Един драм от езика

Босненска народна приказка

Живеел в Сараево един младеж — Омер го казвали. По-голям безделник в целия град нямало от него. Денем гуляел по кръчмите, а нощем скитал от къща на къща да свири на момите под прозорците със своята тамбура. Ала трябва да признаем, че свирел и пеел хубаво, пък и на вид бил левент момък.
Бащата често съветвал непрокопсания си сия:
— Стига си ходил по кръчмите, синко! Стига си се усуквал край момите! Време е да се заловиш за работа, че ние вече одъртяхме и не можем сами да се изхранваме!
Ала Омер нехаел и за да си плаща гуляите, изнасял от къщи каквото му падне и го продавал. От мъка и срам пред хората родителите му без време отишли в гроба.
Останал Омер сам в опразнената къща — с трън да завъртиш, няма що да закачиш! Замислил се той за пръв път в живота си:
„Кой сега да преде и тъче, къщата да мете и да ми на готви? Време е, види се, да оставя скитнята. Май че друго не остава, освен да се оженя“.
Пъхнал Омер тамбурата под елечето си и се запътил към къщата на хубавата Мейра. Било вече късно вечер, минал бил и часът на яцията — последната молитва на правоверните. В стаята на Мейра горяла свещица, чувал се тих говор. Похлопал Омер на прозореца — говорът пресекнал; ударил струните, запял — свещта угаснала. Значи хубавицата не иска и да знае за Омер!
Три нощи подред ходил той да свири под нейния прозорец и натъжен се връщал: нито веднъж Мейра не откликнала на неговата песен. На четвъртата нощ младият безделник пак отишъл, като си мислел:
„За последен път ще й попея и ако и сега не ми се обади, кракът ми няма вече тук да стъпи!“

Засвирил Омер с тамбурата и тъжно запял:

„Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Неведнъж, жаден и гладен,
сте ме поили и хранили
и с песента си девойките кръшни
край мен сте събирали.
Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Тук под прозореца на Мейра напразно
денем и нощем въздишам,
но не поглеждат към мене очите красиви…“

Свещта в стаята пак угаснала, ала ненадейно прозорецът се отворил. От радост на Омер главата се завъртяла: „Най-сетне — мисли си горкият — успях да и стопя сърце то“.
— Луд ли си, Омер, или ще полудяваш? — рекла му строго Мейра. — Защо висиш по цяла нощ под прозореца ми да ме срамиш? Запиши си на челото: от това, що си на мислил, нищо няма да излезе!
Мигом надеждата на Омер се изпарила. Мъка навела главата му. Видяла момата колко е натъжен и добавила по меко:
— Ах ти, неразумнико! Да не би да си намислил за мен да се жениш?
— Да! — отвърнал Омер едва чуто.
— Избий тая глупост от главата си — рекла му момата. — Коричка хляб нямаш у дома си, пък искаш да се жениш. Зная, че ще речеш — ние сме от един дол дренки! Вярно е, че и аз съм бедна. Ала ти знаеш, че в цяло Сараево няма да се намери мома по-хубава от мене — туй всички го казват. Значи, аллах — да бъде вечна славата му! — ми е отредил по-добър живот. Ще се намери за мен никой мъж от богат род. Ама, чуй ме, Омер! Скъпо е не среброто и златото, а онова, що е на сърцето мило. Аз не бих те за менила и с най-първия ерген в града, ала свята е родител ската забрана. Не смея да я престъпя. Аз трябва да се омъжа за оногова, който ще може не само мен да храни, ами да даде спокойни старини и на родителите ми. Защото цялата им надежда е в мене.
От тия думи на младежа малко му просветнало и рекъл:
— Ако е до туй, кажи ми колко откуп иска баща ти за тебе?
— Не е чак толкова много! Отвори си едно дюкянче, завърти търговия, та да можа да ни храниш и обличаш.
— Добре, щом е само това! Утре ще дойда да ти кажа какво съм сторил. Довиждане и лека нощ, Мейра! — сбогувал се Омер.
На заранта той се запътил при лихварина Искар, който бил приятел на покойния му баща. Разправил болката си и поискал назаем тридесет кесии пари.
— Ще се радвам, ако хубавата Мейра стане твоя жена — рекъл Искар. — Само че кога смяташ да ми върнеш парите?
— Подир седем години — отговорил Омер без много много да му мисли.
— Тъй! Ами какво ще стане, ако подир седем години не ми върнеш парите? Защото приятелството си е приятелство, а сметките са си сметки!
— Ако те излъжа, отрежи ми езика! — разпалил се Омер.
— Добре! — склонил Искар. — Да идем при кадията да го запишем. Ако подир седем години не ми върнеш шестдесет кесии пари — такава е лихвата — ще ти отрежа един драм от езика.
Отишли при кадията, подписали запис. Лихварят наброил на Омер тридесет кесии пари и му пожелал щастлив живот.
Застягал се момъкът за сватба: накупил скъпи дрехи, меки килими, сребърни съдове — подредил си дома богато-пребогато.
След месец направили сватбата. Наредил Омер тежки трапези, извикал музиканти и танцувачки — цяла седмица трая ла сватбената гощавка. Всички се чудят на богатата наредба на стаите, на скъпите ястия.
И заживял си Омер с жена си като бей — съвсем не мисли как ще върне такъв голям дълг. Когато похарчил половината пари, досетил се най-сетне да залови търговия, както бил обещал на Мейра. Ала не напразно казват старите хора: „Не се захващай за работа, която не умееш“. А пък на Омер не му била присърце търговията и я карал през куп за грош.
Бърже минали шест години. Като видял Омер, че парите са се стопили и почти нищо не му е останало, закахърил се и тежка мъка го замъчила. По цяла нощ се върти и въздиша; измършавял, превил се като кука.
Пита го Мейра какво му е, а той:
— Остави ме — казва — на мира! Пропаднах аз…
Пък тя знаела за записа още от първия ден, ала си мълчала — все се надявала, че мъжът и някак си ще изплува.
Като останало само една седмица до крайния срок, Мейра се замислила:
„Вижда се, че моят Омер нищо няма да стори, ами я аз да се опитам да омилостивя кадията, че инак защо ми е мъж без език!“
Отишла тя при кадията. Сторила му три поклона до земята, оставила на пода скъп подарък и си отишла без дума да продума. Така направила и на другия ден.
„Тази жена, както се вижда, много ме тачи — рекъл си кадията на ума. — Сигурно иска да ме помоли нещо, ама не смее да ми каже, горката.“
На третия ден Мейра пак отишла, поклонила се, оставила подаръка и си тръгнала. А кадията наредил на слугата да я върне.
— О, жено! Ето, трети ден идеш при мен и не можеш да надвиеш своята боязън. Кажи каква милост чакаш от мен? Говори! — рекъл и кадията.
А Мейра само това и чакала. Сторила дълбок поклон, целунала полата на кадията и му рекла:
— О, кадийо! Твоята добрина ми развърза езика. На истина имам една молба към тебе: позволи ми идния петък да поседя в съда на твоето място само един час.
— О, жено! Кълна се в аллаха, молбата ти ще изпълня. Пък ако щеш, остани и през целия ден!
Мейра целунала чехъла на кадията, поблагодарила му и с леко сърце си отишла.
Ето че доносил уреченият ден. Рано-рано пратил Искар един свой човек да иска парите. Ама къде у Омер пари? Той се изплезил на слугата и му рекъл:
— Ей тъй ще се наплатя на твоя господар! — и горко заплакал.
Върнал се слугата и разправил на лихваря какво е казал Омер.
— А, така ли! — развикал се Искар. — Скоро при кадията!
В това време Мейра отишла в съда. Кадията и дал халата си, нахлупил и бялата кадийска чалма и влязъл в съседната стая да гледа през една дупчица какво ще стане по-нататък.
Ето ти пристига лихварят и влачи за врата разплакания Омер. Кланят се двамата на безбрадия кадия, а той мълчи, смуче си наргилето. Подир някое време пита:
— Какво, о почтени търговци, ви води при мен?
— Да ни съдиш и отсъдиш, справедливи ефенди — отговорил лихварят и веднага започнал да му разправя за заема и уговорката.
Изслушал лъжекадията Искар и запитал Омер:
— Така ли е, Омер, както почтеният Искар говори?
Омер се разплакал още повече и потвърдил, че работата е точно така, както лихварят казва.
Тогава младият кадия разтворил книгата на законите, започнал да я прелиства и след няколко страници спрял, замърдал си устните — ужким чете. Накрай затворил за конника и рекъл на Искар:
— Да, да, ти имаш пълно право! Точно тъй пише и в тая свещена книга. Ами бръснач донесе ли?
— Разбира се! — отвърнал лихварят. Извадил остър бръснач и го размахал под носа на клетия Омер.
— Ей, почтени! — викнал му кадията строго. — Внимавай да не сбъркаш. Ти трябва да отрежеш от езика на длъжника си точно един драм. Иначе — тежко ти!
Сепнал се лихварят:
— Праведни кадийо! — рекъл той. — Защо така говориш? Ако без да ща отрежа на Омер малко повече, ще му додам злато за щетата. А пък ако отрежа по-малко — да смятаме че съм му го подарил.
— Мълчи, неразумни! — изкряскал сърдито кадията. — Виж го ти — свой закон намислил да налага! Режи веднага! И да знаеш, ако отрежеш повече или по-малко от един драм, ще кажа на джелатина да ти отреже главата. Тъй пише в свещената книга.
Изплашил се Искар не на шега, паднал на молба:
— Прости ми, праведни кадийо! Не исках да се меся в твоите съдийски работи. Не искам на моя длъжник езика. Подарявам му и тридесетте кесии пари. Ами че ние бяхме с баща му — аллах да му отреди добро място в рая! — първи приятели.
От тия думи кадията още повече се разсърдил и викнал:
— Я веднага да дойде джелатинът! Сега ще науча аз тоя лихвар да почита запис, подписан в съда!
Изтичал джелатинът, размахал ятагана. Паднал Искар на колене, целува полата на кадийския халат и моли за милост. Пък кадията не скланя и повтаря:
— Или режи драм от езика на Омер, или прости се с главата си!
Разбрал лихварят, че без подкуп не ще се отърве, и казал:
— Праведни кадийо! За твоята справедливост вземи и ти тридесет кесии от мен. А на длъжника си прощавам и дълга, и лихвите. Не искам да го осакатявам. Извади ме от тая каша, в която сам се забърках. Дяволът ме подбутна такъв запис с такава уговорка да сторя.
— Сечи главата на това куче! — изкрещял кадията.
Джелатинът повлякъл разтреперания Искар, а той здраво се хванал за халата на кадията и запищял:
— Милост, ефенди! Нали си правоверен…
Изтичал и Омер. Целува чехъла на кадията. Моли го да прости на лихваря.
— Тъй да бъде! — отсякъл важно голобрадият кадия. — Прощавам ти, Искар, само защото длъжникът ти ме моли. Ала нека се знае, че мюсюлманският закон е по-корав от камък!
Наброил лихварят на кадията тридесет кесии пари, а кадията го накарал да целуне Омер.
— Пък сега ще запиша в съдебния тефтер, че работата е уредена по съгласие и никой никому нищо не дължи — рекъл накрай кадията.
Зарадвали се двамата, поблагодарили на младия кадия за великодушното и справедливо решение и побързали да си идат. А още едната врата не се затворила зад гърбовете им, отворила се втората и влязъл истинският кадия. Като се тресял от смях, той рекъл на Мейра:
— О, жено! В главата ти има повече мъдрост, отколкото в корана — да ме прости аллах! Истина, ако беше мъж, по-добър кадия не би се намерил по цялата земя на падишаха!
Мейра поблагодарила на кадията за сторената милост и му предложила да вземе петнадесет кесии от парите, що била получила от лихваря. Ала кадията не само че не ги приел, ами й дал още една кесия, заради нейния ум и разум. Мейра, както се полагало, целунала полата на халата му, спуснала на лицето си белия яшмак и побързала да си иде дома, преди да се върне мъжът и. Той пък бил отишъл с Искар в кафенето да се почерпят по случай щастливото избавление.
По обяд Омер се завърнал радостен. Като отворил пътната вратичка, жена му го видяла през прозореца и започнала да го дразни:
— Ей го, иде си Омер с отрязан език!
— Не позна! — отвърнал мъжът и.
Мейра се престорила на учудена — виж ти, мъжът й може да приказва, както преди! А Омер и заразправял:
— Аллах — да пребъде името му! — и умният кадия — да му даде аллах много радостни дни занапред! — ме избавиха от бедата. Пък на жадния Искар му излезе доста солено. Ама този кадия е такъв млад и хубав, румен като ябълка…
— Мигар е по-хубав от мене? — попитала хитро Мейра и му показала парите, що донесла дома.
От радост Омер заплакал, коленичил пред своята разумна жена и три пъти я целунал по челото. Когато пък Мейра му разправила всичко поред, тя му станала още по-драга. Оттогава Омер винаги се вслушвал в мъдрите съвети на жена си. Той заработил, както трябва, и подир няколко го дини двамата успели да съберат такова богатство, че си изплатили дълга с лихвите.

Двамата побратими

Един сиромах човек какъвто и занаят да хванел, нищо не излизало. Не можел дори за хляб пари да изкара. Днес тъй, утре тъй, видял, че прокопсия няма, та намислил да измами някого. Напълнил чувал с мъх, сложил отгоре мъничко вълна и се запътил за пазара да продава стоката си. По пътя срещнал един друг сиромах. Той пък носел чувал шикалки, а отгоре бил сложил мъничко орехи и също отивал да ги продава. Тръгнали двамината и се заразпитвали:
— Ти какво носиш в чувала?
— Орешки! Ами ти?
— Аз пък — вълна!
— Хайде да се меним: вземи ти орехите, пък дай на мене вълната да ми оплете мама чорапи, че съм обосял.
— Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.
Започнали да се пазарят и всеки мисли да измами другия. Най-сетне се спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той нямал никакви пари, та помолил за отсрочка — ще му ги даде, като отидат дома му. Пък другият като знаел, че там ще се разбере измамата — съгласил се да почака. Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато се върнали дома и двамата видели, че са се измамили.
Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна, тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща — бил се главил ратай там.
— Побратиме, излъга ме ти.
— Та и ти, побратиме, ме излъга.
— Дай ми барем двата гроша, дето ми дължиш.
— Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да сторя, като нямам нито пукната пара? Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите. Хайде, ела довечера да ме пуснеш долу, каквото намерим — ще делим по равно и двата гроша ще ти върна.
Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел въже и чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влязъл в чувала, а побратимът му го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят — само жито намерил. Помислил си той:
„Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой.“
Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:
— Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.
Другият дърпа въжето и си мисли:
„Защо пък да деля тия пари? — Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади.“
Метнал чувала на гръб и побягнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го. Тичал той, тичал, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се чул гласът на ратая:
— Я, повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!
Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.
— Така значи, побратиме — рекъл ратаят, — искаше пак да ме излъжеш?
— Ами че и ти ме излъга — отвърнал му другият.
Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай — думата си е дума — ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му дойде друг път.
Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си. Веднъж, седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа — задава се неговият побратим.
— Жено — скочил той, — иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът ми е умрял и ще си иде.
Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.
Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената раз плакана.
— Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?
А жената през плач отговаря:
— Ах, горкана аз! Ей го вътре лежи мъртъв!
— Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище, да хвърля на гроба му шепа пръст.
Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви. Ала другият не скланя:
— Ще чакам — рекъл той, — пък ако ще би и три дни.
Мъжът чуя това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че уж мъжът и е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да си иде.
Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на носилото, отнесли го в черквата при гробищата и го оставили там, та утре да го опеят и заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената:
— Толкова години сме делили с него хляб и сол, ще остана аз да го пазя.
Пък нея нощ разбойници били ограбили някакъв богат дом и отнесли много пари, дрехи и оръжие. Като минавали покрай черквата, видели, че вътре мъждука светлинка и си рекли един на друг:
— Я да влезем в черквата, да си поделим краденото!
Побратимът като усетил, че среднощ към черквата идат хора, помислил си, че не е чиста тая работа, та се скрил в олтара. Разбойниците влезли и седнали да делят парите с калпак, пък дрехите и оръжието — както дойде. На всичко се съгласили, останала само една сабя. Всеки искал да я вземе, че била много добра. Закарали се. Тогава един от тях скочил на крака, грабнал сабята и рекъл:
— Чакайте да опитаме пък дали е толкова добра, колкото си мислим. Ако отсека главата на тоя мъртвец отведнъж, значи — добра е!
И се запътил къш носилото. А „мъртвецът“ като скочил и завикал:
— Хей, мъртъвци! Къде сте?
— Тук сме — отзовал се побратимът му из олтара. — Всички сме готови. Да ги почваме ли?
Като чули това, разбойниците зарязали всичко и хукнали да бягат, без да се озъртат. Бягали, бягали — душа не им останала. Стигнали най-сетне до гората и спрели да си поемат дъх. А главатарят им рекъл:
— Ей, братя! Ходихме, бродихме ден и нощ по света, нападахме яки крепости и дворци, бихме се с толкова хора и нито веднъж никому окото не трепна. Пък сега от един мъртвец се уплашихме. Ще се намери ли между нас юнак, който да се върне, да види що става в черквата?
— Не отивам — рекъл един.
— И аз се боя — рекъл втори.
— На десетина живи излизам насреща, ама с мъртвец не се залавям — отсякъл трети.
Намерил се най-сетне един смелчага, който се наел да иде да види. Върнал се в гробището, тихичко пропълзял под черковния прозорец и заподслушвал. А в това време два мата побратими си делели плячката на разбойниците. На край започнали да се препират за двата гроша и едва не се сбили. Слуша разбойникът препирнята:
— Ами моите два гроша? Дай ми си двата гроша!
Длъжникът се озърнал и видял под прозореца калпака на разбойника. Бърже си протегнал ръката, грабнал го и го пухнал о земята:
— Ето ти за твоите проклети два гроша!
Разбойникът много се уплашил, спуснал се да бяга колкото краката му държат. Дошъл си при своите ни жив, ни мъртъв — от страх зъбите му тракат.
— Ей, братя! Добре, че живи останахме! Ние парите с калпак делихме и всеки по няколко калпака взе. Пък ония са толкова много, че на мъртвец само по два гроша се паднаха. За един и толкова нямаше. Че като викна! Та ми взеха калпака и му го дадоха за двата гроша.
Разбойниците си плюли в пазвата и — беж да ги няма! А двамата побратими забогатели от кражбите на разбойниците, заживели си мирно и тихо и вече не се опитвали никого да мамят.

Бедният хамалин и алчният търговец

Босненска народна приказка

Преди години в нашия град Травник живеел един сиромах момък. Някой му казал, че в Цариград човек може да спечели добри пари с хамаллък и решил той да отиде там да си опита късмета. Направил го и не се излъгал. Престолнината на падишаха гъмжала от хора, а на пристанището всеки ден спирали натоварени със стока кораби от близки и далечни страни. Работа — колкото щеш, само да не те мързи! А нашият земляк бил як и работлив; с тежък труд и с пестеливост той можал за няколко години да спести цели сто дуката.
„С тия пари — мислел си хамалинът — аз мога в Травник дюкян да отворя. Ще заживея човешки и людете ще ме почитат. Стига ми тоя товар, що досега съм пренесъл, та вече се изгърбих като камила! Да похамалувам още някое време, дордето спечеля пари за връщане, а тези сто дуката най-добре ще е да дам на никой честен човек да ги пази.“
Почнал той да оглежда хората на пиацата, да дири човек доверен, комуто да даде парите си. Накрая се спрял на един хаджия, който държал голям дюкян, пълен със скъпи стоки.
„Ето един почтен човек! Не само че е богат, ами е ходил и в Мека на поклонение. В такива ръце спокойно мога да оставя парите си, събрани с толкова пот и недояждане“ — рекъл си хамалинът и влязъл в дюкяна.
Хаджията-търговец го попитал какво иска и нашият земляк му разправил какво бил намислил:
— Тези сто дуката съм спечелил с честен труд и голяма мъка. Искам да ти ги дам да ми ги пазиш, дордето посъбера още някоя пара за връщане. А пък за услугата ще ти платя каквото се следва.
Търговецът на драго сърце се съгласил да приеме парите, като казал дори, че за услугата няма да вземе нито грош от такъв беден човек.
Хамалинът изпразнил охлузената си кесия, целунал ръка на почтения поклонник и отишъл пак на пристанището да пренася бали и сандъци, та да спечели пари за път.
Минало доста време. Хамалинът не си дояждал, не си доспивал, живеел в една мръсна дупка, ала най-сетне събрал колкото пари му трябвали, и отишъл при търговеца:
— Дойдох, хаджи, да си прибера стоте дуката, че съм намислил да се връщам в родния град — рекъл той и се поклонил.
— Какви сто дуката? — скочил търговецът. — Я изхвърлете тоя луд! — викнал той на слугите си и те изтласкали сиромаха на улицата.
Тръгнал си хамалинът с празни ръце и спрял на един ъгъл омърлушен.
„Тю, бре! Толкова труд, толкова глад и мъка отидоха на халос“ — вайкал се той.
От насрещния прозорец една ханъма го забелязала и из пратила прислужницата си да го повика. Хамалинът си по мислил, че го търсят да пренесе някакъв товар, и закретал подир прислужницата. Ханъмата го попитала:
— Стори ми се, че нещо си умъчнен, та поисках да науча какво ти се е случило. — Махни се, жено, от главата ми с питанията си — разсърдил се измаменият бедняк. — Все едно, не можеш да ми помогнеш.
— Ти ми разправи каква е болката ти, пък аз може да намеря лек.
Разправил и той всичко подред: как дошъл в Цариград, как работил без почивка, дордето спечели сто дуката, как дал тия пари на търговеца и какво излязло от тая негова доверчивост.
Жената го изслушала с внимание и рекла:
— Не е чак толкова трудно да ти се помогне в твоята беда. Сещам се аз за кой човек става дума; много хора е измамил той, докато натрупа богатството си. За да му прости аллах прегрешенията, отиде на хаджилък, а както виж дам, пак не се е поправил. Ти почакай малко да се облека. Ще изляза с теб; ти ще вървиш напреде ми и щом стигнем до дюкяна на оня обирник, посочи ми го тайно с пръст. Аз ще вляза вътре, а ти ще постоиш малко навън и после също ще влезеш да си искаш стоте дуката. Ама ще се правиш, че не ме познаваш. Ще видиш, че той ще ти върне парите.
Направили така, както предложила ханъмата. Хамалинът й посочил дюкяна и останал навън да чака, а тя влязла и поздравила:
— Селям алейкум!
— Алейкум селям! — поклонил се търговецът. — Моля, ханъм, седни — подал и той столче.
Седнала жената и тихичко заговорила:
— Искам да ми направиш една услуга. Ама ще се закълнеш, че никому ни дума няма да кажеш.
Хаджията обещал, че ще пази тайна и ще направи всичко, каквото е по силите му, за да услужи на ханъмата.
— Аз бях женена за един богат човек — започнала тя. — Неотдавна мъжът ми умря и остави много драгоценности и около четири-пет хиляди дуката. Ала подир смъртта му се струпаха сума наследници, а пък на мен не ми се ще да деля с тях богатството на мъжа си. Та намислих да те по моля да скриеш тия пари и драгоценности, докато властта привърши с оглеждането на мъжовия ми имот. 3а тая услуга ще ти платя колкото се следва, когато дойда да си прибера богатството.
Още от първите й думи хаджията разбрал каква е работата. Едвам се сдържал да изслуша ханъмата и рекъл, че с най-голяма радост ще и направи тая услуга, а за пазенето няма да и вземе нито грош. В това време влязъл хамалинът и си поискал парите.
— Ей сегичка, синко — забързал търговецът. — Колко пари ми даде?
— Сто дуката!
Хаджията му наброил парите, а хамалинът попитал:
— Колко ти дължа за пазенето?
— Нищо не ми дължиш. Грехота е от такъв беден човек да искам пари за толкова дребна работа — отвърнал хаджията.
Хамалинът поблагодарил и си излязъл. Ханъмата обещала да изпрати драгоценностите и парите с прислужницата си и скоро след това тръгнала да си върви, изпращана с поклони и метани от търговеца. Зачакал тоя обирник да дойде прислужницата на ханъмата, глади си брадата, прави си сметката и се радва какво голямо богатство ще му падне от небето. Чака, чака — никой не идва. Разбрал най-сетне търговецът, че се е оставил една жена да го измами — него, който бил измамил толкова народ! Ядосал се на себе си, загдето върнал парите на хамалина и без време затворил дюкяна. Ала вместо да отиде в джамията да се помоли на аллаха, както е редно за всеки правоверен, той се върнал дома. Разхожда се сърдито насам-натам като лъв в клетка и мърмори под нос:
„Що ми трябваше да изпущам гълъба от ръцете си, за да гоня пауна на стряхата!?“
Жена му го пита:
— Защо, ефенди, си толкова ядосан?
Разправил й той всичко, без нищо да скрие. А тя го изслушала и рекла:
— Мисля, че тая работа лесно може да се уреди. Ако ми обещаеш, че после няма да ми се караш, аз още утре ще взема парите от хамалина.
Мъжът и обещал, че няма да се сърди за нищо, само и само да вземе парите, що бил изпуснал от глупост.
На заранта търговецът отишъл на пристанището, а жена му с двете си деца тръгнала подире му. Посочил и той хамалина и се прикрил зад едни сандъци да гледа какво ще стане. Жена му като смахната се втурнала към нашия земляк, обесила се на шията му и завикала, колкото глас има:
— Ето го моят мъж! Преди две години ме изостави без пет пари в къщи с тия две деца на ръце.
— Оттде-накъде пък ще имам деца и жена, когато аз ни кога не съм се женил — почудил се сиромахът.
Ала тя не млъкнала и продължавала да сипе връз главата му клетви и упреци. Насъбрали се около тях сума зяпачи.
— Щом ти, негоднико, не искаш да ме храниш, да се разведем! Да идем още сега при кадията.
— Аз не съм ти мъж и значи не мога да ти давам развод. Ти сигурно си се припознала — брани се нашият човек.
— Ти си моят мъж! — повтаря жената. — Един аллах знае колко време съм те дирила.
Насъбралите взели страната на жената и почнали да ръмжат заканително. В това време дошла стражата и повела двамата към съда. Кадията ги попитал защо са дошли, а измамницата заразправяла:
— Справедливи кадия ефенди! Този е моят мъж. Изостави ме с две невръстни деца. Нека или да храни семейството си, или да ми даде развод!
Напусто клетият се мъчел да доказва, че той не е мъж на тая жена, че тя се е припознала. Кадията не му повярвал и присъдил хамалинът да заплати на жената сто дуката обезщетение. Такъв бил мюсюлманският закон: при развод мъжът трябва да плати на жената обезщетение. И тъй, и инак нашият земляк се противил, казвал, че няма толкова пари — нищо не помогнало. Кадията отсъдил, че ако не плати на жената сто дуката, ще го затвори в тъмницата за три години. Като видял, че не може да се оправи, хамалинът помолил кадията да го пусне да отиде да донесе парите. Кадията разрешил, ама пратил с него двама пазачи.
Отишъл хамалинът при оная ханъма (той на нея бил дал сега парите да му ги пази). Пита го тя защо идва пак такъв невесел. Разправил и той за новата си беда, а тя го успокоила:
— Всичко това е замислила жената на хаджията. Ама ти се не бой. От тая работа само ще спечелиш. Ето ти стоте дуката. Иди и плати обезщетението, вземи от кадията писмо, че децата са твои, а сетне ги доведи тук.
Хамалинът направил всичко, както го посъветвала ханъмата: дал парите, получил писмото и повел децата. Раз викала се жената хамалинът да остави децата на мира, ала кадията й рекъл, че той им е баща и има право да се разпорежда с тях, както намери за добре.
Нашият човек отвел децата при ханъмата. Тя ги окъпала и нахранила, а нему наредила да дойде на другата сутрин.
Пък жената на хаджията още не прекрачила къщния праг, а мъжът й тича насреща и я пита:
— Е, взема ли му парите?
— Парите му взех, ама децата си загубих! — и разправила какво се случило при кадията.
Затюхкал се, завайкал се търговецът като чул това, ама не можел вече нищо да стори.
— Ще потърпим да видим какво ще прави тоя сиромах с двете деца. Как ще ги храни? — рекъл той.
На заранта хамалинът отишъл при ханъмата в уречения час. Тя му наредила така:
— Вземи децата, заведи ги на робското тържище и кажи на глашатая, че ги продаваш на търг. Първа цена — сто дуката, а който даде най-много, той да ги купи. Ама непременно глашатаят да мине край дюкяна на хаджията и да вика.
Хамалинът така и направил. Повел глашатаят децата из цариградските улици и крещи с цяло гърло, че децата се продават с наддаване: сто дуката първоначална цена. Когато минал покрай дюкяна на хаджията, бащата веднага познал децата си и викнал:
— Давам един дукат отгоре!
— Сто и един дуката! — вика глашатаят и свърнал към робското тържище. А там чакала ханъмата.
— Кой иска да се подиграва с тия мили дечица? — престорила се тя на сърдита. — Давам петстотин дуката!
Тръгнал пак глашатаят по улиците и вика с цяло гърло:
— Петстотин дуката за двете деца! Кой дава повече?
Като минавал покрай дюкяна на хаджията, той извикал:
— Давам един дукат отгоре!
Глашатаят се върнал към тържището и пак се провиква:
— Петстотин и един дуката!
— Хиляда дуката! — отрязала ханъмата.
Глашатаят разбрал, че пазарлъкът става между ханъмата и търговеца, и побързал към дюкяна на хаджията. А бащата пак надбавя един дукат и изпратил да викат жена му да прибере децата, защото бил сигурен, че никой няма да даде повече. Ала се излъгал. Като чула ханъмата, че сребролюбивият хаджия надбавя само по един дукат, тя казала:
— Давам хиляда и петстотин!
Със свито сърце търговецът притурил още един дукат.
— Хиляда петстотин и един дуката дават за тия две дечица! — вика глашатаят.
— Кой иска да се подиграва с нещастните деца? — се чул гласът на ханъмата. — Две хиляди дуката давам за тях!
Глашатаят обявил новата цена. Хаджията се почудил, вдигнал ръце към небето и изрекъл:
— Аллах, аллах, докога ще трае това наддаване? Та аз ще се разоря заради тия деца. Нека ги вземе оня, който толкова иска да ги има. Аз не давам нито аспра повече!
Ала жена му, която била притичала в дюкяна да си при бере чедата, като чула тия греховни думи, заскубала си косите, хвърлила се в нозете на скъперника и завикала:
— Давай, давай още! Давай всичко за децата си, та дано аллах ни прости нашата жадност за богатство!
Няма как! Може ли човек да се отрече от чедата си? Хаджията скръцнал със зъби и вдигнал цената с още един дукат. Глашатаят се втурнал на тържището и казал новата цена.
— Аз пък давам две хиляди и петстотин дуката за тия мили деца, защото си нямам свои — рекла ханъмата.
Като чул хаджията колко е подскочила цената, заскубал брадата, заудрял се в гърдите, от мъка си раздрал халата. Ала можеш ли да се отречеш от чедата си? Наддал още един дукат.
Чак тогава ханъмата казала на хамалина да прекрати наддаването. Наредили на глашатая да предаде децата на онзи, който е наддал най-много. Глашатаят отвел децата при родителите им, получил от хаджията две хиляди петстотин и един дуката, които предал на хамалина.
Отишъл нашият земляк в дома на ханъмата, изсипал в нозете й всичките пари и рекъл:
— Добродетелна ханъм, вземи тия дукати. Ти заслужено ги спечели, защото си не само добра, а и умна-разумна. Пък на мен, моля ти се, дай ми от тях онези сто дуката, които съм спечелил с толкова труд и мъка!
Почудила се ханъмата и казала:
— Парите са твои. Това са лихвите за всичките ти тревоги и теглила. Вземи си дукатите и веднага напусни Цариград, докато кожата ти е още здрава.
Хамалинът целунал чехъла на ханъмата, благословил я и още същия ден си заминал за родното място. В Травник той си отворил голям дюкян, оженил се и заживял в мир и доволство. Всяка година на байрам канел в дома си приятели, на които разправял що беше изживял в престолния град на падишаха. Между гостите бил и моят прапрапрадядо. Като се върнал от гощавката дома, той разправил на децата и внуците за това, що чул, а те пък го разправили на своите деца и внуци, та така стигнала и до моите уши.

Баш-Челик

Черногорска народна приказка

Един цар имал трима сина и три щерки. Като остарял и усетил, че скоро ще умре, повикал и заръчал на синовете да омъжат сестрите си за първия, който дойде да се сватосва.
— Ако не изпълните това, що искам от вас — да бъдете проклети! — рекъл той.
Подир някое време царят умрял. Минали няколко месеца — никой не идва, да иска сестрите. Ала ето че една нощ се похлопало на портите така силно, та целият дворец се разтърсил. Отвън се носели крясъци, песни и такава врява че всички вътре се разтреперили от страх. Изведнъж се зачул страшен глас:
— Ей, синове царски, отворете портите!
— Не отваряйте! — рекъл най-големият брат.
— За нищо на света не отваряйте! — отсякъл средният брат.
А най-малкият рекъл:
Аз ще отворя.
Щом отворили портите, в двореца нахълтала някаква сила незнайна — нищо освен искри и огнени езици не се виждало. Сетне проехтял силен глас:
— Дошъл съм да искам за жена най-голямата ви сестра. Много няма да чакам и повторно няма да дойда. Отговорете ми още сега: ще ми я дадете или не?
Най-големият брат отвърнал:
— Аз не я давам. Не знам кой си и откъде си, нито пък къде ще я отведеш.
Средният брат рекъл и отсякъл:
— Не си давам аз сестрата посред нощ!
А най-младият:
— Ако вие не я давате, аз пък я давам. Мигар забравихте какво заръча баща ни?
Хванал сестра си за ръка и я дал на невидимия жених, като му рекъл:
— Бъди щастлив с нея!
Щом сестрата прекрачила прага, избухнала ослепителна светлина, раздал се гръм и трясък, та целият дворец се разлюлял и всички изпопадали. После всичко затихнало. На заранта гледали, търсили — никаква следа от незнайните сватове, сякаш нищо не е било.
На следната нощ по същото време пак се зачули крясъци, песни и врява и страшен глас завикал:
— Ей, синове царски, отворете портите!
Изплашили се всички, отворили портите и в двореца нахълтало нещо страховито.
— Дайте ми за жена средната си сестра. Нея съм дошъл да искам и втори път няма да дойда — избучал силен глас.
Най-големият брат рекъл:
— Не я давам!
Средният отсякъл:
— Не я давам!
— А пък аз ще я дам — рекъл най-младият. — Мигар забравихте какво заръча баща ни!
Хванал сестра си за ръка и я дал на незнайното нещо, като рекъл:
— Бъди щастлив с нея!
Щом сестрата прекрачила прага, раздал се гръм и трясък и всички изпопадали. На заранта търсят навред — никаква следа от среднощните сватове.
На третата нощ по същото време отвън се чули пак крясъци, песни и врява. Дворецът така се разтърсил, че без малко щял да се срути.
— Ей, синове царски, отворете портите! — проехтял страшен глас.
Отворили и невидимата сила извикала:
— Дошъл съм да искам най-малката ви сестра за жена.
Двамата по-големи братя отвърнали в един глас:
— Не я даваме посред нощ! Искаме да знаем кой си и къде ще я водиш, та да я навестим подир сватбата.
— Щом вие не щете, аз пък я давам. Или забравихте какво заръча баща ни? А пък то не беше чак толкова отдавна.
Взел сестра си за ръка, дал я на невидимия жених и благословил:
— Бъдете щастливи и весели!
Блеснали светкавици, треснали гръмотевици и сестрата изчезнала без следа, сякаш нищо не е било.
Минало много време — от сестрите никаква вест. Братята се тревожели и тъгували:
— Боже! Що за чудо! — приказвали си те. — Какво стана с нашите сестри? Живи ли са? Здрави ли са? Нито знаем за кого се омъжих нито пък къде отидоха.
Най-сетне един от тях рекъл:
— Хайде да тръгнем да ги дирим!
Стегнали се братята за далечен път. Вървели, вървели, навлезли в една висока планина. На мръкване се спрели на нощувка край голямо езеро. Най-младият наклал огън. Хапнали братята каквото бог дал, пийнали си водица и когато се наканили да спят, най-големият рекъл:
Спете вие, пък аз ще ви пазя.
Заспали братята. А посред нощ водата на езерото се разлюляла. Най-големият брат видял, че из езерото изскочил един страшен змей и се втурнал към него. Ала царският син извадил меча си и му отсякъл главата завчас. Сетне му отрязал ушите и си ги сложил в джоба, а пък главата и туловището хвърлил в езерото.
През това време братята му спели и нищо не усетили. Когато се разденило, братът, който ги пазел, ги събудил, ала нищо не им казал.
Тръгнали пак. Вървели, вървели, замръкнали край друго езеро и спрели там да нощуват. Тази нощ средният брат останал да пази.
Посред нощ откъм езерото се зачул голям шум, водата се разпенила и из нея изскочил змей с две глави. Втурнал се той към братята да ги глътне. Ала царският син, който бодърствувал, извадил меча си и — храс! прас! — отсякъл му и двете глави. И той отрязал ушите и ги прибрал, а главите и туловището хвърлил в езерото. Пък другите братя дълбоко спели и нищо не разбрали.
На ранина той ги събудил и тримата си продължили пътя. Вървели, вървели все из пущинаци и диви места. На мръкване се добрали до едно езеро и отседнали да нощуват край него. Най-младият запалил огън, похапнали на две на три и двамата по-големи братя легнали да спят, а най-младият останал да ги пази.
Посред нощ откъм езерото нещо страховито заревало, надигнала се голяма вълна и плиснала на брега, та едва не угасила огъня. Гледа царският син — из водата изскочил един триглав змей и се втурнал към братята да глътне и тримата наведнъж. Ала най-малкият брат го дочакал, без да трепне. Развъртял се с меча — на три замаха и трите глави му отсякъл. Сетне отрязал ушите, прибрал ги, а главите и туловището хвърлил в езерото.
Ала от голямата вълна огънят загаснал. Измокрила се и праханта, що носел младият брат. И тръгнал да дири огън. Тук, там — къде ти огън из тоя пущинак. Покачил се на едно високо дърво да огледа по-надалеч. Не щеш ли — зърнал наблизо между дърветата блещука светлина. Спуснал се царският син към онова място. Вървял, вървял и все му се струвало, че огънят е на един хвърлей камък, а не може да го достигне. Най-сетне дошъл до една пещера; пред входа и — голям огън, а край него насядали деветима великани, пекат на шиш двама човеци. Сепнал се царският син, понечил тихичко да се измъкне гърбом, ала настъпил едно сухо клонче и великаните го усетили. Тогава той събрал цялата си сърцатост, приближил се до огъня и рекъл:
— Добър вечер, побратими! Отдавна ви диря.
— Дал ти бог добро, ако си ни приятел — отговорили му те вкупом.
— Приятел съм ви до гроб! Живота си за вас давам!
— Е, щом е тъй, седни да вечеряш, пък после ще те водим на лов.
Седнал нашият юнак край огъня. Великаните му подали няколко големи къса човешко месо. Пък той започнал да ги заглавиква с приказки и без да го видят, хвърлял месото зад гърба си.
Като се наяли, великаните рекли:
— Хайде сега да вървим на лов, че и утре е ден, ще трябва да се яде. Тук наблизо има един престолен град. Повече от година време как от него се прехранваме. Сега пак там ще идем.
Повървели малко ли, много ли — наближили града. Двама великани изскубнали пътьом по една стара елха и понесли елхите на рамо. Като дошли до градската стена, опрели на нея едната елха и рекли на новия си побратим:
— Качи се горе на стената. Ние ще ти подадем втората елха да я прехвърлиш от другата страна, та по нея да влезем в града.
Качил се царският син на стената и вика отгоре:
— Не ми е по силите да прехвърля тази голяма елха. Нека някой от вас дойде, че да ми помогне.
Един от великаните се покатерил, хванал за върха другата елха, прехвърлил я и заслизал по нея. А царският син с меча — мигом му отсякъл главата. Строполил се великанът на отвъдната страна, без да каже „ох“, а юнакът викнал.
— Сега качвайте се един по един. Аз ще ви прехвърля.
Глупавите великани не разбрали какво е станало с техния брат и един по един се закатерили по елхата. Щом някой прекрачел стената, царският син — прас! — по врата. Така натръшкал всички великани.
Като свършил тая добра работа, тръгнал той из града да го разгледа. Улиците — пусти, никъде жива душа. Най-сетне забелязал, че в прозорчето на една висока кула проблясва светлинка. Отворил портата и се заизкачвал по стълбите. На върха на кулата влезнал в една стая, където горяла свещ и — що да види? Цялата стая наредена подредена само в коприна и кадифе, в злато и сребро, а на едно легло спи невиждана хубавица. Заплеснал се по нея юнакът, очите си не можел да откъсне. Изведнъж гледа: по стената пълзи страшна змия, зинала вече да глътне момата. Изтичал той и като ударил звяра, заковал го за стената с меча си.
— Боже! — сторил клетва той. — Нека ничия ръка, освен моята, да не може да изтръгне тоя меч.
Като рекъл това, побързал да си иде при братята, докато не са се разбудили. Пристигнал навреме и щом се разденило, събудил ги. Тръгнали тримата братя и скоро най-младият ги извел на пътя за престолния град.
А всяка сутрин царят обхождал безлюдните улици и проливал горчиви сълзи, защото великаните били отвлекли много народ и малко поданици вече му останали. Нея сутрин той пак излезнал из града. Като наближил градската стена, видял, че под нея лежат обезглавени труповете на деветимата великани-людоеди. Зарадвал се царят до немай-къде. Пита-разпитва кой е сторил това юначество — всички вдигат рамене. В това време изтичали придворни и му казали, че една голяма змия едва не изяла щерка му. Побързал царят към дворцовата кула и що да види? Над леглото на царкинята змията прикована с меч. Понечил да го издърпа — не може. Повикал най-силните си слуги. Опитали се и те — никой не можал да изтръгне меча от стената.
Тогава царят разпратил вестоносци из цялото царство да обявят неговата воля: онзи юнак, който е убил деветимата великани и змията, да се обади; ще получи голяма награда и царската щерка за жена. Освен това царят наредил във всички крайпътни кръчми да питат и разпитват пътниците дали не знаят нещо за юнака. Ако някой разбере нещо, веднага да обади в двореца, ще получи също голяма награда.
В една такава кръчма влезнали да си починат и похапнат тримата царски синове. След като се навечеряли, дошъл кръчмарят при тях на разговор и започнал да се хвали с юначеството си. А сетне ги попитал:
— Ами вие с какво юначество можете да се похвалите?
Най-големият брат заразправял какво му се случило през първата нощ в планината и извадил, та показал змейовите уши. Подир него и средният разправил за двуглавия змей и показал ушите му.
Тогава кръчмарят попитал най-младия какво юначество е сторил?
— А че и аз мога нещичко да ви покажа — отговорил най-младият и разправил своите премеждия: за триглавия змей, за великаните и за змията — всичко подред.
Братята много се почудили, а кръчмарят изтичал в двореца да каже, че е намерил незнайния юнак. Царят го наградил богато и изпратил хората си да доведат тримата братя. Като дошли, той попитал най-младия:
— Ти ли беше тоя юнак, що уби човекоядците и спаси щерка ми от смърт?
— Аз, царю честити.
— Ела тогава да видим ще ли извадиш меча, с който е закована змията о стената.
Отишли в кулата и царският син без никаква мъка издърпал меча и си го сложил в ножницата. Тогава всички повярвали, че наистина той е убил великаните и змията.
Царят оженил юнака за щерка си, а на братята дал богати дарове. Много искал и те да останат при него. Ала те му разправили кои са и какви са, защо са тръгнали по света. Казали му също, че били женени и си имали деца, та ще се върнат вече да ги видят. Тогава царят ги пуснал да си идат при своите.
Минало доста време. Царският син все си мислел за сестрите си. Щяло му се да тръгне пак да ги дири, ала младата му жена плачела и не го пускала.
Един ден царят се наканил да иде на лов. Повикал зет си и му рекъл:
— Ти остани дома да пазиш да не се случи нещо. Ето ти девет ключа от девет стаи в двореца. Можеш да отключиш осемте. В тях ще видиш какво голямо богатство съм събрал. Ама най-крайната не отключвай, защото иначе много зле ще си изпатиш!
Отишъл царят на лов. Останал зет му да пази двореца и от нямане що да прави, рекъл да види какви съкровища има тъст му. Отключил една подир друга осемте стаи — пълни със злато и сребро, драгоценности и юнашки доспехи. Накрай дошъл до деветата стая и си помислил:
„Никога от нищо не съм се уплашил. Защо пък сега ще ме е страх да влезна в тая стая?“
Отключил я. Гледа: вътре седи един човек, окован в желязо; ръцете му с четири синджира вързани за шията; пред него по златен жлеб струи вода и се излива в златно корито; а наблизо — гърне, украсено с драгоценни камъни.
Иска човекът да пие, ама синджирите не му дават да се мръдне.
Видял това царският зет и от изненада се отдръпнал. А човекът му рекъл:
— Моля ти се, юначе, влез.
Пристъпил нашият юнак, а окованият му се примолил:
— Подай ми гърнето да глътна водица. За награда ще ти дам още един живот.
Смилил се царският зет, подал му гърнето да утоли жаждата си и го попитал:
— Кажи, за бога, как ти е името?
— Казвам се Баш-Челик. А сега ако ми дадеш още веднъж да пия, ще ти подаря втори живот.
Царският зет му дал да пие и понечил да си тръгне, ала Баш-Челик му се примолил:
— Върни се, юначе. Ти вече две добрини стори. Стори още една. Ще получиш от мен трети живот, ако напълниш гърнето с вода и ми го излееш на главата.
„Охо! — рекъл си царският зет. — Три живота ми дава. И аз си имам един — та четири. Това не е зле!“
Напълнил гърнето с вода и я излял връз главата на окования. Щом водата го обляла, сила голяма добил Баш-Челик. Напънал се, строшил железните обръчи, гдето стягали шията му, скъсал синджирите и скочил на крака. В миг разперил крила и изхвръкнал из стаята. В това време в градината се разхождала царкинята. Грабнал я Баш-Челик и отишъл, та се не видял.
— Ах, какво направих аз, неразумният! — проплакал царският зет.
Като се върнал царят от лов, зет му разправил всичко, както си е било. Царят закършил ръце, заскубал си брадата, заудрял си главата от мъка. Ама със сълзи злото не се поправя.
— Не ми се сърди, тате! — замолил му се юнакът. — Не тъгувай! Ще намеря аз тоя Баш-Челик, ако ще би вдън земя да се скрие, и ще си върна жената.
Ала царят поклатил глава:
— Хич и не се опитвай! Ти не знаеш кой е Баш-Челик. Много войска изгубих аз, докато го уловя. По-добре остани при мен, че няма кой да наследи царството. А пък аз съм стар и може скоро да умра.
Юнакът не отстъпил и царят трябвало да склони. Без да се бави, царският зет се стегнал за път, яхнал своя кон и тръгнал по белия свят да дири неблагодарния грабител. Много път изходил, много страни избродил. Най-сетне дошъл в един непознат град. Тръгнал по улиците. Слуша — някой го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
Влезнал той в двора на един дворец и кого вижда насреща си? Най-голямата сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на змейовете.
— Мъжът ми е змей — рекла тя. — Я, братко, по-добре да те скрия, че той много е ядосан на своите шуреи, та да не ти стори нещо лошо.
Като наближило време да си дойде змеят, сестрата скрила гостенина и коня му.
Долетял змеят — всичко в двореца светнало, заблестяло. Веднага повикал жена си:
— Жено, на човек мирише. Казвай скоро кой е тука?
Сестрата отрекла да има някой човек, бърже му подала вечерята и го заглавикала с приказките си. Поговорили за това-онова, по едно време изтънко го запитала:
— Я ми кажи, ако дойде някой от братята ми да ме види, какво ще му сториш?
— Двамата по-големи ще убия, а най-малкия няма да докосна.
— Дошъл ни е на гости моят най-малък брат.
— Доведи го веднага тук!
Излязъл най-младият брат, прегърнали се със змейския цар, разцелували се и седнали да ядат и пият. Гостът му разправил всичко, както си е било и защо е тръгнал по света. А зет му рекъл:
— Що си намислил ти? Опазил те бог! Когато прехвръкна оттук Баш-Челик с твоята жена, аз го посрещнах със седем хиляди змейове и нищичко не можах да му сторя. Откажи се! Ще ти дам злато и сребро, колкото ти душа иска, па си върви дома по живо, по здраво.
Ала царският син не скланял. Като разбрал зетят му, че не може да го отклони от това, що си е наумил, изскубнал едно перо от крилото си и му заръчал:
— Ето ти това перо. Като ти дотрябва помощ, загрей го и в същия миг аз ще долетя при тебе с цялата си войска.
Взел царският син перото и на заранта тръгнал на път. Вървял, вървял, отишъл в друг град. Чува, че някой го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!
Влезнал той в двора на един дворец, а насреща му — средната сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на соколите.
— Той скоро ще се върне — рекла тя, — та по-добре да те скрия, че где да знам как ще те посрещне. Не обича той братята ми.
Така и сторила.
Ето че подир малко долетял мъжът и. От силата му целият дворец се раздрусал.
— Жено, на човек ми мирише. Казвай скоро кой е тук?
Сестрата му казала, че няма никакъв човек, дала му веднага да вечеря и го заглавиквала с приказките си. Поговорили за това-онова. По едно време тя го попитала:
— Ами ако някой от братята ми дойде, какво ще му сториш?
— Двата по-големи ще убия, а малкия с радост ще посрещна.
Когато сестрата му казала, че е дошъл най-младият и брат, той и рекъл веднага да го доведе. Прегърнали се, разцелували се, седнали на трапезата. Шуреят разправил откъде иде и накъде отива. А соколовият цар почнал да го придумва:
— Недей ходи по-нататък! В оня ден, когато Баш-Челик открадна жена ти, мина оттук. Излязох насреща му с пет хиляди отбор соколи. Бихме се, кръв до коляно проляхме, ама нищичко не можахме да му сторим. Пък ти самичък как ще го надвиеш? Чуй моя съвет: вземи от съкровищата ми колкото щеш и се върни, докато още главата ти е на раменете.
— Благодаря, ти зетко! Ама аз съм решил да не се връщам без жена си — отвърнал му юнакът, пък на ума си рекъл: „Та нали си имам освен моя живот още три други?“
Като разбрал соколовият цар, че не ще уговори шурея си, изскубнал едно перо от крилото си и му го дал с тия думи:
— Ако ти се случи някаква беда, загрей това перо и аз начаса ще ти се притека на помощ с цялата си войска.
Взел царският син перото и на заранта продължил пътя си. Стигнал в един град. Върви по улиците и чува, че някои го вика:
— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора.
Погледнал, погледнал — насреща му най-малката сестра. Прегърнали се, разцелували се, питат-разпитват се един друг:
— Кой е твоят мъж?
— Мъжът ми е царят на орлите. Я чакай да те скрия, че скоро ще се върне, пък той не обича братята ми — рекла сестрата и направила, каквото трябва.
Ето ти, подир малко долетял орловият цар. От силата му земята запъшкала, дърветата се огънали. Пита той жена си:
— На човек ми мирише. Казвай кой е тук!
И тя скрила от него. Седнали да вечерят, а сестрата хитро го подпитва:
— Ако някой от братята ми дойде на гости, какво ще му сториш?
— Двамата по-големи ще убия, а на най-малкия ще помогна с каквото мога.
Извикала тя брат си. Прегърнали се зет и шурей, разцелували се, седнали да ядат и пият и да се разговарят. Царският син разправя неволите си, а царят на орлите го придумва:
— Я зарежи, братко, тоя проклетник! Остани при мене, добре ще живееш!
Ала гостът си знае своето. Като разбрал орловият цар, че шуреят му не скланя, изскубнал едно перо от крилото си и му рекъл:
— Настигне ли те голяма беда, загрей перото и аз ще дойда на помощ с цялата си войска.
Взел юнакът перото и на заранта тръгнал да дири Баш-Челик. Много земи изходил, морета и океани пребродил. Най-сетне, когато вече умората съвсем го била съборила, навлязъл в една висока планина със страшни озъбени канари. И там, сред пущинак в една тъмна пещера намерил своята невеста.
Като го видяла, тя хем се зарадвала, хем се уплашила, хем се учудила и го попитала:
— За бога, кажи как попадна в тоя див край, където човешки крак не е стъпвал?
Той и разправил всичко от игла до конец, па и рекъл:
— Хайде, жено да бягаме!
— Къде ще бягаме? Баш-Челик веднага ще ни стигне — теб ще убие, мене ще затрие.
Ама царският син придумал жена си и хукнали да бягат. Баш-Челик веднага угадил, втурнал се и скоро-скоро ги настигнал.
— Ей, юначе! — вика той още отдалеч. — За пръв път ще ти даря живота, както ти бях обещал. А сега върви си, откъдето си дошъл, и кракът ти да не е стъпил вече тук, че жив няма да останеш!
Грабнал Баш-Челик царкинята и я отвел. Останал царският син самин сред пущинака, кърши ръце, мисли-премисля. Накрая решил да се върне и да опита пак да си вземе невестата. Изчакал Баш-Челик да излитне от пещерата и придумал жена си да бяга. Ама Баш-Челик веднага ги угадил и ги настигнал. Извадил една стрела и изкрещял така, че планината отекнала:
— Ей, юначе! От какво искаш да умреш: от стрела или от меч?
Царският син започнал да моли за пощада.
— Добре! Подарявам ти втория живот, ама вече да не си ми се мяркал, че ще те убия на място — изрекъл това Баш-Челик и отнесъл царкинята. А юнакът останал самин в пущинака да мисли как да отърве невестата си:
„Защо пък да се боя? Та нали имам още два живота: единия мой и другия, който той ми подари.“
Преспал в гъсталака, а на заранта се върнал в пещерата. Много придумвал той жена си, защото нея я било страх от Баш-Челик. Накрай склонила. Хукнали да бягат, ама проклетият дявол пак ги надушил, настигнал ги и заревал с цяло гърло така, че от канарите цели скали се затъркаляли:
— Стой! Вече няма прошка!
Царският син започнал да го моли за пощада. Подир много молби Баш-Челик рекъл:
— Помниш ли, обещал ти бях да ти подаря три живота? Ето, сега си взимам и третия, последния, що ти бях дал. Върви си дома и пази си живота, който имаш от майка си даден!
Няма как! Срещу такава сила не се излиза. Тръгнал си царският син жален-печален, мисли и въздиша, що да прави сега? Насред път изведнъж се сетил за перата на зетьовете си и решил:
„Ще се върна за четвърти път. Пък ако Баш-Челик пак ни настигне, ще викам зетьовете на помощ.“
Върнал се и издебнал, когато Баш-Челик излетял из пещерата. Разправил на жена си за своите зетьове и я придумал:
— Да бягаме, пък каквото ще да става! — рекъл той.
Ала Баш-Челик ги подушил и се втурнал да ги гони. Още отдалеч се провикнал така, че планината забоботила, земята изохкала:
— Стой, юначе! Все едно — не можеш ми убягна!
Царският син извадил трите пера и огнивото; стъкнал огън и нагрял перата. В това време Баш-Челик настигнал бегълците и с един замах разсякъл юнака на две половини. Едва сторил това злодейство, ето че небето се затъмнило, слънцето се скрило — долетели змейският цар със своите змейове, соколският цар със своите соколи, орловият цар с орлите. Сдавили се те с Баш-Челик на люта битка. Рукнали реки от кръв, проехтели усоите от смъртни писъци. Ама накрая Баш-Челик се изхитрил — грабнал царкинята и се скрил в дъното на пещерата си.
Събрали се тримата царе край разсеченото тяло на своя шурей. Огледали го и намислили да го съживят. Попитали най-6ьрзите соколи, орли и змейове: кой от тях най-скоро ще донесе вода от река Йордан?
Аз мога за половин час — рекъл един сокол.
— А аз — за четвърт час — рекъл един орел.
Пък аз — за девет секунди — рекъл един змей.
Викнали му царете в един глас: — Хайде тогава, бързай!
Напрегнал змеят огнената си сила и подир девет секунди донесъл вода от река Йордан. Щом полели юнака с тая вода начаса той скочил на крака, сякаш нищо не е било.
Тогава зетьовете започнали да го съветват:
— Върви си сега у дома и се благодари, че този път се спаси от смъртта!
Ала царският син бил упорит и им отговорил, че пак ще се опита.
— Недей повече отива при Баш-Челик, че сигурно ще погинеш!
— Не мога с празни ръце да се върна. По-добре да умра.
— Е, щом така си решил, то първо накарай жена си да разбере от Баш-Челик къде се крие силата му, пък после ела и ни кажи, че да ти помогнем. Иначе не може — посъветвали го царете.
Промъкнал се царският син скришом при жена си и я подучил да разбере от Баш-Челик къде му е силата.
Като се върнал Баш-Челик в пещерата, царкинята започнала хитро да го подпитва:
— Кажи ми къде ти е силата, та си така непобедим?
— Силата ми е в меча — отвърнал той.
Взела тя да се моли на меча, кланя му се, целува го. А Баш-Челик се смее и говори:
— Глупава жено! Не е в меча силата ми, а в тая стрела.
Взела царицата да се моли на стрелата, кланя и се целува я. А Баш-Челик и казва:
— Ей, жено! Дали някой не те е подучил да ме изпиташ?
Тя започнала да се вери и кълне, че никой не я е подучвал:
— Пък и кой ли ще дойде в тия пущинаци? Нали ти посече мъжа ми?
— Щом толкова тачиш моята сила, ще ти кажа истината: далеч оттук има една висока-висока планина: там живее една лисица, а в нейното сърце се гуши едно пиле. Ето, в него е скрита силата ми. Ала не е лесно да се улови лисицата, защото тя може да се превръща в разни животни.
На заранта, щом Баш-Челик излитнал, дошъл царският син и царкинята разправила какво е чула. Отишъл той право при зетьовете си и им казал, каквото знаел. Веднага царете събрали войските си и полетели към планината. Там орлите със силните си очи видели лисицата и се спуснали да я уловят. А тя се затичала към едно езеро и пътьом се превърнала на шесткрила дива патица. Втурнали се подире й соколите, преградили и пътя към езерото. А тя се превърнала на чучулига и се извисила до облаците. Полетели подире и змейовете. Ха-ха — да я хванат! А тя пак се превърнала на лисица, понечила да се шмугне в една дупка, ала орлите я преварили и я уловили.
Запалил царският син огън; разсякъл лисицата, разрязал и сърцето, извадил птицата и я хвърлил в огъня, там тя изгоряла, Баш-Челик издъхнал. А царският син си взел невестата и двамата се върнали при баща и.

За кого пеело пилето

Хърватска народна приказка

Вървели през гората двама приятели и слушат — пее, та се захласва едно пиле.
Първият рекъл:
— Я слушай, приятелю, колко хубаво пее за мене това пиле.
— Не за тебе пее то, ами за мене — отвърнал вторият.
— Хайде де! За такъв глупак ще седне да пее.
— Ти си глупак! А то за мене пее.
От дума на дума се скарали, заругали се, та се сбили. Щом се върнали, първият отишъл право при съдията да се оплаче, че се скарал с приятеля си и оня го набил. Разправил му всичко как е било и рекъл:
— Господин съдия! Защити ме, осъди тоя побойник! А пък аз ще ти се отплатя. Още тая вечер ще ти доведа един хубав вол. Ще ти го подаря, само да не изкараш, че моят неверен приятел е прав.
— Не бой се! — отговорил съдията. — Твоят приятел няма да спечели делото. Иди дома и доведи вола. А утре заран ела в съдилището да ви отсъдя.
Отишъл си човекът весел, клати глава и се заканва: „Ще те науча аз тебе за кого пееше пилето!“
Ето че след малко при съдията иде вторият и се моли:
— Справедливи съдия! Ваша милост! — Тъй и тъй …
И разправил с най-малки подробности как вървели през гората с приятеля си, как чули едно пиле, което пеело зарад него, а пък приятелят му заспорил, че за него пее; как се скарали и сбили. Всичко подред.
— Вземи моята страна, господин съдия, и осъди оня побойник и глупак. Ако ми дадеш дума, че той ще загуби делото, още тая вечер ще ти докарам един угоен шопар като подарък.
— Харно, добри човече! — отговорил съдията. — Обещавам ти, че твоят приятел няма да спечели делото. Ти си иди сега дома и доведи шопара, а утре ела в съдилището да ви отсъдя.
През нощта двамата приятели един подир друг тайничко донесли на съдията всеки своя подарък и се върнали спокойно дома: всеки си мислел, че ще спечели делото и ще научи другия на ум и разум.
На заранта в уречения час и двамата се явили пред съдията да ги съди. А пък съдията ужким не ги познава, пита ги:
— Какво искате? Защо сте дошли? — Справедливи съдия, така беше и така беше…
И всеки разправил с най-малки подробности какво го е довело в съда.
— Молим те да ни съдиш и справедливо да отсъдиш за кого пееше пилето?
— Приятели мои! — рекъл им съдията. — Обещайте ми да се помирите като люде разумни и аз ще ви кажа за кого е пеело пилето. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме, господин съдия! Кажи по-скоро за кого пееше пилето?
— И двамата се лъжете, драги приятели. Пилето, което сте чули да пее в гората, не пееше за вас.
— Ами за кого, господин съдия?
— За мене пееше пилето, за вашия мъдър и справедлив съдия.
— Благодарим, ваша милост! — отвърнали тъжителите. Тръгнали си те за дома придобрени. По пътя от дума на дума разбрали кой какво е сторил и се съгласили, че на истина пилето в гората е пеело за господин съдията, щом като е получил подарък вол и шопар.