Защо на Заю-Баю му е цепната устната

Воеводинска народна приказка

Една вечер Заю-Баю вървял по горската пътечка и си подсвирквал весела песничка. Той отивал на имен ден у тъща си, която живеела край една зеленчукова градина — само да се пресегне, набирала зеле, моркови, цвекло и всякакви други благини. Та знаел нашият хитрец, че тя добре ще го нагости и затова му било така весело на душата. Не щеш ли — насреща из храсталака се изстъпил един лъв.
— Ей, малкия — изръмжал царят на зверовете, — днес съм много гладен, затова ще те изям.
— Ва-ва-ваше царско ве-ве-величество — заекнал от страх Заю-Баю, — не съм достоен аз за твоята царска трапеза. Като ме изядеш, няма да се наядеш. По-добре ме пожали, не ме изяждай. Пък аз ще ти се отплати, като ти намеря някакъв по-едър лов.
— Право казваш — няма много нещо у тебе за ядене. Ала откъде ще ми намериш повечко месо?
— Аз нали все скитам насам-натам, дългите ми уши чуват надалеч какво има и какво няма. Ще ти обадя къде има добър лов.
— Добре Върви, не се май и се постарай да изпълниш обещанието си! Защото, ако ме излъжеш, ще те намеря и с един удар на лапата си ще те сплескам.
Отдъхнал си Заю-Баю, изтрил си студената пот от челото и се затичал. Вече не си подсвирквал, ами си мислел как да изпълни дадената дума. Стигнал до едно тресавище, обрасло в тръстика, обвито в мъгла. Зайко и без туй си бил късоглед, а сега вече нищо не виждал и вървял наслуки.
За зла чест налетял на един тигър, който се гушел сред тръстиките, дебнейки някое животно, за да се навечеря.
— Ха-ха! — изсмял се кръвникът. — Тебе ще е глътна на един залък, та да ми се отвори охота за ядене.
— Гос-гос-господин тигър — започнал пак да заеква клетият Заю-Баю, — какво съм аз за теб? Една хапка. Ако се смилиш над мен, обещавам ти в най-скоро време да ти доведа голям лов.
— Обещаваш ли? — жълтите очи на тигъра запламтели от стръвност. — Само пази се да не ме излъжеш, защото ще те намеря и ще си изпатиш!
— Давам ти честна дума, че ще сдържа обещанието си. Ти се скрий в тая тръстика и не мърдай! Аз ще ти доведа едър лов. Щом извикам: „Ето ти месото!“, изскочи без забава и се хвърли отгоре му. Какво ще правиш подир това, ти знаеш по-добре от мен.
— М-м, харно! Иди и бърже доведи този едър лов, защото съм много гладен. — Тъй рекъл тигърът и се мушнал между тръстиките да чака и дебне.
А Зайко хукнал обратно по пътечката, откъдето бил дошъл. Скоро той намерил лъва, който все още обикалял на празно из гората и ръмжал свирепо от глад.
— Царю честити! — издумал задъхано Заю-Баю. — Върви след мене, ще те заведа при голямото месо.
Зарадвал се царят на животните и тръгнал подир заека. Като наближили тресавището, Заю-Баю дал знак на лъва да пристъпва по-тихо.
— Там — пришепнал той и посочил тръстиките — се е спотаил твоят лов. Сега не можеш да го видиш, защото има гъста мъгла. Ала аз ще го накарам да напусне скривалището си и щом извикам: „Ето ти месото!“, хвърли се върху него и го разкъсай. И запомни, че честно съм си изпълнил дадената дума.
Зайко се приближил до мястото, където бил залегнал тигърът, и тихичко му рекъл:
— Ето, господин тигър, доведох ти голям лов. Ти може би не го виждаш добре, защото мъглата е много гъста. Бъди готов и щом извикам: „Ето ти месото!“, излез и скочи отгоре му! И запомни, че съм си удържал дадената дума.
Тигърът се издигнал, готов за скок. В гъстата мъгла двата звяра не можели добре да се различат кой какъв е; на всеки от двамата се мержелеело нещо голямо и си казвал: „Браво на този хитър заек! Гледай ти, какъв едър лов ми докара!“
Щом Заю-Баю извикал: „Ето ти месото!“, лъвът и тигърът се хвърлили един срещу друг, заслепени от жажда за кръв. Сграбчили се те в смъртна борба: хапят се, дерат се. Страховит рев и олелия огласили гората. Всичко живо се изпокрило; задрямалите дървеса се разтреперили… Ала никой от двата звяра не искал да отстъпи. Те вече съвсем разсвирепели, защото си били нанесли дълбоки рани.
Пък заекът тичал около тях и току ги насърчавал:
— Захапи го за гърлото! — Разпори му с нокти корема!
И наистина, в безумното си ожесточение те го послушали: лъвът прегризал гърлото на тигъра, а тигърът в предсмъртните си гърчове разкъсал с острите си нокти корема на лъва.
Паднали мъртви един връз друг двата могъщи звяра.
Като видял, че с хитрост е надделял над безмилостните и врагове, Заю-Баю се възрадвал до немай-къде. Скочил върху мъртвите зверове, изпъчил се гордо, озъртайки се дали някой не е видял геройството му. И какво? — Само една стара кукумявка, която била кацнала на близкото дърво, видяла голямата борба. Тя запремигала с кръглите си очи, поклатила одобрително глава и изкрякала:
— Браво, Зайко Дивогорски! Ще разказвам дорде съм жива на всички за големия ти ум и хитрина.
А Заю-Баю, като чул тази похвала, се зарадвал още по вече. Хванал се за коремчето и се раздрусал от прещастлив смях. Смял се, смял се, та чак устната му се разцепила.
След като се насмял до насита, тръгнал да върви закъдето по-рано се бил запътил. В къщичката на тъща си намерил цялата рода, събрана на честна трапеза. Като го видели с такава окървавена уста, всички помислили, че се избавил от някакво голямо премеждие, каквото често се случва с без защитните зайчета. Ала когато Заю-Баю им разправил за юначния си подвиг, гостите наскачали радостни, излезли на полянката и заиграли ситно заешко хоро. Скачали, тропали до късна среднощ.
Оттогава всички синове, внуци и правнуци на Заю-Баю започнали да се раждат с цепната устна и така си продължава до ден-днешен. Ала зайците не се смущават от това, не смятат цепнатата си устна за грозен недъг — гордеят се с нея, защото им напомня за геройството на техния хитроумен пра-пра-прадядо.

Животворна вода

Една селянка останала вдовица с три невръстни момчета. С голям труд ги отгледала; те израснали добри момци, да им се радва на старини и да я облажават съседите. Най-големият станал войник, избродил много близки и далечни страни и след като се навоювал, завърнал се в родното си село с изпъчени гърди, покрити с медали за храброст; средният изучил в град Краков много науки и си дошъл в село с вирнат нос; а най-малкият, викали го Мачей, останал да гледа старата си майка и да се занимава със земеделие. Затова братята му го смятали за неук и прост; дори понякога го наричали глупак, ама зад гърба му, защото той прехранвал с труда си цялото семейство и освен това от земеделската работа бил станал по-силен и от двамата. Затова под вдовишката стряха царували мир и лю6ов.
Ала ето че един ден старата майка легнала тежко болна от незнайна болест. Макар че синовете и добре се грижели за нея, не могла да се привдигне и отивала все по на зле. Викали какви ли не лечители никой не и помогнал. Като се чудели и маели какво да правят, една стара знахарка им рекла:
— Има лек за вашата майка, ама надали ще можете да го донесете.
— Ти само ни кажи какво е, ние ще го намерим — отговорили синовете, — пък ако ще би имота си да продадем, голи и боси да тръгнем.
— Слушате добре тогава и запомнете това, що ще ви кажа. Ако поръсите с животворна вода майка си, начаса ще оздравее. Тая вода може и мъртвец да възкреси. Ама много трудно е да се сдобие човек с нея. Като вървиш все към изгрев слънце, на седем дни път оттук ще стигнеш до една висока планина — Съботната планина я наричат хората. На най-високия и връх се виши старо-прастаро дърво сребро.чисто, което говори по човешки. Изпод неговите корени извира животворната вода. Само че да се стигне до извора не е така лесно и много опасно е. Човек трябва да надвие всички смъртни грехове. Който се наеме да отиде дотам, трябва да тръгне по една стръмна и каменлива пътечка и да върви все напред, без да спира, без да се озърта назад и настрани, каквото и ла чуе, каквото и да види. Защото погледне ли настрана, отбие ни се от пътеката, веднага ще се вкамени. А пътя му ще преграждат какви ли не нечисти сини, за да го погубят. Мнозина са тръгвали за там, ала никой досега не се е върнал.
Изрекла това бабичката и си тръгнала. А братята веднага седнали да се сговарят: всеки искал да иде да донесе животворната вода. Най-големият брат надделял. Изстъпил се и рекъл:
— Вие чухте, че за тая работа се иска смелост. Аз неведнъж съм гледал смъртта в очите, без да трепна. Няма и сега да се уплаша, каквото и да ми се изпречи на пътя. Аз ще отида, а вие останете да наглеждате майка ни, докато се завърна с животворната вода.
Другите братя се съгласили.
Без да губи време, войникът запасал меча си, метнал през рамо войнишката торба и се упътил да дири Съботната планина.
Минали две седмици — от големия брат никаква вест. Решил средният брат да тръгне животворна вода да донесе и брат си да доведе.
— Аз съм учен и умен. Зная всички коварства на нечистите сили. Аз отивам, а ти остани да гледаш майка ни! — рекъл ученият брат, сложил в студентската си чанта храна и някаква книга със заклинания и тръгнал.
Изтекло уреченото време — нито единият, нито другият брат се връща.
„Сигурно са загинали — рекъл си Мачей. — Ами я аз да се опитам да донеса животворна вода, мама да излекувам и да намеря гробовете на братята си.“
Помолил той съседите да наглеждат болната, нарамил косата, взел малко храна за из път и тръгнал към Съботната планина. Вървял, вървял все към изгрев слънце, прекосил три буйни реки, преминал три вековни гори, на седмия ден привечер стигнал до полите на Съботната планина. Като вдигнал глава да погледне върха и, шапката му паднала — толкова висок бил той.
Закрачил Мачей по каменистата пътечка, която се виела през здрачна клисура стръмно към върха. Не бил изминал и десетина крачки, изведнъж чул зад гърба си глас:
— Хей, момко, накъде отиваш? Объркал си пътя…
Тъкмо Мачей понечил да се обърне да види кой го вика, спомнил си думите на старата знахарка и продължил да върви направо. Подир някое време ненадейно пред него изникнал един червенокос човек, облечен в черни дрехи, шити по стара немска мода.
— Добър вечер! — поздравил мазно той, като си свалил триъгълната шапка. — Накъде сте се запътили, приятелю?
Към върха — отговорил Мачей. — Отивам за животворна вода.
— И аз отивам по същата работа. Да вървим заедно, ще ни бъде по-весело.
Повървели малко, стигнали до едно разклонение; пътят, които се отбивал наляво, бил широк и равен.
— Я да тръгнем по тоя път! Вижте колко е удобен. Защо ще си късаме дрехите из тия трънаци и камъни? — посочил любезно непознатият встрани.
Без да се спира и оглежда, момъкът поклатил глава и отвърнал:
— Вие вървете по него, а моят път е право нагоре.
Спътникът му започнал да го придумва, дори силничко го дърпал за ръкава, ала Мачей помнел добре съвета на бабичката, отскубнал се и без да продума повече, продължил по стръмната пътека, като гледал все напреде си.
Непознатият изрекъл някакво проклятие и се стопил в мрачината тъй ненадейно както се бил появил. Момъкът си отдъхнал и много се зарадвал, че се отървал от тоя нежелан другар. Защото веднага се досетил, че той ще да е дяволът. Маче6 неведнъж бил чувал да разправят, че в такива старомодни немски дрехи нечистият често се завирал между хората, за да им пакости.
Както Мачей си вървял и мислел за тая зла среща, изведнъж зад гърба си дочул страшен шум, трясък, вой и викове:
— Ей го! Дръжте го! Убий те го!
Някой го дръпнал за дрехата, нещо го захапало за крака, ала сърцатият момък не се уплашил и само ускорил крачките си. Виковете полека, полека заглъхнали. Изведнъж ярка светкавица прорязала звездното небе, планината потреперила от силен гръм и цялата клисура пламнала. Вековни дървета горели, пращели и рухвали с трясък, огнена стена преградила пътя на момъка.
„И това ще да е една от лукавщините на нечестивия, иначе как тъй от ясно небе гръм ще удари?“ — помислил си Мачей.
Вместо да се уплаши, той смело закрачил право към средището на пожара. Огнени езици съскали и облизвали стъпките му, смраден дим го стискал за гърлото, а нашият момък все вървял и вървял, докато най-после огнената завеса изтъняла и през нея се провидял върхът — на един хвърлей камък. Ала сега нова пречка: висока гладка канара препречвала пътя и под нея се било проснало едно седемглаво чудовище. Щом зърнало момъка, то се изправило настръхнало, заблещило стръвно кръвясалите си очи и засъскало страховито. И пред тая напаст Мачей не отстъпил. Втурнал се напред и замахнал с косата. В същия миг чудовището се провалило вдън земя и на мястото му зейнало гърлото на тъмна пещера.
Момъкът безстрашно влезнал в пещерата и тръгнал опипом в мрачината. Като повървял малко, отпреде му се мярнала светлинка, която с всяка крачка се увеличавала. Скоро Мачей се намери сред една чудно хубава градина: в нозете му ухаели пъстри цветя, овощни дръвчета протягали примамливо към него клонки със сочни плодове, Мачей, макар да усещал, че празният му стомах се гърчи и напуканите от жажда уста се пълнят със слюнка, не се излъгал и не протегнал ръка да откъсне плод.
Като повървял още малко, пътеката го отвела в един прекрасен дворец. Вътре стените били от чисто злато и едри кристали пръскали гальовен светлик. Наоколо били наредени тежки сандъци, пъпни до горе със сребро, злато и драгоценности — сякаш съкровищата на целия свят били събрани тук. Уморените нозе на Мачей потъвали в меки килими, а широки миндери го приканвали да легне да почине. Изведнъж се разнесла приятна музика. Към момъка се втурнали като рояк пеперуди девойки, коя от коя по-красива, и със сладките си гласове завикали:
— Добре дошъл, юначе! Спасителю наш, остани при нас. Ще имаш всичко. Що желае сърцето на човека, и ние ще бъдем твои признателни робини.
Ала момъкът и сега не се поддал на дяволската примамка; махнал с ръка и мигом всички хубавици с ядни викове отлетели нанякъде.
Стигнал Мачей до една голяма желязна врата — на вид тежка, да не я помръднеш. А щом той само я докоснал, тя безшумно се разтворила и в очите на измъчения момък блеснали лъчите на изгряващото слънце. Най-сетне той бил достигнал целта си: на няколко крачки видял многолетното дърво, чиито сребърни листа при лекия утринен повей звънтели тихо и свирепи нечута от никого досега песен; струите на животворния извор, бликащи изпод корените, и пригласяли.
Със сетни сипи Мачей се довлякъл до извора и започнал жадно да пие. С всяка глътка той усещан как в него избликват нови сили, гладът му изчезнал. Скочил бодър и весел на нозе и се заслушал в шепота на дървото:
— Извади, юначе, каната от дъното на извора и я напълни с животворна вода. Откърши вейка от моите клони и по обратния път на всяка стъпка пръскай с нея вода наляво и надясно…
Погледнал Мачей в извора и на дъното съзрял да блести златна кана. Извадил я, загребал вода и преди да си тръгне, откършил една вейка, обсипана със сребърни писта. Щом поръсил желязната порта с вода, тя треснала и се пръснала на хиляди парчета. Из зейналия тъмен проход с писъци излитнало цяло ято прилепи и се зареяни кой знае къде. Момъкът тръгнал по обратния път, гледа — няма ни дворец, ни девойки, ни градина… Скоро се измъкнал от дупката, а тук чудо: дърветата си стояли зелени и прави, сякаш преди малко не е бушувал адски пожар.
Както пеещото дърво му поръчало, така и Мачей направил: на всяка крачка пръскал наляво и надясно с вейката животворна вода. И щом върху някой камък паднела капчица, той се превръщал в човек. Съживеният се протягал, триел очи и казвал:
— Ах, какъв лош сън сънувах! Добре, че ме събуди, момко — и тръгвал радостен и благодарен подир своя избавител.
Колкото по-надолу слизал Мачей, толкова повече камъни лежали по пътеката; всички оживявали и тълпата, която го сподиряла, ставала все по-многобройна. Сред нея се виждали и белобради старци, и голобради младежи, и дръзки рицари, и хубави девойки, и важни господари, и дрипави просяци. Тук били и двамата братя на Мачей.
Когато слезли от планината, някои от съживените, които не били лежали дълго време вкаменени, побързали да си отидат дома, за да зарадват близките си. Ала повечето били омагьосани отдавна и всичките им роднини били вече измрели. Затова те продължили да вървят с тримата братя. Пристигнали живи и здрави в селото. Край леглото на майка си синовете намерили събрани съседките, които били запалили свещи, защото болната вече беряла душа. Но щом Мачей я поръсил с животворната вода, тя отворила очи, усмихнала се и се привдигнала бодра и весела.
А хората, които Мачей избавил, не искали да се делят от него и останали в селото. Скоро всички си построили къщи, завели домакинства и малкото село се превърнало в голям и хубав град. Жителите избрали Мачей за бургмайстер — сиреч кмет — и дълги години той уреждал разумно градските работи. А благодарните люде разнесли надлъж и шир приказката за неговото геройство; до ден днешен всички я помнят и предават от баща на син.

Златоглавка

Живееше някога един крал. Той беше толкова умен, че дори говорът на животните разбираше. Ето как беше го научил. Пристигна при него една старица, донесе му в плетена кошничка риба и рече:
— Заповядай тази риба да я изпържат и я изяж. Тогава ти ще почнеш да разбираш какво си говорят всичките живи твари, които ходят по земята, плуват в морето и летят по въздуха.
Кралят се зарадва, че ще може да знае това, което никой не умее. Той щедро заплати на старицата, повика своя прислужник Иржик и му поръча да приготви рибата за обяд.
— Само гледай, да не си хапнал нито едно парче, защото ще ти отсека главата!
Иржик се учуди на такава забрана.
— Откак съм се родил, такава риба не съм виждал! — помисли си той. — Много прилича на змия. И нима е възможно готвачът да не опита яденето, което готви!
И когато рибата стана готова, Иржик взе едно парче и го изяде. Тогава изведнъж долови тънки гласчета:
— И ние искаме да хапнем от рибата! Дай и на нас едно парченце.
Иржик се озърна. Наоколо нямаше никого, само мухи, които летяха в кухнята. На улицата се разнесе подебел глас:
— Къде отидоха? Къде се дянаха?
По-тънките гласчета отговориха:
— Към воденичаря, на ечмяната нива.
Иржик погледна през прозореца и видя един гъсок да води стадо гъски.
— Аха! — си рече Иржик. — Ето каква е рибата. Сега той вече знаеше каква беше работата.
И като глътна още едно парче, той понесе чинията към кралските покои, като че нищо не се беше случило, и я поднесе на масата.
Подир пладне кралят заповяда на Иржик да оседлае конете и да го придружи на разходката. Кралят яздеше напред, а Иржик — след него. Когато минаваха през зелената ливадка, Иржиковият кон се разигра и почна да говори по конски:
— Охо-о, братче! Толкова ми е леко, че ми се ще да полетя през планината.
— И аз бих литнал — отвърнал кралският кон, — но върху мене е старецът: щом подскоча, той ще се събори и ще си счупи шията.
— Какво от това, нека я счупи — продума първият кон, — наместо стареца ще носиш младия.
Като чу този разговор, Иржик се разсмя от сърце, но тихичко, за да не го усети кралят. Но кралят, които също разбираше какво си говорят конете, погледна Иржика, видя, че и той се смее и попита:
— Ти на какво се смееш?
— Тъй, ваше величество, спомних си нещо и затуй се засмях.
В двореца кралят заповяда на Иржик да му налее стакан вино.
— Но внимавай, ако го прелееш или не долееш, ще платиш с главата си.
Иржик взе каната с виното и захвана да налива. В това време през прозореца влязоха две птички. Едната гонеше другата, която носеше в човката си три златни косъмчета.
— Дай ми ги, дай! — викна гонителката. — Те са мои.
— Не ги давам! Те са мои! Аз ги видях!
— А пък аз ги видях, като паднаха, когато хубавицата разчесваше златните си коси. Дай ми поне двете!
— Няма да ти дам нито едното! Тогава втората птичка догони първата и хвана златните косъмчета. Докато летяха и си отнемаха една от друга находката, едното косъмче падна на пода и звънна. Иржик се огледа… и преля стакана.
— Ти чу какво ти казах! — извика кралят. — Само ако успееш да намериш златокосата девойка и ми я доведеш да ми стане жена — ще те помилвам.
Какво можеше да направи Иржик? За да не си изгуби главата, той тръгна да търси хубавицата, макар че не знаеше къде да я дири.
Оседла си коня и тръгна, където му видят очите. Навлезе в старата гора. Накрай гората видя, че гори един храст. А под храста — мравуняк, и искрите падат право в него. Мравките изплашени тичаха и мъкнеха яйцата си.
— Олеле, помогни ни, Иржик — замолиха се мравките, — защото ще загинем заедно с нашите дечица!
Иржик скочи от коня, отсече храста и изгаси огъня.
— Благодарим — викнаха мравките. — Ако някога ти потрябва нашата помощ, спомни си за нас. Ние ще ти помогнем.
Иржик продължи пътя си през гората. Стигна пред една висока ела. На върха и имаше вранешко гнездо, а долу, на земята, жално писукаха две вранчета.
— Нашите родители отлетяха — рекоха те, — и ние сами трябва да си добиваме прехраната. Ние, бедничките, сме неразумни, още не можем да летим. Помогни ни, Иржик, нахрани ни, защото ще умрем от глад.
Иржик, без да мисли много, скочи от коня, удари го с меча си и остави на вранчетата убития кон.
— Благодарим ти! — весело захванаха да грачат вранчетата. — Ако ти потрябва нашата помощ — спомни си за нас.
По-нататък се наложи на Иржик да върви пешком. Дълго вървя през гората и най-сетне стигна до голямото море. На брега видя двамина рибари, които спореха помежду си за една златна рибка. Бяха я уловили и всеки искаше да си я прибере.
— Мрежата е моя и каквото съм хванал, ще бъде мое! — викаше единият.
— Какво, че е твоя мрежата, когато лодката е моя! — викаше вторият рибар.
— Виж, ако хванем още една такава рибка, тя ще бъде твоя.
— Как не, ти ми дай тази, а другата ще бъде твоя.
— Аз ще ви помиря — обади се Иржик. — Продайте ми вашата рибка, а парите си разделете по равно. Готов съм хубаво да ви заплатя.
И той даде на рибарите всичките пари, които получи от краля за из път. Рибарите много се зарадваха на тази изгодна продажба, а Иржик пусна рибката да плува пак в морето. Тя плесна весело във водата, гмурна се и после си подаде главичката:
— Благодаря ти, Иржик! Ако някога ти потрябва моята помощ, спомни си за мене и аз ще ти се отплатя за услугата.
И тя се загуби между вълните.
— Накъде ти е пътят? — попитаха рибарите Иржика.
— Отивам да търся невеста за своя господар. Потребна му е златокоса хубавица, но аз не знам къде да я намеря.
— Ние можем да ти кажем — отвърнаха рибарите. — Тя е дъщеря на краля, който живее в оня кристален дворец, хе там, на острова. Всеки ден на разсъмване тя си разчесва златните коси и от тях идва сияние, което се носи по морето и небето. Ако искаш, ние можем да те откараме до острова, задето можа да ни помириш, когато се карахме. Само имай пред вид, че кралските дъщери са дванадесет на брой, а златокоса е само една.
Като слезе на острова, Иржик влезе в кристалния дворец и помоли краля да му даде своята златоглава щерка, която ще отведе да се ожени за неговия крал.
— Добре — рече кралят. — Но ти си длъжен да ми решиш за три дена три задачи. Всеки ден по една. Утре ще почнат, а сега си почини.
На другата сутрин кралят каза:
— Моята златокоса имаше огърлица от скъпоценни бисери. Нишката се скъса и бисерите се пръснаха в ливадата, нападаха между високите треви. Искам да ми ги събереш тъй, че нито един бисер да не остане. Тази е първата задача.
Тръгна Иржик по ливадата, а ливадата голяма, широка. Пълзя, търси ги, но настана пладне, а той нищо не намери.
— Ех — рече си Иржик, — къде са ми мравките, те да ми помогнат.
— Идваме на помощ! — долови том много мравешки гласове.
Откъде се взеха малки те мравки и запълзяха около него! Попитаха го:
— Какво ти е нужно?
— Аз трябва да събера бисерите от тази ливада, но не виждам напреде си нито един.
— Почакай, ние ще ги съберем.
И мравките бързо донесоха цяла шепа бисери. Оставаше Иржик само да ги наниже на една нишка. Вече завързваше нишката, когато ето че закуцука още една хрома мравка — кракът и беше изгорял по време на пожара.
— Почакай, Иржик! — извика хромата мравка. — Нося ти още един бисер!
Отнесе Иржик огърлицата на краля и той преброи бисерите. Всичките бяха до един на мястото си — целички.
— Добре си изпълни задачата — рече кралят. — Утре ще ти задам друга.
На сутринта Иржик се яви при краля и той му заговори:
— Когато моята дъщеря се къпеше в морето, тя си изтърва златния пръстен. Намери го и ми го донеси!
Тръгна Иржик към морето и тъжен закрачи по брега. Морето беше чисто, но толкова дълбоко, че дъното му не се вижда. Къде може да се намери един пръстен!
— Ех, да беше тука златната рибка, колко лесно щеше да ми помогне!
В морето нещо блесна и мигом от дълбочината изплува златната рибка.
— Аз съм тука и ще ти помогна. Какво ти е потребно?
— Трябва да намеря в морето златния пръстен, но не виждам дъното му.
— Но аз тъкмо срещнах щуката и видях на перката и закачен златния пръстен. Почакай малко, ще ти го донеса.
Бързо се върна рибката от морските дълбочини и донесе щуката със златния пръстен, окачен на перката й.
Кралят отново похвали Иржик, а на третия ден му зададе нова задача.
— Ако искаш да дам моята Златокоска за твоя крал, донеси ми жива и мъртва вода.
Иржик не знаеше къде да търси такава вода и тръгна където му видят очите. Влезе пак в старата гора.
— Ех, да ми са тука вранчетата, те щяха да ми помогнат! Мигом над главата му заплескаха криле и — изневиделица се появиха двете вранчета.
— Ние сме тук и ще ти помогнем — загракаха те. — Кажи какво искаш?
— Трябва ми жива и мъртва вода, но не зная откъде да я взема.
— Затуй пък ние добре знаем. Почакай малко. Ей сегинка ще ти я донесем.
И наистина, те бързо донесоха на Иржик две дървени манерчета, пълни с вода — едното с жива вода, а другото — с мъртва. Зарадван, че така му е провървяло, Иржик побърза да отиде в кралския дворец. По пътя накрай гората той видя паяжина. В средата и се беше наместил паяк, който смучеше кръв от една муха. Иржик взе манерката с мъртвата вода и напръска с нея паяка. Той падна мъртъв на земята. Иржик напръска мухата с жива вода от другата манерка и мухата се съвзе, измъкна се от паяжината и полетя във въздуха.
— За твой късмет ти ме възкреси, Иржик — забръмча тя. — Без мене ти надали щеше да познаеш коя от дванадесетте княгини е Златогдавка.
Като видя кралят, че Иржик реши и третата задача, съобщи, че му дава своята дъщеря.
— Но ти си длъжен самичък да я избереш. И той отведе Иржик в големия салон, където край една кръгла маса седяха дванадесет хубавици, които имаха все еднакви лица. Всяка беше наметната с голямо, бяло като сняг покривало, което скриваше косите и.
— Ето дъщерите ми — заговори кралят. — Ако познаеш коя от тях е Златоглавка, можеш да я отведеш със себе си. Не отгадаеш ли, значи не ти е писано, ще си идеш сам.
Обърка се Иржик и не знаеше какво да прави. Тогава нещо забръмча край ухото му.
— Ж-ж-ж, мини около масата. Аз ще ти подскажа.
Това беше мухата, която съживи. Тръгна той около масата, а мухата забръмча покрай него.
— Тази не е… и тази не е… и тази. Ето я къде е твоята Златоглавка.
— Дай ми ето тази дъщеря! — извика Иржик. — Аз я заслужих за своя крал.
— Отгатна! — рече кралят.
А дъщерята се дигна от масата, смъкна покривалото и златните и коси се разсипаха на големи вълни до самата земя. Всичко наоколо огряха, сякаш изгряваше слънцето. Иржик дори присви очи.
Тогава кралят даде на дъщеря си за из път всичко, което се полагаше, а Иржик се упъти към дома си с невеста за своя господар.
Очите на стария господар пламнаха и той щеше да подскочи от радост, като видя златоглавото момиче. Веднага почнаха да се готвят за сватба. А на Иржика кралят почна да говори:
— Аз исках да те обеся за непослушание, твоя труп трябваше да изкълват враните, но затуй, че ти добре ми послужи, ще заповядам само да ти отсекат главата и да те погребат с чест.
И на Иржика отсякоха главата. Златоглавка помоли краля да и дадат тялото му и кралят не отказа на своята невеста. Тогава тя долепи главата до тялото, поръси го с мъртва вода и тялото отново се срасна с главата и дори рана не остана. Сетне кралицата поръси Иржик с жива вода и той се дигна здрав и подмладен.
— Как хубаво бях заспал! — рече той и потърка очите си.
— Да, хубаво беше заспал! — рече кралицата. — Ако не бях аз, ти щеше да спиш вечно.
Старият крал, като видя колко се е подмладил и разхубавил Иржик, също пожела да се подмлади.
— Отсечете ми — каза той — главата, а сетне ме съживете с чудната вода.
Така и направиха. Бездушното тяло на краля поливаха с жива вода, додето не я разляха до капка, но главата никак не се срасна с тялото. Тогава захванаха да го поливат с мъртва вода и главата веднага се срасна, но живата вода вече я нямаше, за да възкресят мъртвия.
Но кралство без крал не може. По-умен от Иржика там нямаше, нали той разбираше дори говора на животните. Него тогава избраха за крал, а Златоглавка направиха кралица.

Златокосата Отолонка

Живели в старо време братче и сестриче. Момчето казвали Яхимка, момичето — Отолонка. Майка им била умряла и бащата се оженил. Ала мащехата излязла много зла. Всеки ден тя намирала по нещо, за да се скара и да набие децата, добра дума от нея те не били никога чули. Раснали децата, поотраснали, станала Отолонка мома за чудо и приказ. Златните и коси се спущали до коленете, кога се засмеела — златен трендафил на устата и цъфтял, кога заплачела — ситен-дребен маргарит от очите и капел, кога се измиела, водата ухаела, подир стъпките и пъстри цветя никнели. Един ден тя рекла на братчето си:
— Хайде, братче, да бягаме оттук. Да отидем да си дирим късмета другаде. У людски хора по-леко се живее, отколкото при нашата зла мащеха. Там няма да ни бият и все ще припечелим нещичко.
Съгласил се Яхимка и една сутрин рано-рано тръгнали на път. На пладне спрели да починат. Братът погледнал как слънцето златело косите на Отолонка и рекъл:
— Ах, сестро! Как лъщят косите ти, като чисто злато! Хубавица си ти — втора като тебе няма!
— Каква полза от туй? — отговорила Отолонка. — Много ли добро съм видяла? А един бог знае какво ни чака занапред!
Продължили си пътя, стигнали до едно село.
— Е, братко — рекла сестрата. — Аз тук ще остана да диря работа, пък ти си продължи пътя. На раздяла ти давам тоя златен косъм, та когато го погледнеш, да си спомниш за мене. Само, че никому не го показвай и за мене не разправяй, че иначе лошо ще бъде и за двама ни.
Сбогували се и Отолонка тръгнала към селото, а Яхимка си продължил пътя. Вървял той през планини и равнини, по криви и стръмни пътища — изходил, избродил света от единия край до другия. Най-сетне главил се у един крал четири коня да гледа.
Момъкът толкова си обикнал работата, че ден и нощ се грижел за дадените му коне и станали те коне-атове — от всички в кралската конюшня най-хубави: такива едни чисти и загладени, косъмът им като свила прелива, гривата им косъм по косъм разчесана. Вика кралят конярите, гълчи-крещи:
— Защо — казва — на Яхимка конете да им се ненагледаш, а от вашите ми призлява, като ти видя? Я да се ударят на тия мързеливци по двадесет и пет тояги на голо! — заповядал кралят.
Хванали кралските слуги конярите. Напердашили всичките освен Яхимка.
Разсърдили се конярите на момчето, намислили да му отмъстят. Напили го един ден и захванали да го подпитват защо конете му са всякога охранени и чисти.
— Ами че защото аз и денем, и нощем се грижа за тях! — рекъл Яхимка.
— Как тъп ще ги чистиш нощем в тъмнината? — почудили се конярите.
Виното развързало езика на момчето и то се захвалило:
— Имам си един златен косъм. Той ми свети нощем. Даде ми го за спомен сестра ми Отолонка. А тя е хубавица, каквато никой от вас не е виждал: кога се засмее — златен трендафил на устата и цъфва, кога заплаче — ситен-дребен маргарит от очите и капе, където помине — подире и пъстри цветя никнат, кога се измие, водата ухае…
На заранта, като изтрезнял, Яхимка си спомнил, че се е разбъбрил и много съжалявал, ама било вече късно. Конярите всичко разправили на краля. Повикал той Яхимка:
— Е, кажи ми, защо конете ти са всякога чисти, охранени?
Много се опъвал Яхимка, ала нямало какво да стори, накрай разказал на краля за хубостта на сестра си и му показал златния косъм:
— Искам да видя златокосата Отолонка! — викнал кралят. — Ако е толкова хубава, както казваш, ще я взема за жена. Хайде, стягай се да ме водиш при нея!
Впрегнал Яхимка четирите коня-атове в златна кочия. Кралят заповядал да се качи една царедворка, за да облече Отолонка в булчинска рокля. А пък тая царедворка била зла вража-баба; тайно тя промъкнала в кочията и грозната си щерка.
Качил се Яхимка на капрата, възседнал кралят своя кон-вихрогон и тръгнали на път. Дълго пътували. Накрай стигнали в селото, където живеела Отолонка, и спрели край кладенеца. Струпало се цяло село. Гледат хората и се дивят.
Кралят веднага зърнал Отолонка и я познал, защото тя била толкова хубава, че никоя мома не можела с нея да се сравнява. Харесал я и започнал да я моли да му стане жена. А кралят бил млад левент. Допаднал на сърцето на Отолонка и тя се съгласила да го вземе. Той много се зарадвал, заповядал на царедворката да я облече в булчинска рокля и да я окичи с разни драгоценни накити. Станала Отолонка още по-хубава — затъмнила дори ясното слънце.
Качила се тя в златната кочия, кралят се метнал на своя кон-вихрогон и препуснал напред. А Яхимка изплющял с камшика и кочията полетяла като крилата.
На полупът кралят се обърнал и викнал на кочияша:
— Хей, Яхимка! По-бавно карай, да не прекатуриш кочията, та да ми осакатиш невестата!
А Отолонка пита бабата:
— Какво рече моят пан-господар?
— Заповяда да ти отрежа ръката до лакътя. А пък ако не дадеш, да убия Яхимка — отвърнала злата вража-баба.
— Ах, не убивайте моето братче, пани! По-добре отрежете ми ръката.
Отрязала вража-баба Отолонкината ръка до лакътя. Пък Яхимка си кара кочията и през ум не му минава какво вътре става.
Подир някое време кралят пак се обърнал и викнал:
— Хеи, Яхимка! По-бавно карай, да не прекатуриш кочията, та да ми осакатиш невестата!
А Отолонка пак пита бабата:
— Какво рече моят пан-господар?
— Заповяда да ти отрежа крака до коляното. А пък ако не дадеш, да убия Яхимка — отвърнала злата вража-баба.
— Ах, не убивайте моето братче, пани! По-добре отрежете ми крака.
Отрязала вража-баба Отолонкиния крак до коляното. Пък Яхимка си кара кочията и през ум не му минава какво вътре става.
Стигнали до морския бряг. Обърнал се кралят, гледа — кочията хвърчи като златен ястреб. Вика той на кочияша:
— Хей, Яхимка! По-бавно карай, да не прекатуриш кочията, та да ми осакатиш невестата.
А Отолонка:
— Какво рече моят пан-господар?
Пък вража-баба:
— Заповяда да ти съблека булчинската рокля и да те хвърля в морето. А пък ако не дадеш — да убия Яхимка.
Заплакала Отолонка, заронила сълзи-маргарит:
— Да бъде, както е заповядал моят пан-господар! Само братчето ми пощадете!
Съблякла вража-баба клетото момиче и го блъснала в морето. А сетне пременила с булчинската рокля и драгоценните накити своята грозна дъщеря. Пък Яхимка си кара кочията и през ум не му минава какво вътре става.
Когато пристигнали в двореца, вража-баба рекла на краля:
— Отолонка се умори от дългия път. Позволи и да си почине до довечера.
Покрила тя щерка си с булчинското було и кралят не забелязал измамата.
Вечерта наредили тежки трапези. Събрали се най-знатни гости. Щерката на вража-баба дошла със спуснато було и седнала до краля. Започнали гостите да ядат и пият. Като си пийнал кралят, дощяло му се да се похвали с хубостта на невестата си и помолил предрешената булка:
— Открий си лицето, мила моя! Нека се порадват гостите на твоята хубост!
Не искала лъжливата кралица да си покаже лицето, кралят и дръпнал булото. Като я погледнал — изгубил и ума, и дума: наместо златокоса хубавица, до него седяла грозна-грозница. Усмихнала се тя, а наместо златна-роза, от устата и изскочила и се пльоснала на трапезата крастава жаба и заквакала:
— Ква! Ква! Ква!
Разсърдил се кралят-господарят и зашлевил на булката си една плесница. Заплакала тя и наместо ситен-дребен Маргарит, от очите и изпълзели бели паяци. Вража-баба рекла тогава:
— Какво е виновна горката Отолонка? Види се от завист някой магия и е сторил, та е станала такава. Ама аз ще разваля тая магия и пак ще и се върне прежната хубост. Ти, кралю-господарю, само потърпи!
Когато вечерята свършила, слугите подали на гостите вода да си измият ръцете. Щом престорената кралица бръкнала в тасчето, водата така завоняла, че гостите си запушили носа и се разбягали на вси страни. Тръгнала вража-бабината щерка да си ходи, където стъпи, наместо пъстри цветя, бодливи тръни никнат. Изпоболи си краката царедворците, които я придружавали.
Затъгувал кралят — не знае що да стори. До невестата си не смее да се доближи. А злата вража-баба го придумва:
— Яхимка е сторил тая магия от завист.
— Закопайте го до пояс в земята и с окови ръцете му завържете! — заповядал разсърденият крал.
А пък Отолонка, като паднала в морето, се превърнала на бяла патица със златна качулчица на главицата. Само че не можела ни да хвърчи, ни да плува, защото си имала само едно крилце и едно краче. Сгушила се тя край брега на слънце да се погрее.
В това време оттам минал един градинар. Видял той бялата патица, спуснал се и я хванал. А тя се изскубнала из ръцете му, ударила се о земята и начаса приела човешкия си образ. Заплакала Отолонка, рукнал от очите и ситен-дребен Маргарит, замолила се:
— Ах, не ме убивай, добри човече! Да можех да литна, не би ме хванал, ала нали виждаш каква съм саката.
— Кажи, девойко, как да ти помогна? — попитал я градинарят.
Усмихнала се Отолонка, паднали от устата и златни трендафили. Зачудил се градинарят: толкова цветя досега е отгледал — златен трендафил за пръв път вижда. А момата му рекла:
— Събери тия трендафили, па иди в престолния град да ги продадеш на младата кралица. Ама пари от нея не взимай. Искай за трендафилите да ти даде човешки крак и ръка. А за награда вземи за себе си тоя ситен-дребен маргарит. Всеки ще ти го купи за много пари.
Събрал градинарят маргарита и трендафилите, па отишъл в престолния град под прозорците на двореца:
— Продавам златен трендафил! Кой иска да купи златен трендафил? — провикнал се той.
Дочула го щерката на вража-баба и го повикала:
— Колко искаш за тия трендафили? — запитала тя. — Ще ги купя! — А в ума си рекла: „Ще ми дотрябват те. Може с тях да измамя пак краля“.
— Пари не искам — отговорил градинарят. — Давам ги само за човешки крак и ръка.
Извадила кралицата крака и ръката на Отолонка и ги дала на градинаря. Той побързал да се върне. Щом момата ги прикрепила на мястото им, те веднага зараснали и белег дори не останал.
Поблагодарила Отолонка на своя избавител. После се ударила о земята, превърнала се на бяла патица със златна качулчица на главата и отлетяла навътре в морето.
Привечер при нея долетели патици и започнали да си приказват-разказват:
— Ах, ах! — започнала едната. — Успя злата вража-баба краля да измами: подхвърли му грозната си щерка на мястото на хубавата Отолонка.
— Ах! — подхванала друга. — Само това да е, нищо не е! Вража-баба накарала краля да закопае Яхимка до пояс в земята.
Поговорили си патиците, а когато се стъмнило, разперили крила и отлитнали към двореца да видят какво там става. А една измежду тях — бялата като сняг, със златна качулчица на главицата — ударила се о земята и се превърнала в златокосата Отолонка. Среднощ почукала тя на вратата на задния двор на двореца, където бил закопан клетият Яхимка:
— Чук! Чук! Чук? Кой спи, кой не спи, портата ми отвори!
— Аз спя и не спя — отговорил и Яхимка. — Само че не мога да ти отворя — до пояс съм в земята закопан и ръцете ми са в окови заковани.
Сама си отворила Отолонка, изтичала при брат си и му заговорила:
— Ах, братко, ах, братко! Защо не си държа езика?
— Не ме кори, сестричке! За всичко аз жестоко съм наказан.
Поплакали си те, разправили си патилата един на друг. Отолонка с целувки лицето на брат си измила, със златните си коси го изтрила, па го попитала:
— Имаш ли, братче, нещо за хапване? Нагладувах се, птичата храна ми присяда.
— Нищичко нямам, сестрице. Ами че аз живея от онова, що добри хора тайно ми сложат в устата.
Сбогувала се Отолонка, тихичко се вмъкнала в кралските покои, отворила раклата и всичката храна, що била там, изяла. После взела гребена на краля и започнала да си реши косите. В това време под прозорците изпляскали с крила патиците. Отолонка бърже оставила гребена на мястото му, превърнала се в бяла патица и отлитнала със своите дружки.
На заранта, като се събудил, кралят понечил да се среши. Гледа — между зъбите на гребена светят няколко златни косъма. Огладнял — надзърнал в раклата, а там нищичко няма, всичко до трошичка изядено. Повикал той придворните си, пита, разпитва — кой през нощта е идвал в двореца. Всички вдигат рамене, мълчат.
На следващата вечер пак плували патиците по синьото море и си говорели помежду си:
— Клетият Яхимка, сега е още по-зле! — рекла една.
— По-зле е, по-зле е! — потвърдила втора.
— Злата вража-баба нареди на слугите да го закопаят до гърди в земята, та дано по-скоро умре!
Поприказвали си патиците, а като се стъмнило, размахали криле и отлитнали към двореца. Отолонка пак добила човешкия си образ и похлопала на вратата:
— Чук! Чук! Чук! Кой спи, кой не спи, портата ми отвори!
— Аз спя и не спя — отговорил и Яхимка. — Само че не мога да ти отворя. До гърди съм в земята закопан и ръцете ми са в окови заковани.
Сама си отворила Отолонка, изтичала при брат си, лицето му с целувки измила, със златните си коси го изтрила и го попитала:
— Имаш ли, братче, нещо за хапване, че много съм гладна.
Ала Яхимка и казал, че няма. Тогава Отолонка тихичко се вмъкнала в кралските покои. Всичко, що имало в раклата, изяла, а после започнала да се реши с гребена на краля. Изведнъж наблизо изскърцал подът. Трепнала хубавицата, изпуснала гребена и заплакала. Рукнал из очите и ситен-дребен маргарит. Превърнала се Отолонка в бяла патица и излетяла през прозореца.
На заранта, като станал, кралят гледа — целият под посипан със ситен-дребен маргарит, а сред него гребенът захвърлен и между зъбите му пак златни косми. Отворил раклата — празна.
„Каква е тая работа?“ — замислил се кралят. Събрал придворните, пита-разпитва — всички вдигат рамене, мълчат. Само един от готвачите се почесва по врата, отваря си устата и пак ги затваря — не смее да се обади. Забелязал го кралят и рекъл:
— Разкажи, какво си видял!
— Аз, кралю-господарю, бях излезнал през нощта вода от кладенеца да налея. Гледам: тича през двора една хубавица, където стъпи — пъстри цветя никнат. Прокраднах се тихичко подир нея и видях, че влезе в твоите покои. Всичко изяде, що имаше в раклата, а после захвана да си реши златните коси с твоя гребен. Понечих да се приближа до нея, ала една дъска на пода скръцна и мигом хубавицата изчезна. Къде отиде — не зная.
— Довечера да сложиш в раклата най-вкусни ястия. Аз сам ще пазя, да разбора каква е тая работа.
Привечер пак плували патиците по синьото море и си приказвали, разказвали:
— Ах, ах! Много е зле, клетият Яхимка! — рекла една.
— Сега е вече съвсем зле и няма дълго да го бъде! — потвърдила втората. — Днес злата вража-баба заповяда да го закопаят до гуша.
Поговорили си патиците, а като се стъмнило, размахали крила и политнали към двореца.
Отолонка пак взела човешкия си образ и похлопала на портата:
— Чук! Чук! Чук! Кой спи, кои не спи, портата ми отвори!
— Аз спя и не спя, само че не мога да ти отворя — до гуша съм в земята закопан и ръцете ми са в окови заковани.
Сама си отворила Отолонка, лицето на брат си с целувки измила, със златните си коси го изтрила и отишла в кралските покои. Изяла всичко, що имало в раклата. Тъкмо почнала да се реши, скритият крал тихичко се приближил отзад, сграбчил я и рекъл:
— Сега вече не ще ми убегнеш, хубавице моя!
Като чули неговия глас, патиците се подплашили и отлитнали, а Отолонка се разплакала и всичко му разправила.
— Прости ми, Отолонке! — помолил и се кралят. — Ако малко ме обичаш, остани завинаги при мене!
— Заповядай да откопаят клетото ми братче, тогава ще остана.
Кралят веднага наредил да освободят Яхимка. После свикал кралския съвет. Дошли всички панове, велможи и знатни царедворци. Поканили и вража-баба.
— Е, стара бабо — казва кралят на вража-баба, — ти си между нас най-мъдрата. Посъветвай ни какво да сторим с ония злодеи, що искали две невинни души да погубят!
— Какво ли? — отвърнала вража-баба. — Единия да сложите в бъчва, а бъчвата в морето да хвърлите. Пък другия да вържат за опашките на диви коне и конете да пуснат по равно поле, та да го разкъсат на парчета и разпилеят по широкия свят.
— Е, ти сама си измисли наказанието — за теб и за измамната ти щерка — рекъл кралят и заповядал на войниците си така да направят с двете злодейки.
Сетне вдигнал тежка сватба. На трапезата се събрали най-отбрани хора. Всички се надпреварвали да хвалят хубостта на невестата. А до нея седял Яхимка и от радост не можел в устата си залък да сложи.

Злодейката в гората

Запътила се брадвата в гората дърва да сече. Цялата блести, сияе на слънчевите лъчи, върви гордо, почуква прогнилите дънери, клати заканително глава:
— Скоро ще ви измета оттук. Тая гора е моя — аз съм господарката!
Старите дървета я гледат страхливо с хралупестите си очи и се спотайват. Стигнала тя до горската полянка и видяла един строен млад бук, напет като ерген. Околните дървета се радвали на хубостта му и слушали с умиление неговата тиха песничка. Брадвата пристъпила, поогледала го, харесал и се, че аслъ си бил за харесване. Подвикнала му:
— Ей, юначе! Искам да се ожениш за мене! Ще те взема за топоришка, да се подпирам о тебе, когато излизам по работа. Не се ли съгласиш, зле ще си изпатиш!
Уплашил се младият бук, потреперил, зашепнал:
— Не ми прави зло, брадвичке! Благодаря ти за честта. Ала не мога тебе да взема, че съм се врекъл и обрекъл, вярна дума съм дал на Росица — най-малката щерка на Южния дъжд — за нея да се оженя. Отколе сме си близки, разбираме се, тя ми помага, аз я обичам…
— Тъй, значи! Мене не рачиш, Росата искаш? Сега ще те накарам горко да се каеш: като те хрясна, силата ще ми познаеш.
Замахнала брадвата: хряс! — отхвръкнала една тресчица. Смъртна тръпка пробягнала по ствола на младото дръвче — от корена до върха. Въздъхнали тъжно листата, изстенало букчето. Ала ядното съскане на брадвата заглушило тихия му стон. Злочинницата се нахвърлила връз него, заудряла го ожесточено: хряс! прас! хряс! прас! — ехти зловещият и смях из цялата гора. Дочул дори и старият буков мост, препречил едничката си греда над реката. По него минавали на отвъдния бряг и хора, и животни.
Не издържал дълго младият бук, олюлял се, политнал и грохнал на моравата, извезана с млада трева и току-що цъфнали диви цветя и билки.
Доволна от своята мъст, злодейката се обърнала към другите дървета и хрипко изръмжала:
— Видяхте ли, разбрахте ли ми силата сега? Ако поискам, цялата гора ще изсека. На волята си всички ви ще преклоня.
Мълчат дърветата и тръпнат от страх, да не би и тях да слети същата участ.
Ала брадвата още не била угасила яростта си. Навела се и почнала да кастри буковото трупче. Орязала го, оголила го и го повлякла към дома. Само че, за да се върне в къщи, трябвало да мине по стария буков мост. Приближила. А мостът скърца от жалост, упреква безмилостната брадва:
— Злочиннице, какво си се развилняла из нашата гора? Защо погуби моя нежен правнук?
— Я мълчи ти, старо-харо изкуфяло! — викнала му брадвата.
— Да кротуваш, че още ме държи обидата, що ми нанесе глупавият ти правнук. Мирувай, да не ме разсърдиш и ти, че като те зачапарастя, ще те накълцам на парченца. Знаеш ли кои съм аз?…
— Пладнешка разбойница си ти, злодейка! Не те почитам и не ме е страх от теб — изскрибуцал старият буков мост подигравателно. Искал нарочно да я ядоса, защото знаел, че колкото е безсърдечна, толкова е и безмозъчна, неразумна.
Измамила се брадвата, хванала се на уловката. Скочила и взела да сече моста ожесточено: бум! тряс! прас! бум! тряс! прас! — разлетели се трески на вси страни.
А буковият мост търпи и се подбива със злодейката:
— Не ме боли! Нищо не можеш да ми сториш. Ти знаеш младоци да събаряш. Пък с мене само зъбите си ще изпотрошиш…
А тя, чувайки тия непочтителни слова, още повече освирепяла. Заподскачала, заудряла с всичка сила, та чак от зор се нажежила. Ама накрая пресякла гредата. Но не успяла още да възвести победата си, мостът се сгромолясал и повлякъл със себе си брадвата. Паднала тя и, разбира се, веднага потънала на дъното, защото била натежала от многото си грехове. Тогава посеченият стар буков мост под хванал своя правнук и двамата заедно плувнали надолу по реката, която ги отнесла надалеч, надалеч, чак до безкрайното синьо море…