Овчица-душица

Вълкът спря пред кошарата, погледна вътре през една дупка и рече на заключената овца:
— Овчице — душице, какви тънки крачка имаш, като шарени вретена! Я излез навън да ми тропнеш една ръченица! Комарът ще посвири, а ти ще поиграеш.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо — отвърна овцата, — искаш да ми схрускаш крачката!
— Не бой се, овчице — душице, не ям вече месо, защото станах вегетарианец.
Сухи дренки си похапвам, бистра водица си посръбвам и ми е леко на душата. Ако намеря киселици, и от тях не се отказвам. Не правя вече грехове. Ах, овчице — душице, каква мека черна вълна имаш, като коприна! Излез да я помилвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо, искаш да ме изядеш.
— Не бой се де! Нали съм вече вегетарианец. Ах, овчице — душице, какви черни очички имаш! Като кюстендилски череши.
Излез да им се порадвам.
— Хитър си ти, Кумчо — вълчо!
— Всичко ти е хубаво и прехубаво, овчице — душице, само опашката ти е грозна:
— Защо, Кумчо?
— Защото има едно бяло косъмче — старееш вече, хубавице овчице!
— Няма бяло косъмче на опашката ми!
— Има, излез да го отскубна. Ей го — виждам го през дупката. Ти си най-хубавата овца на света, ала бялото косъмче грози опашката ти. Отключи де!
Полъга се хубавицата и отключи кошарата. Старият вълк се вмъкна, хвърли се, удуши глупавата овца, метна я на гърба си и побягна в гората.

Бабата и мечката

Отишла една баба за дренки. Тъкмо се покачила на дряна — и мечката под дряна.
— Слизай, бабо! — изръмжала мецана.
— Защо да сляза? — попитала бабата.
— Да те изям!
— Олелеее! — завайкала се бабата. — Недей, мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата — Веченка. Която си избереш — нея изяж.
Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала в къщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:
— Дай ми, бабо, Мекушка! А бабата се обадила отвътре:
— Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
— Дай ми, бабо, Якушка! — захлопала мецана.
— Якушка е яко вратата заключила! — отвърнала бабата.
— Дай ми, бабо, Веченка, или ще те изям! — изревала мечката.
— Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки — рекла бабата и угасила светлинката.
А мечката си повлякла опашката към гората.

Мъдростта на старците

Един жесток цар издал закон да бъдат погубени всички стари хора.
Каква полза от тях — казал той, — нито орат, нито жънат, нито дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат в къщи. По-добре ще живеем без тях.
Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора ми нали под нож. Останал само един старец — баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
Жестокият цар имал луд черен кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да се укроти лудият кон.
— Как ли? — отговорила знахарката. — Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
Царят се почесал по тила и повикал болярите си:
— Хей, боляри — викнал им той, — слушайте какво ще ви заповядам! Още утре ще ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца ми без пясъчно въже, главите ви ще взема!
Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало на ум как може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал в къщи омърлушен, старецът го попитал:
— Защо си кахърен, синко?
Боляринът му разправил какво иска царят.
— Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: „Къде е въжето?“, ти му отговори: „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде — дебело, тънко, жълто или червено. Дай ни по-напред мостра“.
На другия ден, когато чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
— Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
И царят простил живота на всички.
Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо из горяло — и трева, и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
— Каквото щете правете и струвайте, но утре като дойдете, искам да ми кажете откъде ще намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.
Тръгнали си болярите сломени — не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
— Сега, тате — рекъл боляринът, — и ти не можеш ми помогна…
— Защо?
— Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
— Не бой се, синко. Утре, когато се явите при царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събрано зрънце по зрънце от мравките.
И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците, намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина, дето криел баща си. Попитал го:
— Кажи ми кой ти даде този мъдър съвет?
— Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
— Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.
Тогава излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците — всеки да им сторва път.

Момиче от вар

Живеели някога двама стари хора, които си нямали рожба и много тъгували. Веднъж бабичката рекла:
— Дядо, щом настане зима, ще си направим едно момиче от сняг. Не мога повече да трая без рожба.
— Да си направим, но снежното девойче ще се разтопи, когато времето се затопли.
— Тогава вземи теслата и издялай едно момиченце от дърво!
— Може — съгласил се старецът, — но трябва да ти кажа, че сложиш ли го край огъня и падне някоя искра върху него, то ще се запали и ще изгори.
Бабичката, като чула тия думи, се натъжила много и очите и се напълнили със сълзи.
— Не плачи — утешил я старецът, — аз съм човек варджия. Утре ще угася вар и ще направя едно момиченце от вар.
Бабичката се зарадвала и легнала да спи успокоена. Заспала дълбоко и през сън чула един глас, който и рекъл:
— Момиченцето ще бъде много бяло и много хубаво, но ако искате да остане живо, щом проговори, трябва да го изведете на пътната врата и да го дадете на оня, който мине първи покрай вас. Ще му поръчате, като си намери годеник, да не му продумва дума, докато той не познае от какво е направено, защото, ако проговори, ще се превърне на бял прах.
На другия ден старецът се запретнал, угасил вар в един трап, измайсторил едно момиченце — по-бяло от сняг — и щом рязнал с една пръчица мястото под носа му и му направил уста, то проговорило:
— Добро утро, тате! Как си, мамо?
На старците било много мъчно да се разделят с бялата си дъщеричка, но нямало какво да правят — трябвало да изпълнят поръчката на оня, който се обадил през нощта. Излезли на пътя, за да видят кой ще мине първи, че да му я предадат. Не щеш ли, най-напред се задал един крантав кон. Старците се спогледали, отворили портата, вкарали коня в своя двор, вчесали го с един гребен, поставили му юзда, оседлали го с меко седло, наместили бялото момиче на коня и му поръчали да мълчи пред годеника си, додето той не изговори думите „от вар момиче“.
Трябва да ви кажа, деца, че крантавият кон идел направо от яхърите на тогавашния войвода. Докато конят бил млад и буен, хранели го с ориз и го решели със златен гребен, но когато остарял и краката му почнали да се преплитат, войводските прислужници го изкарали от къщи и го натирили в гората да го ядат вълците. Ала конят бил прекарал целия си живот при хората, затуй не останал в гората, а се върнал пак в града и минал покрай къщата на двамата старци. Щом усетил момичето на гърба си, той се посъживил и тръгнал право към войводския дом. Синът на войводата, като видял момичето, много се зарадвал.
— Кое си ти и откъде идеш? — попитал той.
Момичето мълчало.
— Защо не отговаряш, да не си нямо? Момичето пак нищо не казало.
Войводският син му помогнал да слезе от коня, хванал го за ръчицата и го отвел в къщи при майка си и баща си.
— Вижте — рекъл той, — какво бяло момиче донесе крантавият кон.
Старият войвода и жена му ахнали, като видели колко е хубаво момичето, и почнали да го разпитват защо е толкова бяло, но момичето не отворило уста.
Синът на войводата отишъл през деня на лов и се върнал с празни ръце, защото пред очите му се мержелеело все бялото момиче.
Като се прибрал в къщи, той рекъл на майка си:
— Майко, решил съм да върна пръстена на царската дъщеря.
— Как тъй ще го върнеш, нали ти е годеница?
— Не искам да се оженя за нея. Ще се оженя за момичето, което ми донесе крантавият кон.
— Какво приказваш? — извикала тя. — Не разбра ли, че момичето е нямо.
— Нищо, че е нямо. Искам си го и туйто.
— Прави каквото щеш! — рекла майката.
Върнал войводският син пръстена на царската дъщеря и се сгодил за бялото момиче. Но нали никой не се сещал да му каже, че е направено от вар, момичето упорито мълчало. Три месеца време войводският син водил годеницата си, разхождал я с една позлатена кочия, облякъл я в сърма и злато, молил я да му продума, но тя не си отворила устата.
— Тая девойка е наистина няма — рекъл той и решил да я напусне. Заключил я в една малка стаичка на тавана и пратил за царската дъщеря.
Като се настанила във войводския дом, царската дъщеря най-напред попитала къде е бялото момиче. Прислужничката и съобщила, че е заключено в една стаичка на тавана.
— Идете да видите през ключовата дупка какво прави! — заповядала царската дъщеря.
Прислужничките тихо, на пръсти, се приближили до вратата, погледнали през ключовата дупка и видели бялото момиче — седи на едно столче до прозореца, а на коленете му жълта копринена риза.
— Тая риза ще бъде за моя годеник — войводския син. Вдени се, игличке! — рекло момичето.
Изведнъж иглата, която била забодена на игленика, скочила на масата: отишла при златния конец, подала си ухото и конецът се вдянал. Момичето взело иглата и почнало да шие копчетата на ръкавите. Както шиело то, без да ще, си боднало големия пръст и викнало гневно на иглата:
— Ох! Защо ми убоде големия пръст? Ти си лоша игла! — и я захвърлило на пода.
Когато преминала болката, бялото момиче се обърнало кротко към иглата:
— Прощавай, игличке. Ела да си продължим работата. Но иглата била много сърдита и не рачила да иде при момичето. Тогава то грабнало ножицата, отрязало си носа и му заповядало:
— Иди да ми донесеш тая непослушна игла! Отрязаният нос скочил върху масата, от масата тупнал на пода, грабнал иглата и я подал на бялото момиче. Момичето поело иглата с лявата си ръка, а с дясната хванало отрязания нос и го сложило пак там, дето му е мястото.
Прислужничките на царската дъщеря се втурнали надолу и си изпотрошили краката по стълбите. Задъхани, разказали на господарката си какво са видели.
— Голяма работа — рекла царската дъщеря, — и аз мога тъй. Донесете ми платно за риза, игла, златен конец и ножици. — Като и донесли всичко, тя се обърнала към иглата и рекла: — Заповядвам ти, иглице, да отидеш при конеца и да му подадеш ухото си, за да се вдене! Хаиде!
Но иглата не мърдала.
Княгинята тропнала с крак.
— Знаеш ли коя съм аз? Ако веднага не изпълниш заповедта ми, ще повикам един ковач и ще го накарам да те натроши с чука си върху наковалнята. Но иглата пак не мръднала.
Тогава княгинята я грабнала, захвърлила я на пода и креснала:
— Ти си една ръждива игла! Ела сега при мене!
Но иглата не я послушала и този път. Пламнала от яд, княгинята грабнала ножицата, отрязала си носа и изпищяла.
— Олеле, страшно боли! Хей, нос, по-скоро ми донеси иглата, защото умирам от болки!
Носът паднал на земята и не мръднал. Княгинята се навела, взела го, поставила го там, където бил по-рано, натиснала го, но щом си махнала ръката, отрязаният нос пак тупнал на земята.
— Ами сега какво ще правя, мамичко? — викнала княгинята и се мушнала в леглото.
Като се върнал войводският син и видял, че жена му няма нос, поклатил глава:
— Не мога да живея с жена, която няма нос! — рекъл той. — Заведете я в двореца и ми доведете втората дъщеря на царя. Тя поне има дълъг нос.
Довели му дългоносата княгиня. Направили сватбата. И заживял войводският син с новата си жена. Дългоносата княгиня още на другия ден след сватбата проводила своите прислужнички да видят какво прави на тавана заключеното момиче. Прислужничките пак надникнали през ключовата дупка и ето що видели:
Бялото момиче стояло насред стаята и гледало към пещта, която зеела под камината.
— Опали се, пещ! — викнало то.
Пещта мигом пламнала.
След това девойчето се обърнало към нощвите, в които имало бяло брашно:
— Отсей се, брашно!
Брашното влязло само в едно сито и се отсяло.
— Замеси се, хляб! — извикало момичето.
Хлябът се замесил и бързо втасал. След това момичето разплело дългите си коси и измело въглените от пещта. Суровите хлябове сами се наместили в пещта, изпекли се, излезли навън и се наредили на полицата. Сетне момичето подигнало тигана и му поръчало да се настани върху железния триножник над въглените. Тиганът мигом изпълнил поръчката.
— Налей се, масло! — обърнало се момичето към шишето с дървеното масло.
Шишето подскочило от полицата към огнището и се изляло в тигана. Щом маслото завряло, бялото момиче си потопило ръцете в тигана и като ги извадило, в тигана останали две големи риби и почнали да се пържат.
Прислужничките пак затрополили надолу по стълбата към дългоносата княгиня. Разказали и какво са видели.
— Голяма работа! — рекла княгинята. — И аз мога тъй.
Накарала прислужничките да напалят хубаво пещта, разплела си косата и си мушнала главата в огнената пещ, за да измете жарта. Косата и пламнала, изгоряла и дългоносата княгиня заприличала на пърлено прасе.
— Налейте масло в тигана! — провикнала се княгинята.
Когато маслото завряло, тя си потопила ръцете и изпищяла от болка:
— Олеле, майчице, изгоряха ми ръцете!
Никакви риби не се появили в тигана. Войводският син се показал на прага:
— Какво става тука? — попитал той.
И като видял жена си, поклатил глава и рекъл:
— Не мога да живея с опърлена жена! Върнете я в двореца!
Минало, що минало, дошло време войводският син да замине на бой. Повел той войниците си, които били много весели, защото знаели, че ще победят и ще се върнат при своите невести и дечицата си. Копията им лъщели, сабите им звънтели, а конете цвилели. Само войводският син вървял замислен и натъжен. Вечерта войската спряла в едно равно поле. Войниците разпънали шатри, наклали огньове, навечеряли се и се хванали да играят хоро. Само войводският син седял на трапезата, подпрял главата си с длан, и гледал навън. По едно време две бъклици се чукнали и си заговорили тихичко. Войводският син чул разговора им.
Едната попитала:
— Кой те напълни отзарана? — Момичето, което е направено от вар. А тебе?
— И мене то ме напълни. Да ще войводският син да сръбне една глътка от мене, веднага ще му се развесели сърцето.
— Ако пък сръбне от мене, сърцето му ще стане лъвско — добавила втората бъклица.
Войводският син веднага повикал помощника си и го попитал кое момиче е направено от вар.
— Него ли знаеш? — учудил се помощникът. — То е същото, дето стой заключено в таванската стаичка.
— Тъй ли? — рекъл войводският син и надигнал едната бъклица.
Сърцето му бързо се развеселило. Когато опитал втората, усетил пък, че сърцето му е лъвско. Няма нужда да ви казвам, че никой не може да надвие оня човек, които има лъвско сърце в гърдите си. Войводският син победил враговете си още в първия бой и обърнал войската си назад. Като се прибрал в къщи, той изтичал по стълбите към таванската стаичка, отключил вратата и викнал:
— Благодаря ти, годеничке, дето направи сърцето ми лъвско. Не мога да разбора как можеш да вършиш такива чудеса, когато си направена от вар?
Щом чуло тия думи, девойчето навело очи и проговорило:
— Ах, колко съм щастлива! Сега вече мога да говоря.
Войводският син зяпнал от учудване.
— Я — рекъл той, — ти значи не си няма!
Девойката му разказала откъде е дошла и защо е била принудена да мълчи досега.
Като изслушал разказа и, войводският син се зарадвал, хванал я за ръка, отвел я долу при родителите си и вдигнал голяма сватба. На сватбата поканили и двамата старци — варджията и неговата бабичка. Три дни и три нощи свирили цигуларите. Подир сватбата бедният варджия и бабичката му останали да живеят във войводския дом.
Но вие ще попитате какво стана с крантавия кон? Конят, деца, до края на живота си получавал по едно кринче ориз на ден и го решели със златен гребен.

Верните животни

Живял някога един човек. Нямал много пари, но с малкото, което му останало, тръгнал да пътува по света. Веднъж пристигнал в едно село и видял няколко деца, които подскачали и крещели. Спрял се и попитал:
— Какво има, деца, защо крещите така?
— Хванахме мишка и искаме да я научим да танцува. Виж колко е забавна, като бяга!
На човека му дожаляло за клетото животно и рекъл:
— Деца, по-добре пуснете мишката, ще ви платя за това.
Дал на децата пари, те пуснали мишката и тя се шмугнала в една дупка.
Човекът продължил пътя си и скоро пристигнал в друго село. Там видял как деца карали една маймунка да танцува, да се премята и се забавлявали с нея, без да й дадат покой. Човекът им дал пари, за да пуснат маймунката, и си тръгнал. После отишъл в трето село, а там децата били хванали мечка. Карали я да застава на задните си лапи и да танцува, за да ги забавлява. Човекът откупил мечката, а тя се зарадвала, че може отново да стои на четирите си лапи, и поела към гората.
Така човекът раздал всичките си пари, в джоба му не останала дори и медна монета. Тогава той си рекъл: „В царската хазна има къде-къде повече пари, ще взема малко оттам, колкото да не умра от глад, а после ще ги спечеля и ще ги върна обратно в хазната.“ Така и сторил, но като се измъквал навън, кралските слуги го заловили и го изправили пред съда за кражба. Присъдата била да го поставят в един сандък и да го пуснат в реката. На капака на сандъка пробили малка дупка, за да влиза въздух, сложили вътре парче хляб и стомна с вода и пуснали сандъка по реката.
А вътре човекът умирал от страх! Изведнъж чул, че нещо дращи и почуква отвън. После капакът се повдигнал и той видял една мишка, една маймунка и една мечка. Те искали да му се отблагодарят за това, че им помогнал да се отърват от лошите деца. Ала животните не знаели какво да сторят по-нататък и започнали да се съветват помежду си. В същия миг пред тях изскочил един бял камък, който приличал на яйце.
— Тъкмо навреме се появи — казала мечката. — Камъкът е вълшебен и който го притежава, ще получи всичко, което пожелае.
Човекът извадил камъка от водата и пожелал да има дворец с градина и царска конюшня. Едва успял да изговори желанието си и вече седял в прекрасен дворец с градина, имало и царска конюшня. Всичко било така великолепно, че той не можал да се начуди и нагледа.
По същото време по пътя минавали търговци.
— Вижте, вижте — извикал единият, — какъв прекрасен дворец! Миналия път, като минавахме оттук, имаше само подвижни пясъци.
Станало им любопитно и влезли в двореца. Разпитали човека как е успял да построи всичко това, а той им отговорил:
— Не съм го построил аз, направи го моят вълшебен камък.
— Що за камък е това? — попитали учудените търговци.
Човекът донесъл камъка и им го показал. На търговците много им се искало да го притежават и попитали човека дали не го продава. Извадили всякакви красиви и скъпи стоки и му ги предложили. Като ги видял, човекът много ги харесал, помислил, че те са по-ценни от вълшебния камък, и се съгласил. Ала в мига, в който им дал камъка, всичко изчезнало, той отново се озовал в сандъка и заплувал по реката.
Верните животни видели, че човекът отново изпаднал в беда, опитали се да му помогнат, но не могли да отворят капака на сандъка по никакъв начин. Тогава мечката казала:
— Трябва да намерим вълшебния камък, иначе усилията ни ще бъдат напразни.
Търговците останали да живеят в двореца. Животните тръгнали натам и когато били вече близо до двореца, мечката казала:
— Мишчице, промуши се през някоя цепнатина в двореца и виж къде е камъкът. Ти си мъничка и никой няма да те забележи.
Мишката се съгласила, но скоро се върнала и казала:
— Няма да е лесно. Камъкът виси над огледалото на червен шнур, а от двете му страни стоят две огромни кокошки с огнени очи и го пазят.
Тогава маймуната и мечката казали:
— Ще отидеш в двореца още веднъж. Докато господарят още спи, промъкни се до леглото му, ощипи го по носа и му изгризи косите.
Мишката направила така, както й казали маймунката и мечката. Като се събудил, господарят започнал да си търка носа и рекъл:
— Тези кокошки за нищо не ги бива. Пускат мишки, а те са ми изгризали косите.
И прогонил кокошките. На следващата вечер мишката се промъкнала в двореца и прегризала червения шнур. Камъкът паднал на земята и тя го избутала с малката си лапичка чак до вратата. После го взела маймунката и всички заедно тръгнали към реката.
— А как ще стигнем до сандъка? — попитала тогава маймунката.
— Няма да е трудно — казала мечката. — Аз ще плувам, а ти, маймунке, ще седнеш на гърба ми и ще се държиш здраво за мен с две ръце. Камъкът ще носиш в устата си. Ти, мишчице, ще се настаниш в дясното ми ухо.
Така и сторили. Докато плувала по реката, на мечката й доскучало и много й се приискало да побъбри.
— Какво ще кажеш, маймунке, ние с теб сме много смели, нали?
Но маймунката нищо не отговорила.
— Що за маниери имаш? — попитала възмутено мечката. — Как може да не отговаряш на своите приятели? Не обичам тези, които не отговарят.
Маймунката вече не можала да се въздържи, изпуснала камъка във водата и изкрещяла:
— Глупачка такава! Как искаш да говоря с камъка в устата? Сега всичко пропадна и за това си виновна ти!
— Не се ядосвай — отговорила мечката. — Все ще измислим нещо.
След като се посъветвали помежду си, те извикали всички дървесни жаби и разните му там водни твари и казали:
— Страшен враг се готви да ви нападне. Затова трябва да съберете много камъни, а ние ще ви изградим стена, която ще ви служи за защита.
Водните твари се изплашили и веднага започнали да вадят камъни от водата. Накрая от дъното изплувала една голяма тлъста жаба, която носела в устата си червения шнур с вълшебния камък. Зарадвали се мечката, маймуната и мишката и казали, че сега всичко е наред. После се сбогували с водните животни и се отправили надолу по реката към сандъка, в който бил затворен човекът. Отворили с вълшебния камък капака и добре че пристигнали навреме — хлябът и водата се били свършили и човекът едва не умрял от глад и жажда. Щом взел камъка в ръка, той си пожелал здраве и в същия миг се пренесъл в прекрасния дворец. Взел при себе си верните животни и всички заживели щастливо и задружно.

Златната тиква

Живял някога беден човек. Той имал малко парче земя, която обработвал с много труд. Когато настъпила пролетта, беднякът отишъл да изоре нивата си. Внезапно видял, че в небето лети лястовица. Тя долетяла до нивата и започнала да се спуска надолу, но изведнъж паднала на земята като камък. Изтичал сиромахът и видял, че едното й крило е счупено. Взел нежно лястовицата и бързо я отнесъл вкъщи. Там прегледал счупеното крилце, намазал го с мехлем от билки и го превързал.
Дълго се грижил бедният селянин за болната птичка. Накрая счупеното крило зараснало и лястовичката отлетяла. Щом завършил оранта, сиромахът отишъл да засее нивата. Изведнъж долетяла същата лястовичка и пуснала на земята три тиквени семки. Човекът ги засадил и след няколко дни пораснали три огромни тикви. Селянинът ги поливал, окопавал и плевил, докато узрели. Тогава ги занесъл вкъщи и поканил на гости свои роднини и приятели. Опитал се да разреже тиквите, за да ги опече, но нито един нож не могъл да пробие кората им. Накрая сиромахът взел брадвата си и с всичка сила ударил една от тиквите. Тя се разцепила и беднякът видял, че вътре е пълна с жълтици. Бързо разсякъл и останалите две тикви, които също били пълни със злато. Зарадвал се сиромахът, разделил богатството с гостите си, бедни като него, и всички заживели охолно.
В съседство живеел един богаташ. Един ден той дошъл при сиромаха и го попитал:
— Какво направи, че изведнъж забогатя толкова много?
Сиромахът искрено му разказал цялата история.
„Ех, да можех и аз да имам толкова злато!“ — помислил си богаташът и тръгнал към полето. Там видял една лястовичка. Тихо се промъкнал и я ударил по крака с един камък. После взел птицата, занесъл я вкъщи и започнал да я лекува. След няколко дни птичката отлетяла. Всеки ден богаташът излизал на полето и чакал лястовичката да му донесе семена. Един ден тя долетяла и му пуснала две семки. Той ги засадил и скоро се родили две тикви. Когато узрели, богаташът ги отнесъл вкъщи и поканил гости. Щом ударил едната тиква с ножа, тя се разцепила и от нея излязъл рояк оси, които така нажилили богаташа и гостите му, че целите се подули, нищо не виждали и не чували. Това било наказанието на птичката за алчния богаташ.

Дъщерята на дърваря

Живели някога старец и старица. Старецът бил дървар. Каквото можел да събере и отсече, закарвал го на пазара и го продавал. С парите, които получавали, двамата живеели добре и били щастливи. Само едно нещо помрачавало дните им — нямали си рожба.
Веднъж когато дърварят отишъл в гората за дърва, дълго се мъчил да отсече едно старо сухо дърво. Най-после го отсякъл и то с трясък паднало на земята, а от пъна изскочило едно джудже и проговорило:
— Благодаря ти, че ме освободи, старче. Тук ме затвори преди деветстотин деветдесет и девет години един дявол и само някой добър човек можеше да ме освободи от магията. Ти си добър човек — продължило джуджето, — затова ще ти се отблагодаря и ще ти помогна да осъществиш най-съкровеното си желание. Вземи тази ябълка, тя е вълшебна. Изяж едната половина, а другата дай на жена си. Скоро ще ти се роди дъщеря, която ще бъде красива, умна и добра. Когато плаче, от очите й ще се сипят бисери, когато се смее, от устата й ще падат рози, а там, където стъпи, ще остава златна следа.
И като казало това, джуджето изчезнало. Старецът се прибрал у дома и изпълнил заръката му. След девет месеца, девет дни и девет часа жена му родила момиченце. То пораснало и станало красива девойка. Всичко, което предрекло джуджето, се сбъднало. От бисерите и златото, които продавал баща й, тримата живеели богато, забравили грижи и неволи. След време много знатни момци започнали да идват и да искат ръката на девойката. За да не се раздели с дъщеря си, старецът им поставял неизпълними условия и те един по един се отказвали. А майката и бащата се подсмивали доволни.
През същите тези години в далечни земи пораснал прекрасен момък — смел, силен, с хубава руса коса и весели очи. Той чул за красивата дъщеря на дърваря и тръгнал на път, за да си опита късмета. Дълго яздил и накрая стигнал до дома му. Ала същия ден при него бил дошъл дяволът, който искал да му отмъсти, задето освободил джуджето.
— Хей, старче — извикал дяволът, — дай ми дъщеря си за жена, иначе ще те погубя.
Старецът се разтреперил от страх, сълзи бликнали от очите му. Но точно в този момент пристигнал момъкът, хванал дявола за опашката, завъртял го във въздуха и го запокитил далече в небето. Дърварят го прегърнал, нарекъл го свой син и му обещал дъщеря си за жена. Момъкът се зарадвал, яхнал коня си и тръгнал да се приготви за сватбата.
Дърварят и жена му обаче били много стари и нямало да издържат дългия път, пък и нямало кой да придружи дъщеря им. И докато се чудели какво да правят, пред къщата спряла обкичена с цветя кола с два бели коня. В нея седели нагиздена жена и девойка.
— Добър ви ден, добри хора — рекли те, — ние идваме за булката.
— А вие кои сте? — попитал старецът.
— Аз съм роднина на младоженеца — казала жената, — а това е моята дъщеря.
Девойката се сбогувала с родителите си и се качила в колата. Пътували дълго и един ден храната и водата се свършили. Девойката помолила жената за залък хляб, но тя й отговорила, че няма. Помолила я за глътка вода, а тя казала:
— Ако ми дадеш едното си око, ще ти дам вода!
Девойката се изплашила и заплакала. От очите й се посипали бисери. Злата жена ги събрала, но не й дала вода, докато тя не дала окото си в замяна. След няколко дни бедната девойка била принудена да даде и другото си око за малко вода. Точно тогава пристигнали до едно село. Край селото имало кладенец. Двете жени свалили сляпата девойка от колата, взели й хубавите дрехи и я бутнали в кладенеца. Тръгнали отново и скоро стигнали в града, в който живеел хубавият момък. Злата жена спуснала воал на лицето на дъщеря си и когато момъкът ги посрещнал, нищо не разбрал. Той помолил бъдещата си жена да отиде до дома му пеша, за да остави златните си следи на бедните, та и те да бъдат щастливи на сватбения ден. Тръгнали те, ала скоро момъкът станал за смях на бедняците, защото нито златни следи имало, нито рози падали от устните на невестата.
В същото време край кладенеца, в който злата жена бутнала клетата девойка, минал един сиромах. Той чул плач, надникнал в кладенеца и що да види — върху купчина бисери седяла сляпа девойка и плачела, а от очите й продължавали да се сипят бисери. Сиромахът измъкнал девойката от кладенеца и я повел към дома си. По пътя тя му разказала какво й се случило. После сиромахът се върнал да вземе бисерите, а девойката му казала да построи от тях красив дворец. Когато дворецът бил готов, така сияел в своето великолепие, че нямало човек, който да не се спре да му се възхити. Сиромахът разказал това на девойката, а тя се усмихнала доволно и от устните й паднала уханна роза.
— Занеси розата на най-юначния мъж в града — рекла девойката на сиромаха. — Ако те попита колко струва, кажи му: „Две очи“.
Сиромахът направил така, както му поръчала девойката. Като го видяла от прозореца с красивата роза, дъщерята на злата жена веднага поискал да я има. Но щом чула каква е цената й, тя се сетила за очите на съперницата си, които майка й пазела в едно сандъче. Дала ги на сиромаха и взела розата. Той ги занесъл на девойката и в този миг през прозореца влетял бял гълъб, кацнал на земята и на негово място се появило джуджето. То взело очите, наместило ги под клепачите на девойката. Тя веднага прогледнала, весело се засмяла и стаята се изпълнила с рози и ухание.
Вечерта злата жена видяла розата в косите на дъщеря си и разбрала какво е станало. Разбесняла се, разфучала се и хукнала навън. Отишла при дявола, който още лекувал раните си от падането, след като момъкът го метнал в небесата. Злата жена паднала на колене и рекла:
— Ти ме изпрати в къщата на дърваря, аз изпълних каквото ми поръча, ала сега ме чака сигурна смърт, ако зет ми разбере истината. Какво да правя?
— Край градските стени тече бистър ручей — казал дяволът. — В него плува златна рибка. Хвани я, разрежи я и ще намериш златна обица. Сложи обицата на ухото на дъщеря си и другата девойка веднага ще умре.
Злата жена изпълнила всичко, което й поръчал дяволът. Сложила обицата на ухото на дъщеря си, без да й казва нищо. В същия миг дъщерята на дърваря се простряла мъртва на земята.
Вечерта, като си легнала, младоженката свалила обицата и я сложила под възглавницата. Тозчас девойката в бисерния дворец оживяла. Така ставало дни и нощи наред.
Един ден момъкът се прибирал от лов и видял на прозореца бял гълъб. Пуснал стрела, но гълъбът полетял и започнал да кръжи над него. Момъкът го последвал и скоро стигнал до бисерния дворец. Гълъбът влетял вътре, кацнал на земята и се превърнал в джудже. То повело момъка към една стая, където лежала мъртва чудно хубава девойка. Момъкът коленичил и за първи път в живота си заплакал. Останал така, докато се стъмнило. Жена му го чакала-чакала и накрая решила да си легне. Махнала обицата и в този миг девойката в бисерния дворец оживяла. Като видяла момъка до себе си, започнала да плаче и да се смее. Стаята се изпълнила с бисери и рози. Момъкът разбрал какво се е случило, яхнал коня си и се прибрал у дома. Взел обицата изпод възглавницата на жена си и веднага се върнал в бисерния дворец. На другия ден вдигнали истинска сватба, а злата жена и дъщеря й прогонили през девет планини в десета.

Клинецът

Веднъж един търговец продал цялата си стока на панаира и напълнил торбата си със злато и сребро. Решил да тръгне веднага към дома си, за да стигне преди да се е стъмнило. Натоварил на коня торбата с парите, яхнал го и потеглил. По пладне спрял в един град да си почине. Но като се наканил пак да тръгне, слугата, който довел коня, му рекъл:
— Господине, от подковата на левия заден крак на коня е паднал един клинец.
— Нищо — отвърнал търговецът, — имам още шест часа път и бързам. Подковата все ще издържи.
След пладне спрял в друга страноприемница и поръчал да нахранят коня с хляб. Пак влязъл един слуга при него и му казал:
— Господине, от левия заден крак на коня ви е паднала подковата. Да го заведа ли да го подковат?
— Нищо — отвърнал търговеца, — имам още два-три часа път и бързам. Конят все ще издържи.
Тръгнал пак, но не след дълго конят почнал да накуцва. Не минало много време и започнал да се спъва. Накрая грохнал на земята и си счупил крака. Търговецът се принудил да остави коня, отвързал торбата от седлото, метнал я през рамо и тръгнал пеш към къщи. Пристигнал късно през нощта.
— За цялата тази беда — рекъл си той — е виновен проклетият клинец.

Да се бърза — важно е това,
и все пак не бързай презглава!

Майстор Пфрим

Майстор Пфрим бил дребен, слабичък, но много пъргав човек, който нямал минута покой. Лицето му, на което се извисявал вирнатият му нос, било сипаничаво и мъртвешки бледо. Сивите му коси стърчали на всички посоки, очичките му били малки и непрекъснато играели насам-натам. Той бил груб с хората, нищо не му убягвало, знаел най-много от всички и винаги бил прав. Когато вървял по улицата, размахвал ръцете си с все сила. Веднъж така блъснал едно момиче, което носело ведро с вода, че ведрото литнало във въздуха и всичката вода се изляла върху него.
— Ах, ти, глупаво момиче! — извикал той. — Не видя ли, че вървя зад теб?
Майстор Пфрим умеел да прави хубави ботуши, но когато работел, така размахвал обущарския конец, че юмрукът му неизменно попадал върху някой чирак, който седял наблизо. Нито един от помощниците му не се задържал при него повече от месец, защото той бил много придирчив, винаги се заяждал и мърморел, че това или онова не е както трябва: или че шевовете не са равни, или че единият ботуш е по-висок от другия, или че кожата не е добре обработена.
— Сега ще ти покажа как трябва да направиш кожата по-мека — казвал той на някой свой ученик.
Взимал ремъка и започвал да удря нещастния чирак по гърба. Наричал всички лентяи, а самият той не се стараел много, тъй като не го свъртало на едно място. Когато жена му ставала рано сутрин, за да разпали огъня, той скачал от леглото и изтичвал бос в кухнята.
— Да не би да искаш да подпалиш къщата? — крещял той. Такъв огън си разпалила, че цяло теле може да се опече на него! Да не мислиш, че дървата ни ги дават без пари?
Когато слугите понякога бъбрели край коритото и се смеели, майстор Пфрим започвал да им се кара:
— Я ги гледай ти как са се разкрякали като гъски! От много приказки забравят, че имат работа! И защо сте взели нов калъп сапун? Това е безбожно разточителство и на всичкото отгоре сте мързеливи! Пазите си ръцете и не перете бельото както трябва! — След това изкачал навън, като ритвал ведрото с луга и цялата кухня се заливала с вода.
Когато някой съсед започвал да строи къща, майстор Пфрим заставал на прозореца, за да гледа какво правят работниците.
— Ето на — викал той, — пак слагат червен пясъчник, който никога няма да изсъхне. Всички ще се разболеят от влагата. Гледайте как лошо поставят камъните! И хоросанът не го бива! Трябва да се сложи дребен чакъл, а не пясък! Тази къща ще се срути на главите на хората!
После сядал, правел няколко шева, но скоро отново скачал, свалял кожената си престилка и викал:
— Трябва да вразумя тези хора!
Един ден отишъл при дърводелеца.
— На какво прилича това? — изкрещял той. — Гредата трябва да се дяла по жилките! Как иначе ще стане гладка?
Той изтръгнал брадвата от ръцете на дърводелеца, за да му покаже как трябва да се дяла, ала в това време пристигнала една каруца, натоварена с глина. Майстор Пфрим захвърлил брадвата и изтичал при селянина, който вървял след каруцата.
— Да не си полудял? — извикал Пфрим. — Кой впряга такива млади жребчета в толкова тежка каруца? Горките животни ще пукнат на място!
Селянинът нищо не отговорил, а майстор Пфрим се върнал в работилницата си. Тъкмо се заловил за работа, когато един от чираците му показал чифт ботуши.
— Това пък какво е? — попитал той. — Нали ти казах, че ботушите не трябва да бъдат толкова тесни? Кой ще ги купи? Искам моите указания да се изпълняват безпрекословно!
— Майсторе — отговорил чиракът, — ти си съвсем прав. Ботушите не стават за нищо, но това са същите ботуши, които ти си скроил. Когато започна да шиеш, ти сам ги захвърли на пода. И ангел да дойде от небето, пак не ще може да ти угоди!
През нощта на майстор Пфрим му се присънило, че е умрял и че се е възнесъл на небето. Застанал пред небесната врата и почукал.
— Чудно ми е — казал той — защо няма дръжка на вратата. Човек може да си счупи ръцете!
Свети Петър отворил врата, за да види кой така яростно чука.
— А, ти ли си, майстор Пфрим? — попитал той. — Ще те пусна, но те предупреждавам, че ще трябва да се откажеш от лошите си навици, иначе лошо ти се пише.
— Я остави проповедите за себе си — възразил майстор Пфрим. — Знам много добре какво трябва и какво не трябва. Мисля, че тук, на небето, слава Богу, всичко е наред и няма да се наложи да осъждам това или онова, както беше на земята.
Той влязъл и започнал да се разхожда из обширните небесни пространства. Огледал се наоколо, поклатил глава и промърморил нещо на себе си. Изведнъж видял два ангела. Те влачели някаква греда — същата греда, дето била в окото на човека, който все виждал сламката в окото на другите. Но ангелите влачели гредата не надълго, а напреки. „Виждал ли е някой подобна глупост? — помислил си майстор Пфрим, но си замълчал. — Е, всъщност няма значение как се носи гредата. Важното е да не се заклещи някъде, а те, както виждам, я теглят много внимателно.“
След малко видял два ангела, които загребвали вода от кладенеца с малко буре, което било пробито и водата се изливала от всички страни. „Дявол да го вземе!“ — едва не се изтръгнало от устата му, но за щастие бързо се опомнил и помислил: „Сигурно го правят, за да мине времето; ясно е, че се забавляват с безполезни неща. Тук, на небето, както виждам, всички мързелуват.“ Отишъл по-нататък и видял една кола, затънала в дълбока канавка.
— Нищо чудно — казал той на коларя, — щом е натоварена така безразсъдно. На какво прилича това?
— Не се безпокой — отговорил коларят, — сега ще ми дойдат на помощ.
И ето че дошъл ангел и впрегнал два коня в колата.
„Това е добре — помислил си майстор Пфрим, — но само два коня няма да могат да изтеглят колата. Ще трябват още два.“
Тогава дошъл друг ангел и довел още два коня, но ги впрегнал зад колата.
Майстор Пфрим не се въздържал и извикал:
— Ей, ти, дръвник такъв! Какво правиш? Кой е виждал коне да се впрягат зад колата? И си мислите, че знаете повече от другите!
Искало му се да каже още нещо, но в това време един от ангелите го хванал за врата и го изхвърлил с невероятна сила от небето. Като стигнал пред вратата, майстор Пфрим се обърнал и видял, че четири крилати коня издигат колата във въздуха.
В същия миг той се събудил и си помислил: „На небето е по-различно, не е като на земята. Човек може да им прости някои неща, но кой би издържал такова нещо — да впрегнат конете зад колата! Вярно е, че те си имат крила, но кой би могъл да знае? И въобще, що за глупост е това да слагат крила на конете, след като си имат четири крака? Но време е да ставам, че току виж направили някоя беля в къщата. Слава Богу, че не съм умрял наистина!“

Мръсният брат на дявола

Живял някога беден войник. Той не можел вече да служи и нямало с какво да си изкарва прехраната. Дълго мислил как да излезе от това безрадостно положение, но нищо не могъл да измисли. Веднъж, когато отишъл в гората, на пътя му застанало едно малко човече. Това бил дяволът.
— Защо си така тъжен? — попитал той.
— Защото съм гладен и нямам пукната пара — отговорил войникът.
— Ако дойдеш с мен, ще имаш пари до края на живота си — казал дяволът. — Ще ми служиш седем години, а после отново ще бъдеш свободен човек. Само трябва да знаеш едно: нито ще се миеш, нито ще се решиш, нито ще се подстригваш, нито ще си режеш ноктите.
— Е, какво да се прави — въздъхнал войникът, — твоя воля. Както искаш, така ще направя.
Дяволът завел войника в ада и му наредил какво да прави. Трябвало да разпалва огъня под казаните, в които седели грешниците, да събира боклука — изобщо да се грижи за чистотата и реда. Ала не бивало да поглежда дори веднъж в някой от казаните.
— Добре, ще се постарая — съгласил се войникът. Дяволът тръгнал да скита по света, а в това време войникът се заловил за работа — разпалил огъня, събрал боклука и измил пода. Когато старият дявол се върнал и проверил дали всичко е наред, останал много доволен и пак тръгнал на път.
Щом останал сам, войникът се огледал наоколо. Видял, че върху огъня са наредени много казани и че нещо в тях ври и клокочи. Бил готов да си даде живота, само и само да надникне вътре, но дяволът му бил забранил най-строго да прави това. Накрая обаче не се стърпял, леко повдигнал капака на един от казаните, погледнал и какво да види — вътре седял неговият подпоручик.
— А, гълъбче, ето къде си попаднал! — извикал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
И бързо затворил капака. После разпалил огъня и даже сложил още дърва. След това отишъл при друг казан, повдигнал капака и видял, че в него седи знаменосецът.
— Аха — извикал той, — значи и ти си тук! Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
Захлупил казана и разпалил огъня. Но на войника му се искало да погледне в още един казан. Повдигнал капака и онемял от почуда — в него седял самият генерал.
— Аха, гълъбче, ето къде си попаднал! — възкликнал войникът. — Преди аз бях в ръцете ти, а сега ти си в моите.
Донесъл още дърва и пламъците лумнали още по-силно. Така войникът служил при дявола цели седем години, без да се мие, без да се реши, без да се подстригва и без да си реже ноктите. Когато срокът изтекъл, дяволът казал:
— Е, Ханс, какво прави тук през цялото време?
— Разпалвах огъня, чистех и събирах боклука — отговорил войникът.
— Не е вярно! Ти си надничал в казаните. Но, както и да е, срокът ти изтече. Искаш ли да си отидеш у дома!
— Да — отговорил войникът, — иска ми се да видя какво прави баща ми.
— Добре тогава — казал дяволът. — Ще получиш своето възнаграждение. Вземи всичкия боклук и го сложи в раницата си. Ще си отидеш вкъщи мръсен, рошав, с дълги коси и неизрязани нокти. Ако някой те попита откъде идваш, ще кажеш: „От ада“. А ако някой те попита кой си, ще отговориш: „Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар“.
Войникът нищо не казал, но останал много недоволен от възнаграждението си. Като се изкачил отново на земята, той свалил раницата от гърба си, за да изсипе боклука от нея. Ала щом я отворил, боклукът се превърнал в чисто злато.
— И през ум не ми е минавало такова нещо! — възкликнал войникът и тръгнал към града.
Скоро стигнал до една страноприемница. Като го видял, стопанинът се изплашил — Ханс приличал на истинско страшилище, по-ужасно и от плашило в овощна градина.
— Откъде идваш? — попитал той.
— От ада — отговорил Ханс.
— А кой си ти?
— Аз съм мръсният брат на дявола и сам съм си господар.
На стопанина никак не му се искало да пусне войника в страноприемницата, но като видял златото, любезно му отворил вратата. После заповядал да му дадат най-хубавата стая и да му прислужват както подобава. Ханс хапнал, пийнал, а след това, без да се измие, си легнал да спи.
В това време стопанинът не можел да намери покой — златото било все пред очите му. Накрая не издържал, промъкнал се в стаята на войника и откраднал раницата.
На сутринта Ханс искал да плати на стопанина, но видял, че раницата я няма. Уплашил се и си казал: „Попадна в беда, без да си виновен“.
Тогава Ханс решил да се върне в ада. Оплакал се на дявола и го помолил за помощ.
— Седни тук — казал дяволът. — Ще те измия, ще те среша, ще те подстрижа и ще ти изрежа ноктите.
Като свършил всичко, дяволът дал на Ханс друга раница и казал:
— Отиди при стопанина и му кажи да ти върне златото, а аз ще го взема в ада, за да разпалва огъня вместо теб.
Ханс се върнал в страноприемницата и казал на стопанина:
— Ти ми открадна златото. Ако не ми го върнеш, ще отидеш в ада и ще станеш такова страшилище, каквото бях аз.
Стопанинът се сепнал, върнал златото и помолил Ханс да не казва нито дума на никого. А Ханс станал богат човек. Купил си хубави дрехи, а по пътя към дома се научил да свири на флейта. Щом пристигнал, отишъл в двореца да посвири на царя. Царят много харесал неговата музика и му обещал дъщеря си за жена. Ала като чула, че ще трябва да се омъжи за прост войник, царската дъщеря казала:
— По-добре да се хвърля в езерото, отколкото да стана негова жена!
Но царят удържал думата си. Дал на Ханс дъщеря си за жена, а тя, от любов към баща си, се съгласила.
Ето как мръсният брат на дявола се оженил за царската дъщеря, а когато царят умрял, получил и неговото царство.

Йоринда и Йорингел

Имало някога в една голяма и гъста гора стар дворец. В двореца живеела само една старица, която била най-голямата магьосница. През деня се превръщала в кокошка или в сова, а през нощта отново придобивала човешкия си образ. Тя умеела да примамва всякакви животни и птици, убивала ги и ги изяждала. Всеки, който се приближел на сто стъпки от двореца, оставал като закован на мястото си и не можел да помръдне, докато тя не вдигнела заклинанието от него. А ако в този омагьосан кръг попаднела невинна девойка, старицата я превръщала в птица, затваряла я в клетка и занасяла клетката в една от залите в двореца. Така тя събрала седем хиляди клетки с разни чудновати птици.
По същото време живеела една девойка на име Йоринда, която била най-прекрасното създание на света. Тя имала годеник — красивия момък Йорингел — и двамата били много щастливи, защото сватбата им щяла да бъде съвсем скоро.
Веднъж те отишли да се разходят в гората.
— Внимавай — казал Йорингел на своята любима — да не приближиш до двореца!
Неусетно, както вървели, Йоринда и Йорингел се загубили в гората. Слънцето вече залязвало, а те не знаели как да стигнат до дома. Изведнъж Йорингел видял стените на двореца и сърцето му се свило от страх. А Йоринда запяла:

Като славей с тъжен глас
за неизбежната си гибел пея аз!
Чик-чик, чик-чик!

Йорингел погледнал Йоринда и видял, че се е превърнала в славей, а той самият останал като закован на мястото си, без да може да се помръдне.
Щом слънцето залязло, се появила злата магьосница. Очите й били червени, носът й висял като кука над брадичката, тялото й било слабо и жилесто, а ръцете й имали дълги хищни пръсти.
Тя промърморила нещо под нос, грабнала славея и го занесла в двореца. После се върнала и вдигнала заклинанието от Йорингел. Той паднал пред нея на колене и започнал да й се моли да му върне любимата Йоринда.
— Йоринда никога повече няма да те види — отговорила магьосницата и си отишла.
Дълго плакал Йорингел, плакал и тъгувал, ала всичко било напразно. Накрая той попаднал в едно село, където дълго време пасъл овце. Често бродел около двореца, но никога не се осмелявал да го приближи. Една нощ му се присънило, че е намерил червено цвете, а в тичинките му имало голям и красив бисер. Той откъснал цветето и тръгнал към двореца. Каквото и да докоснел с цветето, то веднага се освобождавало от магията. Присънило му се още, че е намерил Йоринда благодарение на прекрасното цвете.
Щом се събудил, Йорингел започнал да търси из полето такова цвете. Дълго търсил и накрая го намерил. В тичинките му блестяла като бисер голяма капка роса. Тогава той се отправил към двореца и стигнал до самата врата, без никой да го спре. Докоснал вратата с цветето и тя веднага се отворила. Влязъл вътре и чул гласове на птици. Продължил нататък и стигнал до една огромна зала, а в нея старата магьосница хранела птиците в седемте хиляди клетки. Като видяла Йорингел, тя страшно се разгневила, но не могла и крачка да направи към него. А той вървял край клетките и търсел славея, в който злата старица била превърнала Йоринда. Изведнъж забелязал, че старицата тайно взела една от клетките и се опитала да я изнесе от залата. Бързо се спуснал след нея, докоснал магьосницата и клетката с цветето; в същия миг тя загубила магьосническата си сила. И пред него застанала Йоринда. Тя се хвърлила на врата му и заплакала от радост. После Йорингел освободил от магията всички девойки и се върнал у дома си с Йоринда, където двамата живели щастливо дълги, дълги години.