страни. Където паднат стрелите — там идете да си дирите невести.
Пусна стрела първом най-големият брат. Стрелата писна и падна в един болярски двор, тъкмо под трема на болярската дъщеря.
Пусна стрела вторият брат. Стрелата писна и падна в двора на един богат търговец, падна до прозореца, на който стоеше една стара мома — дъщерята на търговеца.
Пусна стрела най-малкият брат Иван. Издигна се стрелата към небето и — туп! — цамбурна в едно кално блато. Тозчас я подхвана една жаба кекерица. Тогава Иван рече:
— Как ще се оженя за тази жаба? Тя не ми е прилика. — Ще се ожениш! — строго заповяда бащата. — Такъв ти е късметът.
Вдигнаха сватби тримата братя. Най-големият взе болярската дъщеря. Средният се ожени за дъщерята на търговеца, а Иван прибра жабата кекерица. Повика бащата своите синове и им поръча:
— Хайде сега кажете на жените си утре да ми омесят по една пита бял мек хляб.
Върна се Иван в къщи невесел. Обронил глава, нещо го дави.
— Ква-ква-ква! Миличък Иване, какво ти е толкова докривяло? — попита го жабата. — Да не си чул от баща си някоя противна дума?
— Как да не ми е криво, как да не ми е мъчно — отвърнал Иван, — като е поръчал баща ми утре да му омесиш една питка мек хляб.
— Не тъгувай, съпруже! Легни си да спиш: утрото е по-мъдро от вечерта.
Нареди жабата леглото и когато Иван заспа, тя смъкна своята жабешка кожа и се превърна в чудна хубавица, по-хубава от месечината. Излезе на балкона и се провикна високо:
— Мои стари помощници, мои скъпи бавачки, скоро се пригответе и елате тук да омесите един хубав хляб за свекъра. Ще го месите такъв, какъвто съм яла в дома на родния си баща.
Сутринта, когато се пробуди Иван, хлябът беше отколе готов и тъй хубаво изпечен, че по-хубав хляб не е печен. По хляба бяха изписани чудни рисунки, а отстрани се виждаха руските градове и крепости.
Бащата благодари на най-малкия си син за чудесния хляб и поръча на тримата си сина:
— Кажете на вашите невести още тая нощ да ми изтъкат по една черга от коприна.
Иван повторно се върнал невесел, с наведена глава, с тъжни очи.
— Ква-ква-ква! Миличък Иване, какво ти е толкова докривяло? Да не си чул от баща си някаква противна дума?
— Как да не ми е криво — отвърна Иван, — когато моят баща заповяда за една нощ да му изтъчеш цяла черга от коприна.
— Не тъгувай, съпруже, ами лягай да спиш. Утрото е по-мъдро от вечерта — рече жабата кекерица.
Нареди му леглото и когато съпругът заспа, отново смъкна своята жабешка кожа, превърна се на невиждана хубавица, излезе на балкона и се провикна с висок глас:
— Мои стари слугини-бавачки, по-скоро пригответе един стан и изтъчете, додето пропеят трети петли, една черга копринена. Нека бъде такава, на каквато съм седяла, когато бях в бащиния си дом.
Както поръча хубавицата, тъй стана. На другия ден, когато се пробуди младоженецът Иван — чергата беше готова. Толкова хубава черга никъде по света нямаше. Със злато и сребро я бяха украсили тъкачките и който я погледнеше — очите му вземаше.
Старият баща разгледа чергата, благодари на Ивана и изрече нова поръка:
— Утре да се явите пред мене и тримата заедно с невестите си!
Върна се отново Иван при жабата невесел, с наведена глава.
— Ква-ква-ква! Съпруже Иване, какво си навел глава? Какво ти е толкова докривяло? Да не си чул противна дума от своя баща?
— Как да не ми е мъчно, как да не ми е тъжно, като поръча баща ми утре да се явя пред него заедно с тебе. Как ще изляза с такава невеста пред очите на хората?
— Не тъжи, миличък, ами лягай да спиш. А утре излез сам пред баща си. Аз ще дойда след тебе. Щом чуеш трясък и гръм — да речеш: моята жабичка пристига в една кутийка с четири колелца.
На другата сутрин пристигнаха при баща си най-напред по-големите братя с невестите: облечени, нагиздени. Изправиха се до Ивана и започнаха да му се смеят.
— А бе, брате, защо си дошъл без невестата си? Барем да беше я вързал в една кърпичка, че да ни я покажеш. Къде пък я намери толкова хубава? Навярно си обходил всичките блата!
Изведнъж се разнесе голям трясък и гръм. Целият дом се разлюля. Звъннаха стъклата. Гостите наскачаха и не знаеха що да чинат. Само Иван не се уплаши, ами рече:
— Не се бойте, скъпи гости. То не е гръмотевица небесна, ами е моята жабичка. Тя пристига, седнала в една кутийка с четири колелца.
Погледнаха навън гостите и що да видят — пред вратата спира колесница с шест коня, а от колесницата излиза невиждана хубавица, дето не може да се опише с перо. Като влезе при гостите, хубавицата хвана Ивана за ръка и го поведе към дъбовите маси, където беше наредена трапезата.
Започнаха всички да ядат, да пият и да се веселят. Ивановата невеста вдигна една чаша с вино, отпи половината, а остатъка изля в левия си ръкав. След туй изяде едно крило от лебед и костта скри в десния си ръкав. Невестите на по-големите братя, щом видяха тези хитрини — сториха същото.
Дигна се хубавицата да играе с младоженеца Иван. Размаха лявата си ръка, изсипа виното и от него се образува цяло езеро. Размаха дясната си ръка — изтърси костта и мигом в езерото заплуваха лебеди. Бащата и гостите останаха с отворени уста от невижданото чудо.
Дигнаха се тогава по-старите невести. Размахаха левите си ръкави и плиснаха виното върху главите на гостите, размахаха десните си ръце и изтърсиха костите пак върху гостите. Една кост удари бащата по лицето. Той се разсърди, скочи и прогони снахите си.
Тъкмо в туй време Иван изварди най-сгодна минута, завтече се към своя дом, намери жабешката кожа и я изгори на огъня. Подир малко пристигна невестата му, почна да търси — тук кожа, там кожа — няма я жабешката и премяна. Натъжи се хубавицата и рече на Ивана:
— Ох, миличък, какво си направил? Ако беше още малко почакал, аз щях да бъда завинаги твоя, но сега прощавай! Ще ме търсиш през девет земи в десетата: ще търсиш безсмъртния магьосник.
Щом изрече тези думи, хубавицата се превърна на бял лебед и изхвръкна през прозореца.
Иван заплака горчиво и тръна, където му видят очите. Вървя, що вървя — ето насреща му един побелял старец.
— Добър ден — рече старецът, — Накъде отиваш, към коя страна си се упътил?
Клетникът му разказа своето нещастие.
— Ех, Иване! Защо си запалил жабешката кожа? Твоята невеста се е родила по-хитра от баща си, затуй е наказана. Нейният баща е поръчал да я превърнат на жаба и да остане жаба до три години. Сега вземи туй кълбо и го търкули. Където иде кълбото — и ти бягай след него.
Иван благодари на стареца и тръгна подир кълбото. Вървя, вървя през полето, срещна най-напред една мечка.
— Я да убия аз тази мечка! — си рече Иван.
А мечката му продума:
— Не ме убивай, Иване, защото някога и аз може да ти потрябвам.
Тръгна младият човек по-нататък. Гледа — над него лети една патица. Дигна лъка си и се приготви да прониже патицата с една стрела, но тъкмо в туй време тя му проговори с човешки глас.
— Не ме убивай, Иване! Ще дойде време, когато и аз ще ти потрябвам.
Смили се Иван над патицата и не я прониза със стрелата си. Потегли по-нататък. И гледа — бяга един бърз заек — прескача храстите. Дигна отново своя лък, ала заекът му проговори с човешки глас:
— Не ме убивай, Иване, защото ще дойде ден и аз да ти потрябвам.
Пощади Иван заека. Упъти се по-нататък към синьото море. Гледа — на пясъка лежи една щука-риба. Лежи и умира.
— Ах, Иване, смили се над мене и ме хвърли в морето! — с премалял глас рече щуката.
Иван я хвърли в морето и тръгна по брега. А кълбото се въртеше и развиваше пред него. По едно време кълбото се търкулна към една къщурка. Стой си къщурката върху два кокоши крака и се обръща насам-нататък. Иван се провикна:
— Къщурке, мъщурке, застани напреде ми както е прилично: с предната си част се обърни към мене, а със задната — към морето.
Къщурката изпълни поръчката на младия човек. Тогава той влезе вътре и гледа — върху печката седнала магьосницата Баба Яга, носът и забит в тавана. Седи и си точи зъбите.
— Хей, юначе, какъв вятър те донесе при мене? — попита тя гостенина.
— Ах ти, стара вещице! Най-напред слез да ме нахраниш, да ме напоиш и да ме изкъпеш в банята, че тогава ме питай защо съм дошъл.
Баба Яга го нахрани, хубаво го нагости, изкъпа го в банята и тогава научи, че е тръгнал да търси своята жена, чудната хубавица.
— Познавам я! — рече Баба Яга. — Тя сега се намира при безсмъртния зъл магьосник. Мъчно ще я вземеш. С магьосника не можеш се разбра. Неговата смърт стой на крайчеца на една игла, иглата е в едно яйце, яйцето — в корема на една юрдечка, юрдечката — в един заек, заекът — в един сандък, а сандъкът стой окачен на един висок дъб. Този дъб магьосникът пази като зеницата на очите си.
И Баба Яга показа с костеливата си ръка къде расте дървото.
Иван се упъти нататък, ала не знаеше що да стори, как да смъкне сандъка. Изправи се и почна да се чуди. В този миг дотърча мечката, сграби дървото и го изтръгна от земята с корените. Сандъкът падна и се строши на парчета. От сандъка изскочи един заек и се втурна с все сила да бяга, но подире му се спусна втори заек, настигна първия, хвана го и го разкъса на парчета. От корема на заека мигом изхвръкна една юрдечка и литна нагоре. Тогава се понесе патицата, на която Иван пощади живота. Тази патица настигна юрдечката и я удари с крилото си. Щом я удари, юрдечката изтърва едно яйце. Яйцето падна в морето.
Горкият Иван видя какво се случи и заплака. Но ето че морето се раздвижи и на брега се показа щуката. Тя държеше в устата си яйцето.
Иван грабна яйцето и го удари върху камък. Намери иглата и счупи нейния тънък връх.
Магьосникът се замята насам-нататък, най-сетне се тръшна на земята, изтегна се и издъхна. Затече се Иван към неговата къща и намери невестата си вързана с девет въжета. Развърза и краката и ръцете и я отведе в своята родна къща. Там двамата живяха честито цели сто години.

Тримата ловци

Имаше едно време трима ловци — двамата брадати, третият — без брада. Тръгнаха тия ловци да стрелят дивеч. Цял ден ходиха напразно. Най-сетне привечер гръмнаха една яребица. Накладоха огън. Стоплиха вода, попариха яребицата, оскубаха и перушината. Свариха я. Тогава дойде мъчнотията: как да я разделят? Яребицата е само една, а пък те — трима.
Брадатите предложиха:
— Хайде да дадем яребицата на тоя от нас, който най дълго изтрае, без да каже нито една дума.
— Добре — съгласи се голобрадият.
Седнаха до огъня и млъкнаха. Минаха час, два, три — никой не отваря уста. Само се гледат в очите. По едно време голобрадият посегна и измъкна яребицата от тенджерата. Посоли я. Разчекна я и започна да лапа. Той яде, а брадатите мълчат. Когато изяде цялата яребица, брадатите скочиха и нададоха вик:
— А бе ти какво направи?
— Изгубихте облога, приятели. Ето, че вие проговорихте първи. Няма защо да се сърдите. Яребицата се падна на мене според условието.
Брадатите наведоха глави.
На втория ден пак нарамиха пушките и тръгнаха по къра. В една долчинка издебнаха два гълъба. Попариха ги, оскубаха им перушината, свариха ги в тенджерата и седнаха да си ги разделят. Но как да ги делят? Гълъбите само два, а ловците — трима. Най-сетне, след дълги препирни единият от брадатите рече:
— Да оставим тази нощ гълъбите в тенджерата и да легнем да спим. Който от тримата сънува най-хубав сън, той ще вземе и двата гълъба. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме — рекоха другите двама и легнаха край огъня.
Настана нощ. Огънят полека почна да гасне. Голобрадият захърка мъжката, а брадатите не смееха да заспят: те си биеха умовете кой какъв сън да измисли. Призори, изморени за сън, и те задрямаха.
На другия ден, когато всички се дигнаха, голобрадият се обади:
— Хайде, разказвайте сега сънищата си!
Първият, с по-дългата брада, заговори:
— Сънувах чудесен сън. Присъни ми се, че съм се превърнал на крилат кон. На раменете ми израсли криле, на краката ми — сребърни копита, а на шията ми — златна грива. Че като разтърсих гривата си, че като тропнах с крах и се дигнах към небето — за миг прелетях цялата равнина. На другия ден ме срещна един чуден юнак. Той бързо се метна на гърба ми и аз полетях пак към небето. Дигнах се толкова високо, че ми се зави свят и се събудих.
Вторият брадат се обади:
— Хубав ти е сънят, ала моят е още по-хубав. Аз пък сънувах, че съм самият чуден юнак. Като те видях, че идеше към мене, метнах се на гърба ти и хванах златната ти грива. Хайде сега на небето! Че оттам пък отидохме на месечината.
Тъкмо в туй време гледам — двата гълъба летят край месечината. Подгоних ги аз, бре тук, бре там, цяла нощ скачахме от звезда на звезда, но не можах да ги хвана. Най сетне се ядосах и се пробудих.
Заговори най-сетне голобрадият:
— Ах, братя, какви хубави сънища сте сънували! Къде ще се меря аз с вас! Сънувам аз, че стоим тримата до огъня. Не щеш ли — единият от вас се превърна на крилат кон и почна да тропа с крак. В туй време пък другият се превърна на чуден юнак и скочи на гърба на крилатия кон. Дигнахте се към небето. Аз гледах нагоре, гледах, докато ми се из криви вратът. И когато изчезнахте от очите ми, стана ми много мрачно за вас и горчиво заплаках. Сетне си рекох: „Те вече никога не ще се върнат.“ И изядох гълъбите. Изядох ги насън. Честна дума.
Брадатите скочиха:
— Не може да бъде! Какво приказваш?
Но като бръкнаха в тенджерата, те намериха само костите.

Маша и Баба Меца

Накрай гората имаше една къщурка. В къщурката живееха мъж и жена. Те имаха дъщеричка, която се казваше Маша. Веднъж Машините другарки се сговориха да навлязат в гората и да наберат гъби червенулки с бели крачета. Поканиха и Маша. Бащата и майката разрешиха на дъщеря си да иде и тя за гъби, но й поръчаха да не се отделя от другарките си, защото гората е голяма и може да се загуби между дърветата.
Навлязоха момичетата в гората, намериха гъби червенушки и захванаха да пълнят кошниците си, а Маша се залиса в един гъсталак, където имаше най-много червенушки, и изгуби другарките си. Уплашена, тя започна да вика и да тича в смълчаната гора. Не щеш ли, между дърветата съзря една дървена къщурка с малки прозорчета и тясна вратичка. Изправи се пред вратичката и почука с юмрук. Никой не се обади отвътре. Тогава Маша натисна дръжката на вратата и тя се отвори. Умореното момиче влезе вътре и седна на едно дървено столче.
„Кой ли живее тука, вдън гората?“ — помисли си Маша и почна да се ослушва.
Не щеш ли, навън се чуха тежки стъпки. Някой блъсна вратата и влезе.
Маша много се уплаши, когато видя, че пред нея се изправи една стара мечка.
— Я — изръмжа Мецана, — аз съм имала гостенка!
— Пусни ме да си ходя в къщи, защото стана много късно и моите родители ще се тревожат!
— Дума да не става за ходене! — отвърна мечката. — Ти ще останеш тук и ще живееш при мене. Ще ми шъташ и ще ми вариш гъбена чорбица, а аз ще те гощавам с медец.
— Не ти ща медеца! — извика Маша и от очите й потекоха сълзи. — Аз искам да се върна у дома. Там е най-хубаво!
— И тука е хубаво! — отвърна мечката. — Ти ще живееш при мене и ще ми топлиш гърбеца! Ох, колко съм стара! — изпъшка мечката и се търкулна на леглото, което изпращя.
Маша легна до мечешкия гръб и се обърна към стената, додето заспи, защото не смееше да се допре до мечия кожух.
На другата сутрин мечката поръча:
— Ти свърши всичката работа: измети къщата, донеси студена водичка, наклади огъня и сложи гъби да ми свариш чорбица. Аз ще походя из гората и ще потърся пчелен мед в хралупите, а подир пладне пак ще се върна. Да не си посмяла да избягаш оттука, защото гората не е безкрайна. Където и да идеш, ще те намеря и ще те изям!
Мечката показа зъбите си и момичето видя, че те са много страшни.
Маша свърши всичката работа, седна на тревата пред къщурката и се замисли как да се измъкне от ръцете на този звяр. Додето мечката се върне, тя измисли какво да направи и вечерта, когато мечката изсърба цялата паница с гъбена чорба и се изтегна в леглото, Маша рече:
— Бабо Мецо, много ще ти се моля утре да ми сториш една голяма добрина.
— Каква добрина? — попитала мечката.
Щом стана, аз ще замеся брашно и ще напаля печката, за да изпека десетина питки, които ще намажа с мед, а ти ще ги наредиш в кошчето и ще ги отнесеш у дома, на моя татко, който много обича медени питки. Ах, колко ще се зарадва татко, когато получи питки, намазани с мед! Нали, Бабо Мецо?
— Добре — рече мечката, — а сега хайде да спим!
Рано сутринта Маша изпече чудесни питки, намаза ги с мед от Мецанината делва, намери едно голямо кошче и рече:
— Тука ще наредя питките, а ти слагай на гърба си кошчето и го отнеси в бащината ми къща!
Мечката отвърна:
— Трябва ми въженце за кошчето!
— Там, на пруста, има едно окачено въженце! — викна Маша и мечката излезе да го вземе.
Додето мечката намери въжето, Маша скачи в кошчето и се намести на дъното, като сложи върху главата си две-три питки. Баба Меца се върна, надяна въжето в ушите на кошчето и го нарами заедно с хитрото момиче, което се провикна:
— Носи много здраве на майка ми и на баща ми! Но да не си посмяла да изядеш нито една медена питка, защото аз ще се изкача върху покрива на къщурката и ще те видя. Внимавай, Бабо Мецо!
Заклати се Мецана между дърветата с кошчето на гръб.
Вървя, вървя, най-сетне капна от умора и си рече:
— Ей тука, на този пън, ще поседна и ще си изям една питка, намазана с мед.
Но щом сложи коша върху тревата и посегна към питките, Маша викна:
— Виждам те, виждам те, Бабо Мецо! Ти седиш върху един пън и посягаш към питките!
— Брей, каква е хитруша! — въздъхна мечката дръпна си лапата и пак дигна коша на гърба си.
Потегли по-нататък. Но като повървя още малко, пак проговори:
— Щом видя втори отсечен пън, ще поседна и ще изям една питка!
Но Маша чу мечешките думи и викна:
— Виждам всичко! Да не си посмяла, Бабо Мецо, да ядеш от питките ми!
Опасно момиче! Отдалеч вижда всичко! изплаши се мечката и забърза към селото.
Накрай селото тя се вмъкна в двора на Машиния баща и почука на вратата.
— Кой е? — извика Машината майка.
— Аз съм една горска гостенка, нося ви подаръци от вашата дъщеричка! — обади се мечката.
Моето момиче вече два дни не се е връщало. Къде ли се губи милата Маша? — викна отвътре майката.
Маша не можа да се стърпи и извика от кошчето:
— Тук съм, майко! Отваряй по-бързо и кажи на татко да повика кучетата.
Грозно лавнаха кучетата, като усетиха, че в двора се е вмъкнал горски звяр. Тогава Баба Меца изтърва коша на земята и търти да бяга с разперени лапи към гората.

Андрей-стрелеца и сват Наум

В някакво си царство живял един цар. Той не бил женен. При този цар служил един стрелец на име Андрей.
Отишъл веднъж Андрей-стрелеца на лов. Ходил, ходил целия ден из гората, но не му провървяло, не могъл да попадне на дивеч. Свечерявало се. Поел той назад угрижен. Гледа на едно дърво кацнала гургулица.
— Чакай — рекъл си, — да застрелям поне тази птица!
Пуснал стрелата и я ранил. Паднала гургулицата от дървото върху черната земя. Дигнал я Андрей, посегнал да и извие главата и да я прибере в чантата си. Тогава гургулицата му продумала с човешки глас:
— Не ме погубвай, стрелецо Андрей, не ми откъсвай главата, ами ме вземи жива, занеси ме в къщи и ме сложи на прозорчето. Но щом ме налегне дрямка, тозчас ме удари с опакото на дясната ръка — ще ти се падне голямо щастие.
Зачудил се Андрей-стрелеца: какво е това? На вид същинска птица, а говори с човешки глас! Занесъл гургулицата в къщи, сложил я на прозорчето, а сам стои и чака.
Не минало много време, ето че гургулицата скрила главица под крилцето си и задрямала. Андрей си спомнил какво му заръчала тя и я ударил с опакото на дясната си ръка. Паднала гургулицата на земята и се превърнала на красива девойка — княгиня Мария.
Княгиня Мария рекла на стрелеца:
— Успя да ме вземеш, но гледай да ме задържиш, а оженим ли се, ще ти бъда вярна и весела жена.
Тъй поживели те някой и друг ден. Княгиня Мария рекла:
— Бедно живееш ти, Андрей!
— Да, както виждаш.
Я намери стотина рубли и купи с тези пари различни копринени конци. Аз ще оправя цялата работа.
Послушал я Андрей, отишъл при другарите си; от този заел рубла, от онзи заел две, накупил разни копринени конци и ги занесъл на жена си. Княгиня Мария взела конците и рекла:
— Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта!
Андрей легнал да спи, а княгиня Мария седнала да тъче…
Цяла нощ тъкала и изтъкала килим, какъвто светът не бил виждал.
На заранта княгиня Мария подала килима на мъжа си:
— Занеси го на пазара, продай го на търговците! Но внимавай да не кажеш колко искаш, а вземай, колкото ти дадат.
Андрей провесил килима на ръката си и отишъл на пазара.
Завтекъл се към него един търговец:
— Слушай, любезни, колко искаш?
— Ти си търговец — ще кажеш колко струва.
Търговецът мислил, мислил, не могъл да оцени килима.
В това време край дюкяните минавал царският съветник и пожелал да узнае за какво си говорят търговците. Излязъл от каляската, едва се промъкнал между голямата тълпа и запитал:
— Здравейте, търговци, задморски гости! За какво става дума?
— Тъй и тъй, не можем да оценим килима.
Царският съветник погледнал килима и също се прехласнал:
— Я си кажи истината, стрелецо, откъде взе този чуден килим?
— Жена ми го изтъка.
— А колко да ти дам за него?
— И аз не зная. Жена ми поръча да не се пазаря: колкото дадат — да взема.
— Е, тогава, стрелецо, на ти десет хиляди.
Андрей взел парите, дал килима и си тръгнал към къщи. А царският съветник отишъл при царя и му показал килима.
Царят погледнал — върху килима цялото му царство като на длан. Той просто ахнал:
— Е, както обичаш, но килима няма да ти дам!
Извадил царят двадесет хиляди рубли и ги сложил в ръката на съветника. Съветникът взел парите и си помислил: „Нищо, ще си поръчам друг, още по-хубав.“
Седнал пак в каляската и отишъл в предградието. Намерил къщурката, където живеел Андрей-стрелеца, и похлопал на вратата. Княгиня Мария му отворила. Царският съветник прекрачил прага с единия си крак, а другия не можал да прехвърли, глътнал си езика и забравил за какво бил дошъл: пред него стояла такава хубавица, че цял живот не би снел очите си от нея — все би я гледал и гледал.
Княгиня Мария чакала, чакала да продума, па хванала царския съветник за раменете, обърнала го назад и затворила вратата. Едвам се опомнил той и с мъка се завлякъл в къщи. И оттогава нито яденето му било ядене, нито пиенето му пиене; пред очите му все стояла жената на стрелеца.
Забелязал царят тая работа и почнал да го подпитва какво го мъчи.
Съветникът рекъл на царя:
— Ах, видях жената на един стрелец, все за нея мисля!
Дощяло се на царя да види жената на стрелеца. Облякъл се той в прости дрехи, отишъл в предградието, където живеел Андрей-стрелеца, и похлопал на вратата. Княгиня Мария му отворила. Царят прекрачил прага с единия крак, а с другия не могъл; съвсем онемял — пред него стояла незнайна хубавица.
Княгиня Мария чакала, чакала да продума, па хванала царя за раменете, обърнала го назад и затворила вратата.
Сърдечна мъка налегнала царя: „Защо — помислил си той — седя сам, без жена? Да можех да се оженя за тази хубавица. Тя не е за жена на стрелец, на челото и е писано да стане царица.“
Върнал се царят в двореца и замислил нещо лошо — да отнеме жената от живия и мъж. Повикал той съветника си и му рекъл:
— Намисли как да премахнем Андрей-стрелеца. Искам да се оженя за жена му. Ако намислиш, ще те наградя с градове, села и злато, но ако не намислиш — ще ти снема главата от раменете.
Угрижил се царският съветник, тръгнал си с провесен нос. И от мъка се отбил в кръчмата да сръбне чашка вино.
Дотърчал при него един постоянен гост на кръчмата в окъсан кафтан:
— Какво си се угрижил, царски съветнико? Защо си провесил нос?
— Я се махай оттук, кръчмарска метла!
— Ти не ме пъди, ами по-добре ме почерпи чашка винце, аз ще те науча на ум.
Почерпил го царският съветник чашка вино и си казал болката. Тогава кръчмарската метла му рекъл:
— Да премахнеш Андрей-стрелеца не е мъчна работа, самият той е прост, но жена му е страшно хитра. Ала ние ще и зададем такава гатанка, че тя не ще може да се справи. Върни се при царя и му кажи: нека изпрати Андрей-стрелеца на оня свят да узнае как живее покойният цар, неговият баща. Андрей ще отиде и няма да се върне.
Царският съветник поблагодарил на кръчмарската метла и — беж при царя.
— Тъй и тъй можем да премахнем стрелеца.
И разказал къде трябвало да го пратят и защо. Царят се зарадвал и заповядал да повикат Андрей:
— Ти ми служи вярно и честно; свърши ми още една работа: иди на оня свят и узнай как живее баща ми! Инак с моя меч ще ти снема главата от раменете…
Андрей се върнал в къщи, седнал на пейката и оборил глава. Княгиня Мария го запитала:
— Защо си тъжен! Да не се е случило нещо лошо?
Разказал и Андрей с каква работа го е натоварил царят. Княгиня Мария рекла:
— Затуй ли си се загрижил? Това не е работа, а работица. Работата ще дойде тепърва. Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
На заранта рано, щом Андрей се събудил, княгиня Мария му дала торба със сухари и златно прьстенче.
— Иди при царя и го помоли да ти даде за другар царския съветник. Иначе, кажи, няма да ми повярвате, че съм бил на оня свят. А щом излезеш с другаря си на път, хвърли напреде си пръстенчето, то ще те заведе.
Андрей взел торбата със сухарите и пръстенчето, про стил се с жена си и отишъл да иска от царя другар за из пътя. Няма що, царят се съгласил и заповядал на съветника да отиде с Андрей на оня свят.
И ето че двамата тръгнали на път. Андрей хвърлил пръстенчето и то се търкулнало.
Вървели що вървели — стигнали в една непроходима гора, спуснали се в един дълбок дол и там пръстенчето спряло.
Андрей и царският съветник седнали да похапнат сухари. Гледат: край тях старият-престар цар тегли огромна кола с дърва, а двама дявола го подкарват с тояги — единият от дясната му страна, а другият — от лявата.
Андрей извикал на дяволите:
— Хей, господа дяволи! Освободете ми този покойник, макар за малко време. Трябва да го разпитам за туйонуй.
Дяволите отвърнали:
— Нямаме време да чакаме. Сами ли да теглим дървата?
— Я вземете за смяна моя човек, който не е уморен.
Тогава дяволите разпрегнали стария цар, на негово място впрегнали в колата царския съветник и го подгонили от двете страни с тоягите.
Андрей започнал да разпитва стария цар за неговото житие-битие.
— Ох, стрелецо — отвърнал царят, — лош е животът ми на оня свят! Поздрави от мене сина ми и му кажи, че от сърце го съветвам да не оскърбява хората, иначе и с него ще стане същото.
Не успели както трябва да си поприказват и дяволите се върнали с празната кола. Андрей се простил със стария цар, взел от дяволите царския съветник и те поели назад.
Дошли си в царството и се явили в двореца. Царят видял стрелеца и гневно се нахвърлил върху него:
— Как посмя да се върнеш?
Андрей-стрелеца отвърнал:
— Тъй и тъй, бях на оня свят при Вашия покоен баща. Той живее лошо, поръча да Ви поздравя и от сърце Ви съветва да не оскърбявате хората.
— А с какво ще докажеш, че си бил на оня свят и че си видял баща ми?
— Ами с това ще докажа, че по гърба на Вашия съветник и сега личат следите от тоягите на дяволите.
Тогава царят се уверил. Нямало що да прави, пуснал Андрей да си отиде в къщи и рекъл на съветника:
— Намисли как да премахнем стрелеца, инак с моя меч ще ти снема главата от раменете!
Тръгнал си царският съветник и още повече провесил нос. Отбил се в кръчмата, седнал до масата, поискал вино. Дотърчал при него кръчмарският му приятел.
— Защо си се угрижил, царски съветнико? Я ме почерпи чашка винце и аз ще те науча на ум.
Съветникът го почерпил чашка вино и си казал болката. Кръчмарската метла му рекъл:
— Върни се назад и кажи на царя да натовари стрелеца с една невъзможна работа: да го изпрати през девет царства в десето да донесе котарака-приспивач…
Царският съветник се завтекъл при царя и му казал с каква работа да натовари стрелеца, че да не се върне назад. Царят пратил да повикат Андрей.
— Слушай, Андрей, ти ми свърши една работа, свърши ми още една. Върви през девет царства в десето и ми донеси котарака-приспивач. Инак с моя меч ще ти снема главата от раменете.
Прибрал се Андрей в къщи, обронил глава на гърди и казал на жена си каква е работата.
Андрей легнал да спи, а княгиня Мария отишла в ковачницата и заръчала на ковачите да изковат три железни калпака, железни клещи и три пръта: единият — железен, другият — меден, а третият — оловен.
Рано заранта княгиня Мария събудила Андрей:
— Ето ти три калпака, клещи и три пръта. Отивай през девет царства в десето. Преди да извървиш и три версти, ще те налегне дълбок сън — котаракът-приспивач ще изпрати дрямката при тебе. Ти недей заспива, ръка след ръка размахвай, крак след крак влачи, а някъде дори се пързаляй. Заспиш ли, котаракът-приспивач ще те убие.
Княгиня Мария го научила още какво да стори и го изпроводила на път.
Пристигнал Андрей-стрелеца в десетото царство. Преди да извърви три версти, почнал да го надвива сънят. Сложил Андрей на главата си трите железни калпака, ръка след ръка размахва, крак след крак влачи — върви, а някъде дори се и пързаля.
Надвил съня как да е и се намерил пред един висок стълб.
Котаракът-приспивач видял Андрей, замъркал, заръмжал и скочил от стълба върху главата му. Строшил единия калпак, строшил и другия, започнал да чупи и третия. Тогава Андрей-стрелеца хванал котарака с клещите, свлякъл го на земята и почнал да го налага с прътовете. Най-напред го бил с железния прът, счупил железния прът, почнал да го бие с медния — счупил и него и се заловил да го бие с оловния.
Оловният прът се огъвал, не се счупил: Андрей биел, а котаракът-приспивач започнал да му разправя приказки: за попове, за дякони, за попски дъщери. Андрей не го слушал, ами го налагал с пръта.
Премалял котаракът, видял, че не може да го залъже с приказки и ударил на молба:
— Остави ме, добри човече! Ще направя всичко, каквото трябва.
— А ще тръгнеш ли с мене?
— Ще тръгна, където поискаш.
Андрей поел назад, повел и котарака със себе си. Добрал се до своето царство, отишъл с котарака в двореца и рекъл на царя:
Тъй и тъй, свърших работа, донесох котарака-приспивач.
Царят се зачудил и рекъл:
— Хайде, котарако-приспивач, покажи си силата!
Тогава котаракът почнал да си точи ноктите, да ги гласи за царя — бялата му гръд да разкъса, живото му сърце да изтръгне.
Царят се изплашил:
Андрей-стрелецо, укроти, моля ти се, котарака-приспивач!
Андрей укротил котарака, затворил го в клетка и си отишъл в къщи при княгиня Мария. Заживели весело с младата си жена. А сърдечната мъка още повече налегнала царя. Той пак повикал съветника си:
Каквото щеш намисли, но премахни стрелеца Андрей. Инак с моя меч ще ти снема главата!
Царският съветник отишъл направо в кръчмата, намерил там кръчмарския си приятел с дрипавия кафтан и го помолил да му помогне, на ум да го научи. Оня изпил чашка вино и избърсал мустаците си:
— Върви — казал той — при царя и му кажи да изпрати Андрей-стрелеца там — къде не знам, да донесе това — какво не знам. Тази задача Андрей няма да изпълни и не ще се върне.
Съветникът отишъл при царя и всичко му доложил. Царят пратил за Андрей:
— Ти ми свърши две работи, свърши и трета: иди там — къде не знам, донеси това — какво не знам. Ако свършиш тази работа, ще те наградя по царски, инак с моя меч ще ти снема главата от раменете.
Прибрал се Андрей в къщи, седнал на пейката и заплакал. Княгиня Мария го запитала:
— Защо си тъжен, мили? Или пак се е случило нещо лошо?
— Ех — рекъл Андрей, — тегля си аз все заради твоята хубост! Царят заповяда да ида там — къде не знам, да донеса това — какво не знам.
— Виж, това се казва работа! Но нищо, лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Княгиня Мария дочакала нощта, разтворила вълшебната книга; чела, чела, па захвърлила книгата и се хванала за главата: за царската гатанка нищо не се казвало в книгата. Княгиня Мария излязла на вратата, извадила кърпичката си и я размахала. Долетели всякакви птици; дотърчали всякакви зверове.
Княгиня Мария ги запитала:
— Горски зверове и птици, не сте пи чували как може човек да стигне там — къде не знам, да донесе това — какво не знам?
Зверовете и птиците отвърнали:
— Не, княгиньо, не сме чували за това.
Княгиня Мария размахала кърпичката си — зверовете и птиците се изгубили, сякаш не били там. За втори път размахала кърпичката и пред нея се явили двама великани:
— Какво искаш? Какво ти трябва?
— Мои верни слу ги, отнесете ме посред океана!
Великаните подхванали княгиня Мария, отнесли я в океана и застанали на средата. Стоят като стълбове, а княгинята държат на ръце. Княгиня Мария размахала кърпичката и при нея доплували всичките морски риби.
Морски риби, вие навсякъде плувате, по всички острови ходите, не сте ли чували как може човек да отиде там — къде не знам, да донесе това — какво не знам.
— Не, княгиньо, не сме чували за това.
Натъжила се княгиня Мария и заповядала да я отнесат в къщи. Великаните я подхванали, отнесли я в Андреевия дом и я оставили пред вратата.
Призори княгиня Мария приготвила Андрей за път и му дала едно кълбо конци и везана кърпа за лице.
— Хвърли кълбото напреде си; накъдето се търкулне, нататък тръгвай и ти. Само внимавай: където и да отидеш, щом се измиеш, не се бърши с чужда кърпа, а се бърши с моята.
Андрей се сбогувал с княгиня Мария, поклонил се на четирите страни. Хвърлил напреде си кълбото; то се търкулнало и Андрей забързал след него.
Стигнал Андрей до една гора. Гледа — стои къщурка на кокоши крака.
— Къщурке, къщурке, обърни се с лице към мене, с гръб към гората!
Къщурката се обърнала. Андрей влязъл и видял — на пейката седи беловласа старица пред къделя.
— Уу, фууу, руският човек нито се е виждал, нито се е чувал, а сега руският човек сам дойде. Ще го изпека в печката, ще го изям и ще се пързалям по костите му!
Андрей отвърнал на старицата:
— Що ти трябва, стара бабо Яго, да ядеш пътник! Пътникът е и мършав, и черен. По-напред затопли малката баня, остави ме да се изкъпя, да се напаря, че тогава ме яж.
Баба Яга запалила малката баня, Андрей се напарил, изкъпал, извадил кърпата на жена си и почнал да се бърше.
Баба Яга го запитала:
— Откъде си взел тая кърпа? Тя е везана от моята дъщеря.
— Твоята дъщеря е моя жена, тя ми даде кърпата.
— Ах, скъпи зетко, с какво да те нагостя?
Тогава баба Яга приготвила вечеря, сложила разни яденета, вина и медовини. Андрей не чакал да го канят — започнал да лапа. Баба Яга седнала до него — той яде, а тя го разпитва как се е оженил за княгиня Мария, хубаво ли си живеят. Андрей всичко и разказал и се оплакал, че царят го пратил там — къде не знам, да донесе това — какво не знам.
— Не можеш ли да ми помогнеш, бабке?
— Ах, драги зетко, за такова чудо на чудесата дори не съм чувала. За това знае една стара жаба, тя живее триста години в блатото… Но сега лягай да спиш — утрото е по-мъдро от вечерта.
Андрей легнал да спи, а баба Яга взела две брезови метли, долетяла над блатото и почнала да вика:
— Бабо жабо, жива ли си?
— Жива съм.
— Излез при мене!
Старата жаба излязла от блатото. Баба Яга я запитала:
— Знаеш ли къде е това — какво не знам?
— Зная.
— Кажи ми, моля ти се! Натоварили са зет ми с такава работа: да иде там — къде не знам, да донесе това — какво не знам.
Жабата отвърнала:
— Бих го завела, но съм много стара, не мога да прескоча дотам. Ако зет ти ме занесе в току-що издоено мляко до огнената река, тогава ще му помогна.
Баба Яга взела жабата, полетяла към къщи, надоила мляко в гърне, сложила там жабата и призори събудила Андрей:
— Хайде, драги зетко, обличай се и вземи гърнето с току-що издоено мляко; в млякото е жабата. Яхни моя кон и той ще те закара до огнената река. Там остави коня и извади жабата от гърнето. Тя ще ти каже какво да правиш.
Андрей се облякъл, взел гърнето и яхнал коня на баба Яга. Минало що минало, конят пристигнал запъхтян до огнената река. През нея не можел нито звяр да прескочи, нито птица да прехвръкне.
Андрей слязъл от коня, а жабата му рекла:
— Извади ме, юначе, от гърнето, трябва да преминем реката.
Андрей извадил жабата от гърнето и я пуснал на земята.
— А сега, юначе, седни на гърба ми.
— Що думаш, бабо, ами че ти си такава мъничка, може да те смажа!
— Не бой се, няма да ме смажеш! Седни и се дръж по-здраво.
Андрей седнал върху жабата. Започнала тя да се надува. Надувала се, надувала — станала като купчина сено.
— Здраво ли се държиш?
— Здраво, бабке!
Пак почнала да се надува. Станала още по-голяма — като голяма купа сено.
— Здраво ли се държиш?
— Здраво, бабке!
Пак се надувала, надувала и станала по-висока от тъмната гора.
Че като скокнала — мигом прескочила огнената река, пренесла Андрей на другия бряг и отново станала мъничка.
— Върви, юначе, по тази пътечка и ще видиш къщурка. Ама да е къщурка — не е къщурка, да е хамбар — не е хамбар. Влез там и застани зад печката. Там ще намериш това — какво не знам.
Андрей тръгнал по пътечката и видял една стара къщурка: ама хем къщурка — хем не е, заобиколена с ограда, без прозорец, без врата. Влязъл там и се скрил зад печката.
След малко затрещяло, загърмяло и в къщурката влязъл Педя човек-лакът брада. Че като се провикнал:
— Хей, свате Науме, искам да ям!
Изневиделица се появила маса, върху нея бъчвица бира и печен вол. Педя човек-лакът брада седнал край вола, измъкнал ножа си, захванал да реже месото, да го топи в чесън.
Излапал вола до последното какалче, изпил цялата бъчвица бира.
— Хей, свате Науме, прибери огризките!
И изведнъж масата пропаднала, сякаш не била там — нито кокали, нито бъчвица се виждали. Андрей почакал, докато си отиде Педя човек-лакът брада, сетне излязъл иззад печката, престрашил се и извикал:
— Свате Науме, дай ми да ям!
И щом извикал, изневиделица се появила маса, върху нея какви ли не яденета, вино и медовина.
Андрей седнал до масата и рекъл:
— Свате Науме, седни, брате, до мене! Заедно ще ядем и пием.
Невидимият глас му отвърнал:
— Благодаря ти, добри човече! Толкова години служа тук, прегоряла коричка не съм видял, а ти ме каниш на масата!
Гледа Андрей и се чуди: никой не се вижда, а сякаш някой омита с метла гозбите от масата, вината и медовините сами се наливат в чашката. А чашката подскок, подскок, подскок…
Андрей се помолил:
— Свате Науме, покажи ми се!
— Не, мене никой не може да ме види, аз съм това — какво не знам.
— Свате Науме, искаш ли да служиш при мене?
— Защо да не искам. Виждам, че си добър човек.
Нахранили се и Андрей рекъл:
— Хайде, разтреби всичко и тръгвай с мене!
Излязъл Андрей от къщурката и се огледал:
— Свате Науме, тука ли си?
— Тука съм. Не бой се, няма да те оставя.
Стигнал Андрей до огнената река. Там го чакала жабата:
— Юначе, намери ли това — какво не знам?
— Намерих, бабке.
— Сядай върху мене!
Андрей отново седнал върху нея, жабата захванала да се надува, скокнала и го пренесла през огнената река.
Тогава той благодарил на жабата и поел към своето царство.
Върви, върви, па се обърне:
— Свате Науме, тука ли си?
— Тука съм, не бой се, няма да те оставя.
Пътят бил дълъг.
— Ух — рекъл стрелецът, — здравата се уморих!
А сват Наум отвърнал:
— Защо не ми каза по-рано? Аз щях да те занеса бързо на мястото.
Силен вятър мигом грабнал Андрей и го понесъл — над планини и гори, над градове и села. Стигнали до морето.
Вятърът по едно време утихнал и Андрей почнал да се спуща над морето. Гледа — там, където шумели вълни, се появило островче; на островчето стои дворец със златен покрив, наоколо прекрасни градини… Сват Наум рекъл на Андрей:
— Почивай в двореца и поглеждай към морето. Оттук ще минат три търговски кораба. Повикай търговците и ги нагости. Гледай хубаво да се отсрамиш пред тях — те имат три чудни неща. Смени ме с тези чудни неща. Не се бой, аз ще се върна при тебе.
Минало що минало, откъм запад заплавали три кораба. Стопаните на корабите видели острова, на него двореца със златен покрив и прекрасните градини наоколо.
— Какво е туй чудо! — рекли те. — Толкова пъти сме плавали тук, нищо освен синьото море не сме видели. Хайде да спрем!
Трите кораба хвърлили котва, тримата търговци — стопани на корабите — седнали в една лека лодка и заплавали към острова. А Андрей-стрелеца ги посрещнал:
— Заповядайте, скъпи гости!
Търговците — стопани на корабите — вървят и се чудят: покривът на двореца като жар гори, по дърветата птици пеят, по пътеките чудни зверове скачат.
— Кажи, добри човече, кой построи това чудо невиждано?
— Моят слуга сват Наум го построи за една нощ.
Андрей завел гостите в къщи.
— Хей, свате Науме, сложи масата, дай ни да хапнем и пийнем!
Изневиделица се появила маса, а върху нея — вина и гозби, каквито ти душа иска. Търговците само ахкали.
— Добри човече — рекли те, — хайде да направим смяна! Отстъпи ни твоя слуга сват Наум, а вземи от нас срещу него, което щеш от нашите чудни неща.
— Защо да не направим смяна? А какви са вашите чудни неща?
Единият търговец извадил от пазвата си тояжка. Стига само да и кажеш: „Хайде, тояжке, наложи гърба на този човек!“ — и тояжката сама ще почне да го бие.
Вторият търговец извадил изпод дрехата си брадва, обърнал я с тъпата страна нагоре и брадвата сама започвала да удря: тупа-лупа — появил се кораб; тупа-лупа — още един.
Щом обърнал брадвата с тъпата страна надолу, корабите тозчас изчезнали — сякаш не са били там.
Третият търговец извадил от джоба си една свирка. Засвирил и се появила войска: конници и пехота с пушки и топове.
Търговецът засвирил с другия край на свирката и всичко изчезнало.
Обронил той глава на гърди и излязъл от града при синьото море.
Изведнъж, изневиделица долетяла сива гургулица, ударила се в земята и се превърнала на младата му жена.
Княгиня Мария разказала:
— Откакто ти напусна къщата ни, аз летя като сива гургулица по гори и горички. Царят праща три пъти стражите за мене, но те не ме намериха и изгориха къщурката.
Андрей рекъл:
— Свате Науме, не може ли да ни издигнеш дворец край синьото море?
— Защо да не може!
Не успели да се огледат и — дворецът готов. И такъв — чуден, по-хубав от царския.
А царят в това време отишъл на лов край синьото море и гледа — на онова място, където нямало нищо, сега се издигал дворец.
— Кой се е осмелил да строи на моя земя, без да ме пита?
Втурнали се бързоходци, всичко разузнали и доложили на царя, че този дворец е издигнат от Андрей-стрелеца и че той живее в него с младата си жена княгиня Мария.
Царят още повече се разгневил и пратил да узнаят: ходил ли е Андрей там — къде не знам и донесъл ли е това — какво не знам.
Бързоходците отново разузнали и доложили:
— Андрей-стрелеца ходил там — къде не знам, получил това — какво не знам.
Тогава царят съвсем се разлютил, заповядал да съберат войската, да отидат край морето, да разрушат двореца до основи, а Андрей-стрелеца и княгиня Мария да накажат с люта смърт.
Видял Андрей, че срещу него иде силна войска, грабнал бързо брадвата и я обърнал с тъпата страна нагоре. Брадвата тупа-лупа — и в морето се появил кораб; пак тупа-лупа — появил се друг кораб. Сто кораба заплували по синьото море.
Андрей извадил свирката, засвирил — и се появила войска: и конница, и пехота с топове и знамена.
Стрелецът заповядал да започне сражение. Музиката засвирила, барабаните забили, полковете потеглили. А от стоте кораба топовете обстрелвали столичния град.
Царят видял, че войската му бяга и се хвърлил да я спре. Тогава Андрей извадил тояжката:
— Хайде, тояжке, натупай този цар по гърба!
Тояжката сама тръгнала, натупала царя и го прогонила извън царството.
Тогава дошъл краят на сражението. Сипнал се народът от града и захванал да моли Андрей-стрелеца да вземе в ръцете си цялата държава.
Андрей се съгласил, поканил всички на угощение и заедно с княгиня Мария управлявали царството до дълбоки старини.

Конче вихрогонче

Живял някога един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият не бил чак толкова умен и му викали Иванушка Глупака.
Посял веднъж старецът жито. Родило се добро жито, само че някой се научил да го тъпче.
Старецът рекъл на синовете си:
— Мили мои деца! Пазете житото поред всяка нощ, заловете ми крадеца.
Настанала първата нощ.
Отишъл най-големият син да пази житото, но сънят го надвил. Покачил се на сеното и спал до заранта.
На заранта се прибрал в къщи и рекъл:
— Не съм спал цяла нощ, вардех житото! Здравата намръзнах, но крадеца не видях.
Втората нощ отишъл средният син, ала и той проспал цялата нощ на сеното.
На третата нощ дошъл ред на Иванушка Глупака.
Сложил той в пазвата си една баничка взел въже и тръгнал. Отишъл на нивата и седнал върху един камък. Седи, не спи, крадеца чака.
Тъкмо посред нощ дотърчал в житото един кон — едното му косъмче сребърно, а другото златно. Като тича, земята трепери, от ушите му дим на стълбове излиза, а от ноздрите пламъци изскачат. И започнал този кон да яде житото. Не го яде толкова, колкото го тъпче.
Иванушка се промъкнал до коня и мигом метнал въженцето на шията му.
Конят се дръпнал с всички сили — но напусто! А Иванушка се метнал върху него и се хванал за гривата му. Конят го носил-носил по широкото попе, скачал-скачал, но не можал да го изтърси.
Тогава конят започнал да се моли:
— Пусни ме на свобода, Иванушка! Ще ти се отплатя богато.
— Добре — отвърна Иванушка, — но сетне как ще те намеря?
— Излез на широкото попе, свирни три пъти юнашки, надай богатирски вик: „Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!“ Аз тутакси ще дойда.
Иванушка Глупака накарал коня да му обещае, че няма повече да яде и тъпче житото и го пуснал.
На заранта Иванушка се прибрал в къщи.
— Е, какво видя там? — запитали го братята му.
— Хванах коня — рекъл той, — едното му косъмче сребърно, а другото — златно.
— Ами къде е този кон?
— Че той обеща да не ходи повече в житото и аз го пуснах.
Братята не повярвали на Иванушка и от сърце му се присмели. Само че от тази нощ вече никой не тъпчел житото…
Наскоро след това царят пратил пратеници по всички села и по всички градове да разгласят:
— Съберете се, боляри и дворяни, търговци и прости селяни, на сгледа на царската дъщеря Елена Прекрасна! Седи Елена Прекрасна на прозорчето на високата купа. Който скочи с коня до княгинята и вземе от ръката и златния пръстен, той ще се ожени за нея!
И ето, в уречения ден, братята се наканили да идат в царския дворец — не толкова самите те да скачат с конете, колкото да погледат другите А Иванушка Глупака почнал да им се моли да вземат и него:
— Братя, дайте ви каквото и да било конче, да дойда и аз да погледам Елена Прекрасна.
— Къде ще вървиш, глупчо! Хората ли искаш да разсмиваш? Стой си на печката и пресявай пепелта!
Отишли братята, а Иванушка Глупака рекъл на братовите си жени:
— Дайте ми една кошничка, поне в гората да ида — гъби да набера!
Взел кошничката и уж отишъл да бере гъби.
Излязъл Иванушка в широкото поле, на воня и простор, хвърлил кошничката под един храст, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!
Конят тича, земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите пламъци изскачат. Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован:
— Какво искаш, Иванушка?
„Тъй и тъй“ — отвърнал Иванушка.
— Хайде, влез в дясното ми ухо и излез от лявото.
Иванушка влязъл в дясното ухо на коня, излязъл през лявото и се превърнал на чуден юнак — невиждан, нечуван, да гледаш, да му се ненагледаш!
Яхнал кончето и се понесъл право към града.
По пътя настигнал братята си и се изравнил с тях.
Гледат те Иванушка и се чудят — за първи път виждат такъв юнак!
Пристигнал Иванушка на площада тъкмо пред царския дворец. Гледа — народ, колкото щеш, а във високата кула, на прозореца седи княгинята — Елена Прекрасна. На ръката и блести пръстен и този пръстен цена няма! А пък княгинята — хубавица над хубавиците!
Всички гледат Елена Прекрасна, но никой не се решава да скочи до нея: никой не иска да си счупи главата.
Тогава Иванушка ударил коня по коравите хълбоци… Конят запръхтял, зацвилил и подскочил — само че скочил три педи по-ниско от княгинята.
Народът се зачудил, а Иванушка обърнал коня и се понесъл.
Развикал се народът:
— Кой е този? Кой е този?
А от Иванушка и следа не останала. Видели откъде дошъл, но не видели накъде отишъл.
Излязъл Иванушка от града, стигнал с коня в широкото поле, слязъл от него, влязъл в лявото му ухо, излязъл от дясното и отново станал Иванушка Глупака.
Пуснал кончето да си върви, взел кошничката, набрал в гората мухоморки и ги занесъл в къщи.
Братовите му жени се разсърдили:
— Какви гъби си донесъл, глупчо! Яж си ги самичък’.
Иванушка се усмихнал и се покатерил на печката, седи си там.
Братята се върнали и заразправяли на жените си какво видели в града:
— Да знаете, невести, какъв юнак дойде при царя! Такъв юнак не сме виждали, откакто сме се родили. Скочи само с три педи по-ниско от княгинята.
А Иванушка лежи на печката и се подсмива:
— Братя, може пък и аз да съм бил там!
— Откъде накъде ще бъдеш там, глупчо! Стой си на печката и лови мухи!
На другия ден по-големите братя пак отишли в града, а Иванушка взел кошничката и отишъл за гъби.
Излязъл в широкото поле, на воля и простор, захвърлил кошничката, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!
Конят тича земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите му пламъци изскачат.
Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован.
Влязъл Иванушка в дясното ухо на коня, излязъл през лявото и се превърнал на юнак над юнаците. Яхнал коня и литнал към двореца.
Гледа — на площада още повече народ, отколкото преди. Всички се любуват на княгинята, но кой ти мисли да скача; никой не иска да си счупи главата!
Тогава Иванушка ударил коня си по коравите хълбоци. Запръхтяло Конче Вихрогонче, подскочило — и само с две педи не стигнало до княгинята.
Обърнал Иванушка кончето и се понесъл. Видели откъде дошъл, но не видели накъде отишъл.
Иванушка пуснал коня да си върви и се върнал в къщи. Седнал на печката, седи чака да си дойдат братята му.
Прибрали се братята в къщи и заразправяли:
— Невести, оня юнак пак дойде! Скочи само с две педи по-ниско от княгинята.
А Иванушка им рекъл:
— Братя, може пък и аз да съм бил там.
— Стой си на мястото, глупчо, и си трай…
На третия ден пак дошла вест от царя. Братята захванали да се гласят за път, а Иванушка рекъл:
— Братя, дайте ми какво и да е конче, макар и лошо ще дойда и аз с вас.
— Стой си в къщи. И без тебе може там!
Казали и тръгнали.
Иванушка излязъл в широкото поле, на воля и простор, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред ’мене като невеста пред свекър.
Тича конят, земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите пламъци изскачат. Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован.
Влязъл Иванушка в дясното ухо на коня, излязъл през лявото. Превърнал се в юнак над юнаците и се понесъл към царския палат.
Пристигнал Иванушка при високата кула, шибнал коня с камшика… Зацвилил конят по-силно, отколкото преди, подскочил и стигнал до прозореца!
Целунал Иванушка княгинята по алената буза, взел от пръста и скъпия пръстен, обърнал коня и се понесъл.
Тогава всички почнали да викат:
— Дръжте го! Хванете го!
А от Иванушка и следа не останала. Изгубил се от очите им.
Пуснал той коня да си върви и се върнал в къщи. Едната му ръка превързана с мръсна кърпа.
— Какво се е случило с тебе? — запитали го братовите му жени.
— Търсих гъби и се убодох на едно трънче…
И се качил на печката.
Върнали се братята му, започнали да разправят какво станало и как станало.
— Невести, оня юнак, като подскочи днес, стигна чак до княгинята взе пръстена от пръста и!
А Иванушка седи до комина и все едно и също повтаря.
— Братя, може пък и аз да съм бил там!
— Стой си на мястото, глупчо, не дрънкай врели-некипели!
Тогава на Иванушка се дощяло да погледне скъпоценния пръстен на княгинята.
Като развързал парцала, цялата къща светнала!
— Престани да си играеш с огъня! — креснали братята му. — Току-виж, че си запалил къщата. Време е съвсем да те изгоним от дома!
Иванушка не им отвърнал нищо.
След три дена царят отново пратил да разгласят: целият народ, колкото го има в царството, да се събере при него на угощение, никой да не смее да остане в къщи. Който не уважи царската трапеза, ще остане без глава!
Няма що, тръгнали братята на угощение, повели със себе си и Иванушка Глупака.
Пристигнали, седнали на дъбовите маси с покривки шарени, пият, ядат и разговарят.
А Иванушка се покатерил на печката, в къта, седи си там.
Обикаля Елена Прекрасна, гощава гостите. Всекиму поднася вино и медовина и гледа не е ли на ръката на някого любимият и пръстен. Който носи пръстена на ръката си, той ще и бъде годеник…
Но у никого не видяла пръстена си…
Обиколила всички, приближила се най-сетне до Иванушка. А той седи на печката, дрехите му сиромашки, а едната ръка превързана с парцал.
Братята му гледат и си мислят: „Я гледай, княгинята поднася вино и на нашия Иванушка!“
А княгинята подала чаша вино на Иванушка и го запитала:
— Защо ти е превързана ръката, юначе?
— Ходих в гората за гъби и се убодох на едно трънче.
— Развържи я, покажи!
Иванушка развързал ръката си, а на пръста му — любимият пръстен на княгинята. Всички огрял!
Зарадвала се княгинята, хванала Иванушка за ръката, завела го при баща си и рекла:
— Татко, ето моя годеник!
Умил се Иванушка, вчесал се, облякъл се и престанал да бъде Иванушка Глупака, а станал юнак над юнаците, просто да не го познаеш!
А след веселото угощение дигнали сватба.
И аз бях на угощението, ядох и пих, по мустаците ми тече, но в устата ми нищо не влезе.

Иван селският син и чудо-юдо

Живели в някакво царство, в някакво господарство една баба и един дядо. Те имали трима сина. Най-малкият се казвал Иванушка. Живели те, не ги мързяло, работата не им тежала, земята орели и пшеница засявали.
По едно време в това царство-господарство се разнесла мълва: чудо-юдо поганско се готви земята им да нападне, всичките хора да изтреби, градовете и селата с огън да изгори. Натъжили се дядото и бабата, домъчняло им. А синовете им започнали да ги утешават:
— Не берете грижа тате и мамо, ние ще излезем срещу чудо-юдо, ще се бием с него на живот или смърт. А за да не ви е мъчно без нас, нека остане тук Иванушка. Той е още много млад, за да ходи на бой.
— Не — рекъл Иван, — не ми прилича на мене да стоя в къщи и да ви чакам. И аз ще ида да се бия с чудо-юдо.
Бабата и дядото не се заловили да задържат Иванушка и да го придумват, а стегнали и тримата си сина за път. Взели братята сабите стоманени, взели торби с храна, яхнали конете хранени и поели.
Вървели, вървели, стигнали до някакво село. Гледат — наоколо няма жива душа, всичко изпогорено и изпотрошено, останала само една малка къщурка, едвам се държи. Влезли братята в къщурката. На печката лежала една баба и пъшкала:
— Здравей, бабо! — рекли братята.
— Здравейте, добри юнаци. Накъде сте тръгнали?
— Отиваме, бабо, на река Смародина, на Калиновия мост. Искаме да се бием с чудо-юдо и да го не пуснем в нашата земя.
— Ох, юнаци, с тежка работа сте се нагърбили. Че той, злодеят, всички разори, ограби и предаде на люта смърт. В близките царства с трън да се завъртиш, няма какво да се закачи. Започна да идва и тук. В тази страна останах само аз: навярно не ставам за храна на чудо-юдо…
Братята пренощували при бабата, а призори станали и поели по-нататък.
Приближили до самата река Смародина, до Калиновия мост. Гледат — по целия бряг лежат човешки кости.
Намерили братята една празна къщурка и решили да спрат в нея.
— Братя — рекъл Иван, — дошли сме в чужда и далечна страна, трябва да си наострим ушите и да си отваряме очите на четири. Хайде да вардим поред, за да не пуснем чудо-юдо през Калиновия мост.
Първата нощ излязъл да варди най-големият брат. Минал той по брега, погледнал река Смародина — всичко тихо и никой не се вижда, нищо не се чува. Легнал под един върбов храст, заспал дълбоко, захъркал силно.
А Иван лежи в къщурката, сън го не хваща. Не му се спи, не му се дреме. Щом минало полунощ, той взел сабята стоманена и се запътил към река Смародина. Гледа — под храста най-големият брат спи, здравата хърка. Иван не рачил да го буди. Скрил се под Калиновия мост, стои, пази да не мине някой.
Изведнъж водата в реката се развълнувала, орлите по дъбовете закрещели — появило се чудо-юдо с шест глави. Щом стигнало до средата на Калиновия мост, конят под него се стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире настръхнало.
Чудо-юдо шестглаво продумало:
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна, черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тук? Та той още не се е родил, а и да се е родил — не е втасал за бой. Аз ще го сложа на едната си ръка, ще го захлупя с другата — и той ще стане на пихтия.
Тогава Иван — селския син излязъл изпод моста и рекъл:
— Не се хвали, чудо-юдо поганско. Додето не си застрелял ясния сокол, не бързай да скубеш перата му. Додето не си познал юнака — не бързай да го хулиш. Хайде по-добре да си изпитаме силите: който надвие, той ще се похвали.
Приближили се, изравнили се и така жестоко се ударили, че земята наоколо простенала.
Не провървяло на чудо-юдо: Иван — селския син с един замах търкулнал на земята три от главите му.
— Стой, Иване — селски сине — извикало чудо-юдо. — Дай ми отдих.
— Какъв отдих? Ти, чудо-юдо, имаш три глави, а пък аз — една. Като ти остане една глава тогава ще си отдъхваме.
Отново се сблъскали, отново се ударили.
Иван — селския син отрязал и другите три глави на чудо-юдо. Сетне насякъл тялото му на малки парчета и ги хвърлил в река Смародина, а шестте глави сложил под Калиновия мост. Тогава се върнал в къщурката.
На заранта най-големият брат се прибрал. Иван го запитал.
— Е, не видя ли нещо?
— Не, братя, край мене и муха не е прелетяла.
Иван не му отвърнал нито думица.
На другата нощ отишъл да варди моста средният брат. Походил-походил, поогледал се и се успокоил. Мушнал се в храста и заспал.
Иван и на него не се надявал. Щом минало полунощ, той бързо се приготвил, взел си острата сабя и отишъл на река Смародина. Скрил се под Калиновия мост и застанал да пази.
Изведнъж водата в реката се развълнувала, орлите по дъбовете закрещели — появило се чудо-юдо деветглаво. Щом излязло на Калиновия мост — конят под него се стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире настръхнало. Чудо-юдо ударило коня по хълбоците, гарвана — по перат кучето — по ушите.
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна, черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тука? Та той още не се е родил, а и да се е родил — не е втасал за бой аз ще го убия с единия си пръст.
Иван — селския син изскочил изпод Калиновия мост:
— Чакай, чудо-юдо, не се хвали, по-напред се залови за работа. Не се знае още кой кого ще надвие.
Че като замахнал Иван със сабята стоманена — веднъж, дваж — търкулнал на земята шест от чудо-юдовите глави. Но чудо-юдо ударило Ивана и го забило до коленете в черната земя. Иван — селския син грабнал шепа пръст и я хвърлил право в очищата на своя враг. Додето чудо-юдо търкало и чистило очищата си, Иван отсякъл и останалите му глави. Сетне взел тялото му, насякъл го на малки парчета и го хвърлил в река Смародина, а деветте глави сложил под Калиновия мост. Тогава се върнал в къщурката, легнал и заспал.
На заранта средният брат се върнал.
— Е, какво — запитал Иван, — не видя ли нещо през нощта?
— Не, край мене нито муха прелитна, нито комар избръмча.
— Е, щом е тъй, да вървим, мили братя, аз ще ви покажа и комара, и мухата!
Завел Иван братята си под Калиновия мост и им показал чудо-юдовите глави.
— Ето — рекъл той — какви мухи и комари прелитат нощем тук. Вас не ви бива за бой, а да лежите в леглото.
Братята се засрамили.
— Сънят — рекли — ни надви…
Третата нощ самият Иван тръгнал да варди моста.
— Аз — рекъл той — отивам на страшен бой, а вие, братя, не спете през цялата нощ, ослушвайте се: щом чуете, че свирна, пуснете коня ми и побързайте да ми дойдете на помощ.
Дошъл Иван — селския син на река Смародина, застанал под Калиновия мост й зачакал.
Щом минало полунощ, черната земя се залюляла, водата в реката се развълнувала, буйни ветрове завили, орлите по дъбовете закрещели… Появило се чудо-юдо дванадесетглаво. Всичките му дванадесет глави съскат и от дванадесетте изскачат пламъци. Чудо-юдовият кон имал дванадесет крила, кожата му била от мед, а опашката и гривата от желязо. Щом чудо-юдо излязло на Калиновия мост — конят под него се стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире настръхнало. Чудо-юдо ударило с камшика коня по хълбоците, гарвана — по крилата, кучето — по ушите.
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна, черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тука? Та той още не се е родил, а и да се е родил — не е втасал за бой: щом духна — от него и помен няма да остане.
Иван — селския син излязъл изпод Калиновия мост:
— Не бързай да се хвалиш, да се не посрамиш.
— А, ти ли си Иван — селския син. Защо си дошъл?
— Дойдох да те видя, врана сило, и да изпитам силата ти.
— Ти ли ще изпитваш силата ми? Та ти си муха пред мене.
Иван — селския син отвърнал на чудо-юдо:
— Не съм дошъл да ти разправям приказки, нито пък да слушам твоите. Дошъл съм да се бия на живот и смърт, за да избавя хората от тебе, проклетнико.
Замахнал Иван с острата си сабя и отсякъл три от чудо-юдовите глави. Чудо-юдо подхванало тези глави, драснало по тях с огнения си пръст — и главите тутакси зараснали, сякаш не са падали от раменете.
Лошо станало за Иван — селския син: чудо-юдо го оглушавало със съскането си, обгаряло го с огън и жупел, засипвало го с искри, забивало го до колене в черната земя. И му се надсмивало:
— Не искаш ли да си отдъхнеш, да се посъвземеш Иване, селски сине?
— Какъв ти отдих. Ние знаем едно — бий, сечи, себе си не пази — рекъл Иван.
Свирнал, надал вик, хвърлил дясната си ръкавица в къщурката, където останали братята му. Ръкавицата изпотрошила всичките стъкла на прозорците, но братята спят, нищо не чуват…
Засилил се Иван, замахнал още веднъж, по-силно, отколкото преди, и отсякъл шест от чудо-юдовите глави. Чудо-юдо подхванало главите си, драснало с огнения си пръст и главите пак отишли на мястото си. Тогава то се хвърлило върху Иван и го забило до кръста в черната земя.
Разбрал Иван, че работата е лоша. Свалил лявата си ръкавица и я хвърлил в къщурката. Ръкавицата пробила покрива, а братята спят, нищо не чуват.
За трети път замахнал Иван — селския син още по-силно и отсякъл девет от чудо-юдовите глави, Чудо-юдо ги подхванало, драснало с огнения си пръст и главите пак зараснали, Тогава се хвърлило върху Иван и го забило в земята чак до раменете.
Свалил Иван шапката си и я хвърлил в къщурката. От този удар къщурката се залюляла, насмалко щяла да се събори. Едвам тогава братята се събудили, слушат — Ивановият кон силно цвили и се дърпа от юздите.
Затичали се към конюшнята, пуснали коня, а след него самите те се втурнали да помагат на Иван.
Ивановият кон дотърчал и захванал да бие чудо-юдо с копитата си. Запискало чудо-юдо, засъскало, почнало да засипва коня с искри… А Иван — селския син в това време излязъл от земята, ловко замахнал и отсякъл огнения пръст на чудо-юдо. Сетне захванал да сече главите му, смъкнал ги до една, насякъл тялото му на малки парчета и хвърлил всичките в река Смародина.
Тогава братята дотърчали:
— Ех вие, сънливци — рекъл Иван. — Заради вашия сън насмалко щях да загубя главата си.
Братята го завели в къщурката, измили го, дали му да яде и да пие и го настанили да спи.
На заранта раничко Иван станал, почнал да се облича и обува.
— Защо се надигна толкова рано? — попитали братята му. — Да беше си починал след такава борба.
— Не — отвърнал Иван, — не ми е до почивка: ще ида на река Смародина да си потърся кърпата, изтървал съм я там.
— Я остави — рекли му братята. — Ще отидем в града, друга ще купиш.
— Не, тази ми трябва.
Тръгнал Иван към река Смародина, преминал на другия бряг през Калиновия мост и се промъкнал до чудо-юдовите каменни палати. Приближил се до отвореното прозорче и почнал да подслушва не замислят ли там още нещо.
Гледа — седят в палатите трите чудо-юдови жени и майката — старата змеица. Седят и се сдумват.
Най-голямата рекла:
— Ще отмъстя аз на Иван — селския син за моя мъж. Ще изтичам напред, когато той тръгне с братята си към къщи, ще проводя силен пек и ще се превърна на кладенец. Ще им се доще да сръбнат вода и още от първата глътка ще пукнат.
— Хубаво си го намислила — рекла старата змеица.
Втората казала:
— Аз пък ще изтичам напред и ще се превърна в ябълково дърво. Ще им се доще да хапнат по една ябълка — и мигом ще станат на парченца.
— И ти си го намислила хубаво — рекла старата змеица.
— А аз — рекла третата — ще проводя при тях сън и дрямка, ще изтичам напред и ще се превърна на мек килим с копринени възглавници. На братята ще се доще да полегнат, да си починат — и мигом ще ги изгоря с огън.
Змеицата и отвърнала:
— И ти си го намислила хубаво. А пък ако вие, скъпи снахи, не ги погубите, утре ще ги догоня и ще погълна и тримата.
Като чул всичко това, Иван — селския син се върнал при братята си.
— Е, намери ли кърпичката си? — запитали го братята.
— Намерих я.
— Много ти трябваше да си губиш времето.
— Трябваше, братя.
След това братята се стегнали и тръгнали за в къщи.
Вървели те по степите, вървели по ливадите. А пък денят бил толкова горещ, че не можело да се диша, жаждата ги измъчила. Гледат братята: един кладенец, а в кладенеца се бълника сребърна черпалка. Те рекли на Ивана:
— Хайде, братко, да спрем. Ще пийнем студена вода и ще напоим конете.
— Не се знае каква е водата в този кладенец — отвърнал Иван. — Може да е застояла и мръсна.
Скочил той от хранения си кон и захванал с меча си да удря и сече този кладенец. Кладенецът почнал да вие, заревал с грозен глас. Изведнъж паднала мъгла, горещината намаляла и жаждата преминала.
— Видяхте ли, братя, каква беше водата в кладенеца? — рекъл Иван.
Продължили по-нататък.
Вървели, що вървели — видели една ябълчица. Тегнат по нея узрели и румени ябълки.
Братята скочили от конете, посегнали да си откъснат ябълки, но Иван — селския син се втурнал напред и почнал да удря и сече ябълката с меча си. Ябълката захванала да вие, закрещяла.
— Видяхте ли, братя, каква е тази ябълчица? Не са сладки ябълките и.
Качили се братята на конете и продължили пътя си.
Вървели, вървели и много се уморили. Гледат — на полето постлан мек килим, а върху него пухени възглавници.
— Да полегнем на този килим, да си починем малко — рекли братята.
— Не, братя, няма да ни бъде меко на този килим! — отвърнал Иван.
— Ти ли ще ни заповядваш: туй не бива, онуй не бива. Иван не отвърнал нито думица, свалил пояса си и го хвърлил върху килима. Поясът пламнал — нищо не останало от него.
— И с вас щеше да стане същото! — рекъл Иван на братята си.
Той се приближил и почнал да сече със сабята си килима и възглавниците на малки парченца. Насякъл ги, пръснал ги на всички страни и рекъл:
— Напразно ме укорявахте, братя! Кладенецът, ябълчицата и килимът бяха чудо-юдовите жени. Те искаха да ни погубят, ала не успяха: самите те загинаха!
Братята продължили своя път.
Вървели, що вървели — изведнъж небето потъмняло, вятър завил, засвирил — лети след тях самата стара змеица. Разтворила устата си от небето до земята — искала да погълне Ивана и братята му. Тогава юнаците се изхитрили, извадили от торбите си по една буца сол и я хвърлили в устата на змеицата.
Змеицата се зарадвала — помислила, че е хванала Иван селския син и братята му. Спряла и почнала да дъвче солта. Но щом я опитала и разбрала, че не са юнаците, отново се втурнала да ги гони.
Иван видял, че бедата няма да ги отмине — пуснал коня и се понесъл като вихър, а братята му след него. Препускали, препускали, препускали, препускали…
Гледат — една ковачница, а в ковачницата работят дванадесет ковачи.
— Ковачи, ковачи — рекъл Иван, — пуснете ни в ковачницата си!
Ковачите пуснали братята и затворили след тях дванадесетте железни врати на ковачницата с дванадесет ковани заключалки.
Долетяла змеицата до ковачницата и се развикала:
— Ковачи, ковачи, предайте ми Иван — селския син и неговите братя!
А ковачите и отвърнали:
— Изближи с езика си дванадесетте железни врати, тогава ще ги вземеш!
Заловила се змеицата да ближе железните врати, близала-близала, близала-близала — изблизала единадесет врати. Оставала само една врата…
Уморила се змеицата, седнала да си почине.
Тогава Иван — селския син изскочил от ковачницата, вдигнал змеицата и с всички сили я ударил в черната земя. Разбила се тя на ситен прах, а вятърът разнесъл този прах по всички страни. Оттогава всички чудо-юдовци и змейове изчезнали от този край и хората започнали да живеят без страх. А Иван — селския син и братята му се върнали в къщи, при майка си и баща си, и заживели хубав живот, нивите орели, житото прибирали.
И сега са живи.

Хитрият момък

Живееше една бабичка. Тя беше много стисната и глупава като овца. Имаше бабичката двамина сина, но единият но чина. Другият живееше при нея и работеше нивите.
Веднъж, когато синът и не беше в къщи, пристигна един войник и похлопа на пътната врата. Войникът беше капнал от ходене и гладен като вълк. Бабичката го посрещна.
— Какво искаш? — попита тя.
— Бабо, пусни ме да пренощувам у вас! — рече войникът.
— Ох, бабиното момче, няма къде да те сложа.
— Бабо, дай ми поне нещо за хапване.
— Ох, бабиното момче, какво да ти дам, като нямам нищо?
Войникът поклати глава и се обърна да си ходи. Тогава бабичката го попита:
— Хей, войниче, откъде идеш?
— От оня свят! — рече войникът.
— От оня свят ли? Че аз имам едно момче, което се помина лани, не си ли го виждал на оня свят?
— Как да не съм го виждал! Той ми е най-добрият приятел. На един одър спим с него.
— Какво прави момчето ми?
— То, бабо, на оня свят пасе жерави.
— Ох, горкичкият! — въздъхна бабичката.
— Загази твоето момче, защото жеравите все в трънака се навират, а той, да тича подире им, си изпокъса дрехите.
— Ох, горкичкият!
— Тръгнал е като просяк.
— Чувай, войниче, аз имам един топ вълнен плат. Стори ми една добрина: отнеси този плат на оня свят и го дай на сина ми да си ушие нови дрехи.
— Може, бабо! — рече войникът, взе плата и се измъкна от селото.
Вечерта от нивата се върна живият син на бабичката.
— Ах, синко — заразправя тя, — ей сегичка ми беше на гости един млад юнак, дошъл от оня свят. Аз проводих по него цял топ плат за покойния ти брат.
— Майчице, какво си направила? Казвам ти, ще се махна оттук! Ще ида по белия свят да видя има ли по-глупава жена от тебе. Ако има, ще се върна тука и ще те храня и поя до края на живота си, ако пък не намеря по-глупава бабичка — не ме чакай, защото няма да се върна.
И като се обърна, бабиният син кривна по пътя и се за губи.
Вървя, що вървя момъкът — стигна до един господарски дом. Надникна. В двора се разхождаше една свиня с дванадесет прасета. Момъкът влезе в двора и почна да се кланя на свинята.
Стопанката на къщата стоеше на трема. Като видя какво прави момъкът, тя се засмя и поръча на своята прислужница:
— Тичай, Марийке, да видиш защо се кланя онзи глупак на свинята.
Марийка изскочи на двора и попита момъка:
— Хей, глупчо, защо струваш поклони на свинята?
— Моля ти се — рече момъкът, — кажи на господарката си, че съм дошъл да поканя тая свиня на сватба. Тя е сестра на нашата свиня, а пък нашата свиня се зажени. Такава е работата. Аз моля твоята господарка да се съгласи да пусне свинята на сватба. Може и с прасенцата.
Като чу защо е дошъл момъкът, господарката щеше да умре от смях.
— Такъв глупак не съм виждала, откакто съм се родила! — рече тя през сълзи. — Няма какво, ще я пусна, за да му се посмеят хората. Слушай, Марийке, по-бърже нареди свинята: сложи и моята шапка, окачи и моя гердан и кажи на ратая да впрегне каруцата. Нека съседите видят, че моята свиня не ходи пеш на сватба.
Марийка премени свинята и когато ратаят натовари сватбарката и нейните дванадесет свинчета в каруцата, глупавият момък хвана юздите и шибна конете.
В туй време господарят на къщата беше на лов. Надвечер ловецът се върна. Неговата жена го посрещна и почна да се превива от смях:
— Ах, мъжо, защо не беше в къщи да видиш какво се случи! У дома пристигна един глупак и почна да се кланя на свинята. Вашата — каже — свиня е сестра на нашата. Позволете ми да заведа вашата свиня у дома на сватба, защото нашата свиня се зажени.
— Ти съгласи ли се? — попита мъжът.
— Разбира се, дадох му свинята заедно с прасетата, дори заповядах да я натоварят с каруцата. Голям смях падна!
— А откъде е оня глупак?
— Не зная, мъжо.
— Ех, жено, оня глупак не може да се мери по глупост с тебе. Сега да видя къде ще го намеря.
И като се метна на коня си, сърдитият господар препусна по дирите на каруцата. Подир два-три часа той наближи каруцата. Момъкът, като угади каква е работата, скочи на земята, отби конете от пътя и ги отведе в гъсталака. След това се върна на пътя, сне калпака от главата си и похлупи с него едно гнило клонче. Конникът наближи и се спря.
— Хей, момче, не мина ли оттук един хитрец с каруца и свиня в каруцата?
— Как да не е минал? Само че той е вече далеко, преди три часа префуча покрай мене.
— Накъде отиде? Мога ли да го стигна?
— Не вярвам, защото нататък има много кръстопътища, а ти не познаваш този край.
Господарят се замисли.
— Слушай, момче — рече той, — я иди наместо мене да гониш крадеца. Ако ми го върнеш с каруцата, ще ти дам голяма награда.
— Не мога, братко, защото съм поставен тука да пазя сокола на моя господар.
— Къде е този сокол?
— Под калпака ми.
— Добре де, аз ще пазя сокола!
— Не, брате, ще го изтървеш, а пък птицата е скъпа.
Моят господар е лош човек, ще ми одере кожата.
— Че колко струва тая птица?
— Хиляда лева.
— Значи, ако я изтърва, ще трябва да платя хиляда лева?
— Тъй си приказваш, а после аз ще отговарям.
— Брей, че си неверник! На ти хиляда лева, яхни моя кон и тичай да догониш лъжеца, а пък аз ще пазя сокола, защото съм много уморен.
Пое хитрият момък парите, яхна коня и изчезна в гората, а пък господарят седна на един пън и загледа калпака. Слънцето залезе, почна да се смрачава, а момъкът още не се връща. Господарят си рече:
— Я да видя какъв е този скъп сокол.
И като вдигна калпака, видя гнилото клонче.
— Брей, че разбойник! Навярно той е същият, който за дигна свинята, прасенцата и каруцата ми.
Късно през нощта измаменият господар се върна в своя дом. И като се усмихна на жена си, рече:
— Слушай, твоята свиня е и моя свиня. Нека се повесели на сватбата. Няма да се караме!
А момъкът откара конете и свинете в къщата на майка си и викна:
— Съгласен съм, майко, да те гледам и да те храня още сто години. Намерих по-големи глупци и от тебе — те живеят в господарските къщи. Добри хора излязоха. Подариха ми три коня, една каруца, хиляда рубли, една свиня и дванадесет прасенца!

Ято лебеди

Живели някога един мъж и една жена. Те си имали дъщеричка Машенка и момченце Иванчо. Веднъж бащата и майката се наканили да идат в града и рекли на Машенка:
— Щерко, бъди умничка, никъде не излизай, пази братчето си. А ние от пазара ще донесем армагани за двамата.
Бащата и майката заминали, а Машка сложила братчето си на тревата и се затекла на улицата да играе с другарките си.
Не знам откъде долетели птици-лебеди, спуснали се към земята, подхванали малкия Иванчо, сложили го върху крилата си и го отнесли.
По едно време Машка се върнала и що да види — братчето и го няма на тревата.
Изохкала тя, втурнала се насам-натам, Иванчо не се виждал никъде. Викала, викала, братчето и не отговаряло. Захванала Маша да плаче, но със сълзи нищо не можеш да направиш. Сама си е виновна и сама е длъжна да намери братчето си. Изскочила Маша на равната поляна, погледнала наляво-надясно и далеко някъде съзряла големи птици с разперени крила, които бързо потънали в далечината и пропаднали зад тъмните гори.
Досетила се девойката, че тези птици са отнесли братчето и. Затуй се втурнала да ги настигне.
Тичала, тичала, най-сетне стигнала до една пещ насред гората. Изправила се Машка срещу нея и рекла:
— Пещице, пещице, можеш ли да ми кажеш къде отлетяха лебедите?
— Най-напред ме подклади със сухи дръвца, тогава ще ти кажа! — отговорила пещта.
Маша на бърза ръка напалила пещта със сухи дръвца и добрата пещ показала накъде са отминали лебедите.
Затекла се Маша още по-нататък. Стигнала до едно ябълково дърво, цялото натегнало с румени ябълки и се склонило до земята.
— Ябълчице — изправила се Маша срещу дървото, — моля ти се, кажи ми къде литнаха лебедите?
— Потръскай ми клончетата — да паднат ябълките, защото ми станаха много тежки.
Маша се заловила да тръска клончетата и те, щом олекнали, бързо се изправили, весело захванали да трепкат с листата си и показали на Маша накъде са отлетели лебедите.
Затичало малкото момиче по-нататък и най-сетне стигнало до една млечна речица, цялата зашумена с върбова горичка.
— Млечна речице с върбова горичка, можеш ли ми каза накъде отлетяха лебедите?
— В мене падна един камък — отвърнала речицата, — той пречи млякото ми да тече надолу. Махни камъка, тогава ще ти кажа накъде отлетяха лебедите.
Без да се мае много, Машка откършила едно голямо върбово клонче и преместила с него големия камък, дето заприщил реката. Млякото потекло надолу и реката и показала накъде са отишли лебедите.
Тичала Маша, тичала, най-сетне достигнала до голямата гора. Изправила се накрай гората и не знаела накъде да върви и какво да прави. По едно време съзряла под съседния пън едвам помръдва бодлите си стар таралеж.
— Ежко-Бежко — провикнала се Маша, — не си ли видял накъде отлетяха лебедите? Таралежът отговорил:
— Накъдето аз се поклатя — нататък тръгвай и ти! Свил се той на кълбенце и се заклатушкал между дърветата, клатушкал се, клатушкал се и доклатил се до къщурката, която седяла върху кокоши крака. Погледнала Машка — в гази къщурка се навестила Баба Яга и нещо преде. А Иванчо играел покрай стълбичката със златни ябълки.
Доближила се Маша тихичко до къщурката, грабнала братчето си и хукнала към къщи.
Подир малко Баба Яга погледнала през прозорчето и плеснала с ръце: няма го момчето! Извикала лебедовото ято:
— По-скоро, мои лебеди, литнете и догонете побягналите!
Издигнали се птиците нагоре, закрещели и полетели. А Маша носела братчето си и краката под себе си не усещала. По едно време погледнала назад — видяла лебедовото ято наближава. Какво да стори? Стигнала до млечната рекичка с върбовия бряг. А лебедите вече я настигали.
— Речице, миличка — помолила се Машка, — скрий ни!
Речицата бързо я положила заедно с братчето и под стръмния бряг и я укрила от лебедовото ято в гъстия върбалак.
А птиците се понесли над нея, пролетели и не я видели. Излязла Машка изпод стръмния бряг и пак се втурнала да бяга.
А лебедите извили главите си, съзрели я и отново се върнали назад. Преварили я. Тогава Машка затичала към ябълковото дръвче.
— Ябълчице, миличка, скрий ме! — захванало да се моли девойчето.
Ябълката я потулила с клонките си, закрила я с листата си. Лебедите се повъртели, но не видели Машка и братчето й, прехвръкнали над дръвчето и отминали.
Машка излязла изпод ябълката, благодарила на дръвчето и пак се втурнала да бяга.
Тичала тя, носила братчето си и наближила до къщи. Но най-накрая пак дошло злото. За нещастие лебедите отново я съзрели и пак връхлетели върху нея. Втурнали се, зашумели с крила, започнали да я удрят, насмалко щели да издърпат Иванча от ръцете и. Добре, че пещта се изпречила съвсем наблизо.
— Пещице, миличка, скрий ме, моля ти се! Пещта я прибрала вътре в себе си и дръпнала вратичката.
Лебедите зашумели навън, опитали се да отворят вратичката, но тя била здраво затворена. Какво да сторят лошите птици?
Наврели се през комина на печката, но вътре не могли да влязат. Само се изпоцапали със сажди. Повъртели се, крещели, крещели, най-сетне се дигнали към небето и право при Баба Яга се върнали.
А Машка и братчето се измъкнали от пещта, хванали се за ръчичките и се затекли към къщи, колкото им държат силите.
Щом влезли у дома, Машка запретнала ръкави, измила братчето си, вчесала косичката му, сложила го на скамейката пред вратата и самичка тя седнала до него.
Надвечер майката и бащата се върнали от града и затрупали своите малки дечица с армагани.
Като легнали, Машка започнала да разказва на майка си за лебедовото ято, за къщичката на Баба Яга с кокошите крака, за млечната рекичка и добрата златна ябълка, но бързо затворила очи и заспала, защото била много изморена.

Едно гърне жълтици

Имало едно време двама старци. Бабичката била много приказлива — каквато новина чуела, разнасяла я по цялото село.
Веднъж старецът, който бил ратай на един богат човек, отишъл в гората за дърва. Като вървял, ненадейно под едно старо дърво кракът му потънал в някаква дупка.
— Я! — рекъл старецът. — Тука трябва да има нещо.
Навел се, надникнал в дупката и що да види: гърне, догоре пълно с жълтици.
— Това се казва късмет! Само че как да го занеса в къщи? Моята приказлива жена ще раздрънка навсякъде, че съм намерил злато. Ако се научи господарят — зле ще си изпатя.
И като размислил, старецът заровил гърнето пак в същата дупка и се върнал в къщи. На другия ден сутринта той отишъл в близкия град, купил една торба кравайчета, една щука и един заек, върнал се в гората и окачил всичките кравайчета по клоните на дърветата. Щуката провесил под стария дъб, а заека отнесъл край реката, омотал го в мрежата, с която ловял риба, и го скрил в крайбрежния храсталак.
След това отишъл при своята бабичка и рекъл:
— Хей, бабо, голямо нещо напипах! Само че не смея да ти кажа, защото ще разкажеш на цялото село.
— Дядо, ти ме оскърбяваш. Давам ти дума, че никому нищичко няма да кажа.
— Щом като е тъй — ще ти кажа. Намерих в гората едно гърне, пълно с жълтици.
— Ах, милият дядо! По-скоро да вървим в гората за гърнето!
— Само внимавай, никому да не си казала дума, защото зле ще си изпатим!
— Не бой се! Отсега нататък устата ми ще бъде заключена.
Отишли двамата старци в гората. Най-напред бабата съзряла кравайчетата и зинала учудена:
— Дядо, гледай! Кравайчета висят по клоните на дърветата!
— Няма нищо чудно — рекъл спокойно старецът, — снощи от небето паднаха един милион кравайчета.
Бабичката млъкнала. Продължили пътя си. Стигнали стария дъб. Като видяла окачената щука, бабичката щяла да припадне от учудване.
— Дядо, дядо, погледни нагоре! Дървото родило щука!
— Тъй ли? — рекъл старецът. — Я, чакай да я откъсна.
Довечера ще си я опечем!
И като прибрал щуката, той продължил пътя си. Бабичката вървяла подире му. Стигнали реката.
Старецът казал:
— Сега ще видя дали се е хванало нещо в мрежата!
Мушнал се в храсталака и изкарал заека.
— Гледай какъв заек извадих от реката!
— Такова чудо за първи път виждам — заек да плува във вода! — извикала бабичката.
— Чудесен заек! — вдигнал го нагоре старецът. — Ще го задушим!
След това старците отишли на онова място, където била дупката, извадили гърнето с жълтиците и си тръгнали.
Било вече мръкнало. Стадата се връщали от паша. Кравите мучели.
— Чуваш ли, дядо, как мучат кравите?
— Какви ти крави! Това са дяволите!
— Ами къде отиват?
— Да дерат кожата на господаря!
Прибрали се старците у дома си и заживели нашироко.
Бабичката пилеела парите с две шепи. Всеки ден гости канела, напълнила къщата с непотребни дрехи. Старецът търпял, търпял, най-сетне кротко я посъветвал да не пилее парите за непотребни вещи. Бабичката кипнала:
— Ти искаш да заграбиш всичките жълтици! — викнала тя. — Само тая работа няма да я бъде! Ще се оплача на господаря!
И като отишла при господаря, тя му разказала за намереното гърне и го помолила да раздели жълтиците по равно.
Господарят скочил и се запътил към стареца.
— Ах, ти, разбойнико! — викнал той. — Намерил си пари в моята гора и не си ми казал! По-скоро давай златото.
— Моля ти се, господарю, аз нищо не зная. Никакво гърне не съм намирал.
— Лъже — обадила се бабичката.
— Слушай, веднага дай парите или зле ще си изпатиш! — извикал господарят.
— Отде да ги взема! Господарю, аз те моля да разпиташ бабичката ми, кога и къде съм намерил парите, за които тя разправя.
— Разкажи, бабо, къде и по кое време намерихте гърнето? — обърнал се господарят към бабичката.
— Ще разкажа — почнала бабичката. — Вървяхме през гората по онова време, когато от небето паднаха един милион кравайчета.
— Бабо, ела на себе си, приказваш глупости — прекъснал я господарят.
— Не, господарю! — продължила бабичката. — Най-напред стигнахме до дървото, което беше родило една щука.
— Чуваш ли я, господарю! Тази жена е съвсем без ум! — Да имаш да вземаш! — разсърдила се бабичката. — След това ние, господарю, отидохме на реката и измъкнахме с мрежата един заек от водата.
— Стой, бабо! Къде се е чуло и видяло такова нещо!
— Нали ти казах, господарю, моята жена се е побъркала.
— Ти да мълчиш! — викнала бабичката. — Подир туй отидохме на мястото, където беше имането, и измъкнахме гърнето. Тръгнахме си.
— Кога се случи всичко това? — попитал господарят.
— То беше тъкмо по онова време, когато дяволите деряха твоята кожа!
— Как? — изревал господарят. — Тая жена трябва да иде в лудницата!
И като махнал с ръка, господарят си отишъл.
А хитрият старец си прибрал жълтиците на скрито място и заживял честито.

Руска народна приказка

Василиса Прекрасна

В едно царство-господарство живял търговец. Дванадесет години бил женен той и добил само една дъщеря, Василиса Прекрасна. Когато майката се споминала, момичето било на осем години. Умирайки, тя повикала момичето при себе си, измъкнала изпод одеялото кукла, дала й я и казала:

- Слушай, Василиске! Помни и изпълни последните ми думи. Аз умирам и заедно с родителската благословия ти оставям тази кукла. Носи я винаги със себе си и на никого не я показвай, а когато те застигне някаква беда, дай й да яде и я помоли за съвет. Ще се нахрани тя и ще ти каже с какво да си помогнеш в нещастието.
След това майката целунала дъщеря си и издъхнала.

След смъртта на жена си търговецът поскърбил, както трябвало, а след това започнал да мисли как да се ожени повторно. Той бил добър човек; не му липсвали кандидатки, но най-много му харесала една вдовичка. Тя била вече на възраст, имала две свои дъщери, почти връстници на Василиса - била и домакиня, и опитна майка. Търговецът се оженил за вдовицата, но се излъгал и не открил в нея добра майка за своята Василиса. Василиса била най-голямата красавица в селото; мащехата и сестрите й завиждали на красотата, мъчели я с всевъзможна работа, за да измършавее от работата, а от слънцето и вятъра да почернее.

Василиса всичко понасяла безропотно и с всеки ден ставала все по-хубава и по-румена, междувременно мащехата и дъщерите й слабеели и грознеели от злоба, независимо че седели без да си мръднат пръста, като господарки. Как ставало това? На Василиса й помагала нейната кукличка. Без помощта й как щяла девойката да се справи с всичката тази работа! Затова се случвало Василиса да не яде, за да остави на куклата най-вкусната мръвка, и вечер, затваряйки се в своето килерче, където живеела, я гощавала и й приказвала:

- Ето, кукличке, хапни си и чуй за моята беда! Живея в бащиния дом и няма за мен никаква радост.Злата мащеха иска да ме затрие от белия свят. Научи ме, как да живея и какво да правя?

Кукличката ще хапне, после ще й даде съвет и ще й помогне в бедата, а сутринта ще свърши всичката работа вместо Василиса; тя пък само си почива на сянка, събира цветенца, а на нея вече и лехите са й оплевени, зелето е полято, и вода е донесена, и печката е запалена. Кукличката ще й покаже и билка против почерняване. Добре си живеела тя със своята кукличка. Минали няколко години, порасла Василиса. Всички момци в града я искали за жена, а на доведените дъщери никой не обръща внимание. Мащехата злобеела още повече от преди и на всички момци казвала: "Няма да омъжа малката преди големите!" А като изпращала кандидатите, си изкарвала яда на Василиса с бой. Но веднъж на търговеца му се наложило да замине задълго по търговски дела. Мащехата се преместила в друга къща; край къщата имало гъста гора, в гората на поляна стояла къщичка, а в къщичката живеела Баба Яга. Тя не допускала никого до себе си и ядяла хората като пиленца. Като се преместили в новата къща, мащехата току изпращала за нещо в гората омразната й Василиса, но тя винаги се връщала благополучно вкъщи: кукличката й показвала пътя, за да не се окаже при къщичката на Баба Яга. Дошла есента. Мащехата раздала на всичките три момичета вечерна работа:едната накарала да плете дантела, другата - да плете чорапи, а Василиса -да преде. Загасила огъня навсякъде в къщата, оставила само една свещица там,където работели девойките, а тя легнала да спи. По някое време свещицата започнала да загасва. Една от доведените дъщери взела щипците, уж за да оправи светлината, а вместо това, по заръка на майка си, загасила свещта.

- Какво да правим сега? - казвали девойките.- Няма огън никъде в цялата къща, а не сме си свършили работата. Трябва да изтичаме за огън при Баба Яга!
- На мен ми е светло от топлийките - казала тази, която плетяла дантелата.-Аз не отивам!
- И аз няма да отида, - казала тази, която плетяла чорапи, - на мен от куките ми е светло! - Ти трябва да отидеш за огън, - завикали и двете, - тръгвай към Баба Яга!- и изгонили Василиса от стаята.
Василиса отишла в своето килерче, сложила пред куклата приготвената вечеря и рекла: - Ето, кукличке, хапни си и чуй за моята беда: изпращат ме за огън при Баба Яга. Тя ще ме изяде!
Куклата си хапнала, а очите й заблестели като свещици.
- Не бой се, Василиске!- казала тя.- Отивай където те пращат, само ме дръж винаги при себе си. С мене нищо няма да ти се случи у Баба Яга.

Приготвила се Василиса, сложила кукличката в джоба си и, като се прекръстила, навлязла в гъстата гора. Върви тя и трепери. Изведнъж край нея минал конник: самият той бял, облечен в бяло, конят под него - бял и сбруята на коня - бяла - навън започнало да се развиделява. Вървяла тя нататък и покрай нея минал друг конник: самият той - червен, облечен в червено и на червен кон - започнало слънцето да се издига. Василиса вървяла през цялата нощ и целия ден и чак на следната вечер излязла на полянката, където стояла къщичката на Баба Яга. Оградата около къщата била от човешки кости, на оградата стърчат човешки черепи с очи. Вместо стълбове на вратата - човешки крака,вместо резета - ръце,вместо ключалка - уста с остри зъби.Василиса онемяла от ужас и застанала вцепенена.

Изведнъж минава пак конник: самият той черен,целият облечен в черно и на черен кон.Препуснал към вратата на Баба Яга и изчезнал, като че в земята потънал - паднала нощта. Но тъмнината не продължила дълго: засветили очите на всички черепи на оградата и на цялата поляна станало светло като по пладне. Василиса треперела от страх, но като не знаела къде да бяга, си останала на мястото.
Скоро се чул в гората страшен шум: дърветата се огъвали, сухи листа хрущяли, показала се от гората Баба Яга - лети в дървен хаван, гребе с чукалото и замита следите с метла. Приближила вратата, спряла се и душейки наоколо, завикала:

- Фу, фу! Мирише на руски хора! Кой е тук?
Василиса се приближила към старицата със страх и, покланяйки се ниско, казала:
- Това съм аз, бабо! Доведените ми сестри ме пратиха за огън при тебе.
- Добре,- казала Баба Яга,- знам ги аз тях, поживей при мен, поработи и тогава ще ти дам огън, ако ли не - ще те изям!
След това викнала на вратата:
- Ей, спуснете се, резета мои здрави, отворете се, врати мои широки!
Вратите се отворили и Баба Яга влязла, подсвирквайки си, а след нея влязла Василиса; след това всичко пак се затворило.
Като влязла в стаята, Баба Яга се протегнала и казала на Василиса:
- Вади всичко, което е в печката, искам да ям!
Василиса запалила борина от черепите на оградата и започнала да вади приготвените ястия, а те били приготвени за десетима. От мазето донесла квас, медовина, бира и вино. Всичко изяла и изпила старицата, а на Василиса оставила само малко чорба и комат хляб с парченце свинско.
Приготвила се Баба Яга да ляга да спи и казва:
- Утре като замина, да изметеш къщата, да приготвиш обеда, да изпереш, а след това вземи крина пшеница и я изчисти от къклицата. Всичко да е направено, ако ли не - ще те изям!
След тази заповед Баба Яга захъркала, а Василиса сложила пред куклата остатъците от вечерята на старицата и, заливайки се в сълзи, казала:
- Ето кукличке, хапни си и чуй за моята беда! Баба Яга ми даде тежка работа и заплашва да ме изяде, ако не изпълня всичко. Помогни ми!
Куклата отговорила:

- Не бой се, Василиса Прекрасна! Вечеряй, помоли се и легни да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта!

Раничко се събудила Василиса, а Баба Яга вече била станала; погледнала през прозореца - очите на черепите загасват. Ето, минал белият конник и съвсем се съмнало. Баба Яга излязла на двора, свирнала и пред нея се явил хаванът с чукалото и метлата. Преминал червеният конник - изгряло слънцето. Баба Яга се качила в хавана и излязла от двора, гребе с чукалото и замита следите с метлата. Останала Василиса сама, огледала дома на Баба Яга, почудила се на изобилието от всичко и се спряла замислена: с каква работа да се залови най-напред? Гледа тя, а всичката работа вече е свършена, кукличката отделяла последните зърна къклица.

- Ах ти, избавителко моя! - казала Василиса на куклата. -Ти ме спаси от беда!
- Трябва само да приготвиш обяда, - отговорила куклата, като влизала в джоба на Василиса, - сготви с божията помощ, пък после почивай колкото искаш!
Привечер Василиса сложила масата и зачакала Баба Яга. Започнало да се мръква, минал край вратите черният конник и съвсем се стъмнило, само очите на черепите светели. Заогъвали се дърветата, захрущели листата - идва Баба Яга. Василиса я посрещнала.
- Всичко ли е свършено? - питала Баба Яга.
- Сама се убеди, бабо! - промълвила Василиса.
Баба Яга всичко огледала, видяла, че няма за какво да се разсърди и казала:
- Е, добре! - След това извикала: - Верни мои слуги, сърдечни приятели, смелете ми пшеницата!
Появили се три чифта ръце, взели пшеницата и я отнесли далеч от очите им. Баба Яга се нахранила, приготвила се да ляга да спи и отново наредила на Василиса:
Утре свърши същото, което и днес, и освен това вземи мак от килера, изчисти го от пръстта зърно по зърно, някой от злоба го е размесил с пръст. Казала старицата, обърнала се към стената и захъркала, а Василиса се заела да храни своята кукличка. Тя хапнала и й казала като вчера:
- Моли се на Бог и лягай да спиш; утрото е по-мъдро от вечерта, всичко ще бъде свършено, Василиске!
Сутринта Баба Яга отново заминала с хавана, а Василиса и куклата веднага свършили всичката работа. Старицата се върнала, огледала всичко и викнала:
- Верни мои слуги, сърдечни приятели, изстискайте от мака масло!
Появили се три чифта ръце, взели мака и го отнесли далеч от очите им.
Баба Яга седнала да обядва; тя яде, а Василиса мълчи.
- Защо нищо не ми казваш? - казала Баба Яга.- Стоиш като няма!
- Не смеех, - отговорила Василиса, - а ако разрешиш, ще ми се да те питам за някои неща.
Питай, но не всеки въпрос води до добро: ако знаеш много, бързо ще остарееш!
- Искам да те питам, бабо, само за това, което видях. Когато идвах към теб, ме изпревари конник на бял кон, самият той - бял и в бяла дреха. Какъв е той?
- Това е ясният ми ден! - отговорила Баба Яга.
- След това ме изпревари друг конник на червен кон, самият той - червен и в червено облечен. А той кой е?
- Това е червеното ми слънце! - отговорила Баба Яга.
- А какъв е черният конник, който ме задмина при самите ти врати, бабо?
- Това е тъмната ми нощ - всички те са ми верни слуги.
Василиса се сетила за трите чифта ръце и мълчала.
- Защо не питаш още нещо?- питала Баба Яга.
- И това ми стига. Ти сама, бабо, каза, че ако човек знае много, бързо остарява.
- Добре,- казала Баба Яга,- че питаш само за това, което си видяла вън от двора, а не вътре! Не обичам да ми изнасят тайните от къщата, а много любопитните ги ям! Сега аз ще те попитам как успяваш да свършиш всичката работа.
- Помага ми благословията на майка ми - отговорила Василиса.
- Ето каква била работата! Махай се, благословена дъще! Не ми трябват благословени!

Измъкнала тя Василиса от стаята, избутала я пред външните врати, като й подала един от черепите с горящи очи от оградата.
Хукнала към къщи Василиса на светлината на черепа, който угаснал едва щом настъпило утрото. Накрая, към вечерта на другия ден, се добрала до дома си.
Приближавайки към къщи, тя поискала да хвърли черепа, като си мислела, че вкъщи вече не се нуждаят от огън. Но в този момент от черепа се чул тих глас:

- Не ме хвърляй, занеси ме на мащехата си!

Тя погледнала къщата на мащехата си, не видяла в нито един прозорец светлинка и решила да влезе вътре с черепа. За пръв път я посрещнали ласкаво, като й разказали, че откакто тя заминала, в къщата не било имало огън - сами не могли да запалят, а ако донесели от съседите, угасвал щом влезели в стаята. Мащехата казала:

- Твоят огън сигурно ще се задържи.

Внесли черепа в стаята, а очите му така гледат мащехата и дъщерите й, та чак парят. Те хукнали да се крият, но очите навсякъде ги намирали.
До сутринта се превърнали на въглени, само Василиса била жива и здрава.
Сутринта тя закопала черепа в земята, заключила къщата и отишла в града, а там останала да живее при една самотна старица и да чака баща си.

Веднъж тя казала на старицата:

- Скучно ми е без работа, бабке! Иди ми купи от най-хубавия лен, че поне да преда.
Старицата купила хубав лен и Василиса започнала работа. Така й спори, че преждата излиза равна и тънка като косъм. Събрала се много прежда, време било и да се тъче, но няма такива бърда, които да стават за Василисината прежда, а и никой не се хваща да ги направи. Василиса помолила своята кукла за помощ, а тя й казала:

- Добре, донеси ми някакво старо бърдо и косъм от конска грива - всичко ще ти направя.

Василиса намерила каквото трябва и легнала да спи, а куклата през нощта приготвила чуден стан.

Към края на зимата платното било изтъкано и то толкова тънко, че минавало през иглени уши. През пролетта го избелили и Василиса казала на старицата:
- Продай, бабке, това платно, а парите остави за себе си.
Старицата, като погледнала платното, възкликнала:
- Не, дете, такова платно освен царя, никой друг не заслужава. Ще го занеса в двореца.

Отишла старицата до царския палат и все пред прозорците минава. Видял я царят и попитал:

- Какво ти трябва, бабке?
- Ваше царско величество, - казала старицата, - донесла съм разкошна стока и не искам да я покажа на никого друг, освен на теб.
Царят заповядал да пуснат старицата при него и много се учудил, като видял платното.
- Какво искаш за него?- попитал царят.
- То няма цена, царю-господарю. Нося ти го в дар.
Благодарил царят на старицата и я отпратил с богати дарове.
Решили да шият на царя от това платно ризи. Скроили ги, но не могли да намерят шивачка да ги ушие. Дълго търсили и накрая царят повикал старицата и казал:
- Щом си могла да изпредеш и изтъчеш такова платно, ще можеш да направиш от него и ризи.
- Не аз съм прела и тъкала платното.- казала старицата.- Това е работа на момичето, което съм осиновила.
- Е, нека ги ушие тя!

Върнала се старицата вкъщи и разказала всичко на Василиса.

- Знаех си, - казала Василиса, - че тази работа няма да стане без моите ръце.
Затворила се в стаята си и се захванала за работа. Шила тя без умора и скоро дузина ризи били готови.

Старицата занесла на царя ризите, а Василиса се измила, вчесала се, облякла се и седнала пред прозореца. Седи и чака какво ще стане. И що да види: на двора със старицата идва царски слуга, влязъл в стаята и казал:

- Царят-господарят иска да види майсторката, която е измайсторила неговите ризи и лично да я награди.

Отишла Василиса и се явила пред очите на царя. Щом я видял, той веднага се влюбил безпаметно в нея.

- Не, красавице моя! - казал той. - Няма да се разделя с теб, ти ще ми бъдеш жена.

Хванал Василиса за ръцете, сложил я да седне до него, а после вдигнали сватба. Скоро се завърнал и бащата на Василиса, зарадвал се на нейната съдба и останал да живее при дъщеря си. Василиса взела при себе си и старицата, а куклата до края на живота си носила в джоба си.

Превод: Малина Колева