Клинецът

Веднъж един търговец продал цялата си стока на панаира и напълнил торбата си със злато и сребро. Решил да тръгне веднага към дома си, за да стигне преди да се е стъмнило. Натоварил на коня торбата с парите, яхнал го и потеглил. По пладне спрял в един град да си почине. Но като се наканил пак да тръгне, слугата, който довел коня, му рекъл:
— Господине, от подковата на левия заден крак на коня е паднал един клинец.
— Нищо — отвърнал търговецът, — имам още шест часа път и бързам. Подковата все ще издържи.
След пладне спрял в друга страноприемница и поръчал да нахранят коня с хляб. Пак влязъл един слуга при него и му казал:
— Господине, от левия заден крак на коня ви е паднала подковата. Да го заведа ли да го подковат?
— Нищо — отвърнал търговеца, — имам още два-три часа път и бързам. Конят все ще издържи.
Тръгнал пак, но не след дълго конят почнал да накуцва. Не минало много време и започнал да се спъва. Накрая грохнал на земята и си счупил крака. Търговецът се принудил да остави коня, отвързал торбата от седлото, метнал я през рамо и тръгнал пеш към къщи. Пристигнал късно през нощта.
— За цялата тази беда — рекъл си той — е виновен проклетият клинец.

Да се бърза — важно е това,
и все пак не бързай презглава!

Майстор Пфрим

Майстор Пфрим бил дребен, слабичък, но много пъргав човек, който нямал минута покой. Лицето му, на което се извисявал вирнатият му нос, било сипаничаво и мъртвешки бледо. Сивите му коси стърчали на всички посоки, очичките му били малки и непрекъснато играели насам-натам. Той бил груб с хората, нищо не му убягвало, знаел най-много от всички и винаги бил прав. Когато вървял по улицата, размахвал ръцете си с все сила. Веднъж така блъснал едно момиче, което носело ведро с вода, че ведрото литнало във въздуха и всичката вода се изляла върху него.
— Ах, ти, глупаво момиче! — извикал той. — Не видя ли, че вървя зад теб?
Майстор Пфрим умеел да прави хубави ботуши, но когато работел, така размахвал обущарския конец, че юмрукът му неизменно попадал върху някой чирак, който седял наблизо. Нито един от помощниците му не се задържал при него повече от месец, защото той бил много придирчив, винаги се заяждал и мърморел, че това или онова не е както трябва: или че шевовете не са равни, или че единият ботуш е по-висок от другия, или че кожата не е добре обработена.
— Сега ще ти покажа как трябва да направиш кожата по-мека — казвал той на някой свой ученик.
Взимал ремъка и започвал да удря нещастния чирак по гърба. Наричал всички лентяи, а самият той не се стараел много, тъй като не го свъртало на едно място. Когато жена му ставала рано сутрин, за да разпали огъня, той скачал от леглото и изтичвал бос в кухнята.
— Да не би да искаш да подпалиш къщата? — крещял той. Такъв огън си разпалила, че цяло теле може да се опече на него! Да не мислиш, че дървата ни ги дават без пари?
Когато слугите понякога бъбрели край коритото и се смеели, майстор Пфрим започвал да им се кара:
— Я ги гледай ти как са се разкрякали като гъски! От много приказки забравят, че имат работа! И защо сте взели нов калъп сапун? Това е безбожно разточителство и на всичкото отгоре сте мързеливи! Пазите си ръцете и не перете бельото както трябва! — След това изкачал навън, като ритвал ведрото с луга и цялата кухня се заливала с вода.
Когато някой съсед започвал да строи къща, майстор Пфрим заставал на прозореца, за да гледа какво правят работниците.
— Ето на — викал той, — пак слагат червен пясъчник, който никога няма да изсъхне. Всички ще се разболеят от влагата. Гледайте как лошо поставят камъните! И хоросанът не го бива! Трябва да се сложи дребен чакъл, а не пясък! Тази къща ще се срути на главите на хората!
После сядал, правел няколко шева, но скоро отново скачал, свалял кожената си престилка и викал:
— Трябва да вразумя тези хора!
Един ден отишъл при дърводелеца.
— На какво прилича това? — изкрещял той. — Гредата трябва да се дяла по жилките! Как иначе ще стане гладка?
Той изтръгнал брадвата от ръцете на дърводелеца, за да му покаже как трябва да се дяла, ала в това време пристигнала една каруца, натоварена с глина. Майстор Пфрим захвърлил брадвата и изтичал при селянина, който вървял след каруцата.
— Да не си полудял? — извикал Пфрим. — Кой впряга такива млади жребчета в толкова тежка каруца? Горките животни ще пукнат на място!
Селянинът нищо не отговорил, а майстор Пфрим се върнал в работилницата си. Тъкмо се заловил за работа, когато един от чираците му показал чифт ботуши.
— Това пък какво е? — попитал той. — Нали ти казах, че ботушите не трябва да бъдат толкова тесни? Кой ще ги купи? Искам моите указания да се изпълняват безпрекословно!
— Майсторе — отговорил чиракът, — ти си съвсем прав. Ботушите не стават за нищо, но това са същите ботуши, които ти си скроил. Когато започна да шиеш, ти сам ги захвърли на пода. И ангел да дойде от небето, пак не ще може да ти угоди!
През нощта на майстор Пфрим му се присънило, че е умрял и че се е възнесъл на небето. Застанал пред небесната врата и почукал.
— Чудно ми е — казал той — защо няма дръжка на вратата. Човек може да си счупи ръцете!
Свети Петър отворил врата, за да види кой така яростно чука.
— А, ти ли си, майстор Пфрим? — попитал той. — Ще те пусна, но те предупреждавам, че ще трябва да се откажеш от лошите си навици, иначе лошо ти се пише.
— Я остави проповедите за себе си — възразил майстор Пфрим. — Знам много добре какво трябва и какво не трябва. Мисля, че тук, на небето, слава Богу, всичко е наред и няма да се наложи да осъждам това или онова, както беше на земята.
Той влязъл и започнал да се разхожда из обширните небесни пространства. Огледал се наоколо, поклатил глава и промърморил нещо на себе си. Изведнъж видял два ангела. Те влачели някаква греда — същата греда, дето била в окото на човека, който все виждал сламката в окото на другите. Но ангелите влачели гредата не надълго, а напреки. „Виждал ли е някой подобна глупост? — помислил си майстор Пфрим, но си замълчал. — Е, всъщност няма значение как се носи гредата. Важното е да не се заклещи някъде, а те, както виждам, я теглят много внимателно.“
След малко видял два ангела, които загребвали вода от кладенеца с малко буре, което било пробито и водата се изливала от всички страни. „Дявол да го вземе!“ — едва не се изтръгнало от устата му, но за щастие бързо се опомнил и помислил: „Сигурно го правят, за да мине времето; ясно е, че се забавляват с безполезни неща. Тук, на небето, както виждам, всички мързелуват.“ Отишъл по-нататък и видял една кола, затънала в дълбока канавка.
— Нищо чудно — казал той на коларя, — щом е натоварена така безразсъдно. На какво прилича това?
— Не се безпокой — отговорил коларят, — сега ще ми дойдат на помощ.
И ето че дошъл ангел и впрегнал два коня в колата.
„Това е добре — помислил си майстор Пфрим, — но само два коня няма да могат да изтеглят колата. Ще трябват още два.“
Тогава дошъл друг ангел и довел още два коня, но ги впрегнал зад колата.
Майстор Пфрим не се въздържал и извикал:
— Ей, ти, дръвник такъв! Какво правиш? Кой е виждал коне да се впрягат зад колата? И си мислите, че знаете повече от другите!
Искало му се да каже още нещо, но в това време един от ангелите го хванал за врата и го изхвърлил с невероятна сила от небето. Като стигнал пред вратата, майстор Пфрим се обърнал и видял, че четири крилати коня издигат колата във въздуха.
В същия миг той се събудил и си помислил: „На небето е по-различно, не е като на земята. Човек може да им прости някои неща, но кой би издържал такова нещо — да впрегнат конете зад колата! Вярно е, че те си имат крила, но кой би могъл да знае? И въобще, що за глупост е това да слагат крила на конете, след като си имат четири крака? Но време е да ставам, че току виж направили някоя беля в къщата. Слава Богу, че не съм умрял наистина!“

Мръсният брат на дявола

Живял някога беден войник. Той не можел вече да служи и нямало с какво да си изкарва прехраната. Дълго мислил как да излезе от това безрадостно положение, но нищо не могъл да измисли. Веднъж, когато отишъл в гората, на пътя му застанало едно малко човече. Това бил дяволът.
— Защо си така тъжен? — попитал той.
— Защото съм гладен и нямам пукната пара — отговорил войникът.
— Ако дойдеш с мен, ще имаш пари до края на живота си — казал дяволът. — Ще ми служиш седем години, а после отново ще бъдеш свободен човек. Само трябва да знаеш едно: нито ще се миеш, нито ще се решиш, нито ще се подстригваш, нито ще си режеш ноктите.
— Е, какво да се прави — въздъхнал войникът, — твоя воля. Както искаш, така ще направя.
Дяволът завел войника в ада и му наредил какво да прави. Трябвало да разпалва огъня под казаните, в които седели грешниците, да събира боклука — изобщо да се грижи за чистотата и реда. Ала не бивало да поглежда дори веднъж в някой от казаните.
— Добре, ще се постарая — съгласил се войникът. Дяволът тръгнал да скита по света, а в това време войникът се заловил за работа — разпалил огъня, събрал боклука и измил пода. Когато старият дявол се върнал и проверил дали всичко е наред, останал много доволен и пак тръгнал на път.
Щом останал сам, войникът се огледал наоколо. Видял, че върху огъня са наредени много казани и че нещо в тях ври и клокочи. Бил готов да си даде живота, само и само да надникне вътре, но дяволът му бил забранил най-строго да прави това. Накрая обаче не се стърпял, леко повдигнал капака на един от казаните, погледнал и какво да види — вътре седял неговият подпоручик.
— А, гълъбче, ето къде си попаднал! — извикал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
И бързо затворил капака. После разпалил огъня и даже сложил още дърва. След това отишъл при друг казан, повдигнал капака и видял, че в него седи знаменосецът.
— Аха — извикал той, — значи и ти си тук! Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
Захлупил казана и разпалил огъня. Но на войника му се искало да погледне в още един казан. Повдигнал капака и онемял от почуда — в него седял самият генерал.
— Аха, гълъбче, ето къде си попаднал! — възкликнал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
Донесъл още дърва и пламъците лумнали още по-силно. Така войникът служил при дявола цели седем години, без да се мие, без да се реши, без да се подстригва и без да си реже ноктите. Когато срокът изтекъл, дяволът казал:
— Е, Ханс, какво прави тук през цялото време?
— Разпалвах огъня, чистех и събирах боклука — отговорил войникът.
— Не е вярно! Ти си надничал в казаните. Но, както и да е, срокът ти изтече. Искаш ли да си отидеш у дома!
— Да — отговорил войникът, — иска ми се да видя какво прави баща ми.
— Добре тогава — казал дяволът. — Ще получиш своето възнаграждение. Вземи всичкия боклук и го сложи в раницата си. Ще си отидеш вкъщи мръсен, рошав, с дълги коси и неизрязани нокти. Ако някой те попита откъде идваш, ще кажеш: „От ада“. А ако някой те попита кой си, ще отговориш: „Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар“.
Войникът нищо не казал, но останал много недоволен от възнаграждението си. Като се изкачил отново на земята, той свалил раницата от гърба си, за да изсипе боклука от нея. Ала щом я отворил, боклукът се превърнал в чисто злато.
— И през ум не ми е минавало такова нещо! — възкликнал войникът и тръгнал към града.
Скоро стигнал до една страноприемница. Като го видял, стопанинът се изплашил — Ханс приличал на истинско страшилище, по-ужасно и от плашило в овощна градина.
— Откъде идваш? — попитал той.
— От ада — отговорил Ханс.
— А кой си ти?
— Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар.
На стопанина никак не му се искало да пусне войника в страноприемницата, но като видял златото, любезно му отворил вратата. После заповядал да му дадат най-хубавата стая и да му прислужват както подобава. Ханс хапнал, пийнал, а след това, без да се измие, си легнал да спи.
В това време стопанинът не можел да намери покой — златото било все пред очите му. Накрая не издържал, промъкнал се в стаята на войника и откраднал раницата.
На сутринта Ханс искал да плати на стопанина, но видял, че раницата я няма. Уплашил се и си казал: „Попадна в беда, без да си виновен“.
Тогава Ханс решил да се върне в ада. Оплакал се на дявола и го помолил за помощ.
— Седни тук — казал дяволът. — Ще те измия, ще те среша, ще те подстрижа и ще ти изрежа ноктите.
Като свършил всичко, дяволът дал на Ханс друга раница и казал:
— Отиди при стопанина и му кажи да ти върне златото, а аз ще го взема в ада, за да разпалва огъня вместо теб.
Ханс се върнал в страноприемницата и казал на стопанина:
— Ти ми открадна златото. Ако не ми го върнеш, ще отидеш в ада и ще станеш такова страшилище, каквото бях аз.
Стопанинът се сепнал, върнал златото и помолил Ханс да не казва нито дума на никого. А Ханс станал богат човек. Купил си хубави дрехи, а по пътя към дома се научил да свири на флейта. Щом пристигнал, отишъл в двореца да посвири на царя. Царят много харесал неговата музика и му обещал дъщеря си за жена. Ала като чула, че ще трябва да се омъжи за прост войник, царската дъщеря казала:
— По-добре да се хвърля в езерото, отколкото да стана негова жена!
Но царят удържал думата си. Дал на Ханс дъщеря си за жена, а тя, от любов към баща си, се съгласила.
Ето как мръсният брат на дявола се оженил за царската дъщеря, а когато царят умрял, получил и неговото царство.

Йоринда и Йорингел

Имало някога в една голяма и гъста гора стар дворец. В двореца живеела само една старица, която била най-голямата магьосница. През деня се превръщала в кокошка или в сова, а през нощта отново придобивала човешкия си образ. Тя умеела да примамва всякакви животни и птици, убивала ги и ги изяждала. Всеки, който се приближел на сто стъпки от двореца, оставал като закован на мястото си и не можел да помръдне, докато тя не вдигнела заклинанието от него. А ако в този омагьосан кръг попаднела невинна девойка, старицата я превръщала в птица, затваряла я в клетка и занасяла клетката в една от залите в двореца. Така тя събрала седем хиляди клетки с разни чудновати птици.
По същото време живеела една девойка на име Йоринда, която била най-прекрасното създание на света. Тя имала годеник — красивия момък Йорингел — и двамата били много щастливи, защото сватбата им щяла да бъде съвсем скоро.
Веднъж те отишли да се разходят в гората.
— Внимавай — казал Йорингел на своята любима — да не приближиш до двореца!
Неусетно, както вървели, Йоринда и Йорингел се загубили в гората. Слънцето вече залязвало, а те не знаели как да стигнат до дома. Изведнъж Йорингел видял стените на двореца и сърцето му се свило от страх. А Йоринда запяла:

Като славей с тъжен глас
за неизбежната си гибел пея аз!
Чик-чик, чик-чик!

Йорингел погледнал Йоринда и видял, че се е превърнала в славей, а той самият останал като закован на мястото си, без да може да се помръдне.
Щом слънцето залязло, се появила злата магьосница. Очите й били червени, носът й висял като кука над брадичката, тялото й било слабо и жилесто, а ръцете й имали дълги хищни пръсти.
Тя промърморила нещо под нос, грабнала славея и го занесла в двореца. После се върнала и вдигнала заклинанието от Йорингел. Той паднал пред нея на колене и започнал да й се моли да му върне любимата Йоринда.
— Йоринда никога повече няма да те види — отговорила магьосницата и си отишла.
Дълго плакал Йорингел, плакал и тъгувал, ала всичко било напразно. Накрая той попаднал в едно село, където дълго време пасъл овце. Често бродел около двореца, но никога не се осмелявал да го приближи. Една нощ му се присънило, че е намерил червено цвете, а в тичинките му имало голям и красив бисер. Той откъснал цветето и тръгнал към двореца. Каквото и да докоснел с цветето, то веднага се освобождавало от магията. Присънило му се още, че е намерил Йоринда благодарение на прекрасното цвете.
Щом се събудил, Йорингел започнал да търси из полето такова цвете. Дълго търсил и накрая го намерил. В тичинките му блестяла като бисер голяма капка роса. Тогава той се отправил към двореца и стигнал до самата врата, без никой да го спре. Докоснал вратата с цветето и тя веднага се отворила. Влязъл вътре и чул гласове на птици. Продължил нататък и стигнал до една огромна зала, а в нея старата магьосница хранела птиците в седемте хиляди клетки. Като видяла Йорингел, тя страшно се разгневила, но не могла и крачка да направи към него. А той вървял край клетките и търсел славея, в който злата старица била превърнала Йоринда. Изведнъж забелязал, че старицата тайно взела една от клетките и се опитала да я изнесе от залата. Бързо се спуснал след нея, докоснал магьосницата и клетката с цветето; в същия миг тя загубила магьосническата си сила. И пред него застанала Йоринда. Тя се хвърлила на врата му и заплакала от радост. После Йорингел освободил от магията всички девойки и се върнал у дома си с Йоринда, където двамата живели щастливо дълги, дълги години.

Селянинът и дяволът

Имало едно време един умен и хитър селянин. За неговите лудории може много да се разказва, но най-интересната история е за това как той срещнал дявола и го надхитрил.
Веднъж селянинът отишъл на нивата да оре. Цял ден орал и когато започнало да се смрачава, решил да се прибере у дома. Ненадейно видял сред полето купчинка горящи въглени. Приближил се, и какво да види — върху въглените седяло малко дяволче.
— Ти май седиш върху огъня — казал селянинът.
— Така е — отговорило дяволчето, — седя върху огъня. След това тук ще има толкова злато и сребро, колкото не си виждал през целия си живот.
— Огънят е на моята нива, а това значи, че е мой.
— Ще бъде твой, ако се съгласиш две години да ми даваш половината от това, което ще порасне на нивата — отговорило дяволчето.
— Добре — казал с готовност селянинът. — Но за да не спорим при подялбата, ще се разберем така: ти ще вземеш това, което ще израсте над земята, а аз — това, което ще остане под земята.
Това много се харесало на дяволчето. Тогава хитрият селянин посадил ряпа. Дошло време да се прибира реколтата. Дяволчето пристигнало да вземе това, което му се полагало, но намерило само пожълтели листа и стебла. А селянинът извадил ряпата и останал много доволен.
— Ти ме измами — казало дяволчето, — но така няма да продължава. Сега аз ще взема това, което ще остане под земята, а ти ще вземеш това, което ще порасне над земята.
— Съгласен съм — казал селянинът.
Дошло време за сеитба. Този път селянинът посял пшеница. Когато пшеницата узряла, той отишъл на полето и събрал пълните класове. Дяволчето дошло, видяло голото стърнище и от яд се заклещило в една цепнатина.
— Така ви се пада на вас, дяволите! — казал хитрият селянин, взел съкровището и се прибрал у дома.