Предател (легенда)

1393 година. Запомнете я, малки читатели! Тогава падна от главата на цар Иман Шишмана българската царска корона и петстотин години народът прекара в тежко иго. Тогава Челеби Сюлейман, синът на Баязида, завладя Велико Търново, изкла най-смелите мъже, отведе на заточение патриарх Евтимия, великия старец, който беше юначен покровител на българския народ, и над приказния царски дворец на Царевец се развя червено турско знаме с полумесец и звезда. Три месеца време Челеби Сюлейман обсажда Велико Търново, каменното сърце на България. Градът беше опасан колан от камъни и нито една турска обсадна машина не смогна да пробие здравата крепостна стена. Отгоре, от бойниците на островърхите кули, излитаха острите стрели на българите и косяха гъстата войска на Челебията, както тънка коса коси тревата на млада ливада. Преди да вдигне обсадата и потегли назад посрамен, турския военачалник сбра пашите си на съвет и ги попита:
— Няма ли между турците нито един войник със здрави плещи, който да налегне с гръб Желязната врата на Царевец и да я откърти, за да нахлуем в крепостта?
Пашите мълчаха с наведени глави.
Челеби Сюлейман продължи с болка на сърцето:
— Няма ли герой, роден от ханъма, който да се покатери нощем на крепостната стена, да скочи вътре, да избие стражата и да отключи портата?
Пашите мълчаха.
— Защо мълчите? — викна Челебията. — Орехи ли има в устата ви?
Тогава се вдигна най-старият паша и рече тъй:
— Господарю, аз познавам един герой, който може да влезе в крепостта на българите.
— По-скоро тичай да го доведеш?
Старият паша излезе от шатрата на военачалника, прекоси през черния мравуняк от войници, които събраха чорба от големи пръстени гърнета с вървени лъжици, и слезе към близката долчина. В долчината едно престаряло магаре мирно хрупаше зелени бодили и гонеше с лявото си ухо магарешките мухи, които упорито се мъчеха да влязат в очите му, за да разберат защо плаче. Пашата откърти го към шатрата, където заседаваха пашите, и викна отдалеч:
— Ето, господарю, героя!
Челеби Сюлейман сви очи и брадата му затрепера.
— Как смееш да се гавриш със своя господар? — избухна той и вдигна тежкия си ятаган да съсече стария паша.
— Стой, бащице мой, не бързай — отговори му пашата, — чакай да ти кажа! Аз не се гавря, а повтарям: този е героят, който ще превземе орловото гнездо на българите. Господарю,
на този свят няма стена, която да не бъде пробита от жълтицата. Заповядай да натоварят върху гърба на магарето две торби, догоре пълни с жълтици. Поръчай натовареното магаре да бъде отведено тая нощ пред Желязната врата и чакай да видим какво ще стане.
Както каза пашата, тъй стори Челеби Сюлейман. Напълни две торби с жълтици от съкровището, сам ги метна върху гърба на магарето и подаде повода му в ръката на един наемник, който от Мала Азия беше потеглил подир турската войска да ближе гърнетата на войниците. Наемникът отведе магарето, щом се стъмни, пред Желязната врата. Нощта беше лунна. Гробищно спокойствие милваше позлатените високи кули на Шишмановите дворци и болярските къщи. Умореният град тежко дишаше,потънал в дълбок сън. И когато месечината се издигна над Желязната врата и откритите жълтици светнаха като разрината жар, отгоре през една бойница две жадни очи се впиха към торбите.
— Какво свети там долу? — попита един тих и треперлив глас.
— Пари светят, имане гори — зашепна наемникът. — Челеби Сюлейман ще напълни с тях джобовете на оня, който предаде ключа на крепостта.
Двете очи блеснаха като два раздухани въглена.
— Много ли са жълтиците?
— Две пълни торби.
— Всичките ли ще получа?
— Всичките до една. На мене, ако искаш, можеш да дадеш само една — да си купя кон, за да натоваря плячката, която ще награбя от Велико Търново.
— Ами по какво ще ме познае утре пашата?
— По името. Как ти е името? — попита наемникът.
— Името си не обаждам. Аз нося обица на ухото си. Тъй да му кажеш: един човек с обица на лявото ухо предаде ключа на Желязната врата.
И когато тежкият ключ падна отвъд и звънна в краката на наемника, ръцете му се разтрепераха. Щом настъпи потайна доба и уморените защитници задрямаха, той завъртя железния ключ и отвори вратата на търновската крепост.
На другия ден ордите на Челеби Сюлеймана нахълтаха като мътен порой в предадения град. По улиците потекоха ручеи от кръв, къщите, черквите и дворците пламнаха.
В туй време Челеби Сюлейман, седнал пред шатрата си на Гаргабаир, бавно отчиташе зърно след зърно от броеницата си. Откъм града двама чернолики войници доведоха пленник. Пленникът падна в краката на турския военачалник и бърже заговори:
— Аз съм оня, който предаде нощес ключа на Желязната врата. Ето и обицата на лявото ми ухо.
— Ти ли си? — попита пашата. — Защо си дошъл?
— Искам наградата.
Челебията заповяда да му дадат торбите. Предателят, като видя златото, обезумя от радост и започна с трескави пръсти да рови жълтиците.
— Парят! — извика той със задавен глас и си дръпна ръцете.
Изправи се, протегна десница към града и рече:
— Господарю, погледни какъв град, по-скъп от елмаз, ти предадох. Какво ми плащаш за предателството? Само две торби жълтици. Малко са. Дай ми още толкова!
Турчинът го погледна с презрение.
— Ако не ти се дават много, прибави още една торба!
Ако не даваш една торба, нагреби ми една паница! Не може ли? Дай тогава една шепа!
Челеби Сюлейман прехапа долната си устна.
— Всемогъщи, още една жълтица поне няма ли да се откъсне от сърцето ти? — умолително го погледна предателят.
Челеби Сюлейман скокна прав и с разтреперан глас се обърна към палача, който седеше пред шатрата, опрян на тежкия си ятаган:
— Дай му награда, достойна за един предател!
Палачът измъкна ятагана си, издигна го високо, замахна и с един удар отсече главата с ненаситните очи. Отсечената глава се търкулна.
Тогава предателят грабна окървавената си глава и хукна да бяга с нея нагоре. Дълго време той се катери по големия каменист хълм и най-сетне се спъна върху един камък, падна и издъхна.
Българите го затрупаха с проклятия и камъни. И до ден днешен стои грамадата, под която лежи затрупаният предател на Велико Търново.

Малкият беломорец

В Тракия върху брега на тихата Марица се намира живописното село Войводене. То се гуши, потънало в зелената шума на овощните дървета, а край него се ширят просторни житни ниви и ниски хълмове, засадени с лозя. В туй село подир войните се настани бежанецът Костадин Вълков с жена си и малкото си момче Влади. Костадин Вълков пристигна от беломорския бряг. В своя роден край той ловеше риба с мрежа, караше я на пазара в близкия град и със спечелените пари хранеше семейството си. Когато лоши хора потопиха лодката му и отнеха дървената му вехта къща край брега, злоческия рибар натовари покъщнината си на една каруца, впрегна единствения си кон, прости се със земята, гдето се беше родил, и потегли на север. Сгушени в каруцата, под чергилото стояха Влади и майка му. Майката хълцаше, а Влади гълташе сълзите си. Беше есен, когато минаха границата. Тракийци тъкмо бяха привършили вършитбата. Гроздето зрееше по хълмовете, а над жълтите просени ниви врабчетата налитаха на орляци.
Бежанецът спря каруцата пред старата запустяла воденица край Войводене, разпрегна коня и стовари покъщнината си на полянката. Запретнаха се и тримата, преградиха една стаичка под стряхата на воденицата, измазаха я и се наредиха. Тръгна рибарят Костадин отново да лови риба по Марица. Влади се записа в селското училище, запозна се с новите си другарчета и те го обикнаха, защото беше весело и смело момче. Владевата майка шъташе в къщи, събираше зимнина, кърпеше рибарската мрежа.
— Мамо — думаше й Влади, — и днес видях една девойка, че носи на кобилица две кошници с жълто грозде. Много ми се яде грозде, ние кога ще имаме?
— Потрай, чедо — отвръщаше майката. — Тези дни, когато баща ти тръгне на пазар да продава риба, ти му заръчай да ти купи едно гроздче.
Заваляха поройни есенни дъждове. Марица препълни бреговете си и нейните мътни води повлякоха надоле дървета, жълти тикви, цели купи със сено. Забуча като градоносен облак.
Един ден, когато удари училищният звънец на обед и децата като шумен поток се втурнаха навън, Влади се промъкна между навалицата. Той бързаше да се прибере в къщи и да помогне на майка си, която плетеше нова мрежа. Като наближи реката, малкият беломорец забеляза голямо вълнение по крайбрежната селска улица. Цяла тълпа от хора се трупаше на едно място и викове, пълни с ужас, цепеха въздуха. Какво има, какво се е случило?
Влади се втурна. И щом надникна през навалицата, страшна картина се разкри пред очите му: след широката река, повлечено от бурното течение, се давеше едно малко дете. Никой не смееше да се хвърли в мътната дълбока вода, за да го спаси. Нещастното паднало дете ту потъваше, ту се показваше отново, а край него плаваше калпачето му.
Без да мисли много, Влади смъкна от гърба си торбата с книгите, разбута тълпата и се хвърли във водата.
Всички хора наоколо ахнаха. Не се мина дори една минута, и малкият рибарски син, който беше пораснал на беломорския бряг и знаеше да плува като риба, наближи мястото, гдето се мяташе удавничето. То се беше загубило под водата и само по едрите мехури, които излизаха един сед друг, Влади разбра къде е. Почна да го търси. И защото се страхуваше да не би удавничето да го хване за крака и да го повлече надоле, смелият плувец се гмурна под водата. Приповдигна с гръб потъналото момче, извърна се ловко, хвана го за дрехата с една ръка, а с другата заплува към брега. Със затаен дъх всички следяха как едно дете се бори с водната стихия, за да спаси живота на друго дете, и никой не им се притичаше на помощ. Най-сетне подир няколко мъчителни минути Влади стигна до брега, подаде спасеното момче и сам излезе от водата. Когато — измокрен до костите — той се изправи на брега, радостта на селяните избухна. Всички почнаха да викат. Мъжете го тупаха по рамото, жените го прегръщаха и целуваха по челото. Старците му думаха „юначина“. Няколко опитни стари жени се заеха с удавничето, почнаха да го разтриват чевръсто, раздвижиха ръцете и нозете му. Детето повърна погълната вода и отвори очи.
Влади, като видя, че момчето е живо, грабна торбичката си, измъкна се от навалицата и се затече към къщи. От крачолите му шуртеше вода…
На другия ден във воденицата, гдето се беше настанило сиромашкото семейство на рибаря, пристигнаха двама души: мъж и жена — бащата и майката на спасеното дете.
Бащата дълго милва Влади по главата и рече на Владевата майка:
— Цяла нощ мислихме с жената как да ви се отплатиме. Ние имаме на тоя свят само една радост — нашето дете. То е вече в първо отделение. Ако бяхме го загубили, животът ни щеше да стане страшен. Не сме богати хора, за да наградим Владя, както трябва, ала имаме три декара хубаво лозе на Белия бряг. Решихме да дадем единия декар за спасителя на нашия син. Гледайте лозето, грижете се за него, копайте го, пръскайте го, берете му гроздето — то е вече ваше.
Владевата майка заплака от радост.
Същата вечер след училище Влади и майка му заминаха към Белия бряг, който е на юг от Войводене. Майката носеше една празна кошница за грозде.

На лъжата краката са къси

Един старец на име Делю имал трима синове. Те били яки мъже, хубавичко си похапвали, но работа не пипали никаква. Излежавали се под дебелите сенки и очите им били все в самуните. Всяка сутрин, като тръгвал на нивата, дядо Делю им оставял по един самун и казвал:
— Яжте, момчета, додето съм жив!
Но когато старецът хвърлил топа, тримата братя объркали конците.
— Ами сега накъде? — рекъл най-големият.
— Хайде пък да идем на нивата! — обмълвил се най-малкият.
— Коя нива? — попитал средният.
— А че оная, дето я работеше баща ни.
— Какво ще правим там?
— Ще яизорем, ще посеем жито и ще чакаме да узрее.
— Сетне? — нетърпеливо го пресякъл най-големият.
— Ще пожънем нивата, ще вържем житото на снопи, ще го овър-шеем, ще откараме зърното на воденица, ще го смелим на брашно, а от брашното ще умесиме ей такива големи самуни.
— Ех, кутре недорасло — поклатил глава най-големият, — додето стигнем до самуните, ще изпукаме от глад.
— Ами как ще си изкарваме прехраната? — попитал най-малкият.
— С хитрина, момчето ми. Ние сме три умни глави, а светът е пълен с глупци. Тогова ще излъжем, оногова ще метнем, додето напълним коремите.
— А на другия ден?
— На другия ден ще намерим други глупци.
Напуснали дядовите Делюви синове бащината си къща, зарязали хлебородната нива и потеглили на път. Цял ден вървели и замръкнали в едно село. Почукали на първата вратня. Излязъл стопанинът.
— Какво търсите? — попитал той.
— Ние сме хора пътници. Приемаш ли ни да пренощуваме в твоя дом? — рекъл най-големият.
— Влезте! — поканил ги стопанинът. — Моят дом е тесничък, но за вас ще намеря място, само че вечеря нямаме и не зная с какво да ви нагостя.
— Ние не сме от ония, дето много придирят — обадил се средният, брат, — по едно печено яйце ни стига.
Домакинята изпекла на бърза ръка три яйца и търколила пред гостите една погача. Братята обелили яйцата, налапали ги на един залък, облизали се и захванали да се озъртат.
— Какво има? — попитал ги домакинът.
— Много ти са дребни яйцата! — рекъл най-големият.
— Дребни са, защото ги снасят кокошки, а не биволи. А вашите?
— Нашите са като дини. Петима души не могат да изядат едно яйце — излъгал средният.
— А кокошките колчави са? — слисала се домакинята.
— Те са като крави.
— Свят широк — кокошки всякакви! — поклатил глава домакинът, като разбрал с какви хора има работа, и подканил жена си да постели на гостите, защото са уморени от път.
— Че сме уморени, уморени сме — казал вторият брат, — но как ще заспим гладни? Да бяхте ни изпекли по една наденица.
— Ех, да имаше наденици, и ние щяхме да похапнем! — въздъхнала домакинята и се заловила да постила чергата.
— Чудно нещо, у нас селяните заплитат плетищата си с наденици наместо с пръти — пак излъгал средният.
— Аз като станах отзарана — донадил най-малкият — и погледнах през прозореца, видях, едно куче яде и ръмжи — половината плет на градината беше излапало през нощта. Ако щеш, вярвай!
— Как да не вярвам — усмихнал се под мустак домакинът, — хайде сега лека ви нощ!
На заранта братята се дигнали рано и се измъкнали, без да се простят с домакина.
— Тука няма хляб за нас! — рекли те и ударили по нивите. Вървели, що вървели, наближили до един орач, който орял нивата си с два вола.
— Искате ли да му откраднем единия вол? — рекъл най-големият.
— Как? — попитал най-малкият.
— Много лесно. Аз ще се потуля в оная ливада и ще почна да викам: „Чудооо! Чудооо!“ Орачът, като ме чуе, ще остави воловете си и ще дойде при мене да разбере какво е чудото, а в туй време вие вземете по-хубавия му вол и го отмъкнете в оня дълбок дол!
Подир малко гласът на най-големия брат се понесъл над ливадата:
— Чудооо! Чудооо!
Орачът спрял ралото, оставил воловете си и закрачил към ливадата.
— А бе, брате — попитал смаяният човек, — какво си се развикал и на що се чудиш?
— На тебе! — отвърнал най-големият брат.
— Че кое ми е чудното?
— Дето ореш само с един вол!
— Как тъй с един? Аз си ора с два вола!
— Не са два, ами един. Откак съм захванал да викам, ти ореш само с един вол. Иди да видиш, ако не вярваш!
Додето най-големият брат и орачът се разправяли, другите двама отмъкнали единия вол.
Тръгнал орачът към нивата си, а най-големият брат се смъкнал в дълбокия дол. На едно потулено място лъжците заклали вола и го одрали. Най-големият поръчал на най-малкия:
— Ти ще изпечеш вола, а ние с батя ти ще идем да намерим хляб и вино. Като се върнем, ще си направим богато угощение.
И двамата се упътили към близкия град. Средният се отбил в една хлебарница, където вадели хляб за войниците.
— Аз съм — рекъл — новият доставчик на войниците. Старият доставчик ме проводи да прибера хлябовете.
— Вземай ги! — отвърнал хлебарят. — Онзи чувал, пълният, е за войниците. Дигай го, защото ми пречи.
Лъжецът грабясал чувала и го отнесъл към дола. В туй време най-големият купил на пазара една стомна, която събирала десет оки, напълнил я до половината с вода и се вмъкнал в първата механа.
— Имаш ли хубаво винце? — попитал той механджията.
— Виното ми е незнайно — отвърнал оня.
— Налей ми, като е тъй, пет оки. Механджията отмерил пет оки и рекъл:
— Плащай!
— Сега не мога — заусуквал се най-големият брат, — но на връщане ще ти платя. Аз съм търговец. Нямаш ли ми доверие?
— Никакво доверие! — извикал механджията. — Щом нямаш пари, връщай виното!
— Да ти го върна — съгласил се лъжецът. И отлял половината от разводненото вино.
Сетне отишъл в други механи. Повторил същата история. Наливал и отливал, додето водата в стомната се превърнала на искрящо вино, и се върнал при братята си. Цяла неделя дядовите Делюви синове прекарали в дола, додето най-сетне изяли вола.
— Сега пък ми се прияде кокошчица! — прозял се най-големият и пак се обърнал към най-малкия: — Ти — рекъл — наклади огъня, батю ти ще иде за вино, а пък аз ще намина към пазара за кокошчици.
Най-малкият се заловил да събира сухи дърва, а двамата по-големи се упътили пак за града. Средният се отбил в една механа със стомната, а най-големият отишъл на пазара. Озърнал се и видял един селянин, който носел пет кокошки, вързани за краката.
— Тези кокошки са тъкмо за дядо владика! — рекъл най-големият. — Тръгвай подире ми!
— Къде? — попитал селянинът.
— В митрополията. Там дядо владика ще ти ги плати.
— Ти какъв си му на владиката? — попитал продавачът.
— Прислужник — отвърнал лъжецът.
Стигнали до митрополията. Пред вратата лъжецът рекъл на селянина:
— Почакай малко, додето кажа на — дядо владика, че си донесъл кокошките.
И влязъл вътре. Почукал на владишката врата.
— Какво има? — показала се една брадата глава.
— Дядо владико, довел съм ти един голям грешник да се изповяда. Може ли да влезе?
— Може! — отвърнал владиката.
Лъжецът изскочил навън и бутнал селянина:
— Влизай вътре — рекъл, — владиката да ти брои парите, а кокошките дай на мене, да ги заколя, защото на обед ще ни дойдат гости деветима попове.
Селянинът подал кокошките и тихо пристъпил към владишката стая. Почукал и влязъл.
Владиката го измерил строго с очи и попитал:
— Колко са?
— Пет — отвърнал селянинът.
— Само пет ли? Малко ми се виждат.
— Малко, дядо владико, но са големи и струват скъпичко.
— Не е хубаво да правиш големи грехове — почнал да нарежда владиката, но селянинът го пресякъл:
— За какви грехове ми опяваш, аз ти приказвам за кокошките.
Додето двамата се разберат — оня с кокошките офейкал. В дълбокия дол лесугерите изяли кокошките, изпили виното, но им се видяло малко, затуй най-малкият въздъхнал:
— Ех, да можем тази вечер да се вмъкнем в някоя изба, където има пълни бъчви!
— Защо да не можем — отвърнал най-големият. — Щом свечери, ще идем в най-голямата винарница. Ще кажем, че сме търговци на вино. Додето ние с батя ти залъгваме стопанина, ти ще се вмъкнеш в някоя празна каца и ще останеш там. Настане ли нощта, стопанинът ще иде да спи, а ти ще ни отключиш вратата отвътре и ние ще се намърдаме. Цяла нощ ще смучим!
Както го скроили — тъй направили. През нощта, когато всичко живо заспало, нац-малкият, дето бил скрит в кацата, отключил вратата на винарницата и по-големите се вмъкнали. Всеки надигнал по един медник. Пили, пили, додето се натряскали. Като се нагласили хубаво, най-малкият изломотил: — Хайде сега пък да си попеем!
И почнали да реват, колкото им глас държи.
Но винаринът чул тупурдията, повикал съседите на помощ и заловил умните глави.
На другия ден тримата безделници били отведени с вързани ръце, където им е мястото.

Милост

Наближи Коледа. Падна дълбокият сняг в черковния двор. Дигна се една сутрин старият камбанар дядо Митрофан. Грабна лопатата и разрина една пътека — от дъбовата врата на стаята си до камбанарията. Като се прибра вътре на топло, старецът сне ръкавиците, които му беше изплела баба Митрофанка, и рече:
— Знаеш ли какво реших, докато метех снега?
— Какво?
— Реших да заколя петела за Коледа.
— Стой, не думай! Как ще го прежалим?
— Няма какво да сториме. На Коледа може да ни дойде някой гостенин. Как ще го посрещнем, като нямаме нито прасе, нито кокошчица, нито една лъжичка блажинка?
— Прав си — клюмна глава баба Митрофанка и дигна престилката си — да обърше сълзите си.
В туй време крушовата главня на огъня изпращя. Една червена искра се завъртя покрай веригата нагоре и хвръкна през комина. Върху най-горната затоплена тухла на комина се беше наместило едно врабче, да си топли измръзналите крачета.
— Дядо Митрофан осъди петела на погубване! — извика искрата и угасна.
Врабчето трепна и подскочи. Отлетя към курника. Влезе при петела.
— Какво дириш тука? — попита петелът.
— Дойдох да се простиме с тебе, защото днес дядо Митрофан ще ти вземе главата.
— Затуй съм сънувал нощес един червен гердан — продума петелът и отпусна жално криле надолу. — Какво да правя сега?
— Бягай — посъветва го врабчето. — Нали знаеш, че Стоянова майка плаче, а Бежанова майка не плаче.
Дядо Митрофан тръгна да си точи ножа и заръча на баба Митрофанка да хване петела. Баба Митрофанка натроши царевични зърна в полата си и ги изсипа пред курника. След туй отнесе голямото корито и го подпря полуизправено с една тояжка. Долния край на тояжката завърза с дълго въже, проточено до нейния прозорец. След като свърши тая работа, хитрата бабичка отвори вратичката на курника и отиде към прозореца. Хвана другия край на въжето. Щом петелът се навре да кълве зърната, тя ще дръпне въжето, тояжката ще падне и коритото ще похлупи петела.
Но петелът разбра измамата. Той беше по-хитър от баба Митрофанка. Показа си главата, разпери криле и се дигна към високата топола, която се беше възправила като огромна бяла свещ над черквата. Кацна на самия връх и там се сгуши.
Тогава баба Митрофанка плесна ръце, разлюти се, грабна секирата и нагази в снега между каменните кръстове. Отиде да сече тополата.
— Скоро да слизаш — викна тя на петела — или ще отсека тополата!
— Отсечи я де! — отвърна петелът. — Ако я отсечеш, тя ще падне върху черквата, черквата ще затисне попа, а тебе ще те изпратят в тъмницата.
Баба Митрофанка не разбра какво й говори петелът, удари два-три пъти със секирата и се замисли, Постоя малко под дървото и като й помръзнаха ръцете, бързо се прибра в къщи и подгони котката с ръжена.
Върна се дядо Митрофан, закани се с юмрук на петела и слезе към кръчмата да си подслади с винце огорчената душа. Прибра се късно. И нали беше посръбнал — сънят му нямаше край. На сутринта някой похлопа на вратата. Чу се гласът на попа:
— Хей, дядо Митрофане? Жив ли си? Пладне стана, а ти още не си бил камбаната.
— Прощавай, дядо попе, ама будилникът ми побягна и тази нощ не му чух гласа.
На другия ден дядо поп се закани:
— По празниците ще ида да намеря друг камбанар. Ще подиря някой по-ранобуден старец. Ти ми объркваш черковната служба.
Седна дядо Митрофан до огъня и заклати отчаян глава Намести се баба Митрофанка и зарони два реда сълзи.
— Какво ще правиме сега, посред зима, ако дойде друг камбанар? Къде ще си денеме главите в този сняг? Ама ти си виновен — прокуди си будилника, като рече: ще го заколя.
— Сбърках. Искам да му обадя, че няма да го коля, ама как да му кажа, като не му разбирам кокошия език?
В туй време крушовият пън изпращя и една червена искра се дигна нагоре. Тя изскочи през комина и викна:
— Дядо Митрофан реши да не коли петела за Коледа.
Врабчето, щом чу тия думи, подхвръкна към тополата.
— Хей, петльо! Как си?
— Умирам от глад и студ.
— Слизай долу!
— Страх ме е от ножа.
— Не бой се. Аз ти нося коледна милост. Утре е Коледа, а дядо Митрофан да те помилва за празниците.
Петелът радостно подхвръкна надолу, изправи се пред дъбовата врата на старците и закукурига. Старците го чуха, отвориха вратата, поканиха го да влезе и го нагостиха като драг гостенин.
Към полунощ курникът гръмна от петльовата песен, а камбаната заехтя и обади на хората, че е настъпил големият празник. Богомолците със запалени свещи задръстиха черквата. Дядо поп остана много доволен и на сутринта занесе на старците пълно менче с кървавица.

Камък, който гори

Живяла някога една девойка на име Розхен. Веднъж тя отишла на полето, за да бере цветя. Както вървяла, неусетно стигнала до една гора, сред която се издигал красив дворец, обграден с високи стени. Розхен приближила до портите и видяла, че те са обвити от паяжина — от дълго време никой не бил минавал през тях. И понеже не била страхлива, влязла в двореца. Тръгнала из залите, една от друга по-красиви, в които лампите ярко светели, но никъде нямало жива душа. Като стигнала до последната зала, Розхен отворила вратата и надникнала вътре. Там на меко, пухено легло лежал момък с неописуема красота. „Сигурно това е господарят на двореца“ — помислила си Розхен и се приближила. Момъкът лежал неподвижно и сякаш не дишал, а по целите му крака били набодени малки игли. Розхен приседнала на леглото и започнала да вади иглите. Щом извадела една, веднага намазвала раната с лековит мехлем. Така седяла цял ден и цяла нощ и накрая очите й започнали да се затварят от умора.
По едно време дочула някакъв шум навън. Показала се на прозореца и видяла, че по пътя минава богат търговец, съпровождан от прислуга.
— Хей! — извикала тя. — Изпратете някого да ми помогне! Ще ви платя колкото поискате.
Търговецът спрял и изпратил една девойка в двореца, която обаче била много хитра и лукава. Розхен я завела при момъка и казала:
— Извади тези игли, а в това време аз ще легна да си почина.
Когато хитрата девойка извадила и последната игла, момъкът се пробудил, надигнал се и попитал:
— Коя си ти?
— Аз те спасих от смърт — отговорила девойката.
— А онази коя е? — попитал той, като посочил Розхен.
— Тя е моята прислужница.
После девойката станала, разтърсила Розхен и викнала:
— Хайде, ставай, мързеливке! Нищо друго не правиш, освен да спиш! Раздвижи се и започни да вършиш нещо.
Розхен се разплакала, но се подчинила.
Минало време и момъкът оздравял. Един ден решил да отиде до града и попитал хитрата девойка:
— Какъв подарък искаш да ти донеса?
Тя поискала да й донесе дрехи от свила, златен пръстен и огърлица от скъпоценни камъни.
— А ти какво искаш? — обърнал се момъкът към Розхен.
— Донеси ми камък, който гори — отговорила тя.
Като пристигнал в града, той започнал да търси при търговците камък, който гори. Един от тях му казал:
— Такъв камък взима само този, който е дълбоко наранен. За какво ти е?
— Трябва ми — кратко отговорил момъкът, взел камъка и се върнал в двореца.
Щом го подарил на Розхен, тя го поставила пред себе си и започнала през сълзи да говори какво е преживяла. Още при първите й думи от камъка се появила ярка светлина. А когато тя започнала да разказва как седяла ден и нощ и вадила иглите от нозете на момъка, как помолила пътуващия търговец за помощ и той изпратил една девойка, и какво унижение трябва сега да търпи, от камъка лумнал пламък и след миг се разгорял страшен огън. От мъка и унижение Розхен понечила да се хвърли в огъня, но момъкът бързо притичал и я вдигнал на ръце. После изгонил злата и лукава девойка от двореца, оженил се за Розхен и двамата заживели щастливо до края на живота си.